Показват се публикациите с етикет Трейлъри. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Трейлъри. Показване на всички публикации

„Любовна терапия“ е български игрален филм (драма) от 1987 година на режисьора Искра Йосифова, по сценарий на Детелин Бенчев. Оператор е Емил Пенев. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков.


Филмът е посветен на българина Мехмед Пришков от махала Върба, Смолянски окръг, който в началото на 20-ти век е летял с направен от него самолет. Тази история е станалa през 1912 г. в Родопите. Старата граница е минавала между Дожден и Върба. Населението на двете села е било Българско, но едните изповядвали християнската вяра, а  другите - мохамеданската.


„Ламята“ е български игрален филм от 1974 година на режисьора Тодор Динов, по сценарий на Николай Хайтов. Оператор е Борис Янакиев. Създаден е по повестта „Ламята“ на Николай Хайтов. Музиката във филма е композирана от Александър Бръзицов.


„Мълчаливите пътеки“ е български игрален филм от 1967 година на режисьора Владислав Икономов, по сценарий на Любомир Левчев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка.


„Следите остават“ е български детски приключенски филм от 1956 година на режисьора Петър Б. Василев. Сценарият е на Павел Вежинов и представлява адаптация на неговия едноименен роман. Оператор е Бончо Карастоянов. Музиката във филма е композирана от Парашкев Хаджиев.
Дата на премиерата: 1956 г.


„Без драскотина“ е български игрален филм от 1989 година на режисьора Зако Хеския, по сценарий на Константин Павлов. Оператор е Красимир Костов. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев.

Дата на премиерата: 9 януари 1989 г.

Режисьор: Зако Хеския
Композитор/и: Кирил Дончев
Актьорски състав: Тодор Колев


Поради честите отсъствия от дома Горан не може да участва пълноценно във възпитанието на децата си. Младата и красива жена на Благо не може да се примири със самотата и търси топлина извън семейството. А Спас решава да си вземе отпуска и да замине на море, където в луксозен хотел да си поживее “като шведските крале”.

Но пъстрият и шумен свят го посреща без интерес. Колкото и да се опитва да се държи “на ниво”, Спас изпада в смешни, а често пъти и в жалки ситуации. Постепенно започва да разбира, че това, което му се е струвало примамливо, е само лъскава фасада, а истинският живот и радост са сред момчетата в бригадата, където всички го очакват.


Тук тримата легендарни комици са моряци – част от екипажа на кораба „Цанко Церковски“. Когато акостират на чуждо пристанище, тримата тръгват да пазаруват, но местни наркотрафиканти ги объркват с членове на бандата и вместо рокля им дават кашон с пакети кокаин. Разбрали грешката си, мафиотите са по петите им.


„Апостолите“ е български игрален филм от 1976 година на режисьора Борислав Шаралиев, по сценарий на Георги Бранев и Веселин Бранев. Оператор е Атанас Тасев. Създаден е по на „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Музиката във филма е композирана от Красимир Кюркчийски.

Дата на премиерата: 1976 г.
Режисьор: Борислав Шаралиев
Композитор/и: Красимир Кюркчийски


„Авантаж“ е български игрален филм от 1977 година на режисьора Георги Дюлгеров, по сценарий на Георги Дюлгеров и Руси Чанев. Оператор е Радослав Спасов. Създаден е по документалната книга „Един прокурор разказва“ на Петко Здравков. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков


„Черните ангели" е български игрален филм (драма) от 1970 година, по сценарий и режисура на Въло Радев. Оператор е Атанас Тасев. Създаден е по книгата „В името на народа" на Митка Гръбчева. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков.


Телевизионна постановка от 1973 година.По едноименното произведение на Петко Тодоров.

Режисьор Вили Цанков

Оператор Крум Георгиев

В ролите: Йосиф Сърчаджиев, Йордан Спиров, Катя Иванова, Маргарита Дупаринова, Иван Кондов, Богдан Глишев и др.

