януари 17, 2026
Роден е в заможно софийско семейство.
Баща му е фабрикант и строителен предприемач, издигнал десетина сгради в центъра на София. Вместо да избере осигурения му охолен живот, синът поема по пътя на нелегалната борба. Заловен е от полицията, изтезаван и накрая разстрелян. Детето му остава без баща едва на годинка.
Йордан Димчев е от онези имена, които не се срещат в учебници и архиви, но присъстват силно в семейната памет и в пукнатините на българската история. За него са останали малко сигурни факти, но те са достатъчни, за да очертаят съдбата на човек, попаднал в трагичния възел на война, идеологии и жестоки избори.
Той е антифашист и партизанин, роден в заможно софийско семейство. Разстрелян е в нощта на 10 юни 1944 г. – същата нощ, в която е убит и майор Франк Томпсън. Двамата са били заедно в арест, разположен не в затворническа килия, а в селско училище, набързо превърнато в място за задържане. Това импровизирано пространство – стаи, предназначени за деца и буквари – се превръща в сцена на последните дни на двама мъже от различни светове, свързани от обща съдба.
Произходът на Йордан е показателен за сложността на времето. Баща му е заможен човек – собственик на две фабрики, (след национализацията превърнати в комбинати) и строителен предприемач, издигнал десетина сгради в центъра на София. Това е семейство, принадлежащо към градския елит на своето време. Именно на този фон личният избор на Йордан Димчев изпъква още по-рязко. Заради комунистическите си възгледи и участието си в антифашисткото движение той е интерниран заедно с възлюбената си няколко пъти от София. Репресията е насочена пряко към него – млад мъж, който съзнателно застава срещу режима, независимо от семейния си произход и сигурността, която той би могъл да му осигури.
В ареста Йордан Димчев и майор Томпсън делят не само пространство, но и човешка близост. Томпсън е британски офицер и антифашист, член на Специалните операции (SOE), изпратен в България с мисия да подпомага партизанското движение и съпротивата срещу нацистка Германия и нейните съюзници. Интелектуалец и поет, брат на известния историк Едуард П. Томпсън, той съзнателно поема риск, който го отвежда далеч от сигурността на Лондон до съпротивителното движение и неговите безпощадни реалности.
Известно е, че Димчев е споделял храната си с Томпсън – храна, която е внасяна тайно, от сестра му. В този детайл има нещо дълбоко символично: солидарност между затворници, преодоляваща националност, чин и биография. В условията на лишение и несигурност, жестът на споделяне се превръща в последен акт на човечност. Накрая и двамата – в един и същи ден и в един и същи час – поемат по последния си път към смъртта.
Когато Йордан Димчев е разстрелян, синът му е едва на една годинка. Това е друга, често премълчавана страна на подобни истории – животът, който остава след куршумите. Детето расте без баща, с тежестта на една прекъсната биография и с мълчанията, които обикновено я съпътстват. След десетилетия, вече след 1989 г., паметта за Йордан Димчев е заличавана по нов начин: премахнати са паметните плочи от кооперацията, в която е било жилището му, и където са живели родителите му и по-късно неговият син. Физическите следи изчезват, а заедно с тях и възможността случайният минувач да се запита кой е живял тук и защо името му е било важно.
Днес за Йордан Димчев не се знае почти нищо. По време на комунистическия режим името му остава в сянка – неудобно заради произхода му, защото е син на фабрикант и предприемач. След 1989 г. тишината около него продължава по друга причина – защото е бил комунист и антифашист. Така Йордан Димчев остава между два разказа, които не го припознават. Но дори това малко, което знаем, е достатъчно да ни напомни, че паметта не се състои само от архиви и паметни плочи. Тя живее в разказите, в прекъснатите човешки съдби и в болезнения въпрос защо едни имена се помнят, а други потъват в тишината.
0 коментара:
Публикуване на коментар