Показват се публикациите с етикет Статии-Любопитно. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Статии-Любопитно. Показване на всички публикации

Открита е неизвестна кинохроника за войните на България..(Статия)

Мнозина лекомислено смятат, че кинофестивалите са места за забавления, за развлечения и дори за порочни изстъпления. Но грешат. На тези форуми, приютяващи, разбира се, и снобеещи интелектуалци, се върши сериозна работа. От такива като мен – заявявам го с присъщата ми скромност. Придружавайки твърдението с конкретни дати и факти – 11 юни 2015-а, Белград, ХVII фестивал на нитратния филм. В програмата, на който организаторите бяха включили двучасов сеанс от кинохроники, осъществени по време на Първата световна война (1914–1918). Предоставени любезно на Югославската филмотека от Британския филмов институт (BFI) – най-богатия целулоиден архив в света. Една от тях бе озаглавена „Епизоди от Първата световна война (Балканите)“/„Scenes in the Great War (Balkan)“. Придружаващата я оскъдна информация пък уверяваше, че лентата е заснета през 1915-а и е продукция на Обединеното кралство. Англичаните бяха приложили и кратко описание: „Аматьорски филм, показващ България, окупацията на Ксанти и армията на генерал Тошев в Дедеагач“. Това бе всичко, но и то бе достатъчно, за да изпълни със съмнение сръбските колеги. Ето защо те се обърнаха към мене за помощ – нали съм българин, експерт, киноисторик. В качеството си на такъв седнах с чаша лозовица под ръка пред малък екран и… тутакси изтрезнях… Защото пред смаяния ми поглед започнаха да се нижат невидени до този момент кинокадри, а през моя над 35-годишен професионален живот съм изгледал бая архивен материал. Появиха се и междукадрови надписи – разбираеми, макар да бяха на английски език: „Кърджали (Нова България). Изглед от града. Пазарният площад. Керван камили. Панорама“, „Гюмюрджина. Железопътната гара“, „Окупираният Ксанти. Войските, нахлуващи от планините“, „Влизането на ген. Тошев в Дедеагач“, „Опожареният град Фере“… И съвсем накрая – „Параходът „Варна“ с български военнопленници във Волоския залив (Гърция)“. Никаква 1915 година, никаква Първа световна война. И британците могат да грешат – наскоро целият свят се убеди в това. Оказа се, че гледах хроника, абсолютно неизвестна досега дори за маститите родни киноспециалисти, запечатала и съхранила мигове от Балканската епопея, гарнирани с най-драматичните заключителни акорди на Междусъюзническата война! Потресът ми очевидно впечатли колегите Александър Ерделянович и Божидар Йованович, които тозчас копираха филма върху диск, с който триумфално се завърнах в татковината…Стефан Тошев Тошев (18.XII.1859 – 27.XI.1924) е роден в Стара Загора. През Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) се записва доброволец в Българското опълчение, след нейния край бива приет в новооткритото Военно училище в София, което завършва през пролетта на следващата година. Веднага започва да служи като прапоршчик в VI Старозагорска дружина на Източнорумелийската милиция, а от 1880-а постъпва във войските на Княжество България. През март 1883 бива повишен в чин поручик, а през 1885 вече е капитан. Като такъв се сражава в Сръбско-българската война, от която се завръща с ордена „За храброст“ (IV степен). От 1908 е началник на I пехотна софийска дивизия. Наричана Желязната, тя с успех участва в пробива на турската отбранителна линия Люлебургас – Бунархисар (17 – 20 октомври 1912) по време на Балканската война. Впоследствие „шопите“ атакуват (3 – 5 ноември) Чаталджанската укрепена позиция, пред която се заседяват до края на войната, без да развият някакви особени бойни действия. Тъкмо при Чаталджа „пехотинецът“ поема (от 1 март 1913) командването на Авангардните дивизии (I Софийска, IX Плевенска и V Дунавска – втора бригада) на съединените I и III армии. Щабът му се установява в Димотика – обстоятелство, което превръща Тошев в „губернатор“ на Беломорска Тракия. От 9 май 1913 ръководи новосформираната I резервна армия, чиято задача е да защитава София при ненадейно сръбско нападение. На 17 май военната единица се преименува на V армия, предислоцирайки  се към Коньово и Сливница, като щабът й се установява в село Извор. През Междусъюзническата война „железните“ действат в участъка Султантепе – Крива паланка – Китка. На 5 август 1913 Стефан Тошев получава званието „генерал-лейтенант“.