Хубавата Цена решава да свика седянка. Пристигат момите и ергените. Девойката е ухажвана от по-смелите, но братята й ги гонят и всички си тръгват. Останала сама, Цена чува познатия й вече глас на Змея Горянин, който успява да я омае с нежните си слова и тя отива в пещерата му. Разбира, че макар и различен от другите, той е по-добър и по-честен. А Змеят, докоснат от чистотата и красотата на момичето, за пръв път чувства, че има сърце. Щастието им е краткотрайно. На другия ден пристига цялото село, за да освободи Цена. Когато тя заявява на всички, че ще се омъжи за Змея, един от братята й прекъсва младия й живот.


Българска сатирична анимационна поредица от 11 късометражни филма, създадени в периода между 1970 и 1990 година от Доньо Донев. Донев е автор на персонажите и режисьор на филмите. Автори на сценариите са Доньо Донев, Анастас Павлов, Георги Чавдаров, Димо Боляров.

В произведението са използвани типични за Донев изразни средства: опростени фон и линии, деформирана реч, междуметия, музикален съпровод на тъпан и гайда. Оживеният анимационен стил е дело на аниматора Антони Траянов.

Поредицата постига голям успех. Всеки един от епизодите е удостоен с поне една международна награда.

През 1992 г. е основан хумористично-сатиричния вестник „Тримата глупаци“, носещ името на персонажите от филма, чийто главен редактор също е Доньо Донев. От 1997 г. изданието е преименувано на „Четиримата глупаци“.


„Бай Ганьо тръгва из Европа“ е български игрален филм (комедия) от 1991 година на режисьора Иван Ничев, по сценарий на Марко Стойчев. Оператори са Георги Николов и Яцек Тодоров.

Създаден е по фейлетона „Бай Ганьо тръгва из Европа“ на Алеко Константинов. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков.


„Криворазбраната цивилизация“ е телевизионен мюзикъл, постановка на Българската национална телевизия от 1974 година по едноименната класическа пиеса „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников.

Режисьор на продукцията е Хачо Бояджиев, музиката е композирана от Дечо Таралежков. Главните роли се изпълняват от Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Ружа Делчева, Никола Анастасов, Лора Керанова и Зорка Димитрова.

Това е вероятно най-популярната адаптация на късно-възрожденската пиеса на Войников. Великолепната сценография, незабравимата музика и точно подбраният актьорски състав превръщат произведението във водеща творба в жанра на мюзикъла и телевизионните постановки.


Денев е специалист в областта си, който нямайки свободно време да напише доктората си, се съгласява на помощта, която му предлага неговият братовчед – Иван. А именно – да си разменят местата. Трудно е някой да разбере играта им, тъй като приликата между двамата е наистина голяма. Иван е управител на магазин, о̀правен в далаверите и със сериозен успех сред жените. Но попаднал в академичната среда на братовчед си, задачата му ще се окаже не така лека.


„Последният ерген“ е български игрален филм (комедия, драма) от 1974 година, по сценарий и режисура на Владимир Янчев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Найден Андреев. Художник на постановката е Петко Бончев.

Художникът Александър Цоков (Тодор Колев), последният ерген в квартала, предприема решителна стъпка в своя живот - да се ожени. Оказва се, че преди това той трябва да води малка война с родителите - Зара и Камен Шишкови (Татяна Лолова и Андрей Чапразов) на любимото момиче Йорданка (Цветана Манева), които търсят по-подходяща партия за дъщеря си - някой по-млад и по-заможен. Брат й Тео (Стефан Мавродиев) също е срещу Цоков.

Малко остава родителите да спечелят битката - бащата използва служебното си положение, за да спре сватбата. Стига се до странни и неудобни ситуации...

Изправен пред възможността да го разделят с любимата, Цоков прибягва до помощта на свой близък приятел полковник (Георги Георгиев-Гец). Двамата решително щурмуват еснафската крепост. Любовта тържествува.


