Показват се публикациите с етикет Статии-Любопитно. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Статии-Любопитно. Показване на всички публикации


Учените се обединяват около твърдението, че изграждането на имунитет срещу COVID-19 ще смекчи симптомите на болестта и ще я включи в редиците на обикновените вирусни инфекции и настинките.

Милиони хора по света вече са ваксинирани срещу коронавирус и това сякаш дава надежда, че в края на тунела от страдание и безнадеждност все пак има светлина. Според експертите ни чака по-добро бъдеще.

Коронавирусът няма да изчезне, но след като повечето възрастни изградят имунитет срещу него – без значение дали вроден след прекарана инфекция, или придобит след поставена ваксина, вече няма да бъде сериозна заплаха. Той няма да бъде нищо по-различно от обикновена настинка.


Хипотезата на учените е изложена в изследване, публикувано в списание „Science“ преди броени дни. Към момента вирусът е опасен и причината е, че той е непознат за човешкия организъм патоген и като такъв може да срине имунната система на зрял индивид, защото тя не е научена как да се справи с него. В бъдеще, когато всеки човек се окаже изложен на неговото действие – по време на инфекция или с ваксинация, рискът вече няма да бъде толкова висок.


От друга страна, децата постоянно се срещат с нови за тях патогени, което ги прави по-адаптивни и устойчиви при борба с вирусите. В заключение експертите уточняват, че само тези под 5-годишна възраст може да се разболеят от коронавируса, но дори и при тях инфекцията ще протича асимптомно или съвсем леко (например хрема).

Кога коронавирусът ще стане ендемичен?

В даден момент коронавирусът ще добие ендемичен характер, което означава, че ще циркулира сред хората, но в много редки случаи ще протича по-тежко. „Дали ще се случи след няколко години, или след няколко десетилетия зависи от темповете му на разпространение и мащабите, с които протича масовата ваксинация по света“, уточнява Джени Лавин, постодокторант в университет „Emory“, Атланта, САЩ, която ръководи изследването. Според нея ключът към успеха е един: възможно най-бърза и мащабна ваксинация на хората.

Лавин и колегите й изследват 6 други човешки коронавируса - четири от тях причиняват обикновена настинка, включително тези от семействата на SARS и MERS вирусите. Така те се надяват да успеят да начертаят пътя на новия патоген. Четирите коронавируса са ендемични и при заразяване симптомите са много леки. Тежкият остър респираторен синдром (SARS) и Близкоизточният респираторен синдром (MERS), които се появиха през 2003 г. и 2012 г., протичаха тежко при много от хората, но не се разпространиха бързо и повсеместно.

Макар всички гореизброени коронавируси да отключват сходен имунен отговор, екипът на Лавин забелязва, че новият вирус има най-големи прилики с ендемичните коронавируси, които причиняват познатата на всички настинка. Те се връщат назад към по-стари данни и стигат до заключението, че обикновено първата инфекция с някой от ендемичните вируси се развива между третата и петата година на детето. След това то се инфектира отново и отново, което му помага да изгради имунитет и да започне да отблъсква вирусите около него. Те не изчезват, а човешкият организъм спира да се разболява.

6 до 12 месеца след масова ваксинация коронавирусът може да стане ендемичен

Без наличие на ваксина срещу COVID-19 най-бързият път до навлизане в ендемична фаза на вируса е възможно най-лошият – огромен брой заболели и починали. Ваксините променят съществено сценария. Колкото по-бързо се имунизира населението, толкова по-добре за всички. Ефективната и масова ваксинация би могла драстично да съкрати времето, за което коронавирусът ще се превърне в ендемичен – една година, или дори 6 месеца.

Дори по-голямата част от населението да се ваксинира, Лавин не очаква вирусът да изчезне. Той ще остане сред хората, но инфекцията ще протича много по-леко.

Други експерти също подкрепят тезата на екипа. Шейн Кроти, вирусолог към института по имунология „La Jolla“ в Сан Диего, САЩ, е напълно съгласен с изложеното в проучването на Лавин. Той смята, че ако ваксините предпазват от предаване на вируса, „е много вероятно да се повтори сценарият с болестта морбили, когато ваксинацията на всички, без значение възрастта, буквално е сложила край на инфекцията.“

Ваксината ще предпазва от разболяване с COVID-19, но от заразяване може би не

„Звучи правдоподобно, че ваксините ще ни предпазват от болестта, но не е задължително те да спрат инфекцията и нейното предаване“, твърди Кроти. „COVID-19 ще продължи да съществува и не вярваме, че наскоро създадените ваксини срещу него ще изградят непоклатим имунитет, който да ни предпазва от инфекция“, признава Дженифър Гомерман, имунолог от университета в Торонто.

Ваксината срещу коронавирус не изгражда имунитет в горните дихателни пътища

Естественият начин на инфектиране в реални условия, а не с ваксина, отключва силен имунен отговор в носа и гърлото. Гомерман допълва: „Ваксините, които разработиха някои компании наскоро, не предизвикват такъв естествен имунен отговор в горните дихателни пътища, защото се поставят в ръката.“

Според нея има известна вероятност инфекциите да продължат да се предават дори след провеждане на масова ваксинация.

Моделът, създаден от Лавин и колегите й, се основава на предположението, че новият коронавирус е много близък до другите от същото семейство, които причиняват обикновената настинка.

По-лошият сценарий – пикове и спадове през годините

Марк Липсич, експерт по въпросите на общественото здраве към Харвардското училище „TH Chan“ в Бостън, е по-умерен в своите прогнози и предупреждава, че има втори сценарий, който не е толкова оптимистичен. Той смята, че е възможно вирусът да следва хода на сезонния грип, при който се наблюдават пикове и спадове.


“Невинаги е удачно да правим сравнение с други коронавирусни инфекции, тъй като нямаме наблюдения как се отразяват те на по-възрастен човек, който обаче не се е сблъсквал до този момент с конкретния вирус и няма изграден имунитет. Възможно е новият коронавирус да прилича повече на сезонния грип. При него се редуват години на затишие, последвани от години на сериозна заплаха за живота на хората. 

Не е изключено SARS-CoV-2 да изобрети начини, по които да заобикаля имунния отговор на човешкия организъм. Това би усложнило много ситуацията.

Най-правдоподобно звучи хипотезата, че коронавирусът ще стане по-безопасен, но въпреки това не мисля, че другите варианти са за подценяване.“Кога и как са се появили първите коронавируси, които причиняват настинка, остава загадка. Избухването на пандемията през 2020 г. обаче изостри вниманието на учените и ги подтикна да потърсят отговорите. Така се ражда теорията, че друга пандемия от 1890 г., погубила живота на един милион души по света, вероятно е в резултат на OC-43, един от четирите известни коронавируси, които ни разболяват от безобидна настинка днес.

Според Андре Вейет, имунолог от Института за клинични изследвания в Монреал Канада, „населението тогава е изградило слаб имунитет срещу OC-43, благодарение на който обаче пандемията е отшумяла. В наши дни същият този вирус продължава да циркулира, но без да има сериозни последици върху човешкото здраве.


Източник:Фрамар.бг



В България температурите по планините са много ниски. Станциите на НИМХ отчетоха минус 27 градуса на връх Мусала в 5 часа сутринта.


Минус 22 по Целзий беше температурата на връх Ботев и Черни връх, термометрите на Мургаш и в района на Рожен в Родопите показаха минус 18. В ниската част на страната най-ниските стойности на термометрите бяха в Трън, където няблюдателят Кирил Михайлов е измерил -13 градуса, предаде NOVA.


Минус 10 беше в Драгоман, минус 9 в София, минус 8 в Кюстендил, Шумен, Разград и Добрич.

*В статията е исползвана илюстративна снимка от интернет



Монета от 2 стотинки, изсечена по време на соца, е сред най-скъпите в момента. Това съобщи Георги Георгиев, шеф на Софийското номизматично дружество, пише „Телеграф“. Цената и върви от 6 до 8 хиляди лева. Специализирани сайтове обаче я предлагат и за 15 000 лева.