През Първата световна война предвожданата от „Генерала от пехотата“ III българска армия превзема Тутракан и освобождава Добрич (началото на септември 1916), овладява Кубадинската позиция (октомври), неколкократно разбива румънско-руските войски (ноември) и така разчиства пътя към покоряването на цяла Северна Добруджа (през декември)! Въпреки успешните боеве на Добруджанския фронт, въпреки извоюваното прозвище „Героят от Тутракан“, въпреки познанството си с престолонаследника княз Борис Търновски (бъдещия цар Борис III), който чиракува при него като поручик, Стефан Тошев е отстранен от поста си (на 23 ноември) – поради разногласия с пруския генерал-фелдмаршал Август фон Макензен, общия главнокомандващ на съюзническите войски на Балканите. Но пък бива назначен за губернатор на Македония, а на 25 март 1917 – повишен в звание „генерал от пехотата“. През 1918 Тошев командва IV армия. През юни 1919 г. достойният българин преминава в резерва, ръководи Съюза на запасните офицери (1923 – 1924), през октомври 1923 е избран за председател на комитета „Народна признателност“, основан с цел да подпомогне жертвите на комунистическия метеж от септември същата година. Написва и книга – „Победени, без да бъдем бити. Отговор на хулителите ни като съюзници. Преглед на трите войни 1912 – 1913 и 1915 – 1918” (1924). Стефан Тошев умира в Пловдив, погребан е в София. Днес едно добруджанско градче, разположено близо до границата ни с Румъния, носи неговото име – Генерал Тошево! За да крепи жив спомена за великия пълководец, а и да стряска гузната съвест на плиткопаметните безотечественици…

Градове, жп линии, личности

Балканската война избухва на 26.IX.1912, а Царство България се включва в нея на 5 октомври. Още същия ден Хасковският отряд на II армия, предвождан от полк. Васил Делов, настъпва към Кърджали. Корпусът на ген. Мехмед Явер паша се оттегля, изоставяйки голямо количество боеприпаси и снаряжение, последван от турското население в региона. Градът бива освободен на 8 октомври, ала обезлюден. Това е видно и в заснетия най-вероятно през октомври начален епизод „Кърджали (Нова България)“, показващ местните забележителности: конака, джамията, един от каменните мостове над река Арда, чаршията (търговската улица), пазарния площад с полегналите върху него и споменати в подзаглавието камили (навярно „забравени“ при отстъплението)…

Сегментът „Гюмюрджина“ също краткометражна панорама на този живописен град, наричан днес Комотини. Разположен в подножието на източно-родопски рид, на около 20 км северно от Бяло море, той бива овладян от нашите войски на 10 ноември 1912 г.. Намиращият се край него корпус на Явер паша пък бива пленен след три-четири дни. Градът остава в пределите на България до 27 ноември 1919 г.. Предаден на Гърция с Ньойския договор, той отново става български в периода април 1941 – ноември 1944. В заглавието на епизода наименованието на селището е споменато редом с „железопътната гара“. Едва ли случайно – през Гюмюрджина минава стратегическата железопътна линия, свързваща Димотика, Дедеагач, Драма и Сяр със Солун. По време на Балканската война източната й част е под български контрол, а западната – под гръцки.„Окупираният Ксанти“ всъщност бива освободен  на 7 ноември 1912 г. от Родопския отряд на ген. Стилиян Ковачев. Сегментът действително показва „войските, нахлуващи от планините“ – спускането на нашите части по път, виещ се из голите склонове на Руен планина (част от Южните Родопи), в подножието на която е скътан „градът на хилядите цветове“ (старото българско име на който е Царево). Камерата „обхожда“ централния площад на Ксанти, спира „погледа“ си върху масивна зидана беседка, покриваща с керемидения си покрив чешмите за ритуално умиване преди молитвите, отслужвани в отсрещната джамия, ала най-вече и най-продължително се „любува“ на стройните колони на влизащите в града български войници (най-вероятно от Родопския отряд)… Те крачат с пушки на рамо, предвождани от своите командири, възкачени на коне, под звуците на духова музика и в такта на млад барабанчик, следвани от товарни обозни добичета…

