Показват се публикациите с етикет Статии-Любопитно. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Статии-Любопитно. Показване на всички публикации
 Един от най-хитовите френски и европейски актьори на 60-те и 70-те години, любимецът на няколко поколения киномани и обикновени зрители по света и в България, Рено Верле ( Renaud Verley )


Екранен партньор на Натали Делон ( Hathaile Delon ), Джейн Биркин ( Jane Birkin ), Джина Лолобриджида ( Jina Lollobridgida ) и още други красиви и известни актриси, любовник с някои от тях, Рено Верле има запазено място в Седмото изкуство със своя талант, непосредственост и емблематични роли, които са живи като пластика, послания и тънък досег с душата на всеки отворен към света човек.

Той има личното щастие и професионален шанс да работи в златните години на киното с такива гиганти, някои от тях истински ренесансови личности, сложили своя незабравим творчески отпечатък върху естетиката, проблематиката и посланията на това изкуство като Хуан Антонио Бардем ( Juan Antonio Bardem ), Лукино Висконти ( Luchino Visconti ), Мишел Боарон ( Michel Boisrond ), Клод Шаброл ( Claude Chabrol ), Франко Роси ( Franco Rosi ), Ерик Ромер ( Eric Rohmer ), Клаудио Гуерин Хил ( Claudio Guerin Hill ), Ив Боасе ( Yves Boisset ) и много, много други.

Роден на 9 .XI. 1945 г. в град Лил ( Lill ), Франция (France), той е част от великата, магнетична, противоречива, но за никого безразлична зодия на Скорпионите :-)
Семейството явно е артистично, защото по-големият  брат на име Бернар Верле ( Bernard Verley ) също е много известен френски актьор.

Натали Делон
Рено дебютира на 20 годишна възраст в тв. сериала '' David Copperfield '' на реж. Marcel Cravenne в ролята на Jorain, а неговата последна роля към момента е в '' Le Blue de l'ocean '' от 2003 г. в ролята на Абел Делкор ( Abel Delcort ).

Най- любим негов филм  е "Особен урок"  - пленителна история за любовта, за красотата, за
възмъжаването и трудните решения, в която си партнира с изключителната Натали Делон. 

Секссимволът на италианското кино от 50-те и 60-те години на миналия век Джина Лолобриджида още не може да се опомни от неприятна история, в която е била замесена, без да знае каквото и да било.

Тези дни "Лоло" научила, че през 2010 г. без да подозира, се е омъжила за бившия си приятел, испанеца Хавиер Ригау Рафолс. От БГНЕС разкриват, че неприятната история води началото си от 2006 г., когато 79-годишната тогава актриса решила да се сгоди за брокера на недвижими имоти Хавиер, който е с 34 години по-млад от нея.Когато медиите решили да го проверят, станало ясно, че той не е никакъв бизнесмен, а алчен за пари гей. Героинята от филма "Фанфан Лалето", в който игра с великия Жерар Филип, веднага решила да скъса връзката с испанския идалго. Само че нещата се развили не според нейното желание.

Преди няколко дни тя открила, че е съпруга на Хавиер Ригау Рафолс. Оказало се, че бракосъчетанието през 2010 г. е станало с документ, подправен от испанеца, и с помощта на дама, която се представила за Джина Лолобриджида.Очевидната цел на измамата е била той да се докопа до парите и имотите на Джина. 85-годишната днес актриса веднага сигнализирала за фалшификацията и сега пред Хавиер се очертават доста сериозни проблеми с правосъдието.

КРЪСТНИКЪТ 1
Режисьор : Франсис Форд Копола

В ролите : Марлон Брандо, Ал Пачино, Джеймс Каан, Ричард Кастелано, Робърт Дювал, Стърлинг Хейдън, Джон Марли, Ричард Конте, Даян Кийтън и др.

Държава : САЩ

Година : 1972


Резюме : Франсис Форд Копола представя сагата за фамилията Корлеоне с Марлон Брандов ролята на Кръстника Дон Вито. Копола рисува смразяващата картина на възхода на една сицилианска фамилия, на загубата на властта и влиянието и в Америка, както и предаването им от баща на син. Копола майсторски балансира сцените от семейния живот и отвратителния престъпен бизнес, в който са въвлечени членовете на семейството. Заснет по романа-бестселър на Марио Пузо, този брилянтен филм получи през 1972г. “Оскар” за най-добър филм.

Награди и номинации: ”Оскар” за най-добър филм 1972 год.


КРЪСТНИКЪТ 2
Режисьор : Франсис Форд Копола

В ролите : Ал Пачино, Робърт Дювал, Даян Кийтън, Робърт Де Ниро, Талия Шайър, Моргана
Кинг, Джон Казъл, Мариана Хил, Лий Страсбърг и др.

Държава : САЩ

Година : 1974


Резюме : В продължението на сагата за сицилианската фамилия Корлеоне, Франсис Форд Копола разказва две истории: тази за ранните години на Дон Вито, Пресъздаден великолепно от Робърт Де Ниро и за издигането на сина му Майкъл (Ал Пачино) като новия Дон. По “Кръстникът, Част 2” работят голяма част от създателите на първата част, което го прави без съмнение най-доброто продължение на филмова класика, което някога е правено. Филмът е номиниран за 11 награди Оскар®, от които получава 6, включително за най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър актьор в поддържаща роля (Робърт Де Ниро).

Награди и номинации: 2 награди ”Оскар” 1974 год. за най-добър филм за най-добър второстепенен актьор Робърт Де Ниро


КРЪСТНИКЪТ 3
Режисьор : Франсис Форд Копола

В ролите : Ал Пачино, Даян Кийтън, Талия Шайър, Анди Гарсия, Уолак Джо Мантеня, Бриджет Фонда, Джордж Хамилтън, София Копола и др.