Двете стотинки са изсечени, за да се пуснат в масово обръщение през 1981 година. От тях има милиони. Има обаче няколко, които са със сбъркан надпис и затова са толкова скъпи и търсени от колекционерите. Те се броят на пръстите на ръцете, казва Георгиев. Други нумизмати уточняват, че бройката е само 20.

Ако се разровите в чекмеджета и шкафове, където държите непотребни вещи и попаднете на монета от две стотинки от 1981 година с надпис на реверса „Народна република България“, то трябва да знаете, че за нея може да получите сума, с която да си купите сравнително нова кола. Ще сте късметлия и ако попаднете на монета от 1 стотинка от същата година и със същия надпис. Цената й е малко по-скромна – около 10 000 лева, тъй като от нея има малко повече бройки – 137.

Нумизматите обясняват и защо тези монети са толкова уникални. По времето на соца в чест на 13 века от създаването на България БНБ решава да смени обичайния надпис на обикновените размени монети и вместо „Народна република България“ на тях да пише „Хиляда и триста години България“. Според Георгиев, за смяната на надписа е настояла лично Людмила Живкова.

Само, че някой от монетния двор забравя да смени матриците на 1 и 2 стотинки и така за изсечени 20 броя монети от 2 стотинки и 137 броя от монетите със стойност 1 стотинка.

Нумизматите обаче предвижат, че на редките монети има и фалшификати.



Определено твърдя, че хората умираха като мухи през соца в НРБ. Но щастливи, мислейки, че ги лекуваме! 

Здравеопазването тогава не беше безплатно. Нищо няма безплатно. Съществува голяма заблуда, че тогава сме имали здравеопазване. По това време аз самият работех в „Пирогов” и помня как умираха хората“.

С тези думи д-р Николай Болтаджиев, който преди промените от 1989 г. е научен сътрудник, II-ра степен в „Пирогов“, обори от първо лице внушението, че в онези години пациентите са получавали адекватна медицинска помощ.В предаването “Лице в лице“ по бТВ с водещ Цветанка Ризова той възрази е аргументи на Антон Кутев от БСП, че българите били лекувани „много добре по времето на комунизма“.

„Тогава не може да се каже, че имаше здравеопазване. Имаше някаква медицина, но без възможности. Инфарктът се лекуваше с лежане един месец. Въпреки че на Запад, извън социалистическия лагер, натъртвам „лагер“, защото си бяхме оградени с мрежи, имаше кардиоинвазивни методи за лечение. Откакто впоследствие се въведоха и станаха масови и у нас, смъртността от инфаркти в България падна три пъти. Така че това е доста показателно. Вярно, много се реагира срещу това, че е скъпа клинична пътека. Но точно по този начин може да направим разликата между един месец лежане за „лечение“ на инфаркт и кардиоинвазивната манипулация, съответно със стенд и т.н.“, направи паралел д-р Болтаджиев.

За методите за лечение по онова време, дори в най-добрата достъпна за народа тогава болница в България, медикът си спомня: „Даваха се хапчета. Разполагахме с три вида антибиотик, българско производство. Не бяха и стандартизирани, но само ние го знаехме това. И прилагахме и трите. То нямаше и друго. И ако се получи резистентност – пеницилин! Друго не можеше. Друго имаше само в Правителствена болница за определен кръг от хора от ЦК на БКП.

„Нифедипин“-ът, който днес е стотинки и се намира във всяка аптека, такова лекарство тогава нямаше. Имаше на Запад и в Правителствена болница. Хората тогава бяха държани в неведение. Лекуваха се с екстракт от „Дигиталис ланата“ – билка на таблетка (смее се), и „Антистенокардин“, което е нещо като светена вода“.


Биография:

Роден на: 19 юли 1955 в София.

ОБРАЗОВАНИЕ

Висше образование от МА – София и специалност по хирургия от МА София, квалификации по съдова хирургия при МА София, артроскопска хирургия от Карл Щорц. Индивидуален курс по Системи и организация на здравеопазването – Париж, курс по организация и управление на болниците в Национален университет по здравеопазване в Рен – Франция. Здравен мениджмънт към Медицински университет -София. Стажове при Професор Наракас в Клиника “Лонжре” Лозана Швейцария, при Професор Алио в Университетски Болничен Център “Лаперони” в Монпелие – Франция, по хирургия в хирургичните центрове на Виши и Сент-Етиен – Франция, по ортопедия в кантоналните болници на Женева и Лозана – Швейцария.

ПРОФЕСИОНАЛЕН СТАЖ

Интернатура по хирургия във ВМА – София, ординатор в Хирургично отделение на ВБ – Русе, научен сътрудник III ст. в Клиника по възстановителна хирургия при СПЦП- София, научен сътрудник II ст. в Секция по Травматология при НИСМ „Пирогов“ – София, асистент в болница “Сен-Жозеф” – Ним –Франция, собственик и Медицински директор на MБАЛ „Света Богородица“, хонорован преподавател по здравен мениджмънт – болнично управление към Европейски колеж по икономика и управление.

НАУЧНА ДЕЙНОСТ Две авторски свидетелства за изобретения, Държавен регистър 74322 /1986, Авторски права 41504 / ИНРА и 336/1985. 49 научни публикации в специализирани наши и международни списания, конгреси, конференции и симпозиуми.

ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ

Членувал в Българското Научно Дружество по Хирургия, по Ортопедия и Травматология, Международната Асоциация по Пластична и Реконструктивна Хирургия – IРRАS, член на Български Лекарски Съюз, бивш секретар на Асоциация на Лекарите Франкофони в България, Заместник Президент и Представител за Балканите на Международна Медицинска Асоциация за Подпомагане и Развитие – АМIАD. Активен член на Ротари Интернешънъл – 1760-ти Дистрикт, Клуб Ним-Сен-Жил-Камарг, в последствие Почетен член, активен член на Ротари Клуб – София и Президент на Ротари Клуб София 2001-2002, Президент на Международен ротариански комитет Франция България – Българска секция. Номиниран от Американски Биографичен Институт за един от Петстотинте лидера на влияние в областта на медицината, обявен за „Мъж на годината“ за 1996 и 2011, вписан в изданието „Кой-Кой е“ на Кембридж. Награден с Почетния медал на гр. Кармо – Франция. Носител на “Пол Харис” от Ротари Интернешънъл. Заместник председател на Сдружение за развитие на българското здравеопазване. Член на Управителният съвет на Гражданска инициатива Справедливост. Член на Център за здащита правата в здравеопазването.Вижте още:Лекуваха ни без пари, всеки строеше къща със заем и още 5 неща

Източник: www.istoricheskidnevnik.eu



Известният пловдивски адвокат Тодор Кръстев коментира ситуацията с разпространението на коронавируса у нас. Той начерта 10 мерки, които щяха да се предприемат, ако пандемията се бе случила по време на соца, информира Пловдив24.


Ето какво написа Тодор Кръстев (публикуваме думите му без редакторска намеса):

„Изкушавам се да споделя как евентуално щеше да се процедира, ако епидемията от Ковид се беше случила по времето на социализма. Ще изброя само десет мерки и мероприятия, които щяха да бъдат реализирани.

Първо – във всеки областен град щеше светкавично да се отдели и структурира специализирана болница, която да се грижи само и единствено за болните от Ковид.

Второ – въпросната болница щеше да бъде оборудвана с най-добрата медицинска техника, апаратура и медикаменти, щеше да бъде напълно обезпечена ресурсно и кадрово.

Трето – нямаше да има никакъв проблем с логистиката и транспорта. В Спешна помощ щяха да бъдат отделени достатъчно специализирани линейки, оборудвани с всичко необходимо, за да превозват и обслужват болните.

Четвърто – всеки, който се оплаче на специализираните телефони, че има оплаквания, нямаше да бъде разкарван по лабораториите за тестуване, а щеше да е посещаван вкъщи, за да му се направи тест, както и щеше да бъде прегледан и консултиран на място. Болният щеше да бъде задължително посещават от специалисти, за да се следи регулярно как се лекува вкъщи и дали има нужда от нещо.

Пето – на родителите на всички ученици, които са намерени по улиците, по време на дистанционното обучение и изолация, щяха да бъдат налагани тежки глоби.