Заглавието „Опожареният град Фере“ напълно отговаря на съдържанието на обекта – разрушени жилища, руини – включително и такива на православна църква, стърчащи самотно останки от стени, запустели огнища… Покрай тях и из тесните улички, затрупани от развалини, се суетят български войници и местни жители, опитвайки да разчистят жалките останки. Градчето, разположено недалеч от Дедеагач, бива овладяно в началото на ноември 1912 г. от конната бригада на полк. Александър Танев. Непосредствено преди бягството си турското население подпалва своите домове – тук-там остава здрава къща. През 1914 г. Фере е преименуван на Трапезица, в него се заселват българи – бежанци от Източна Тракия. След Първата световна война и той последва съдбата на всички споменати във филма градове (с изключение на Кърджали).Идентичен е „сюжетът“ и на епизода, озаглавен „Влизането на ген. Тошев в Дедеагач“. Разположен на няколко километра западно от устието на река Марица, днешният Александруполис е превзет на 13 ноември 1912 г. – така войските ни излизат на Бяло море. И този репортаж предлага „групов портрет“ на изстрадалите, ала победоносни български пехотинци, строени в редици, подготвящи се за парад. Който бива поздравен от ген. Стефан Тошев, придружаван от неколцина офицери (навярно от неговия щаб). И този път има военна духова музика, но и посрещачи или присъстващи – цивилни местни граждани (от по-видните – според официалното им облекло), дори невръстни зяпачи… Операторът очевидно се е ползвал с доверието на командването, защото бива допуснат да снима палатковия лагер, разпрострял се по поляните край Дедеагач. Обективът му обаче не смогва да улови дори късче от беломорската шир…

Пленниците от Трикери

Междусъюзническата война започва на 16 юни 1913. Известна още като Втората балканска война, тя изправя България срещу бившите й съюзници – Гърция, Сърбия и Черна гора, към които на 28 юни се присъединява Румъния. От ситуацията се възползва и Турция, чиито сухопътни войски прекосяват на 6 юли граничната линия Мидия–Енос, овладяват Източна Тракия и си възвръщат превзетия от българите на 13 март  Одрин. Конфликтът трае кратко – примирието е сключено на 18 юли, като ден по-рано започва Букурещката конференция. В последния й ден (28 юли) бива окончателно ратифициран Букурещкият мирен договор, слагащ край на бойните действия между съюзниците. Втората балканска война приключва официално на 16 септември 1913 г., когато Османската империя и Царство България подписват Цариградския договор.

На 17 юни подполковник Велизар Лазаров, командващият българския гарнизон в Солун – 3-а дружина на 14-и Македонски полк от 11-а пехотна дивизия, получава от ген. Константин Каралис ултиматум да напусне града „в едночасов срок“. След изтичането му започва истинска Вартоломеева нощ – мнозина наши войници са убити, 1200 – пленени (между които и седем офицери). Погромът не подминава и българите в региона – според официални данни над 5000 от тях са арестувани, натоварени като добитък на кораби и откарани на остров Трикери (Трисвещник). Този къс гола и безводна скала, разположен до входа на Волоския залив, се превръща в „първия концлагер в Европа“. Когато на 8 октомври 1913 нашите кораби „Варна“ „Борис“ и „България“ достигат Трикери, екипажите им зърват пленниците – стоящи на групи „по цялото протежение на северния бряг“, „сиви, мълчаливи човешки маси!“. „Със слаби несмели гласове – пише капитан Антон Прудкин – войниците ни поздравяваха, едни махаха с шапки, други вдигаха ръце“… До 16:00 ч. на 9 октомври на борда на „България” се качват 1800 оцелели, освободени съгласно клаузите на Букурещкия договор. Към 17:30 ч. корабът поема курс към родината…

Епизодът „Параходът „Варна“ с български военнопленници във Волоския залив (Гърция)“  отразява и „товаренето“, и пътуването. Вижда се ясно палубата, претъпкана от „ходещи сенки на хора“ – повечето прави, някои – полегнали, трети – „окупирали“двата борда, вперили очи в морската шир…

„Вчера пристигнаха във варн. пристанище пленниците, български войници, ония герои, които на брой 1218 души стояха срещу 16,000 д. гръцка армия“ – известява на 14 октомври в. „Варненски новини“. На същата дата софийският в. „Мир“ потвърждава информацията, допълвайки я със специална кореспонденция, изпратена от морската ни столица на 16.Х.1913: „С българските параходи „Варна“, „България“ и „Борис“ пристигнаха в града ни част от пленниците 64 офицери и 3281 войника“. На 21 ноември (след изтичането на 40-дневния карантинен период) несретниците биват посетени от министър-председателя д-р Васил Радославов. Придружена от своята свита, същото сторва и царица Елеонора, която беседва с някои войници. И двете височайши визити са запечатани върху филмова лента – най-вероятно от оператора на софийското кино „Модерен театър“, където репортажът е прожектиран на 21 и 22 декември…