Държава : САЩ

Година : 1990


Резюме : Една от най-великите филмови истории на всички времена продължава. Последният филм от трилогията отново е с участието на Ал Пачино в ролята на Майкъл Корлеоне. Значително остарял, той вече има само две цели – да узакони семейния бизнес и да си намери заместник. Единственият подходящ кандидат е Винсънт (Анди Гарсия), но бурният му нрав застрашава да въвлече фамилията още по-дълбоко в престъпния свят. В заключителния филм от трилогията “Кръстникът” на Франсис Форд Копола участват Ал Пачино, Анди Гарсия, Даян Кийтън, Талия Шайър, Илай Уолак, София Копола, Джо Мантеня и много други брилянтни актьори. Основавайки се на влиянието върху живота на вечни фактори, като власт, традиция, отмъщение и любов, “Кръстникът III” получава 7 номинации за Оскар, включително за най-добър филм.

Награди и номинации: Седем номинации “Оскар” включително за най-добър филм.

Най вдъхновяващи цитати от филма :
Дон Корлеоне: Ще му направя предложение на което не може да откаже.
Дон Корлеоне: Отделяш ли време за семейството си ? Добре. Защото мъж, който не отделя време за семейството си, никога не може да бъде истински мъж.
Майкъл Корлеоне: [говорейки на Карло] Само не ми казвай че си невинен.
Защото това е обида за интелекта ми и ме ядосва много.
Дон Корлеоне: Прекарах целия си живот опитвайки се да не бъда лекомислен.
Жените и децата могат да бъдат невнимателни. Но не и мъжа.
Тогава казах на жена ми: Правда ще има само при Дон Корлеоне.
Някой ден, дано не се наложи, може да ми потрябваш за услуга.
— Ти си го заплашил!
— Просто му направих предложение, на което той не можеше да откаже.
Дръж приятелите си близо, но дръж враговете си още по-близо.
Отмъщението е блюдо, което е най-добро студено.
Всичко е лично, и най-малкото нещо. Всички лайна, които сервират на човек всеки ден, през целия живот, са личен въпрос. Наричат го бизнес. Добре. Но то е дяволски лично.
Има неща, които трябва да се направят и човек ги прави, но никога не говори за тях. Не се опитва да ги оправдава. Те не могат да бъдат оправдани. Човек просто ги прави.
Oбществото налага обиди, които трябва да се понасят, и единственото успокоение беше, че и най-слабият, ако си отваря очите, може да отмъсти и на най-силния.
Приятелството е всичко. Приятелството е повече от таланта. Повече от правителството. То е почти наравно със семейството.

Кени Бейкър изигра роботчето R2-D-2 в шест епизода на знаменитата сага. Английският актьор Кени Бейкър си отиде днес на 83 години.Тялото му е било открито днес в дома ву в Англия.Ръстът на легендарния актьор бе едва 112 см. Именно тази особеност му даде възможност да изиграе симпатичното роботче R2-D2 във всички шест епизода на Джордж Лукас.Племеницата на актьора - Абигейл Шилд разказа, че Бейкър се борел до последно с болестта си, но накрая починал."Той имаше много дълъг и пълноценен живот. Донесе много радост на хората и ние всички се радваме от това, което постигна в живота си", казва Шилд.
Поклон пред паметта му.

По едноименния роман на Лизелоте Велскопф-Хенрих

Трагедията на индианските племена от Северна Америка е добре отразена в тази история за племето  Дакота  и по специално на Мечата орда, която се опитва да оцелее въпреки политиката, водена от американските власти. Белите искат да прогонят индианците от полагащите им се по договор земи, защото там е открито злато. Младият военен вожд на Мечата орда -  Токай-Ихто (Гойко Митич) отказва да даде съгласието си да засели хората си в безплодните земи на резерватите. Токай-Ихто е твърд последовател на Ташунка-Витко (Сеп Клоуза) - великия вожд на племето  Дакота, но когато последният е убит, Токай-Ихто разбира, че трябва да се търсят други начини за оцеляване.  И застава начело на племето си, в похода му към великата река Мисури в Канада.

Планат му не допада на най-големия му враг - Фред Кларк (Иржи Врстала), наричан още Червената Лисица – убиец на бащата на Токай-Ихто – вождът  Матотаупа (Адолф П.Хофман) и индианските войни и техните семейства са изправени пред много предизвикателства.  Докато племето прекосява границата, Токай-Ихто и Червената Лисица се срещат за последна битка. Ще може ли вождът на индианците да надвие своя белокож съперник...

Актьорът Гойко Митич сам изпълнява повечето коскоди във филмите си с индианска тематика. Стрелбите от сцените в закриити помещения са заснети във филмовите студия на ДЕФА в Потсдам-Бабелсберг, тези сред природата, предимно в Грузия, Югославия, но и в Румъния и Монголия.
Филмът е известен и с названието си на английски език  The Sons of Great Bear .

ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ:

След премиерата на 18 Февруари 1966 г., за кратко време филмът „Синовете на великата мечка”  става най-касовият в Източна Европа и прави пробив зад желязната завеса, като завзема кинотеатрите на Запад. Лентата е предложена и САЩ, но те я отказват с мотива, че е слаб вариант на уестърн.