В покрайнините на малкото градче имаше една запустяла градина. Сред градината се издигаше стара къща, а в къщата живееше Пипи Дългото чорапче. Тя беше на девет години и живееше тук сам-самичка. Нямаше нито майка, нито татко — нещо, което всъщност беше много хубаво, защото никой не й казваше да си ляга тъкмо когато й беше най-весело, или пък да гълта рибено масло, когато й се ядяха бонбони.

Някога Пипи имаше татко, когото много, много обичаше; имала си е и майка, но тъй отдавна, че изобщо не я помнеше. Майка й умряла, когато Пипи била съвсем мъничко бебе и така врещяла в люлката, че никой не можел да се доближи. Пипи вярваше, че сега майка и е на небето и надзърта през някоя дупчица за своето момиче, затова често махаше нагоре с ръка и се провикваше:

— Не се тревожи! Все някак ще се оправя!

Пипи не беше забравила баща си. Той бе морски капитан и кръстосваше големите морета. Пипи пътуваше с него на кораба, но един ден по време на силна буря вятърът отнесе баща й в морето и той изчезна. Ала Пипи беше съвсем уверена, че някой ден той ще се върне. Не можеше да повярва, че е загинал и мислеше, че е слязъл на брега на някой остров, пълен с негри, които са го направили свой крал. И че сега той се разхожда цял ден със златна корона на главата.

— Моята майка е ангел, а татко ми — негърски крал. Наистина не всички деца могат да се похвалят с такива чудни родители — обичаше да повтаря доволна Пипи. — А когато татко си построи кораб, ще дойде да ме вземе и ще стана негърска принцеса. Ех, че живот ще бъде!

Бащата на Пипи беше купил старата къща с градината преди много години. Беше решил да живее тук с Пипи, когато остарее и вече няма да може да кръстосва моретата. Но стана така, че той изчезна в морето и докато го чакаше да се върне, Пипи реши да отиде във Вила Вилекула. Тъй се казваше къщата, която стоеше готова, обзаведена и очакваше обитатели. Една хубава лятна вечер Пипи се сбогува с всички моряци от кораба на баща си. Те много я обичаха, а и Пипи беше силно привързана към тях.

— Сбогом, момчета — каза Пипи и целуна всички поред по челата. — Не се тревожете за мене. Все някак ще се оправя!

От кораба Пипи отнесе две неща. Една малка маймунка на име Господин Нилсон — подарък от татко й и една голяма чанта, пълна със златни парички. Моряците стояха на палубата и гледаха подир Пипи, докато се изгуби от погледите им. Тя вървеше с твърда крачка, без да се обръща, с Господин Нилсон на рамо и с чантата в ръка.

— Забележително дете! — каза един от моряците с просълзени очи, когато Пипи изчезна в далечината.

Той беше прав. Тя наистина бе забележително дете. Най-необикновеното у нея беше силата й. Пипи беше така изумително силна, че в целия свят не можеше да се намери полицай, който да я надвие. Стига да поискаше, Пипи можеше да вдигне на ръце цял кон и често го правеше. Тя си имаше кон — беше го купила с една от многото златни парички в деня, когато се настани във Вила Вилекула. Открай време беше мечтала за собствен кон. Сега той живееше на верандата, но когато Пипи искаше да пие там следобедното си кафе, безцеремонно го изнасяше в градината.

В съседство с Вила Вилекула имаше друга градина и друга къща. Там живееха баща и майка с двете си добри дечица — момченце и момиченце. Момченцето се казваше Томи, а момиченцето — Аника. Те бяха много мили, възпитани и послушни деца. Томи никога не гризеше ноктите си и винаги правеше каквото искаше майка му. Аника не се сърдеше, когато не можеше да наложи своето, и беше винаги спретната в късите си, добре изгладени басмени роклички, които се стараеше да не изцапа. Томи и Аника си играеха кротко в градината, но често им се искаше да имат другарче в игрите. Докато Пипи още обикаляше моретата с баща си, те понякога дълго стояха край оградата и си казваха:

— Колко глупаво, че никой не се настанява в онази къща. Там би трябвало да живее някой с деца.