Един филм, много загадки

От кого обаче са заснети описаните „Епизоди от Първата световна война“, оказали се такива, но от Балканската епопея? Прекалено професионално е осъществен този филм, за да бъде охарактеризиран като „аматьорски“. Неподготвен любител трудно би могъл да спечели доверието на щаба на българската армия, без чието разрешение следването на споменатите военни подразделения е било абсолютно невъзможно! Операторът придружава Родопския отряд из серпентините на Руен планина, бива допуснат до стратегически обект – какъвто е Гюмюрджинската гара, шета волно из бивака край Дедеагач, отразява паради, озовавайки се в непосредствена близост до ген. Стефан Тошев и офицери от неговия щаб… Присъствието на кинокамера върху палубата на „Варна“ също ще да е било съгласувано с командири и цензори – било наши, било гръцки! Тъй че е много вероятно в случая да не става дума за един-единствен, а за няколко, различни снимачи, посетили изброените източно-тракийски градове по различно време (октомври-ноември 1912 или ранната пролет на 1913). Волоският залив, корабът „Варна“ и българските военнопленници пък със сигурност са филмирани в периода 8 – 12 октомври 1913. Излиза, че снимачният период се е проточил цяла година! Самотен оператор (при това „аматьор“) не би могъл да си позволи толкова разточителен престой в региона. Което подсказва, че филмът е по-скоро монтажен, сборен, дело на неколцина кинокореспонденти. Зад чийто гръб най-вероятно наднича някоя от тогавашните целулоидни империи – или френска („Пате фрер“, „Гомон”,), или британска.
Източник:armymedia.bg

„Васко да Гама от село Рупча" Един сериал на цяло поколение..(Статия)

"Животът е смешен и затова си заслужава да се живее." - Братя Мормареви
 Един сериал на цяло поколение...
Годината е 1986-а. След тригодишен снимачен период и много перипетии  по Българската национална телевизия тръгва сериалът „Васко да Гама от село Рупча“. На режисьора Димитър Петров отдавна му се носи славата на голям майстор в работата с деца-непрофесионални актьори. Началото се поставя с филма му „Капитанът”, после следват емблематични за българското детско кино творби като „Таралежите се раждат без бодли”, „С деца на море”, „Куче в чекмедже”. В тях най-често той си партнира с писателския дует братя Мормареви. Зад този творчески псевдоним стоят Мориц Йомтов и Марко Стойчев, които животът събира в далечната 1953 г. в Българското радио. Те работят  в редакция „Предавания за чужбина”, където Мориц вече е стар вълк, а Марко едва започва първата си платена работа. Първоначално  двамата  не смятали да пишат за деца. „Нас винаги са ни интересували съвременните проблеми и като хумористи сме търсили смешните явления в живота. Докато един ден открихме, че детската гледна точка е изключително удобна”, спомнят си по-късно те. Удобна е възможността, макар и иносказателно през детската тематика, да се кажат някои нелицеприятни истини за мрачните страни на лустросания от пропагандата социалистически начин на живот. Например – поощряваното натегачество още от училищната скамейка под формата на примерно поведение, партийните връзки на родителите, привилегии, които те изпращат в елитна езикова гимназия.Всичко това в бъдеще очаква героите от сериала – Васко, Женя, Фори и техните съученици от 7-ми „Б” на варненско училище. Но преди това тримата ги чака едно незабравимо лято на морския бряг – пълно с лудории, бомбастични басове, неуморно съперничество, свързано с неволите на израстването и с първите любовни трепети. Васко е палаво, будно момче, чийто баща е моряк (даже боцман), а майка му е бременна с трето дете. Той е умен и доста хитър. Скита насам-натам из варненските улици с приятеля си Женя и все се състезава с Фори за сърцето на Тинчето. Женя пък е пълничък и е син на диригент. Бащата е голямо нещастие за момчето, защото често налага мудния си син с палката. Освен да похапва, Женя обича да се разхожда с Васко и да събира кураж от него за съвместните им щуротии.  Историята се върти около продънена лодка, която Васко и Женя откриват и решават да ремонтират. За целта им трябват пари, а само съперникът на Васко – Фори, може да им ги осигури. Примирието между момчетата трае точно толкова, колкото да пуснат лодката в морето, която злощастно потъва, пропуснала вода през десетки пробойни... След това враждата помежду им отново се разгаря.За да се заплете историята докрай, Женя решава да бяга. И за да не е сам в своя протест срещу властния си баща-диригент, той предлага на Васко заедно да отплават тайно. На кораба „Елена” работят бащата на единия и братът на другия. В решителния миг обаче страхът у Женята надделява и Васко, с куфар и с китарата на своя приятел в ръце, се промъква сам на кораба. И наистина отплава! Приключението на момчето ще завърши благополучно, макар и не по начина, по който го е мислил. После… лятото свършва, идва есента. Васко, Женя и Фори отново са на училище и летните преживявания остават в спомените.
Сериалът е и първата голяма роля на Иван Ласкин, който по онова време учи в столичната Седма гимназия. Заради снимките две години и половина почти не влиза в клас, предизвиквайки завистта на съучениците си. Той е единственият от многото деца, играли в сериала, който не само продължава кариерата си в киното и театъра, но и се налага като един от най-търсените днес актьори, макар и да е известен с чепатия си характер. В ролята на комбинативния Фори пък се превъплъщава Георги Марков, който по-късно завършва операторско майсторство в НАТФИЗ и сега е търсен режисьор на музикални клипове, оператор и фотограф.www.bgspomen.com