Шесто – ако болен не бъде приет светкавично за лечение, наказанието нямаше да бъде уволнение за директора на болницата, а затвор за същия.

Седмо – светкавично щяха да бъдат ангажирани структурите на армията и полицията в помощ на здравната система. С транспорт, логистика, сигурност и ред, проблеми нямаше да има.

Осмо – всички влизащи на територията на България щяха да бъдат тествани и преглеждани още на границата от компетентни специалисти и при нужда светкавично изолирани.

Девето – нямаше да има никакъв недостиг от сестри и лекари със съответната специалност. Плановият прием и разпределението по онова време не допускаше подобни кризи.

Десето – по предприятия и учреждения щяха да се раздават безплатно лекарства и хранителни добавки, както и ежедневно щеше да се извършва инструктаж за мерките, които трябва да се спазват. Вижте още:Д-р Н. Болтаджиев: Хората през соца умираха като мухи, мислейки, че ги лекуваме!



"Пуснете хората, които не са готови да ви обичат! Това е най-трудното нещо, което ще трябва да направите в живота си, а също така ще бъде и най-важното: спрете да давате любовта си на онези, които не са готови да ви обичат.

Спрете да провеждате трудни разговори с хора, които не искат да се променят.

Спрете да се появявате за хора, които са безразлични към вашето присъствие.

Спрете да обичате хората, които не са готови да ви обичат.

Знам, че вашият инстинкт е да направите всичко, за да спечелите добрите грации на всички около вас, но това е и импулсът, който ще ви лиши от вашето време, енергия и психическо, физическо и духовно здраве...

Ако сте изключени, едва доловимо обидени, забравени или лесно игнорирани от хората, на които предлагате времето си, вие не правите услуга, като продължавате да им предлагате своята енергия и живот.

Истината е, че не сте всички... И че не всеки е за Вас...

Именно това прави този свят толкова специален, когато откриете малкото хора, с които имате истинско приятелство, любов или връзка...

Ще разберете колко е ценно...

Защото сте преживели това, което не е...

Може би, ако спрете да се появявате, ще бъдете по-малко търсени...

Може би, ако спрете да опитвате, връзката ще приключи...

Може би, ако спрете да изпращате съобщения, телефонът ви ще остане тъмен в продължение на дни и седмици...

Може би, ако спрете да обичате някого, любовта между вас ще се разтвори...

Най-ценното и важно нещо, което имате в живота си, е вашата енергия.

Не е само вашето време, тъй като е ограничено...

Това е вашата енергия!

Това, което даваш всеки ден, е това, което ще се създава все повече и повече в живота ти.

Тези, на които ще дадете времето и енергията си, ще определят вашето съществуване.

Когато осъзнаете това, започвате да разбирате защо сте толкова нетърпеливи, когато прекарвате времето си с хора, които не ви подхождат, и в дейности, места, ситуации, които не ви подхождат.

Ще започнете да осъзнавате, че най-важното нещо, което можете да направите за живота си, за себе си и за всички, които познавате, е да защитите енергията си по-яростно от всичко друго.

Направете живота си безопасно убежище, в което се допускат само „съвместими“ с вас хора.

Вие не носите отговорност за спасяването на хора.

Вие не носите отговорност да ги убедите, че трябва да бъдат спасени.

Не е ваша работа да съществувате за хората и да им давате живота си, малко по малко, момент след момент!

Защото, ако се чувствате зле, ако се чувствате длъжни, ако се чувствате задължени, вие сте коренът на всичко това чрез вашето настояване...

От вас зависи да осъзнаете, че сте любими на вашата съдба, и да приемете любовта, която смятате, че заслужавате.

Решете, че заслужавате истинско приятелство, истинска ангажираност и пълна любов с хора, които са здрави и проспериращи.

След това изчакайте... само за момент...

И вижте как всичко започва да се променя... "

Сър Антъни Хопкинс


 

Отляво надясно: Сандра Кристенсен, Патриша Мадън, Катлийн Браун и Каролайн Кросби.


През 60-те се създава ново разбиране и концепция за човешкото тяло. Това явление може да се забележи при американския дизайнер Руди Гернрайх, който през 1964 г. създава революционни унисекс бански костюми – монокини, а през 1965 г. – сутиен с телесен цвят, представляващ найлонови чашки, прикрепени към презрамки и тесен ластик.


Появяват се също така рокли и поли, откриващи горната част на бедрата. Те се наричат „мини” и се превръщат в поредното доказателство за свободомислещото ново поколение. Думата „мини” произлиза от „минимум” и първият, който предлага мини-модата (начело с мини-полите) е Андре Куреж през 1965 г.


Друга модна тенденция от 60-те е стилът “garcon” (фр. – момче). Независимо, че още през 1930 г. в САЩ ежедневни облекла за мъже и жени стават дънките, в Европа панталоните се превръщат в част от дамското облекло едва след Втората световна война. През 1964 г. Куреж представя в Париж своята колекция от вечерни панталони и табуто „жени с панталони” е напълно заличено. Дамските костюми с панталон достигат пика на своята популярност. Също така през 60-те са модерни и роклите с А-образен силует, като може да се каже, че и тях ги популяризира Куреж.


В своята колекция от ’64-та „Ерата на космоса” иновативният дизайнер Пиер Карден представя моделите на бъдещото, украсени с прости геометрични форми, като по гениален начин веднъж завинаги погребва класическата елегантност на 50-те. Неговото минималистично облекло се превръща в предшественик на стила pret-a-porter (фр. – готово за носене). През 1960-та година Карден конструира също така и мъжки облекла, въпреки че допреди това дрехите за мъже били напълно контролируема зона, останала почти непроменена от Френската революция. По този начин дизайнерът има своя принос и за появата на „унисекс” модата.



В разгара на Студената война, едно малко американско момиче заминава за СССР. Това пътуване, което по-късно ще се окаже фатално, остава в историята като част от отношенията между Съветския съюз и САЩ.

Това момиче се казва Саманта Смит. В родината й е обявена за „Най-младия посланик на Америка“, а руснаците я наричат „Посланик на добра воля“. Тя става световноизвестна само за дни, след като дръзва да напише писмо до тогавашния главен секретар на комунистическата партия Юрий Андропов, в което споделя страховете си от ядрена война между Съединените щати и СССР. Неочаквано, той й отговаря и дори я кани да посети страната му.

Саманта е родена в Холтън, щата Мейн, където живее с родителите си – Артър – преподавател по литература, и Джейн – социална работничка. Момиченцето харесва хокей на трева, каране на кънки, четене, науки и играе в училищния отбор по софтбол. На пръв поглед, съвсем обикновено дете. Но още на 5-годишна възраст тя пише писмо до Кралица Елизабет II, за да й каже, че я харесва.

След като Андропов става лидер на СССР, големите американски вестници и списания публикуват обширни статии, които описват как той завладява властта и какви са очакванията за нови заплахи в света. По това време в Европа и Северна Америка има масови антиядрени протести, докато президентът Роналд Рейгън изоставя концепцията за „Разведряване на международните отношения“ и прибягва към разгръщане на ракетите „Круз“ и „Пършинг II“ в Европа. Съветският съюз пък влиза във войната в Афганистан за три години, което още повече покачва международното напрежение.

На фона на всичко това статия в списание „Тайм“ от ноември 1982 г. попада пред погледа на малката Саманта. И тя веднага пита майка си: „Ако толкова се страхуват хората от него, защо някой не му напише писмо, за да го попита дали и той иска война?“. А тя й отвръща: „Защо не му напишеш ти?“.


И така, само след дни, и когато Саманта е едва в 5-и клас, пише на Андропов, опитвайки се да разбере, защо връзките между Съветския съюз и Съединените щати са толкова напрегнати:


„Скъпи г-н Андропов,

Името ми е Саманта Смит. На 10 години съм. Поздравления за новата ви работа.

Загрижена съм за Русия и САЩ да не влязат в ядрена война. Вие за война ли сте или не?

Ако не сте, моля кажете как ще помогнете да няма война. На този въпрос не сте длъжен да отговаряте,но бих искала да знам, защо искате да завладеете целия свят или поне нашата страна.

Бог е направил света за нас да живеем заедно в мир, а не да воюваме.