Никой не подозира какво би могло да бъде американското бъдеще на "Синовете". В ГДР по онова време съществуват културно-етнографските клубове "Червен кръг", които се занимават с популяризиране на културата и историята на индианците от Северна Америка. В началото на 70-те членове на клуба подаряват копие на филма на индианското племе сиу-дакота в Южна Дакота. Скоро след това в редица индиански резервати в САЩ избухва най-голямото през ХХ век въстание на племето сиукси. Бунтът е оглавен от индианските вождове Ръсел Минс, сега известен киноактьор, и Леонар Пелетие. Във въстанието се включват стотици бойци от сиу, които разполагат с автоматично оръжие. Благодарение на добрата си организация червенокожите устояват цял месец на тежката техника, бронетранспортьорите и хеликоптерите на американската армия и полицията. Разбира се, въстанието е жестоко потушено. Лидерите на бунта са тикнати за дълги години в затвора, а американските власти и до днес крият точния брой на жертвите от двете страни. Събитията влизат в историята на САЩ като "Индианската революция от Уондъд Ни. ФБР прави разследване на ексцесиите и стига до извода, че въстанието е било провокирано от филма "Синовете на Великата мечка". Лентата е обявена за провокация на източноевропейските спецслужби и ГДР, която е била подготвена детайлно и преведена професионално. В архивите на американските служби е направено специално досие на Токей Ихту - Гойко Митич. В следващите години ФБР внимателно следи в страната да не попаднат филми с негово участие, описващи борбите на племето сиу-дакота за своите земи. Така американците никога не виждат продължението на "Синовете" - "Следата на Сокола", нито пък "Белите вълци". След събитията от Уондъд Ни се правят опити Гойко Митич да се откаже от снимането на филми за живота на индианците. Въпреки това, той продължава и запечатва образа си в "Оцеола", "Текумзе", "Кръвни братя", "Апахи" и други.  За жалост един от партньорите на Гойко Митич в "Кръвни братя" и любимец на българските младежи от онова време – американския певец и актьор Дийн Рид намира смъртта си в самолетна катастрофа. Авторите на филма за първи път виждат истински индианци едва при посещението си в САЩ след обединението на Германия.



За резюмето са ползвани материали от статията „Бате Гойко - индианецът от Черна гора” от Александра Гюзелева.

Гойко Митич е сред почетните гости на проведения през 2011 г. 40-и Ротердамски кинофестивал. Любителите на киното у нас помнят Гойко Митич от ролите му на индианци в редица филми на ГДР, разпространявани през 60-те и 70-те години.

Има места, които с годините са се превърнали в светилища, в нещо, което притежава обаянието на магия, силата на клетва, ключ и парола, достъпни само за определени, избрани, произлезли от там. Създадените общности са устойчиви, независимо колко са разнородни като статус, занимания, успехи, поражения, географско или социално местоположение на представителите им и абсолютно независимо в кои политически или други житейски полюси ги е изстреляла съдбата.

Езиковата гимназия в люляковия Ловеч, наследник на престижния Американски колеж е едно такова място. Майката на езиковите гимназии в България.
Изумително е каква реакция предизвиква самото произнасяне на името на това училище пред негови възпитаници, независимо по какъв повод. Това е нещо като принадлежност, своеобразно самоопределяне, религия и знак към другите от същата кръвна група, че винаги и за всичко могат да разчитат един на друг. Това надхвърля рамките на традиционното разбиране за съученици, които се срещат в непълен състав веднъж на пет или десет години, както и на класическото понятие „възпитаник на…“.

Знаете ли какво се случва около датата 16 април в града на люляците? От всички точки на света там се събират хората, сякаш за които е написана онази разтърсваща песен „Клетва“. И става нещо като чудо. Нещо, което трябва да се види и изпита, за да се разбере.

Култовата сцена с клетвата във филма „Вчера” се е случила реално в Ловешката немска гимназия през 60-те години на миналия век. „Когато някой нарушаваше клетвата, прогаряхме подписа му върху листа със свещ”, разказа за Дарик бившият разузнавач номер 1 Бриго Аспарухов.

Не всички знаят, че той е прототип на Иван - героят на Христо Шопов в любимия на много поколения роден филм „Вчера”. Историята, разказана на екрана от Иван Андонов и написана в романа на Владо Даверов, се развива в Бастилията, както са наричали тогава немската в Ловеч.

Възпитаници на гимназията са доста родни политици като Андрей Луканов, Нора Ананиева и Симеон Дянков. Още една важна висша фигура от разузнаването ни е сред възпитаниците на Бастилията - Иван Драшков.

Клетвата - прогаряли са подписа на всеки, който я наруши

„Клетвата беше написана от мен и от още двама мои съученици и когато някой не спазваше клетвата тогава ние го изключвахме и всеки, който се беше подписал под тази клетва, прогаряхме подписа му със свещ”, разказва Бриго Аспарухов - бившият разузнавач номер 1, за който не всички знаят, че е прототип на Иван - героят на Христо Шопов в култовия за много поколения роден филм на Иван Андонов „Вчера”.

Мястото на историите от филма е Ловешката немска гимназия, чиито възпитаници са доста родни политици и оказва се куп разузнавачи. Историите ги разказва в книгата си Владо Даверов, завършил гимназията две години след Бриго Аспарухов.

„Владо Даверов беше едно чепато, замислено, хубаво момче. Явно през неговия поглед тогава аз съм бил един възможен негов герой в бъдеще. Бях спортист, вечният спортист. Като гледам филма, ми се вижда, че добре ме е представил”, разказва Бриго Аспарухов.

„Владо завърши 66-та година, аз завърших 64-та година миналия век. Владо Даверов е свидетел почти на всички неща в пансиона. А пансионът беше малка изолирана крепост - Бастилията се наричаше от местното гражданство. Ние не възприемахме този израз, но така ни наричаха - беше затворена общност, в която имаше голям колектив”, спомня си още бившият шеф на разузнаването.

Според Бриго Аспарухов пансионът ги е научил на това, че колективът е хубаво нещо, но трябва да се оправяш сам. „И това винаги ми е помагало в целия живот”, допълва той.

Любимите стари български филми никога няма да ни омръзнат, колкото и пъти да ги гледаме. От тях си имаме цял куп цитати, които са се превърнали във вечни. Днес се навърват 100 години българско кино. Да го почетем с някои от любимите ни фрази: - Ай, ожени се, че да има време да се разведеш. Момчето си отива (1972) - Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам. Вилна зона (1975) - Вашият ентусиазъм е алкохолен! Топло (1978) - Ако някой ти каже лоша дума за Москвича, да знаеш от завист ще е! Два диоптъра далекогледство (1975) - Като говориш с мен, ще мълчиш! Дами канят (1980) - Ама и между софиянците имало големи серсеми. - Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има. Баш Майстора - На море (1982) - Ти знаеш ли как е почнал Луис Армстронг? При това негър, при това в Америка. Оркестър без име (1982) - Я, какво смешно куче! - Като те захапе за дупето и ще видиш какво е смешно! Куче в чекмедже (1982) - Ай сиктир, ще й свиря десет дена под прозореца! Да не е Лайза Минели? Оркестър без име (1982) - Не съм казвал, но пак повтарям. Вчера (1988) - Няма да е делфин това. Любов ще е. С деца на море (1972)




Години след премиерата си “Вчера” продължава да е любим на поколения български зрители. Но преди да се окъпе във всенародната зрителска обич, филмът преминава през много драми и перипетии.
Историята тръгва от новелата на Владо Даверов “Седмица в живота ти”, която писателят публикува през 1986 г. в сп. “Пламък”. После развива новелата в роман и върху него написва сценария.