Най-интересните и куриозни моменти от снимките на „От нищо нещо“ и „Всичко е любов“(Статия)

„От нищо нещо“, 1979 Анета Сотирова играе полугола Филмът е заснет по действителна история, случила се с един от най-известните ни художници – Иван Стоилов-Бункера. Той често разсмива с този случай приятелските компании, от където я научава колегата му Петър Рашков. Рашков я разказва на писателя Николай Никифоров, който е автор на сценария. От този сценарий се помни една култова реплика – на ревнивия Панчо (Стефан Данаилов), „една биволица почне ли да яде ризи, режи и главата“. От пробните снимки Стефан Данаилов си спомня сцената, в която трябва да удари шамар на бъдещата Венетка. Никоя от актрисите не е предупредена за такъв шамар. След няколко дубъла, в които Ламбо нещо сбутва колежките си, актьор и режисьор си дават таен знак. За да стане всичко истинско Ламбовата левачка изплющява върху бузата на актрисата. Анета Сотирова издържа най-добре и този изпит. Не по-лесен е и изборът на биволицата Венетка. Режисьорът Рударов си има работа с диво добиче, което направо побеснява от насочените към него прожектори. Налага се да сменят три четири биволици. Най-труден е епизодът, в който Венетка трябва да дъвче ризата на журналиста. Понеже биволицата не яде найлон, екипът държи животното три дни гладно. После пъхат кочани царевица в ръкавите на ризата, и я подхвърлят на животното. Анета Сотирова си спомня как съпругът й Борислав Стоянов реагирал като разбрал, че трябва да се появи в кадър гола: „Като прочете сценария, мъжът ми каза: „А, това не, сцената е самоцелна. Нищо не помага на образа“. Родителите му бяха учители и също бяха против. В техния град ще се коментира с години, че снаха им се съблича гола. После свекърва ми казала: „Е, не е чак толкова страшно. Само едната гърда малко и се видя, какво толкова“.„

Всичко е любов“, 1980 г


Варосват карцера в ТВУ-то заради снимките Най-смешните снимачни моменти на филма са в ТВУ-то, което се намира в с. Славовица. Там освен истински възпитаници на трудово-възпитателно училище играят и млади актьори. Сред тях е и тогавашният студент във ВИТИЗ Огнян Купенов, който през 1990 г. стана известен със сватбата си с детето на демокрацията Лияна Панделиева. При огледа на терена режисьорът много харесва карцера на училището, откъдето по сценарий героят Радо трябва да направи последното си бягство заради бременната Албена. Стените и дори таванът на стаичката са събрали целия фолклор на живота в ТВУ-тата – псувни, цветисти изрази, рисунки. Докато хората от продукцията се върнат със снимачната техника, директорът на училището нарежда карцерът да бъде варосан и боядисан. И екипът намира луксозна малка килийка. Режисьорът Борислав Шаралиев нарежда художникът да я нашари пак, но никой вече не може да върне артистичната автентичност на карцера. Проблемите на „Всичко е любов“ започват още по време на монтажа. Най-върлите му противници са чиновниците от Министерството на просветата. Според тях показаните проблеми в ТВУ и детските педагогически стаи удрят не само по образователната система, но и по целия социалистически строй.  www.bgspomen.com

Звездната двойка Стоянка Мутафова - Георги Парцалев

"Чудото Стояна играе, учи текста с лупата, готова е дори да стегне куфарите си за пътешествие", казва драматургът Юрий Дачев, съавтор на биографичната й книга "Една фурия на 90" (изд. "Слънце") , която вчера излезе от печат и от която ви предлагаме кратък откъс. Актрисата не крие "гаменския" си нрав, както сама го определя. 