Искрено ваша,

Саманта Смит“.


Писмото и е публикувано във вестник „Правда“, а на 25 април 1983 година, момичето получава отговор от Андропов. В него той пише:


„Скъпа Саманта,

Получих писмото ти, както и много други, които пристигат тези дни от твоята и други страна. Струва ми се – като съдя по писмото ти, че ти си смело и честно момиче като Беки, другарчето на Том Сойер от прочутата книга на твоя съотечественик Марк Твен. Всички момчета и момичета в нашата страна познават и обичат много тази книга.

Ти пишеш, че си много обезпокоена дали няма да избухне ядрена война между нашите две страни. И питаш правим ли нещо, за да не позволим това. Твоят въпрос е най-главният от онези, които вълнуват всеки човек. Ще ти отговоря на него сериозно и честно.

Да, Саманта, ние в СССР се стараем да правим и правим всичко, за да няма война между нашите две страни, за да няма изобщо война на земята. Така иска всеки съветски човек. Така ни учеше великият основател на нашата държава Владимир Ленин.

Съветските хора добре знаят колко ужасна и разрушителна е войната. Преди 42 години нацистка Германия, която се стремеше към господство над целия свят, нападна нашата страна, опожари и разруши хиляди и хиляди наши градове и села, изби милиони съветскимъже, жени и деца. В тази война, която завърши с победа за нас, ние бяхме в съюз със САЩ, заедно се борихме за освобождението на много народи от нацистките завоеватели. Надявам се, че ти знаеш това от уроците по история в училище.

И днес ние много искаме да живеем в мир, да търгуваме и да си сътрудничим с всички свои съседи на земното кълбо – и с далечните и с близките. И разбира се, с такава велика страна като Съединените американски щати. И Америка, и ние имаме ядрено оръжие – страшно оръжие, което може за един миг да убие милиони хора. Но ние не искаме то да бъде употребено когато и да е. Именно затова СССР тържествено, пред целия свят обяви, че никога, никога няма да употреби пръв ядрено оръжие срещу никоя държава. И изобщо ние предлагаме да бъде прекратено по-нататъшното му производство и да се пристъпи към унищожаване на всичките запаси от него на земята.

Мисля, че това е достатъчен отговор на втория ти въпрос: „Защо искате да завоювате целия свят или най-малкото САЩ?“ – ние не искаме нищо такова. Никой в нашата огромна и прекрасна страна – нито работниците и селяните, нито писателите и лекарите, нито възрастните и децата, нито членовете на правителството – не иска нито голяма, нито „малка“ война. Ние искаме мир, ние имаме какво да правим: да отглеждаме жито, да строим и изобретяваме, да пишем книги и да летим в Космоса.

Ние искаме мир за нас и за всички народи на планетата. За нашите деца и за теб, Саманта.

Каня те, ако родителите ти те пуснат, да посетиш нашата страна, на едно прекрасно място през лятото. Ще разгледаш нашата страна, ще се срещнеш с твои връстници, ще посетиш международния детски лагер – „Артек“ – край морето. И сама ще се убедиш: всеки в СССР е за мир и дружба сред хората.

Благодаря ти за писмото. Желая ти всичко най-добро през младия ти живот.

„Ю. Андропов„.

Новината за това необичайно събитие веднага плъзва из цяла Америка. Саманта е поканена да даде интервю пред водещите Джони Карсън и Тед Копъл, както и в много други телевизионни предевания на големи новинарски мрежи.на 7 юли 1983 г. момичето заминава за Русия заедно с родителите си. Прекарват там две седмици, като посещават Москва, Ленинград и  най-големия съветски пионерски лагер „Артек“, който се намира на Кримския полуостров. Саманта обаче не се вижда лично с Андропов, защото по това време той вече е сериозно болен. Затова и няма нито един кадър, на който двамата да са заедно. Разговарят обаче по телефона.

По всичко личи, че на Саманта й харесва в Русия. По-късно тя пише книга, в която разказва, че в Ленинград тя и родителите и са били изключително впечатлени от гостоприемството на хората. А на пресконференцията в Москва американското момиче казва: „Руснаците  са също като нас“.

В „Артек“ тя избира да спи със съветски деца, вместо да се възползва от отделната стая, която и предлагат. За да улеснят общуването й, учителите и децата, които говорят английски език, са избрани да живеят в сградата, в която е настанена. Докато учи руски песни и танци със съветските деца, местните медии следят всяка нейна стъпка и публикуват репортажи и снимки.

Така американското момиче става широко известно в СССР.

А когато на 22 юли Саманта се завръща в САЩ, пристигането и е отпразнувано от жителите в щата Мейн и популярността и продължава да расте в цялата страна. Така тя се превръща на практика в политически активист за мир и дори следващата година започва да води специално детско предаване на „Дисни“, посветено на политиците. В него Саманта прави интервюта с няколко от кандидатите за президентските избори през 1984 – включително Джордж Макгавърн и Джес Джексън.

В същото време пътуването й вдъхновява визитата на съветското момиче Катя Лъчева в САЩ.

А Саманта заминава заедно с майка си в Япония, където се среща с министър-председателя Ясухиро Накасоне и участва в Детския международен симпозиум в Кобе. В речта си там момичето предлага съветските и американски лидери да разменят внучките си за по две седмици годишно, защото никой президент „няма да иска да бомбардира страната, в която се намира внучето му“.

По-късно Саманта написва книга – „Пътешествие в Съветския съюз“ и дори заради известността си получава роля в телевизионния сериал на Робърт Вагнер „Лайм Стрийт.

Последното обаче, вместо да е поредното щастливо събитие в живота й, се оказва фатално. По време на обратния полет от снимките на филма на 25 август 1985 година малкият самолет, с който тя и баща й се връщат, не успява да кацне на пистата на летището в Оубърн, Мейн, и се разбива близо до него. Загиват всички 8 души на борда – шестима пътници и двама екипаж, включително Саманта и татко й.Внезапната трагедия с едва 13-годишната Саманта потриса света. Раждат се и конспиративни спекулации около причината за катастрофата. В официалния доклад от разследването обаче заключенията са, че инцидентът е станал в тъмна и дъждовна вечер – около 22 часа, пилотите са били неопитни, и инцидентно и случайно е имало повреда в наземния радар.

„Относително стръмен ъгъл на полета с ориентация на самолета по хоризонта, по посока на движението и скоростта при удара в земята изключват възможността жертвите да имат шанс за оцеляване“, пише още в публикувания документ за катастрофата със самолет „Бийчкрафт 99“.На погребението на Саманта Смит в Аугуста, Мейн, присъстват над 1000 души. Лично съветският посланик във Вашингтон Владимир Кулагин прочита съболезнователно обръщение от новия лидер на СССР – Михаил Горбачов.

Президентът Рейгън пък изпраща на майката на момичето съболезнователна телеграма, в която пише:

„Можете да бъдете уверена в това, че милиони американци, милиони хора споделят бремето на вашата скръб. Те ще помнят Саманта, усмивката и, идеализма  и незасегната и духовна красота.“

Майката основава „Фондация Саманта Смит“, която насърчава обмен на студенти между СССР и САЩ. Организацията съществува до 1995 г.

В памет на смелото момиче всеки първи понеделник на месец юни е обявен за ден на Саманта Смит със закон на щата Мейн. Близо до музея в Аугуста пък е издигната статуя, която я изобразява как пуска с ръце гълъб, докато мече, което символизира Мейн и СССР, се е свило в краката и.В университета в Мейн пък едно от общежитията е кръстено на нея, дори начално училище в щата Вашингтон носи нейното име.

В същото време Съветският съюз издава мемориална пощенска марка с лика на Саманта.И с това почитта към нея не спира – диамант, култивирано лале и далия, морски плавателен съд и планина са кръстени на нея. В Москва даже й издигнат паметник, а в „Артек“ правят алея „Саманта Смит“.

Дори когато съветският астроном Людмила Черних открива астероид 3147, му дава името 3147 Саманта.

А през 1985 г. датският композитор Пер Нюргард пише в нейна памет концерт за виола, който озаглавява „Помним Детето“.