В онази хубава лятна вечер, когато Пипи за пръв път прекрачи прага на Вила Вилекула, Томи и Аника не бяха у дома. Бяха заминали за една седмица на гости у баба си. Затова не знаеха, че някой се е настанил в съседната къща. Когато се прибраха у дома си и застанаха край портата да огледат улицата, те още не подозираха, че съвсем наблизо вече имат другарче за игра. Както се чудеха какво да правят и си мислеха дали ще се случи нещо приятно през, деня или пък той ще бъде един от ония дни, в които нищо не може да се измисли, вратата на Вила Вилекула се отвори и оттам излезе едно момиченце. Това беше Пипи Дългото чорапче, която тръгваше на утринна разходка. Томи и Аника никога не бяха виждали такова чудновато дете. Ето как изглеждаше:

Косата й имаше цвят на морков и бе сплетена на две стегнати, стърчащи плитки. Носът й, досущ като мъничко картофче, беше обсипан с лунички. Под него аленееше доста голяма уста, пълна със здрави бели зъби. Роклята й беше направо странна. Пипи си я беше ушила сама. Отначало смяташе да я направи цялата синя, но синият плат не стигна и Пипи се принуди да пришие тук-там по някое червено парче. Дългите й тънки крачета бяха обути в дълги чорапи — един кафяв и един черен. Освен това носеше черни обувки точно два пъти по-големи от стъпалата й. Татко й беше купил тези обувки в Южна Америка, та краката на дъщеря му да имат накъде да растат, и Пипи не искаше да чуе за други.

Но онова, което най-много накара Томи и Аника да ококорят очи, беше маймунката на рамото на непознатото момиче — малък макак, облечен в сини панталони, жълто елече и с бяла сламена шапка на главата.

Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:

— Защо вървиш заднишком?

— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска? Освен това ще ти кажа, че в Египет всички си вървят така и никой не го смята за странно.

— Че откъде знаеш? — учуди се Томи. — Да не си ходила в Египет?

— Как да не съм ходила в Египет! Запиши си някъде, че съм ходила. Обиколила съм цялото земно кълбо и съм виждала много по-особени неща от хора, които вървят заднишком. Какво ли би казал, ако ме беше видял да ходя на ръце, както правят в Индокитай?

— Сега вече излъга — заяви Томи.

Пипи се замисли за миг.

— Имаш право. Излъгах — промълви тя печално.

— Грозно е да се лъже! — каза Аника, която чак сега посмя да отвори уста.

— Да, много е грозно да се лъже — съгласи се Пипи още по-печално. — Но понякога забравям това, разбираш ли? Пък и как ще искаш от едно дете, чиято майка е ангел, а татко му — негърски крал, да казва винаги истината? Освен това — продължи Пипи и луничавото й лице се озари — ще ви кажа, че в Белгийско Конго няма нито един човек, който да говори истината. Там по цял ден лъжат. Започват в седем часа сутринта и продължават до залез-слънце. Тъй че ако някой път се случи да излъжа, опитайте се да ми простите и си спомнете, че съм живяла повечко време в Белгийско Конго. Но въпреки това бихме могли да станем приятели, а?

— Разбира се! — съгласи се Томи и изведнъж почувствува, че този ден няма да е от скучните.

— Защо например да не закусим заедно у дома? — предложи Пипи.

— Ами защо не? — съгласи се Томи. — Хайде да тръгваме.

— Хайде — каза Аника. — Да вървим веднага!

— Но първо нека ви представя на Господин Нилсон — каза Пипи.

Малката маймунка свали шапка и учтиво се поклони.

После минаха през полусрутената градинска порта на Вила Вилекула, по посипаната с чакъл пътечка, край която се издигаха стари, обрасли с мъх дървета, чудесни за катерене, стигнаха до къщата и се изкачиха на верандата. Там стоеше конят и лапаше овес от някакъв супник.

— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи.

Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.

— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.