Деветдесетте години не са я укротили, не е притихнало любопитството й, нито са се замъглили преценките й. Нито пък е станала по-лесен човек. Не, не е! Същата непредвидима, бушуваща виелица си е и сега, както и преди. Стояна и на сто ще бъде дете, което бързо забравя лошото, опасностите, разумните доводи. Любопитството й ги изтрива. Как да не завиждаш? Мисля си: от какви парчета е направен този живот? Любов, смърт, чест, пощада... Знам, че зад гърба ми някои мърморят: "Тая, дъртата, няма ли най-сетне да се насити да играе!?" Ами няма! Не се наситих. Ще играя и за внуците ви! На никого мястото не съм затулила, нито ролята съм изяла. Не ща никой да ми сваля шапка, ама тоя театър ние, дъртите, сме го създали. Няма що някой да ми го признава, важното е, че аз го знам. Актрисата е с неизменните перли и в началото на кариерата си. Майка ми. Наближавам нейните години. 

Очевидно дълголетието съм наследила от нея. Случва се в последно време честичко да ме запитат каква е рецептата на моето дълголетие.Кое е времето, в което бих избрала да живея. Общо взето, с натрупването на годините човек като че ли е по-склонен да иде- ализира тези мечтани времена (те стават и повече особено след една възраст). Нормално е - всеки човек мисли, че не е улучил добро време за живеене. Аз обаче от момиче и до ден днешен съм запазила избора си.Бих искала да живея в бел епок или в Древния Рим Яд ме е на краката ми, че не ми позволяват да се изкача на Перперикон. Слушам обаче редовно за този необикновен град. Въобще обичам да гледам по телевизията документални филми за разкопки. Сред нещата, за които съжалявам, е, че въпреки многобройните пътувания в живота си не стигнах до Египет... Гледам по телевизията "Листопад". 

Турският филм е единственият, който ми хваща окото в изобилието от сериали. Хубав разказ, добре подреден, увличащ и най-важното: прекрасни актьори. Талантливи и много, много красиви. Никога няма да спра да се радвам на хубавото, когато го видя в театъра или в киното. На моите години е абсурдно да изпитвам завист, но истината е, че това чувство никога не ми е било присъщо. Разминах се с голяма роля в киното - така ми било писано.Случвало се е да ме питат коя млада актриса виждам за своя наследница в театъра Честно казано - това с наследството много не го разбирам. Артистът, който има индивидуалност, трудно може да бъде определен по "наследствена" линия. Аз харесвах много актриси от по-възрастното поколение, но като тяхна "наследница" не съм се възприемала. Пък и май никой не е мислил така, въпреки че понякога е имало сравнения. Та на свой ред и аз така: просто харесвам някои млади актриси. В Сатирата Дана Стефанова. Интересна, ярка. 

Ако пиесата "Моето столетие"(спектакъл за живота на 4 поколения жени по френски текст, преведен специално за Мутафова - бел.ред.) стане, ще си партнираме с нея и това ме радва. От още по-младите харесвам Жанет Йовчева: много нерв и живот има в нея. Няма да се докарам дотам като някакъв ветеран да разказвам колко хубав е бил театърът едно време, пък сега не е така. Самата аз не спирам да играя, значи - част съм от този театър. Залите на представленията, в които участвам, са пълни. Няма как да не се радвам. Това, което ме притеснява, е, че част от публиката ходи на театър само за да се смее. На всяка цена. Сигурно е странно, че аз, комедиантката, го казвам, но наистина в този глад за кикотене има нещо, което не ми харесва... За какво мечтая ли? Муки, най-обичното ми същество, да е добре. Да се чувства сигурна, когато мен вече няма да ме има. Дъщеря ми е тревогата ми, грижата ми, мечтата, любовта ми. Никога не сме живели спокойно. Все се е случвало да се сдърпаме, понякога доста бурно. Това обаче не се отразява на чувствата ни. 