Но с времето историята за момичето, осмелило се да пише на съветски комунистически лидер, започва да се позабравя, особено след разпадането на СССР през 1991 г. През 2003 година паметникът в руската столица, построен в нейна чест, е откраднат от крадци на метали…



Родена е в Смолян на 12 септември 1957 г. Завършва актьорско майсторство при професор Сашо Стоянов във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1980 г.

Работила е в Народен театър за младежта (1980-1987) и Народен театър „Иван Вазов“ (1987-).

През 2002 г. получава и наградата „Аскеер“ за поддържаща актриса за ролята в „Похапване с приятели“.Има пано с нейните отпечатъци на Стената на славата пред Театър 199.

Стената на славата пред Театър 199 - пано с отпечатъци, послание и шарж с нейното име.

В киното започва да се снима още като дете. Дебютира във филма „Цар Иван Шишман“ на 12-годишна възраст в ролята на царица Мария. Първата и по-сериозна роля е на Розмари в „Тайфуни с нежни имена“.

Член на САБ.

Има 2 брака – първият е със Сашо Диков (от него има дъщеря Петя), а вторият – с Ивайло Караньотов (от него има син Ангел).

През 2008 г. участва в българското шоу „Dancing Stars“, а на 16 март 2009 г. влиза във ВИП къщата на „Биг Брадър (Big Brother)“ като участник в третия сезон на „Vip Brother“.

Това е красивата Аня Пенчева



В годините на Втората световна война жените в Червената армия основно се свързвали с военно-медицинските учреждения (61 % от медицинския персонал), подразделенията за свръзка (80 % от личния състав) и пътни войски (половината личен състав), пише сайтът topwar.ru. На фона на тези факти особено се отличават жените танкистки, които били едва 20 на брой. Дори сред военната авиация дамите били по-добре представени, като например добилият слава и известност полк за нощни бомбардировки „По-2”, който немците наричали „нощните вещици”

Любопитна е съдбата на нежните дами, които избрали да служат в танковите подразделения – поприще, което се смятало за изцяло мъжко. Една от най-известните съветски танкистки е Александра Ращупкина, която си заслужила прякора „Саша Мъжкараната”, уточнява Нова телевизия.


Александра Митрофановна Ращупкина е единствената девойка-танкист от Самарската област. Родена е на 1 май 1914 года в Сайр-Дарински (днес на територията на Узбекистан). Детството и юношеството си тя прекарва в узбекската ССР, където работи като трактористка.След нападението на Третия райх срещу СССР, мъжът й е мобилизиран в редовете на Червената армия и се отправя към фронта. На няколко пъти 27-годишната Александра се обръща към властите с молба да я пратят на фронта. От местната наборна комисия й отказват с аргумента, че била една от най-добрите трактористки в Узбекистан. 

След известно време Александра отново се явява пред наборната комисия, но предрешена като мъж. Младата жена подстригала косата си, облякла мъжки дрехи и се явила пред отговорните органи. Пред инспекторите тя се представила за Александър Ращупкин. Тъй като по това време администрацията работела хаотично и във военновременни условия, на „Александър” не му поискали паспорт.


След приемането си в армията, Александра е изпратена в Московската област, където завършва шофьорски курс. След това я изпращат в Сталинград, където в продължение на два месеца се обучава за водач-механик на танк. Докторът, който я преглеждал, естествено разбрал, че пред себе си има жена, но Александра го убедила да я остави да се бие на фронта. По-късно той я сравнява с френската национална героиня Жана Д’Арк.

 Само три дена преди завършването на курса е и първото бойно кръщение на Александра Ращупкина, когато подразделението й попада под ударите на германска бомбардировка. Дори в този страшен момент жената си останала жена – вместо да се страхува за живота си, тя се ядосала, че новото й облекло се превърнало в дрипи.

 По-късно Александра Ращупкина служи в състава на 62-ра армия под командването на ген. Василий Чуйков. По това време никой не подозира, че един от най-успешните командири на танк Т-34 е жена.Ращупкина взема участие в боевете за Сталинград, а после и при съветското настъпление към Полша. В продължение на три години нито екипажът на танка й, в който тя е механик-водач, нито останалите й бойни другари научават, че тя е жена. По спомени на другите танкисти тя винаги се държала много мъжествено, а и фигурата й изглеждала мъжка – широки рамене, малки гърди, къса коса. Единственото, което я доближавало до женствеността, било високото й ниво на хигиена, за което другите войници се шегували:

 „Ти Саня си чист като девойка”! 

Тайната й е разкрита през февруари 1945 година, когато танковата част, в която Александра служила, започва настъпателни боеве на територията на Полша. По време на битките за град Болеславец, танкът, в който се намирала Ращупкина, е нападнат. При попадение на немски снаряд машината се подпалва, а механик-водачът е контузена и тежко ранена в бедрото. Един от бойните другари на Александра я превързва и разбира се, научава истината за самоличността й.


По-късно в болницата лично я посещава генерал Чуйков. Вместо да бъде наказана, тя остава в полка, а документите й по нареждане на генерала са преправени на такива с женско име. След войната Ращупкина и мъжът й живели в Самара, където тя завършила и висше образование, получавайки инженерска диплома. Почива през юни 2010 година на 97-годишна възраст.

Източник: Blitz.bg



Никога не яжте или пийте от счупени и напукани чинии, вие не искате да погубите късмета, благополучието и просперитета си, и нещастието да дойде.


Каквато е посудата, такъв е и животът. Затова е по-добре да изхвърлите чиниите, ако върху тях се появи малка пукнатина или отчупване по краищата.


Ако искате да привлечете в дома си късмет, пазете къщата с талисмани от монети от други страни, но само в сребърен цвят.


За да започнете нов живот, изчакайте новолуние и пренаредете мебелите в дома си. Късметът няма да закъснее.Ако искате да се предпазите от лош човек и никакво зло да не може да прекрачи прага на дома ви, а късметът да бъде ваш чест посетител, Ванга съветва да закачите над вратата си кръст от клонки бъз.


За траен просперитет дълго време излейте вода в стъклена чиния и говорете на глас (можете да прочетете книга) върху нея.


„Колкото повече врагове идват до дома ми, толкова повече помощници да имам.


И врагове, и недоброжелателите да не идват до вратата.


Колкото пъти се отвори вратата – толкова добро да дойде у дома.


И злото, лошото време, злите духове, скръбта и неприятностите тук не идват.


Щастието е в къщата, доброто е в къщата, благоденствието е в къщата!


Амин.“


След това поръсете прага на къщата с водата.





Една от най-красивите актриси в българското кино, Елжана Попова, днес си мечтае да играе ролята на…баба. Бившата звезда от Народния театър, която всички нашенци помнят от филма на Никола Рударов “Вик за помощ”, вече е на 55 години. Въпреки че от 1988 година живее в Италия, не пропуска лято, за да се прибере у нас и да си почине в родния град Бургас.
Ваканцията й в България трае почти два месеца, а любимото й място за разходки е Морската градина, пише в новия си брой, който вече е на пазара в. Над 55

Макар и доста понатежала, с къса и права коса, която няма нищо общо с буйните къдрици от едно време, много бургазлии я разпознават и даже я спират за автограф. Тя е категорична, че никога не е била суетна жена и не обича хората да я заглеждат. Не обича да остава и в София, понеже не се чувства столичанка.


Пуританката никога не се е снимала гола, за разлика от колежката й Аня Пенчева например, защото го намира за вулгарно.

Полугола се появява единствено във “Вик за помощ” на Никола Рударов, който я открива за киното. Твърди, че той не й липсва, защото е непрекъснато свързана с него като преподавател в академията за кино и театър в Рим, където води курсове по актьорско майсторство. Това е престижно висше учебно заведение, създадено още през 30-те години на миналия век.