Всъщност Даверов е описал историята на своята младост и годините в немската езикова гимназия в Ловеч. В образа на Ростислав той обединява черти от характерите и образите на Бриго Аспарухов, бивш шеф на българското разузнаване, и на бъдещия банкер Атанас Тилев, дълги години зет на финландския премиер. Самият Даверов е прототип на Иван.
Когато Иван Андонов се съгласява да стане режисьор на филма, поставя условие да вкара в историята и нещо от своето училище и студентство. 

И особено преживяванията с любимия си бял албум на “Бийтълс”, с който като младеж успява да се сдобие само 3 дни след излизането му.

Даверов и Андонов намират ключа точно в музиката на бийтълсите като един от най-важните пробни камъни на ХХ век, обединяващ трите младости.“На финала на сценария двамата се разплакахме. Просто усетихме, че сме напипали златоносна жила и ударът ни е в десетката”, призна ми преди време Владо Даверов. “Накрая аз наистина повярвах, че това е моят филм и че аз съм и ученикът, и учителя, и директорът, и старият артист”, каза пък Иван Андонов.
При подбора на актьорите Андонов отнова залага на част от любимците си – Георги Русев като директора Цончев, Надя Тодорова като чистачка в гимназията и др.

В този филм той вкарва в действие и актьорската стихия на колегата си режисьор Никола Рударов. Андонов признава, че бил впечатлен от Руди в епизодичната му роля на оператора, която той изиграва във филма “Един снимачен ден” на Борислав Шаралиев още през 1968 г. Почти 20 години Андонов помни това и без колебание го взема за учителя по математика Баръмов.

С Иван бяхме на кинофестивал в Белград и спяхме в една стая - разказа своя вариант на
историята Рударов. 
 

И една сутрин той ме попита искам ли да се снимам в новия му филм. Отговорих, че нямам самочувствие на актьор и той ще си носи отговорността.”
Рударов призна, че започнал снимките доста спънато, но Андонов нито веднъж не му направил забележка. Което го вдъхновява постепенно да се почувства добре в кожата на този малко странен учител и да го очовечи по някакъв начин.“Започнахме с по-леките сцени. А когато актьорът усети одобрението на режисьора и на екипа, на него сякаш му порастват криле и става все по-добър и по-добър”, обяснява Иван Андонов успеха на колегата си.
За ролята на учителката по английски той кани Кристин Бартлет, която преподава езика в софийската английска гимназия. Нея Андонов я е гледал в ролята на мис Стоун в “Мера според мера” на Георги Дюлгеров.

На вечерята при запознанството г-жа Бартлет казва на симпатичния си български: “Ето, г-н Андонов, аз пия вино, значи съм една виновна жена…”

След това чудесно чувство за хумор отпадат и последните съмнения на режисьора.
За образите на учениците обаче той прибягва към пробни снимки, на които идват много студенти от ВИТИЗ и младежи от софийските училища. Сред тях е и Петър Попйорданов. След пробите главно заради лошия си говор Чочо е пратен в масовката евентуално като ученик от класа на главните герои Иван и Ростислав.По сценария ролята на ученика Костов е малка. Обаче с много хъс, идеи и актьорски хрумвания Чочо дообогатява образа. Той е толкова борбен по време на снимките, че почти изравнява героя си с двамата главни образи.

Георги Стайков е първият от младите актьори, за чието участие във “Вчера” режисьорът Иван Андонов няма колебание. Той го е снимал в малка роля в предишния си филм “Мечтатели”, а с участието си в “Те наделяха” и особено с ролята на глухонямото момче в “А сега накъде?” Стайков е дал сериозна заявка за една от новите звезди на българското кино. Андонов обмисля да му повери ролята на главния герой Иван.Появата на Христо Шопов обаче обърква нещата. “Дойде един такъв темерут, малко рогач, пък вътре в него има нещо и ти се иска да проникнеш, за да видиш какво е и защо се държи така”, разсъждава Иван Андонов. А и по сценарий главният герой трябва да бъде загадъчен, не със слънчево излъчване като на Стайков. И режисьорът прави една от най-щастливите трампи в българското кино, от което филмът само печели.

Лека драма спохожда и избора на актриса за ролята на Дана, момичето което идва от чужбина и става причина и за любовния сблъсък на двамата приятели съперници.
Фаворитката на Андонов е студентката във ВИТИЗ Евелина Борисова. Със сините си очи и стройна фигура тя е направо красавица. Владо Даверов обаче настоява за София Кузева. “За мен това е Дана”, казва писателят и режисьорът приема претенциите му – все пак негови са главните преживявания и герои, влезли във филма.Спор между двамата има и коя актриса да изиграе ролята на Марина – съблазнителната интригантка в елитното училище. Тук се налага Андонов.
“Светла Тодорова ми приличаше на италианка, загадъчна една такава, подкупваща, още не съвсем станала жена, а пък носи в себе си нещо от женската стихия” – при тези аргументи на режисьора сценаристът отстъпва.

Сред надписите на актьорите ще видите и името на Борис Луканов, тогава една от звездите на Народния театър. А във филма няма и секунда кадър с него. Той е екранният баща на Иван (Христо Шопов) и според сценария идва при сина си за да му обясни защо е свален от поста главен редактор.Иван Андонов сам маха сцената по художествени причини. Тя е снимана в малка кръчма край Марица в Пловдив и е единствената, заснета извън територията на училището.
Според режисьора някак си нарушава целостта на филма, издържан в принципа на единството на място и действие.