Томи и Аника потупаха коня и влязоха в къщата. Тя се състоеше от кухня, гостна и спалня. Личеше си обаче, че тази седмица Пипи май беше забравила да изчисти. Томи и Аника се огледаха плахо да не би негърският крал да седи в някой ъгъл. Никога в живота си не бяха виждали негърски крал. Но тъй като не се появи никакъв татко, пък и никаква мама, Аника попита боязливо:

— Съвсем самичка ли живееш тук?

— Ами! — отговори Пипи. — Та нали Господин Нилсон и конят също живеят тук.

— Да, но аз питам дали нямаш мама и татко?

— Не, нямам — отвърна доволно Пипи.

— Ами тогава кой ти казва вечер кога да си лягаш и изобщо какво да правиш? — попита Аника.

— Аз сама — обясни Пипи. — Първо си го казвам много любезно, ако не послушам, го повтарям рязко и ако пак не слушам, следва тупа-лупа, разбирате ли?

На Томи и Аника не им стана съвсем ясно, но си рекоха, че може би това е добро разрешение. Междувременно бяха пристигнали в кухнята и Пипи се провикна:

— Сега тука ще се бъркат палачинки. Сега тук ще се пекат милинки. Сега тук ще се правят курабийки.

Тя взе три яйца и ги подхвърли високо нагоре. Едното падна върху главата й и се счупи, а жълтъкът потече по лицето й. Другите обаче тя улови ловко в една тенджера, където те се счупиха.

— Често са ми казвали, че жълтъкът е полезен за косата — каза Пипи и избърса очите си. — Ще видите, че косата ми ще започне да расте, та чак ще пращи. В Бразилия например всички се разхождат с размазани по косите яйца. Но затова пък там няма плешиви хора. Имало веднъж някакъв чичко, който бил тъй неразумен, че ядял яйцата, вместо да си маже с тях косата. После действително оплешивял и когато излизал на улицата, настъпвал такъв смут, че ставало нужда да се намесва полицията.

Докато говореше, Пипи ловко извади с пръсти яйчените черупки от тенджерата. После взе една четка за баня, която висеше на стената, и започна така да разбива тестото за палачинките, че опръска стените. Сетне изсипа остатъка от тестото в тиган за палачинки, който стоеше върху печката. Когато палачинките се изпържваха от едната страна, Пипи ги мяташе почти до тавана. Те се обръщаха във въздуха и тя ги улавяше, докато падаха. Щом ставаха готови, Пипи ги хвърляше към другия край на кухнята право в една чиния върху масата.

— Яжте — извика тя. — Яжте, докато не са изстинали!

Томи и Аника си хапнаха и решиха, че това са много вкусни палачинки. После Пипи ги покани в гостната. Там имаше само една мебел — голям скрин с многобройни мънички чекмедженца. Пипи ги отваряше и показваше на Томи и Аника всички съкровища, които бе скътала в тях. Там имаше странни птичи яйца, причудливи раковини и камъчета, малки изящни кутийки, красиви сребърни огледала, бисерни огърлици и много други неща, които Пипи и баща й бяха купували по време на своите пътешествия около земното кълбо. Пипи даде на новите си другарчета по един малък подарък за спомен. Томи получи кинжал с блестяща седефена дръжка, а Аника — малка кутийка, чийто капак бе покрит с розови мидички. В кутийката имаше пръстен със зелен камък.

— А сега по-добре си идете у дома — каза им Пипи, — за да може утре пак да дойдете. Защото ако не си отидете, няма как да дойдете пак, нали? А това би било жалко.

Томи и Аника бяха на същото мнение. И си отидоха. Минаха покрай коня, който беше изял всичкия овес, и излязоха през портата на Вила Вилекула. Когато си тръгваха Господин Нилсон им помаха с шапката си.








„Зех тъ, Радке, зех тъ!“ (1976) е постановка (мюзикъл, комедия) на телевизионния театър на българската телевизия с режисьор Хачо Бояджиев. Създадена е по комедията „Михал Мишкоед“ на Сава Доброплодни.

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