Учителството е в кръвта й, понеже майка й Зорка Попова е преподавателка. Покана да чете лекции дошла лично от известния актьор Джанкарло Джанини.Не изпитва носталгия по младостта си,


когато всички я познаваха по улиците, защото е здраво стъпила на земята и твърдо вярва, че тъгата по отминалите времена е безсмислена. Тя е завършила музикалното училище в Бургас. Не може да забрави как плакала, докато махала на родителите си на гарата в родния си град, заминавайки в София за приемните изпити във ВИТИЗ. На тях отишла без самочувствие: “Бях изключително срамежлива. Стеснителна. Не съм участвала в някакви школи, кръжоци. Много дължа на бургаската актриса Димитрина Тенева и на покойния Валентин Колев. Подготвиха ме. И аз не вярвах, че ще ме приемат. Пък и като видях софийските момичета, едни такива намахани, нахакани, при мен изби комплексът на провинциалистката. Казах си – абсурд, няма да стане. Но влязох от раз. Първата година ми беше много тежко. Не можех да се отпусна”, връща се в спомените тя.Нещата рязко се променят след лентата на Рударов и тя за една нощ се превръща в звезда. Не се възприема за такава обаче никога, защото смята, че за звезди по онова време в България не може да се говори. Младата брюнетка живее в една стая под наем, вози се с градския транспорт и не мисли за пари. Щастлива е от това, което прави, и дори отказва на Тодор Живков, който сам й предлага да я уреди с апартамент. “На мен ми стигаше моята квартира”, твърди и до днес Елжана.



От студентка е работохоличка: “Ние влизахме във ВИТИЗ сутринта и излизахме понякога и в полунощ. Кога обядваш, кога не – преуморен, изтощен. Ами в театъра – сутрин на репетиция, вечер на представление, през нощта в телевизията или на дублаж”.

В края на 80-те години тя получава шанса да отиде на специализация в Италия със стипендия на италианското Външно министерство. Колеги предупреждават Елжана, че е луда да заминава, когато е на върха на славата си, но тя е категорична в решението си. Преди да получи шанса за Италия, изпуска специализация в Париж, защото шефът на Народния театър Дико Фучеджиев не я пуска.


Малко преди да отлети за Рим, среща Марио Скуиланте, собственик на агенция за киноактьори, който от 26 години е неин съпруг.


Италианецът я вижда за първи път на сцената и се влюбва от пръв поглед


Бил по работа в София и бил поканен от български театрали да гледа “Престъпления на сърцето” в Народния театър.

Запознава ги отишлият си без време Кирил Варийски, но тогава едва си продумват. Когато Елжана каца на летището в Рим, там я чака Марио, а тя е доста изненадана. Италианецът не бърза и в началото двамата са само приятели. След две години обаче техният роман започва. Според българката първите й години на Ботуша не били леки, актьорството й липсвало, но тя избрала да бъде съпруга и майка на три дъщери – Николета, Стефания  и Виктория. Това за нея е най-голямата роля в живота, но не се чувства като героиня.


При една от визитите си в България Елжана решила да влезе в Народния театър, качила се на сцената и била разпозната от осветител. Той запалил прожекторите, които осветили сълзите на младата майка, която не можела да забрави актьорството.

Вярата й в Бог, доброто и любовта я спасявали в такива тежки моменти. Елжана, която направи запомняща се роля в един от най-известните родни сериали – “Дом за нашите деца”, с удоволствие би снимала и в съвременен, при това в ролята на баба. Много иска и истински внучета, но се заканва да не бъде обсебваща като някои български баби. Със сигурност ще научи внучетата на български, както постъпила с щерките Николета, Стефания  и Виктория. Четирите жени си говорят само на езика на майката, затова Марио също вече говори, без да бърка.

Кристина Кирилова, в. „НАД 55“



Скъпи мамо и тате,най-накрая получих достъп до компютър и реших да ви напиша този имейл. Аз съм добре. Първите два месеца минаха много бързо. Ще ви разкажа с няколко думи с какво се занимаваме тук. Събуждането е в 5.30 сутринта. Първият ден си станах както на село в 4, обаче старшината ме накара са се върна в леглото и да пазя тишина. Така че в началото на деня мързелувам – не се занимавам вече нито нито с кокошки, нито с прасета. Скука.

Сутрин ни слагат по една раница на гърба и ни карат да бягаме. Старшината ме пита защо не се потя, аз му отвърнах, че разстоянието е по-късо от колкото бягах всяка заран с раницата до училище. Момчетата от града са много зле на края на това упражнение, ако старшината не гледа нося по някой на гръб, тъкмо да ми заякнат краката.

Редовно ни карат да гърмим, обаче явно съм в курса за начинаещи. Тук се стреля легнал по неподвижни мишени!!! Много по-лесно от стрелбата по косери или пъдпъдъци! Пък и никой не гърми по теб, както правят ония тъпаци от съседното село! Така че медалите тук са за мен.


Редовно ни карат да се боричкаме, както правим в къщи с батковците ми. Много са чупливи градските момчета, малко да стиснеш и нещо изпуква. Тук за срам на цялото село изгубих... Веднъж. Един младеж, към сто и тридесет килограмов, се спъна и падна отгоре ми. Аз, както знаете, съм 65 килограма, точно на половина. Не успях да се измъкна изпод него и му дадоха победата. Втория път вече имах готовност – като се засили се мръднах една крачка встрани, и после му се хвърлих на гърба. Стана много по-лесно, отколкото със селския бик. Стиснах му врата и той изпука. Няма страшно, старшината каза, че това е тренировъчен инцидент и родителите му няма да ни съдят!

Топла вода има всеки ден, още не мога да разбера защо...


Старшината не ни бие, мисля че му има нещо. Може да е вегетарианец, или сектант...

Храната тук е на корем. Или по-скоро беше на корем. Първия път като казаха, че можем да ядем колкото си искаме, аз набързо глътнах двадесет и пет кюфтенца. Не бяха лоши, обаче на мама са по-хубави. От тогава старшината ми дава да изяждам не повече от двадесет. Това не е проблем, сядам до някое градско момче на обяд, гледам го втренчено, и той ми дава половината си порция. И изкарвам до вечерта. Сменям ги, да не се оплаче някой.

Първата седмица три момчета ме дръпнаха зад спалните помещения, искаха май да ме ступат. Понеже се чувствали засегнати от моите успехи, не можело то така, новобранци да ги излагат. Няма страшно! Родителите им няма да ни съдят! Даже двама ще се върнат в строя, съвсем скоро, до два месеца. Като има зараснат костите. Третият май ще си полежи заедно с оня, големия. Понеже малко се спъна, и съвсем леко го бутнах срещу стената на бараката, и главата му мъничко влезе вътре. И пак се чу пук. Докторите казаха, че скоро и двамата ще излязат от кома. Така че, няма грижи!

Моля ви, кажете на батковците ми Тошо и Гошо да дойдат веднага! Да се запишат, след толкова ядене и игри, даже дават и пари! Бързо, преди онези тъпаци от съседното село да се усетят и местата да свършат!

Мамо и тате, обичам ви и ми липсвате! Тук е хубаво, дано ме харесат.Ваша дъщеря:Стойка 

Източник:Фб-група /Абсолютно несериозно/



Рядката монета от 1888 година, съхранява в колекцията си повече от 30 години компютърният оператор Викторио Попов от Благоевград. Благоевградчанинът събира монети от училищна възраст, сред ценностите в колекцията му е и банкнота 20 лв. от 1947 година,пише struma.bg

„Занимавах се със събиране на български монети още като петокласник, тогава разменяхме помежду си и пощенски марки, имах голяма колекция с около 100 монети, но се отказах, съхранението им през годините е трудно“, каза В. Попов.

Първият ми интерес към монетите е още в предучилищна възраст. Помня, че намерих стари монети на село в община Търговище, и тогава се запалих. После през годините като юноша също продължих, с течение на времето се отказах, но съхраних част от колекцията си. Разбира се, пазя част от тях не заради стойността им, а заради тръпката, защото такива рядко се намират.Монетата от 2 стотинки и половина влиза в обръщение през 1888 година, тя е с диаметър 15 мм и тежи 2 грама, и за мен лично е ценна. Наскоро, докато си играеше, 5-годишният ми внук я откри в шкафа, показах му и другите стари монети, радвам се, че мога да му предам такава колекция, има хора, които дори не са чували, че през годините в българските финанси е имало такива парични знаци“, каза В. Попов.