Много здраво сме свързани. Когато срещна Невена Андонова, известната журналистка, дъщеря на Методи, все й припомням една случка в Бургас преди много години. Аз, Муки, Невена, майка й Цветана Гълъбова спяхме в една стая. С Муки се сдърпахме, вдигнахме патърдия. Голяма ще да е била, защото съседите се уплашили и извикали милиция. Хазяйката ни беше много оправна жена, изпрати тихо и набързо милиционерите. Тогава забелязах колко сме уплашили Невена. Красивото момиченце, приличащо на малка мадона, беше събрало колене, стиснало ръце, личицето й потрепваше, сякаш през него минаваше ток. Засрамихме се с Муки. Така без никаква опасност да ни доскучае си живеем с моята любима дъщеря в компанията на две котки и едно куче. Планове? Отдавна съм предпазлива по отношение на тях. Май че по времето на онова шумно гостуване в Бургас с Цеца Гълъбова си говорехме да спрем да пътуваме. Непрекъснатото лашкане по про- винцията с естрадни сценки беше започнало да ни дотежава. Говорихме си, че мъжете ни вече са със стабилни позиции в професиите си и можем да си позволим повече почивка, да се съсредото- чим в сериозни театрални роли. Разумни планове, няма спор. 

Малко време след това останах без Нейчо (Попов - съпруга й). Двайсет дни след това го последва Мето (Андонов). Тръгнах с Парцалев по старите пътища Трябваше да се работи, да се печели. Мечти? Какви други освен тези, свързани с доброто на дъщеря ми? От другите се случва да си припомня една - да отида на Луната. Знам, че такова пътуване скоро ще стане възможно, даже от телевизията разбрах, че супермилиардери вече предплащат места за космически пътувания... Блазя им на тия, които ще дочакат билетите до Луната да поевтинеят. Ще стане, сигурна съм. Въображаемото момиче, с което си другарувах като дете, обитаваше някаква Огледална планета. Баща ми се уплаши тогава, че дъщеря му е луднала, но току-виж, открият и такава планета. И дотам ще има космически "рейсове", на които някои ще се качват с билет в джоба. Камъчето от Кръстова гора не съм изгубила. Продължава да е често в ръката ми, докато раз- мишлявам. Сигурно щеше да е по-лесно всичко, ако бях религиозна по традиционния начин. Не съм. Мечтая си, когато няма да ме има на тази земя, от друг свят ли, от Огледална планета ли да мога да надничам надолу и да видя, че детето ми е добре... Честно казано - знам, че за хората такива гледки са недостъпни. От друга страна пък: кой знае?
www.24chasa.bg

Как Павел Попандов отказва роля в "Капитан Петко воевода" (Статия)

Звездата на родното кино и любимец на публиката Павел Поппандов празнува 70-и юбилей на 18 септември. Името му блести в родни филмови класики като „Оркестър без име” и „Равновесие” на Людмил Кирков, „Щурец в ухото” на Георги Стоянов, „Мъжки времена” на Едуард Захариев, „13-ата годеница на принца” на Иванка Гръбчева,  „Васко да Гама от село Рупча” на Димитър Петров и много други. В театъра пък е най-разпознаваем с култовата роля на Трендафил Акациев.
Рождения си ден Поппандов, който страни от светската суета, ще посрещне с най-близките си хора и с малцината му останали истински приятели. „Това, което искам да пожелая на всички, е едно единствено – здраве”, казава Павката пред „Ретро”.

- Как се чувства Павката Поппандов на 70, стряска ли ви това число?

- Слава Богу, още съм с акъла си. Не съм си пуснал на плешивата глава опашле отзад, не съм си сложил обеци и не съм се татуирал. Какъв срам! Но какво да се прави, явно съм старомоден и мисленето ми е от едно време. Иначе се чувствам добре, все още съм в кондиция. Показателно е, че помня текстове от филми, от пиеси отпреди много много години.

- Кого ще поканите на юбилея си?

- Обикновено на подобни тържества се появяват дежурните ласкатели, които не са от моята кръвна група и не ми се ще да се срещам с такива хора. Ще празнувам в много тесен кръг. Ще издам един от подаръците и той ще е най-скъпият за мен – това е спектакълът „Трендафил Акациев”, който Недялко Йорданов пише специално за моята годишнина. Премиерата ще бъде на 29 октомври в бившето кино „Левски”.

- Преди седмица за кой ли път по телевизията бе излъчен култовият „Оркестър без име”, в който играете. Людмил Кирков ли е най-важният режисьор в кариерата ви?

