януари 19, 2026
Малко преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 г. в столичното гарнизонно стрелбище заедно със своите другари Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Георги Минчев и Петър Богданов, осъденият на смърт Антон Попов се венчал в килията за своето любимо момиче Росица Манолова.
Започва вече сватбата, Антоне!
Сега смъртта е
тука кум,
но вместо шепа
празнични бонбони,
ще хвърля тя куршум подир куршум,
но вместо с мелнишко червено вино
ще пълни чашите
със твоя кръв,
да вдигнат тост сватбарите във синьо
за здравето на българския лъв.
До теб стои невеста и вдовица,
до нея – ти,
и жив,
и умъртвен.
Целувай вече тъжната си птица.
И майка си.
И утрешния ден.
С тромпетите на пушките отсреща
сватбарите се стягат за хоро.
След малко сватбените бели свещи
ще изгорят от скръб
над твоя гроб.
И неродени вечно ще останат
едно момиче
и едно момче –
една мечта,
докрай недомечтана,
една любов без люлка и звънче.
Но пак вдигни очи. И пак се радвай.
Ще те запомни
този сив тунел.
Страхливецът никога не вдига сватба,
когато го отвеждат
на разстрел!
ЕВТИМ ЕВТИМОВ
Когато чуя името на село Гега (Игуменец, Петричко), веднага с образа на Беласица у мен изгрява името на Антон Попов.
Направо ме хваща за сърцето
…Седемгодишен, той има ужаса да види баща си – в оня есенен ден на 1922 година – обесен на близкия крайселски орех. Не орехи, а думи-камъни смазват крехката му душа, когато чува да се говори за върховисти, ванчемихайловисти и други убийци по тези места. За първи път сърцето му се обзема от солта на омразата към всяко насилие към човешкия род.
Прибира се вкъщи, заравя глава в полите на майка си Велика Попова… Дълго сълзите му редят, капят като кървава клетва, че ще расте и ще се бори за един по-справедлив свят.
Този свят е пред него. Той го започва с горещ младежки максимализъм, с действен характер и динамична натура. И с много обществени прояви на младия учител от с. Гега с леви убеждения. Нямал е време да пита: какво да се прави? – Какво! Комитет за подпомагане на бедните ученици, училищна трапезария, хляб за всички от махалите… И грижи и внимание към всички. Няколко от учениците му са деца на двама от убийците на баща му, негови братовчеди, но учителят иска да даде любов и по-добро бъдеще за всички.
Няма любим светец в родния си край! Тази мъдрост е на библията. Местните управници го преместват да учителства в близкото село Скрът. Но пламъкът на борбата вече се е разгорял. Среща и нов кръг от идейни съмишленици. Събират пари за ученическа трапезария, създава Комитет за закрила на децата. На годишното събрание на Съюза за закрила на децата в България делегат от с. Скрът е Антон Попов.
Но за какво са много думи! След отказ на околийското управление да издава вестник в Петрич, пише до своя съученик от неврокопското педагогическо училище Иван Керезиев: „Тук всичко е пусто и глупаво. Още по-безсмислено става съществуването ми след отрицателния край на въпроса за вестника. Отговориха ми, че по политически съображения не се разрешава. Идиоти!“
Животът му е станал „безсмислен и скучен, шаблонен и невъзмутим“ годишен календар.
И тръгва към София… до оня миг от времето на гарнизонното стрелбище, когато часове преди да го разстрелят, ще приеме за невеста и вдовица Росица Манолова.
23 септември, 1937 г., гара София. От влака слиза висок, красив младеж и светлозеленият му поглед го отвежда към обществено-политическия отдел на Свободния университет. Журналист и литератор, носи в куфара си малко дрехи… и повече писмена: дневници, дръзновен опит за автобиография – нещо като опит за роман. И по-надълбоко – стихове, репортажи. Немил-недраг… бездомен. Най-после се приютява на ул. „Бачо Киро“ № 35.
Изминали са тридесет години. Дали „немил или недраг“, и аз съм се преместил от Пловдив в София. В кабинета на моя професор от Софийския университет Георги Боршуков чакам да ме изпитат… Следва въпросът: „…Къде живееш?…“ „Ами, къде – на улица „Бачо Киро“ 31… Радостно пламъче в очите на моя уважаван професор Георги Боршуков ме осветлява и чувам: „Имаш голям късмет, че си се приютил там… Наблизо си до къщата, където е живял и творил един голям българин…герой, приел смъртта като победа…“ И надълго ми разказва как духовната близост с Никола Вапцаров и творческото дръзновение на младия Антон Попов дават радостната възможност той и Славчо Васев да го приемат в „Дъга“.