Той допълни още, че двадесетолевката е от 1947 г., тогава се изтеглят от обращение банкноти от емисии до 1943 г. и влизат новите, сред тях и банкнота от 20 лв., която е с два подписа. „Тези банкноти са част от нашата история и затова не трябва да губят“, заключи В. Попов.


СЛАВА ИВАНОВА

Източник:struma.bg



Докосващата среща на държавния глава с неговата учителка беше уловена от обективите на журналистическите камери.


Класната учителка на Владимир Путин дойде на рецепцията в Кремъл по случай Деня на победата.Тя бе посрещтната изключително топло и сърдечно от руският държавен глава.

Вижте видео от срещата:


На приема,Руският президент Владимир Путин се обърна с благодарност към ветераните на Великата отечествена война по време на церемониалния прием в Кремъл. Героите бяха поканени в Залата на св. Георги на Великия Кремълски дворец, замислен като Зала на Военната Слава.


В обръщението си държавният глава подчерта, че през войните врагът е победен не само от силата на технологиите и военната мощ, тъй като основното поразително оръжие е в ръцете на непреклонен, обединен народ.



Често в работата се случва да извършваме бързо едно след друго няколко кратки действия, каквото напр. е воденето на кратки телефонни разговори. Дори няколко секунди забавяне тежат, когато човек знае колко още много неща има да направи. Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е жадувано удобство, особено ако става дума за вътрешен, служебен телефон, от който се водят голям брой бързи разговори с малък брой хора.


И ето че през 1975 г. ДСО Респром отговаря на потребителските нужди и започва да произвежда т.н. Имефон, или АН-10, както е моделът на апарата (съкратено от ,,автоматичен номеронабирател“). Първите бройки излизат от софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик:


АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.


Ето кратко съобщение за появата на Имефон АН-10 през 1975 г. в списание ,,Електропромишленост и приборостроене“:Имефонът е съчетание между обикновен телефон и електронна памет. Виждаме, че изгледът му е по-различен – той няма традиционната за онези времена ,,шайба“, а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане! – да се набере номерът на търсения абонат. Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.


Виждаме обаче, че под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон. А вече ползвателят сам ще реши дали иска да запамети нововъведения номер, или просто еднократно е разговарял с него и няма нужда.С Имефон може да се набира номер и без микротелефонната гарнитура (т.н. слушалка) да е вдигната – процесът на набиране се следи чрез звук от говорител вътре в Имефона. Просто натискаме нужния имен бутон или с черните клавиши съставяме комбинацията от цифри за търсения номер. А когато чуем сигнала ,,свободно“ и отсреща ни вдигнат, взимаме слушалката и започваме да говорим.Ако търсеният номер се окаже зает, тогава с функционалния бутон R (,,повторение“) той може да се набере повторно, като това е възможно независимо дали абонатът е запазен в електронната памет на Имефона, или не.


Разбрахме, че ако номерът на търсения абонат е въведен предварително в паметта, ползвателят може да го избере само с едно натискане на съответния бутон. Но ако абонатът още не е записан, трябва да го въведем! Как става това?


Натиска се за секунда бутонът С (,,нулиране“), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.


За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, ботевградско производство. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също от Комбината по микроелектроника. Ето по-точно каква е схемата на Имефон АН-10:В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток в случай на проблем с външното електрозахранване от мрежата, и така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч. А ако в този период искаме да наберем абонат, трябва да щракнем СК-ключа и да включим към апарата външна, допълнителна шайба.


Скоростта на избиране на Имефона е 10 импулса/сек, а импулсното отношение: 1,6:1. Захранва се от 220 волта напрежение и консумира 30 вата мощност. Еквивалентното затихване на приемане е < 0,1 непера, а това на предаване – < 0,5.


Само Имефонът тежи около 2,5 кг, а заедно със захранващия си блок – около 8,5.


 


„Време разделно“ е можела да стане световен хит, ако навремето Тодор Живков и ДС не взели нужните мерки, за да откажат режисьорския и актьорски киноелит на Запад от създаването на международна версия на лентата.


Един от най-продаваните български писатели зад граница се захванал с „Време разделно“, след като Стефан Дичев и Андрей Гуляшки отказали да напишат историческата сага за кървавите събития, случили се през 1666 г. из Родопите, около днешния град Якоруда.

В онези времена там пристигат еничари, чиято мисия е българското население да приеме „правата вяра“

Турските орди, предвождани от родения по същите места Караибрахим и отведен от тях още като дете, с цената на куп жестокости опитват да склонят българите да сменят вярата си.

Според много историци описаните в романа събития никога не са се случвали из Родопите, а „Време разделно” е бил създаден по поръчка на тоталитарния режим. Съществува версия, че вождовете на комунизма са използвали писателя, за да оправдаят „възродителния процес“, при който турци, помаци, татари и роми бяха насилствено принуждавани да сменят арабско-турските си имена с български. За подобна поръчка от БКП Дончев никога не е признавал.


„Със 75 лева командировъчни през 1963 г. потеглих към Родопите. Обикалях ги от сутрин до пладне, за да събирам сведения. След това се върнах в София и се затворих в библиотеката. Открих неотваряни с десетилетия книги. Бях притиснат от срокове и успях да напиша романа за 46 дни припомня си днес Антон Дончев.

Скоро, след като занася ръкописа в издателство „Български писател“, „Време разделно“ е отпечатан и чака своите читатели из щандовете на книжарниците. Известно време романът не прави никакво впечатление. Попада обаче в ръцете на Николай Хайтов. „Писателската колегия заговори за книгата ми, след като той се изказа, че съм написал голяма творба. Чак тогава се вдигна шум, тиражът се изчерпа и бе отпечатан и втори, спомня си още роденият в Бургас творец.

От написването си до сега романът на Дончев има над 30 издания на български език в тираж от около 1 милион екземпляра. Преведен е на повече от 30 езика. „Най-голям успех обаче пожъна в Америка. В продължение на 2 години всеки месец отпечатваха тираж след тираж, искаха да го наградят за най-добрия исторически роман на годината-казва писателят 5 години след издаването на „Време разделно“ в България италианската киноиндустрия проявява интерес да го филмира. С осъществяването на проекта се наема самият Карло Понти, съпруг на София Порен. По негова покана Дончев пътува до Рим, за да обсъдят на място бъдещата международна продукция. Помощник-сценарист на лентата трябва да бъде Енио де Концини, който години по-късно ще създаде култовата криминална сага „Октопод” с Микеле Плачидо. Избрани са и актьорите за двете главни роли. Съгласие да изиграе Караибрахим дава Лорънс Оливие, а Антъни Куин от раз приема да се въплъти в образа на Манол.Дино де Лаурентис, който по онова време оглавява киногиганта „Парамаунт“ праща писмо до Централния комитет на комунистическата партия, че пристига в София, за да съгласува с българската власт снимките на „Време разделно“. Популярният продуцент обаче така и не ползва самолетния си билет, тъй като среща огромен отпор от страна на управниците и самия Тодор Живков.

Трима-четирима от най-големите режисьори в света искаха да снимат филма. Руснаците също поискаха да участват. В ЦК бяха възмутени от връзките ми с известните кинотворци от цял свят. Един-единствен разговор съм имал с Живков и не по мое искане, а по негово. Явих се в уречения ден и място. Той ми каза: „Всички са против теб, против участието на България в международните филми. От Съюза на писателите му промивали мозъка, тъй като не искали да се прочуя на Запад като сценарист на международна екранизация. Но най-много против били в Държавна сигурност. Страхували се, че за снимките в страната ще влязат сумати чужденци, след които трябва да пуснат по един шпионин. Било ги страх, че няма да се справят и ще се издънят, казва още Дончев.


Георги Джагаров също настоява пред Тато да не допуска създаването на копродукции с кинематографисти от Запад. Така пътят на Антон Дончев към световното кино е прекършен още в зародиш.

В продължение на години той пише сценарии след сценарии, които обаче така и не виждат бял свят.

Ричард Бъртън искаше да играе Георги Димитров по мой сценарий. После научих, че Живков е бил против това, тъй като самият той е ненавиждал Димитров, уточнява Дончев.