“Вчера” е сниман най-много в Пловдив, спалното помещение на учениците е в София, а
удавянето е заснето на същото място край Ловеч, където наистина преди години се дави момче от местната немска гимназия.

Когато в нея е ученик Владо Даверов, ги водят на екскурзия в Пловдив на гости на английската, която тогава се помещава в сградата на семинарията.“Спахме в стаите - разказа Даверов – и в един момент си казах: “Ако някога се прави филм по мой сценарий за историята на немската гимназия, ще го снимаме тук. Разбира се, нямам доказателства за това, бяхме само аз и бог.”
Любопитното е, че Иван Андонов, който е пловдивчанин, избира за снимки същото място, без въобще двамата да са се договаряли предварително.

Най-голямото премеждие се случва, когато снимат сцените с удавянето. За да се презастрахова, Иван Андонов нарежда да заварят здраво решетката към юзината, вика и охраняващ водолаз.
Героят на Стайков е повлечен от течението към решетката, актьорът потъва, после излиза на повърхността, пак потъва и изчезва за доста дълго под водата. Настава паника, скачат и другите водолази.Оказва се, че решетката не е заварена добре, водолазът е повлечен от водата и само здравата ръка на добре тренирания млад актьор го задържа пред водната бездна. Слава бог, всичко завършва щастливо.

Има и още един драматичен момент, в който “жертва” без малко да стане самият режисьор. Според идеята им с оператора филмът трябва да е издържан в сиво-черна гама, в която да изпъкват човешките лица. Един ден от лабораторията идва проявена лента, на която Андонов вижда такава шарения, че решава да си стегне куфарите за София.Положението спасява операторът Красимир Костов – “голям дявол и много смешен човек”, както го определя Иван. Двамата са в ресторанта на “Новотел – Пловдив”, операторът Костов знае, че Андонов много обича палачинки, вика количката с лакомството и му поръчва на корем. А той самият звъни по телефона в лабораторията. Оттам обясняват, че е станала грешка, която няма да се повтори за истинския материал за филма.Държавната комисия с председател Николай Хайтов дава на “Вчера” втора категория. Филмът е определен като кичозен, някои от началниците са кисели и недоволни: какви са тия мерцедеси, това ли са децата на нашите другари, езиковите гимназии не готвят “елит”, а бъдещи кадри на партията и държавата! След прожекцията Владо Даверов казва на Андонов: “Мани ги тия дърти тенджери, не ги слушай! Филмът е станал…”
Първият човек, който предусеща огромния зрителски успех на “Вчера”, е режисьорът Зако Хеския. Иван Андонов и операторът Красимир Костов гледат част от монтирания филм, когато в залата малко неканен влиза Хеския.

Материалът дори не е от най-силните сцени, след прожекцията режисьорът и операторът си подхвърлят шеговито: “Ето, филмът лека-полека се лепи, може и да излезе нещо. Зако Хеския обаче казва на колегата си Андонов: “Иване, да знаеш, че този филм ще има страшен успех сред младежите…”Премиерата на “Вчера” е на 25 януари 1988 г. и критичните рецензии по негов адрес бързо надхвърлят позитивните. Музиката на Маричков е определена като “скучна, но за сметка на това продължителна”. Един критик дори не харесва канал, където е снимана сцената с удавянето – прекалено спокойна била водата в него…

Няколко седмици по-късно Иван Андонов случайно вижда по “Всяка неделя” анкета с ученици пред кино “Славейков”, където се върти филмът. “Гледахме го по 2-3 пъти, но сега се редим пак за билети, защото много ни харесва”, казват анкетираните момчета и момичета. Предсказанието на Зако Хеския започва да се сбъдва!

На 24 май асистент режисьорът на филма Лили Станишева звъни на Андонов: “Иване, разбра ли с коя песен абитуриентите се разделят с училищата? С нашата песен от филма “Вчера”!”Текстът на “Клетва” е написан от сценариста Владо Даверов, музиката е на Кирил Маричков, но песента не се изпълнява от “Щурците”, а от една почти неизвестна младежка група.
На варненския кинофестивал през есента на 1988 г. “Вчера” е тотално подминат от кинаджии и критици. След като са раздадени основните призове, идва ред и на наградата на публиката. Тя се връчва последна, защото трябва да се преброят подадените гласове. Филмът на Андонов и Даверов печели категорично.

Тогава към режисьора се приближава кинокритичката Л. К. и ехидно подмята: “Кога пък успяха да изчислят гласовете, та да ти дадат тази награда?! Приеми я като утешителна премия за лошия ти филм…”“Вчера“ обаче продължава да пълни киносалоните, а отличията от чужбина валят едно след друго: награда за режисура от международния фестивал за детско-юношески филми в Москва, голямата награда от МКФ в Сан Ремо, Италия…

Съюзът на българските филмови дейци дава наградата си за сценарий на Даверов. Заради всичко това “Вчера” преминава в първа категория, после получава и международна.
“Това не е автобиографичен филм – казва сценаристът. – Исках да се отърва от един мой красив, но тягостен спомен: изключването ми от немската езикова гимназия в Ловеч. А ме изключиха, защото нацепих чина и запалих печката, за да стопля гаджето. Почти нищо не съм измислял – всичко във филма някога с някого се е случвало в тези гимназии. Затова и всички езикови училища припознават тази история като своя”, обяснява успеха на “Вчера” Владо Даверов.


Алф е роден на 28 октомври 1756 година. Гордън Шамуей (известен на Земята като Алф) е кръстен на баба си Гордън – една от малкото жени на Мелмак, които могат да цепят дърва с уста. Като дете Алф преживява тежка травма на главата, след като, докато мете шума, пада от дървото. Алф посещава колеж 63 години, следвайки (и почти завършвайки) психология и пешеходство. Гордън може да се оригва на три езика.