„Дъга“ – най-прогресивното издание преди 9 септември 1944 г. Младият репортер,под псевдонима Антон Струмски само за една година публикува много пътеписи, очерци, репортажи, литературни анкети.
Стиховете и поемата му ще се открият след смъртта му.
След разстрела на шестимата герои на гарнизонното стрелбище и безпримерния им подвиг в борбата срещу най-страшната чума на човечеството капитан Радев предава на Росица Манолова един бележник с последните писма на Антон Попов, заедно с последните стихове на Никола Вапцаров.
Поемата му „Слушай, фронт!“ също се открива по-късно, случайно в чекмеджетата на вестник „Дъга“, между страниците на двутомника „Освободителните борби на Македония“ от Хр. Силянов.
Няма да правя литературна биография на Антон Попов.
Животът му – борба
– не му позволи да си издаде „томове-грамада“, както е казал Никола Вапцаров, неговият пръв приятел.
Не доживя да си направи приживе и паметник. Остана само да звучи гласът на българския комунист и интернационалист.
Когато минавам край гарнизонното стрелбище в София, представям си шестима достойни мъже – Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев… вървят покрай шестте празни ковчега, с поглед към шестте стълба за разстрел…И пеят: „Тоз, който падне в бой за свобода…той не умира…“
Няколко крачки към безсмъртието.
Един глас се понася на юг, към Беласица, някъде към Гега, към безкрая…
Вярвам, че това е гласът на Антон Попов!
Автор: Йордан Милев
Източник: вестник ДУМА, 20.10.2015 г.
.
ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА АНТОН ПОПОВ
Мила майко, мили братко, мила сестро,
Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо.
Утешете се с това, че за него умираха милиони – в хиляди битки на барикадите и на бойния фронт. Утешете се с това, че умирам за правдата. Утешете се с това, че нашите идеи ще победят.
Умирам горд с името на баща си. Умирам горд с името на народа си, за чието добро работих до последния миг, за чието добро бъдеще умирам.
Целувам ви сладко, мои мили домашни.
Целувам за последен път и моята стара баба мъченица.
Ваш Антон
23 юли 1942 година
Гарнизонно стрелбище
.ЖИВОТОПИС
Антон Николов Попов е роден на 20.Х.1915 г. в с. Гега (Игуменец), Благоевградска област, в будно семейство с революционни традиции: прадядо му Константин Попстоянов е убит от турците като борец за национална свобода, вуйчо му Митре Стоянов е малтретиран, а баща му Никола Попов, учител, активен член на БРСДП (т.с.), сподвижник на Г. Делчев, Я. Сандански, Г. Петров, Д. Хаджидимов, борец против върховизма и шовинизма, е измъчван и обесен на 22 октомври 1922 г. от върховистки банди.
Учи в гимназията в Самоков, откъдето е изключен за революционна дейност. Завършва Педагогическото училище в Неврокоп (дн. Гоце Делчев) през 1933 г. Член на БКП от 1934 г. Първоначален учител в с. Гега (до 1937г.), където урежда ученически пансион за бедни деца. Развива комунистическа дейност сред младежта. Преследван от фашистите. Принуден да търси работа в София. Назначен е в столичната градска библиотека (1938 г.). Сближава се с писатели-комунисти.
През 1941 г. е мобилизиран в Беломорието, където се свързва с гръцки комунисти. Сътрудник е на Централната военна комисия при ЦК на партията (1941-1942 г.). Негови помощници са майка му и сестра му. Проявява изключителна смелост, организационен размах и революционна деловитост. Предупреден, че негови другари са арестувани, и имайки възможност да се укрие, той заявява: „Аз съм войник на партията, само ако тя каже, тогава мога да напусна поста си!“. Поради предателство е арестуван на 25 април 1942 г. Осъден е на смърт по процеса на ЦК на БРП. Минути преди разстрела се венчава с Росица Манолова. Разстрелян е на 23 юли 1942 г. на столичното гарнизонно стрелбище.
Сътрудничи със статии, очерци, интервюта, пътеписи, репортажи и стихове на в-к „Кооперативна защита“, „Воля“, (Пловдив), „Заря“, „Дъга“, „Литературен критик“, „Вестник на жената“, „Литературни новини“ – Варна, на списание „Читалище“, „Другарче“, „Венец“ и др. Много негови творби са унищожени от цензурата.
0 коментара:
Публикуване на коментар