Въпреки съпротивата от страна на партията и българските културтрегери, писателят на няколко пъти остава верен на родината си и отказва предложения да предостави авторските си права на други държава. „Това означаваше да напусна България, тъй като тогава правата не бяха в мен, а в държавата. Да направя това беше невъзможно. 2 пъти подписах документи, че предоставям всички средства от моите филми на държавата. Трябваще да премахна подозренията, че искам да работя на Запад заради пари. Моята цел беше друга – единственият начин нашата история да стигне до милиони хора беше чрез киното и телевизията, казва още авторът на „Време разделно“.



Крайбрежната охрана на Куба откри кораб в Карибите, който изчезва в Бермудския триъгълник преди почти век. На 18 май властите в Куба съобщиха, че бреговата охрана е открила стар кораб без екипаж в Карибите. Според тях намереният кораб е известен американски SS параход. „Котопакси“, изчезнал в Бермудския триъгълник на 1 декември 1925 г.


Кубинските власти записаха появата на кораба на 16 май. Тогава той внезапно се появява западно от Хавана в ограничената зона. След продължителни неуспешни опити да се свържат с екипажа на кораба, бяха изпратени три патрулни лодки на кубинската брегова охрана, които го прихващаха.


Приближавайки се до целта, граничарите бяха шокирани от видяното. Корабът беше ръждясал и очевидно много стар. Те бяха още по-изненадани, когато се качиха на кораба - на него нямаше екипаж и навсякъде царуваше запустение. Веднага беше видно, че корабът е изоставен от десетилетия.


По-късно се оказа, че откритият кораб е построен преди сто години и е легенда за Бермудския триъгълник. Оказа се, че намереният кораб е същият "Котопакси", който мистериозно изчезна през 1925г.


По време на инспекцията на кораба на борда е намерен дневникът на капитана, който е служил в момента на изчезването на кораба, в клиничната навигационна компания Clinchfield. Автентичността на дневника бе потвърдена от експерт от Куба Родолфо Крус Салвадор. Той каза, че бордовият дневник съдържа много ценна информация за ежедневието на екипажа, но за съжаление не даде никакви улики за изчезването на кораба и неговия екипаж.



 

Документът описва интересни подробности, записани преди изчезването на кораба. Последното вписване в бордовия дневник е направено на 1 декември 1925 г. На този ден е SS. Котопакси извика бедствие и спря да общува. Оттогава вече почти 90 години няма информация за кораба. На 31 декември 1925 г. той е включен в регистъра на изчезналите хора и въпреки факта, че в последното си съобщение екипажът съобщава, че корабът потъва, той става част от легендата за Бермудския триъгълник.



Котопакси напуска пристанището на Чарлстън в Южна Каролина на 29 ноември 1925 г. По време на отпътуването на борда имаше 32 моряци, начело с капитан Майер. Корабът е трябвало да достави 2340 тона въглища до столицата на Куба - Хавана, но по неизвестна причина изчезна при неизвестни обстоятелства два дни след излизането от пристанището.


Тъй като няма информация за местонахождението на товарния кораб през последните 90- години, вицепрезидентът на Министерския съвет на Куба генерал Абелардо Коломе обеща, че властите на страната му ще разследват, за да разкрият мистерията около изчезването и появата на мистериозния кораб.


Припопняме , че Бермудският триъгълник обхваща района между Бермудите, Маями и Пуерто Рико. В този район десетки самолети и кораби изчезнаха неизвестно, съдбата на повечето от които все още не е известна. Виновниците за тези мистериозни изчезвания са наречени от свръхестествени сили, до интригите на извънземните цивилизации.


Тези теории обаче са популярни главно сред хората и учените не ги разпознават и обясняват всички аномалии на Бермудския триъгълник с човешки грешки при контрола на самолети и кораби и всякакви природни явления.


Но мистериозният външен вид на легендарния SS. „Котопакси“ предизвика голям интерес в научните среди и това трябва да накара много експерти да преразгледат своите убеждения по този въпрос, защото внезапното връщане на кораба след 90-годишно отсъствие не може да бъде обяснено с природни явления и човешки грешки.



 Пропуска първите 20 минути от партито, посветено на края на новия му филм " Дъщеря на Бога"в един от клубовете на Ню Йорк.

Той чакал търпеливо под дъжда, за да бъде пуснат вътре. Никой не го познал. Собственикът на клуба казал:

''Дори не знаех, че Киану стои под дъжда и чака да му бъде отворено - той не каза на никого нищо."

Той постоянно пътува с градски транспорт.

Лесно взаимодейства с бездомни хора на улицата и им помага с всичко с което може и на което е способен.

Той е само на 55 години.

Всеки ден сяда в парка и може да яде хотдог, докато седи между обикновени хора, без да се притеснява от

нищо и никого.

След заснемането на една сцена от " Матрицата ", Киану дава на всички каскадьори по един нов мотоциклет

- като признание за уменията им.

Отказва по-голямата част от хонорара си, заради заплатите за костюми и компютърни работници,

които рисуват специални ефекти в "Матрицата "и решава, че техният дял от участието в бюджета на филма

е подценен и им помага, като им дава по голямата част от неговия собствен дял!

Намалява хонорара си във филма "Адвокат на дявола ", за да има достатъчно пари, за да покани Ал Пачино.

Почти по едно и също време най-добрият му приятел починал; приятелката му загубила детето им,

а скоро след това дори загинала в катастрофа... Сестра му се разболяла тежко от левкемия. Въпреки всичко,

Киану не се пречупил: Той дарил 5 милиона долара на същата клиника, която лекувала сестра му...

Създава Фондация "Левкемия", даряваща значителна сума от всеки негов филмов хонорар."

Можеш да се родиш човек, но е трудно да се запазиш такъв...


 


„Аз съм от тая порода, които са ходили в казармата, от това поколение съм. И съм боец. Има един принцип – че една армия има един командир. И като каже командирът: „За бой!“, отиваш за бой. Като каже: „По леглата“, лягаш по леглата. Защото иначе, когато няколко човека почнат да дават акъл, със сигурност това не е добре. Смятам, че в момента няма правилно и неправилно, има неща, които трябва да се следват.“


Така актьорът и режисьор Влади Въргала коментира извънредните мерки в държавата, които се прилагат за борба с коронавируса. И добави, че със сигурност не може всичко, което се взема като решение, да е адекватно и съобразено така, че на няколко милиона души, всеки със своите проблеми, това да му е изгодно и да му звучи адекватно.


„Изказванията на президента Радев са си проблем на президента. Той не обединява, а насъсква с изказванията си – отговори на въпрос Владислав Карамфилов. – В интерес на истината много от нещата, които казва, са така. Въпросът е дали това в момента е полезно, или не е полезно. Мога само да кажа – Бог да ни е на помощ! Тъй като нещата са много по-сериозни от политическите противопоставяния и политическата игра.“


Колкото до нежеланието на БПЦ да затвори църквите и предстоящите служби на открито за Великден, Влади Въргала каза: „В основата на всичко е вярата и отношението към вярата. Вярата не е за един ден в годината, тя е 365 дни. Важно е какво правиш през всички тези дни.“

Според него в контекста на пандемията може да се говори не само за физическа гибел, но и за финансова, икономическа, за тежки катаклизми.


„В този момент не може да кажеш: Отидете на църква, пък Господ ще ни пази. Аз мисля, че ако трябва за нещо да се съберем, то е за един протест против това да спират тока на хората, да спират телефоните, интернета на тези, които нямат пари да си го платят. Какво като са удължили срока за плащането на тока, като нямам пари да платя. Аз ще платя стария ток и новия пак ще ми го спрат“, разсъждава режисьорът.


Според Въргала сега е времето всеки да си даде сметка за пенсиите на възрастните хора. „В един момент всички се оказаха в тази безпомощност, в която нашите майки и бащи, дядовци и баби съществуват до края на живота си след пенсионирането си. Цялата държава ще заживее с бюджета на един пенсионер. Да видят всички какво е да живееш като тях. Изключвам десетте процента заможни хора. Тези, които живеят със заплатите си, ще бъдат меценатите на своите родители. Ще трябва отделят от средствата си, за да може и възрастните им близки да си сложат нещо за ядене на масата. Така че това е не само здравен, но и социален вирус – ще окаже влияние на всичко друго“, казва Въргала.


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