На Мелмак младият Шамуей сменя множество професии – работи за кратко като фотомодел, проваля се като stand-up комедиант (от този период е и знаменитата шега “Можеш да издухаш конкуренцията, можеш да си издухаш и носа, но не можеш да намериш рима на “ъглошлайф”!”). Опитва силите си като дилър на популярните автомобили “Флегма”, след което се преквалифицира в професионален играч на буилабейзбол. Тази игра много прилича на земния бейзбол, с незначителната разлика, че вместо бухалки се използват парчета риба. Алф изкарва прехраната си на игрището почти век като препъвач. Накрая отива на служба в Орбиталната гвардия като отговорник по поддръжка на санитарните възли. Там го обучават да управлява патрулен кораб и да стреля с бластер.

Алф има полусестра, която се казва Даян. Тя е била прочута певица. Дебютният ? албум е със заглавие „Обичай ме или ще се изплюя на моравата ти“. Бащата на Алф се казва Боб, но го наричали Бо за по-кратко. Той има добро чувство за хумор и прави чудесна имитация на сирене фета.

Лелята на Алф се казва Юджийн и е била прочута танцьорка. Тя е участвала в мелмакското денс шоу „Танцувам по-бързо, отколкото ми се иска“. Гумър, чичото на Алф, е известен мелмакски актьор със запомнящи се роли в класиките “Котка върху горещ ламаринен поднос”, “Отнесени от рибата” и “Близки свещи от най-лош вид”. Когато е на 173 години, доведеният му чичо Хораций изумява медицинската общност чрез измислянето на нов метод за оправяне на счупен крак, състоящ се в използването на парче телешко месо и малък ремък. За съжаление тази комбинация работи само в четвъртък.

Преди дипломирането си студентите на Мелмак трябва да втрият смокини по венците си. На планетата размазването на мазнина върху коляното на някого е най-висшата форма на комплимент. Поздравът „Приятен ден“ пък се наказва със смърт. На Мелмак джуджетата не плащат наем, а да танцуваш с пощальона е федерално престъпление. Жителите на Мелмак играят шах, обути в метални ботуши.

Мелмакската извара може да се използва и като слушалки, някои храни могат да скачат на въже, а 7 от над 200 адвокати на Мелмак са алергични към хляб. На Мелмак всички оранжеви храни трябва да започват с буквата „Т“.

Мелмакските цветя се потят, но за сметка на това на планетата не е позволено да се танцува с плодове.

Мелмакските прасета могат да пишат думата „сироп“, а дървесните ленивци умеят да плетат. Мелмакските мишки реално могат да карат колело, въпреки че никога не са го правели.

На 20 септември, през 1934 г. в сърцето на Италия, Рим, се ражда София Вилани Шиколоне. Не след дълго светът ще научи за нея, но под името София Лорен.

Актрисата с неувяхваща красота и женственост. Символ на италианската жена - красива, жизнена, емоционална. София Лорен е и класически пример за семейно задружност и вярност - през 1966 г. се омъжва за Карло Понти и до самата му смърт през 2007 г. те остават заедно.
София Лорен има богата кариера, две награди Оскар, през 1961 г. за "Чочарка" - първият Оскар, присъден на неанглоезичен филм. Режисьор на филма е Виторио де Сика, с който имат дългогодишно сътрудничество, дало плод на 14 от най-добрите им филми. През 1991 г. печели и почетен Оскар за цялостно творчество. През годините тя получава много награди от всички големи фестивали, но никога това не е бил във фокуса й.

София Лорен е вярна на живия живот, не на славата. Тя не е примадона и просто поредната голяма звезда от златните години на киното. Тя е жена в пълния смисъл на думата, с пълнокръвен живот - бедно и трудно детство, преживява стоически войната с всичките й кошмари, последвалата слава е само част от професията й.

На първо място за София Лорен е нейното семейство. Доказва го с дългогодишния си брак, един от малкото в света на киното, където подобно на роли, така се сменят и любови. След раждането на първия й син през 1968 г. тя намалява значително обема на работа, продължава да снима само в Италия, за да е близо до него и до братчето му, което ражда 5 години по-късно.

Ален Делон е роден на 8 ноември 1935 в Со, буржоазно предградие на Париж. Името му е анаграма на “le don”, „дарбата”, и затова често се смята, че е псевдоним, но не е – това е рождената му фамилия, и подобно на тази на легендарния футболист Джордж Бест, е напълно заслуже­на. Ален е един от най-големите пичове на 20-21 век, мъжкар в киното и живота. И да сме актуални днес, ще припомним филмите му "За кожата на едно ченге" и "Дума на ченте".

Баща му Фабиен, който държи местното кино, е от корсикански произход, а майка му Едит е апте­карка. Развеждат се, когато Ален е едва тригодишен. Момчето така и не успява да се сближи с пастрока си, някакъв месар на име Пол Булон, и впоследствие, преди окончателно да спре да дава интервюта, темата за душевната рана от бягството на родния му баща изниква постоянно. Интересното е, че години по-късно Делон ще направи нещо подобно – през 1962 певицата Криста Пефген, по-известна като Нико (пяла е с ми­тичната група Велвет Ъндърграунд), ражда син и започва да твърди, че ба­щата е Ален Делон. Актьорът нико­га не е признавал официално бащин­ството, въпреки че само един поглед към сините очи и лицето на синчето Арон не оставя и капчица съмнение кой е бащата. Дори Едит Булон, май­ката на актьора, категорично твър­ди, че именно той е таткото. Тя впоследствие осиновява и отглежда Арон, след като Нико пропада в без­дната на хероиновата зависимост. Тежкият характер на Ален Делон и тук си казва думата: заради осино­вяването той прекратява абсолют­но всякакви контакти с родната си майка; ще се смили да отиде да я види едва 30 години по-късно, през 1995, на смъртния й одър.
Делон е твърдоглав от детинство

– постоянно го изключват от учили­ще за бунтарско поведение и незачи­тане на по-възрастните. Оттогава започват и проблемите му със зако­на. По-късно постъпва в армията и го пращат радист в Индокитай (по това време все още колонизиран от Франция); уволняват го, след като открадва военен джип и прекарва 20­тия си рожден ден в затвора. Когато се връща в родината през 1956, лежи още месец зад решетките в Тулон, този път за кражба на пистолет. Делон заживява край Пигал, париж­кия квартал на проститутките, където, по собствените му думи, се прехранвал „благодарение на краси­вия си външен вид”, т.е. има сериозно подозрение, че е бил мъжка прости­тутка. Някъде по това време ста­ва едва ли не пръв приятел с братя Герини, лидери на тогавашната мар­силска мафия.

Делон влиза в киното чрез една своя любовница

 – актрисата Брижит Обер, най-известна с ролята си в “Да заловиш крадец” на Алфред Хичкок. През май 1957 той се появява под ръка с нея на фестивала в Кан. Бъдещият актьор най-често носи кожено яке, имитирайки един от своите тога­вашни идоли, Марлон Брандо във фил­ма “Дивият”. Тъкмо в Кан, буквално на улицата, го забелязва импресарио­то Жорж Бом, който сключва дого­вор с него и започва да го предста­влява. Интересното е, че малко след това един от големите холивудски продуценти тогава – Хенри Уилсън, съзира Делон и му предлага да отиде да гради кариера в Холивуд, но Делон отказва. Коментарът му за случая сочи що за огромно самочувствие има той още тогава: „Отказах, за­щото не ми се напускаше Франция. Пък и бях убеден, че рано или късно Холивуд отново ще ме моли да оти­да.” По това време Делон е абсолют­но див и неконтролируем – освен ре­довните запои из парижките нощни заведения, той винаги носи в якето си пистолет, дори при един скандал с приятелката си Обер стреля по ко­лата й. „Винаги е бил леко ненорма­лен”, твърди по-късно приятелят му и колега Жан-Клод Бриали.

Видът на Делон – нещо като кра­сив бандит,

който те гледа настой­чиво с пронизителносините си очи и като че ей сега ще те обере или дори убие – пасва идеално на киноекрана. Първата му голяма роля е в споме­натия „Ярко слънце” – адаптация по същия роман на Патриша Хайсмит, по който в наши дни беше направен „Талантливият мистър Рипли” с Мат Деймън. В тогавашната версия тъкмо Делон е в ролята на Рипли, който убива красивия си богат дру­гар, за да вземе самоличността му. Самият образ на героя Рипли изис­ква невероятно много аморалност, дива смелост и безпримерен егои­зъм – така че няма по-подходяща личност от Делон, която да изиграе всички тези качества. Малко след филма Делон зарязва Брижит Обер заради друга актриса – прочутата красавица Роми Шнайдер. (По-късно, през 1969, двамата с Роми ще напра­вят незабравими роли в „Басейнът” на Жак Дьоре.) Постепенно през 60­те актьорът се превръща в една от най-големите звезди на френското кино, и се наслаждава докрай на сла­вата си. След Роми завързва връзка с друга красавица – Франсин Канова, която скоро приема артистичното име Натали. Двамата се женят през 1964, а тя дебютира в киното край мъжа си в може би най-незабрави­мия му филм – „Самурай” (1967). След него Делон, вече прочут и с живота си на ръба, става направо жива ле­генда. И то не само във Франция, а и в Италия – където се снима заед­но с Бърт Ланкастър в „Гепардът” на митичния Лукино Висконти. Междувременно не спира да паради­ра с приятелството си с лидерите на марсилската мафия; на няколко пъти е сниман от папараци в тях­ната компания. Самоувереността му, че рано или късно ще превземе и Холивуд, обаче не се оправдава – той прави опит да пробие там през 1964 (тогава в Лос Анджелис се ражда и Антони, синът им с Натали), но тъй като така и не научава английски, не успява.

През 1968 се случва нещо, което затвърждава мрачните оттенъци на славата на Делон. На сметище край Париж е открит трупът на личния бодигард на актьора, млад красив сър­бин на име Стефан Маркович, прос­трелян в главата. Запознават се още през 1963 на Лазурния бряг, представе­ни един на друг от известния тогава сръбски плейбой Милош Милошевич. Именно Милош е свързан с официална­та версия на полицията за смъртта на Стефан – малко по-рано е убита съпругата на актьора Мики Руни, с която Милош има връзка, и ченгета­та решават, че убиецът е Стефан, който по-късно пък се самоубива от угризения. Има обаче и други версии. Намерени са писма на Маркович, в ко­ито той твърди, че животът му е в опасност, и ако нещо се случи с него, виновни 100% ще са „Ален Делон и Франсоа Маркантони” (той пък член на корсиканската мафия и приятел на Делон). Актьорът е разпитван дни наред, но така и не се открива него­во участие в убийството. Въпреки това, благодарение на пресата, от­тогава насетне името на Делон във Франция винаги подсъзнателно се свързва с тоя неразкрит случай и подозрението, че работата му не е била съвсем чиста. В жълтите вест­ници междувременно пък се появява теорията, че Делон и Маркантони са очистили Маркович, защото е при­тежавал снимки от групови техни оргии с много известни жени и мъже, някои от които – високо в политика­та (споменава се дори съпругата на президента Жорж Помпиду).

През 70-те Делон окончателно се отдава на разврат.

 Единствената му по-сериозна връзка е с актриса­та Мирей Дарк; по-късно апетитът му за красавици не само не увяхва, ами продължава с Ан Парийо (много известна актриса през 80-те, по­късно изигра Никита във филма на Люк Бесон) и Катрин, съпругата на пилота от Формула 1 Дидие Пирони. В началото на 90-те Ален е с холанд­ската манекенка Розали ван Бремен, която му ражда две деца – Анушка и Ален-Фабиен.

Въпреки че не може да се опла­че от липса на пари, жени, успехи и т.н.,

с възрастта чепатият харак­тер и параноята на Делон

 все пове­че вземат връх и той все повече се изолира от света. Появява се дори негова снимка, на която размахва ав­томат в градината на имението си. Въпросното имение, по спомени на сина Антони, се охранявало с цели 17 изключително свирепи кучета, все от „бойни” породи. По-късно Делон почти се отрича от Антони след серия от скандали и дребни престъ­пления на сина.

Може би вследствие на тези, меко казано, странности, кинокари­ерата на актьора през последните 25 години е истинска катастрофа. Единственият голям – и на практи­ка последен – негов филм е „Нашата история” (1984), в който си партни­ра с Натали Бай. За главната си роля там Делон печели единствения си Сезар, въпреки че образът, в който се напъхва, е абсолютно атипичен за него – героят му е пропаднал пияни­ца. Критиката е луда по филма, но публиката – не: те не искат да видят своя мъжествен идол от „Самурай” в кожата на неудачник. От това вре­ме трябва да споменем и „полицей­ските” му екшъни, станали особено популярни през 80-те в България, на­пример „За кожата на един полицай”; въпреки носталгията обаче, едва ли можем да ги приемем за кой знае кол­ко стойностни.

За разлика от Жерар Депардийо, когото френската публика никога не е преставала да обича, случаят с Делон по-скоро прилича на този с Бриджит Бардо – блестящи ранни години, последвани от постепенен упадък и изолация от света. При Ален можем да направим паралел дори с героя на Оскар Уайлд Дориан Грей – това е историята на красив, талантлив млад човек, който обаче попада под лошо влияние; било то приятелите му мафиоти, било то разюздания живот, който е водил в продължение на поне 25 години.

Как ще бъде запомнен? Като жерт­ва на обстоятелствата или все пак като безкрайно надарен актьор, бо­жествено красив в женските очи? Трудно е да се каже. Може би най-под­ходяща тук е една част от монолога на Ален Делон в споменатата роля в пиесата „Вариации на енигмата”: „Може би ме смятате за тираничен, самовлюбен, лош. Може би дори ме смятате за непоносим. Наричайте ме с каквито си искате прилагател­ни. Но едно е сигурно – никой на тая земя не би могъл да каже за мен, че съм бил обикновен”.

Луи дьо Фюнес е печелел хлябът си като счетоводител, кожар, амбулантен търговец, декоратор и най-вече като пианист в пиано-бар. Той е бил блестящ пианист (който не познавал нотите) и страхотен комик, който е посещавал само няколко месеца престижния драматически курс "Симон".


1. Той не се мръщел на никаква работа


2. Появява се за 43 секунди в първия си филм

Луи дьо Фюнес се появява за първи път на екрана през 1946 г. в "Изкушението на Барбизон", режисиран от Жан Сели в продължение на… 43 секунди. Тази незначителна роля на портиер в кабаре "Льо Паради" е началото на дълга серия от малки роли.

3. Той отказвал ролята на неверни съпрузи.

Той е играл расисти, холерици, подлеци или скъперници, но не и неверен съпруг. Луи дьо Фюнес отказвал ролята на прелюбодейци и никога не нарушил това свое правило.

4. В "Полицаят и извънземните" поискал летяща чиния като тази в "Срещи от третия вид".

През 1977 г. излиза филмът на Стивън Спилбърг, постигнал колосален успех. Френското кино също се увлича по извънземните. За Луи дьо Фюнес това ще бъде филмът "Полицаят и извънземните". Впечатлен от триковете в "Срещи от третия вид", френският актьор мечтаел за летяща чиния, като тази на Спилбърг. Резултатът: за първи път във френски филм се появява такава.

5. Засенчвал и най-големите звезди на екрана.

Този вечен изпълнител на второстепенни роли имал свой начин, от висотата на своите 164 см., да засенчи много по-опитни актьори от него. Така станало с Жан Маре във "Фантомас", чиято роля лека-полека била засенчена от комичните сцени, които Луи дьо Фюнес успял да наложи, като влагал невероятната си творческа енергия във всеки план. Бурвил, Фернандел или Ив Монтан също изпитали неговата пламенност.

6 . През май 1968-ма г. той се разтревожил за златните си кюлчета.

Май, 68-ма, Луи дьо Фюнес е натъжен. Когато техническите работници започват стачка по време на снимките на "Полицаят се жени", паника обзема актьора. Той се доверява на режисьора на филма Жан Жиро и му възлага мисия: да изрови едно сандъче от градината на къщата му в Клермон, в което имало голяма сума пари и златни кюлчета.

7. Никога не плащал такситата си.

Пикасо го е правил, защо не и той? Когато актьорът вземал такси, той плащал с чек, който подписвал с красивия си почерк. Шофьорите предпочитали да го задържат като автограф, вместо да го осребрят.

8. Направил каскада и повече не можел да си вдигне ръцете.

Терминът "каскада" и Луи дьо Фюнес са пълна противоположност и все пак… Във "Фантомас" трябвало да преследва заклетия си враг, закачен на строителен кран. Луи дьо Фюнес нямал дубльор. В продължение на дълги минути висял на ръцете си на метър над земята, а на следващия ден не можел да ги повдигне. Години след това този инцидент му причинявал болки.

9. Една 7-минутна сцена му отворила пътя към славата.

Преди да стане известен, Луи дьо Фюнес е играл в куп филми, където изпълнението му траело само няколко сцени. Трябвали му няколко минути в "Преминаване през Париж", за да наложи образа на средния и холеричен французин. Изправен срещу големите Жан Габен и Бурвил той се вълнува, вълнува и вълнува… и влиза в историята на киното.

10. Искал очите му да изглеждат по-сини от синьото на екрана.

Луи дьо Фюнес имал една прищявка: да подсилят цвета на сините му очи за най-голям ужас на главните оператори и особено на този по време на снимките на "Татиураният". Трудно било да се нагласи осветлението между червените петна по кожата на Габен и синьото в очите на Фюнес.

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