- Людмил Кирков е вторият след Боян Дановски - професор във ВИТИЗ, при когото съм държал изпит по актьорско майсторство. Това беше ролята на Милко във филма „Равновесие”. Дългата ми работа с него в пет-шест филма ми даде възможност да го опозная много добре, да науча много от него. Людмил притежаваше три завидни качества – беше голям професионалист, излъчваше топлота и сърдечност  и имаше много тънко и вярно чувство за хумор. Вероятно заради някоя от тези черти сме си допаднали, за да бъде по-дълъг нашият общ път. Смятам, че той не получи дължимото от киносредите и от държавата. Отиде си много млад в годините на тотален хаос – 1995-а. Но аз изпълних част от моралния си дълг към него, участвах активно в поставянето на паметна плоча пред дома му. Всички актьори, които са останали живи и са работили с него през годините, говорят с благоговение за този човек.

- В „Равновесие” с Пламена Гетова е една от най-силните ви роли, но публиката ви свързва най-вече с „Оркестър без име”...

- Ролята ми там е съвсем различна. А зрителите имат право на своя избор и оценка. Но и публиката е различна, част от нея харесва единия филм повече, други – по-малко.  Колкото до успеха на „Оркестър без име”, там има още една феноменална личност – сценаристът Станислав Стратиев. Когато две части си паснат, неминуемо резултатът е налице. И двамата с Людмил бяха със силно критично чувство, с богат житейски опит и с огромна обща култура – с много дълбоки познания в областта на литературата и музиката. Така че този тандем и в трите си филма „Кратко слънце”, „Оркестър без име” и „Равновесие” е доказал едно и също – перфектен професионализъм.

- Кой всъщност ви откри за киното?

- Георги Стоянов – човек със същите качества като Людмил Кирков. Той ми даде така да се каже началната скорост. С ролите в „Щурец в ухото”, в „Пантелей”, „Онова нещо”, „Константин Философ”. И това за мен е било дар Божи – да ме срещне с такива хора.

- А в театъра при кого държахте изпит?

- Театралният ми изпит беше 1992 г. при Недялко Йорданов. Той ми гласува доверие, рискува с мен – защото след Тодор Колев трябваше да вляза в ролята на Трендафил Акациев. Мисля, че успях да се справя и не съм го разочаровал. На Недялко дължа това, че ми отключи необятната врата, зад която е скрита поезията. Започнах да чувствам, да обичам мерената реч. Не че не съм изпитвал удоволствие и не съм настръхвал, когато съм чел стиховете на Вазов, Ботев, Вапцаров, Смирненски, Дебелянов... Но говоря за съвременната поезия и тая виртуозност в намиране на съответната рима... Случи се така, че и в НЛО имахме песни по текстове на Недялко. И всички те са с начало и край, във всеки се разказва една конкретна история – комична или по-тъжна. Съдържанието е с абсолютен смисъл.

- Защо съвременното българско кино още не може да отлепи от дъното и да спечели публиката?

- Моят отговор на този въпрос вероятно ще подразни някого. Ако човек обърне внимание ще види, че с цената на маса компромиси мераклията да направи филм си е и сценарист, и продуцент, и режисьор. Да не говорим за един, който в телевизионен сериал имаше цели 7 позиции. И в стремежа си на всяка цена да стартира, без да се е научил образно казано да лети, естествено, че ще се пребие. Другият проблем идва от това, че режисьорът е финансово ограничен и третият, не по-малко важен проблем – е липсата му на биография, на познания за живота. И още нещо – стремежът към елементарна имитация на филми. Затова според мен това наше кино буксува. Но за мен има една категорично изявена бяла лястовица – това е Стефан Командарев. Работил съм с него в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. От позицията на опита ми съм имал възможност да наблюдавам отстрани как работи с актьорите, с целия екип и какви са изискванията му в определена ситуация. За Командарев мога да кажа, че е от истинската българска киношкола. Независимо от това, че дебютира далеч след като зад нея беше спусната завесата.

- Преди години след снимките на „Васко Да Гама от село Рупча” сте попаднал в лапите на Държавна сигурност. Бихте ли разказали историята?

- Това е комичен случай, обаче можеше да има много тежки последствия. Снимахме на кораб „Васко да Гама” – бяхме аз и Иван Ласкин, Гец, режисьорът, операторите, капитана и останалите от екипажа. Слязохме за пръв път в Барселона да снимаме паметника на Колумб. Докато гласят техниката, аз ни в клин ни в ръкав изведнъж изтърсих: „Е, до тука беше. 36 години чаках да попадна в слънчева Испания. Снимайте си тъпите български филми, аз избирам свободата”. На режисьора Митко Петров му увисна ченето от ужас. Аз свих зад близкия ъгъл, взех си едно кафе и след 15-ина минути се връщам и викам: „Абе, размислих. Ще отложа за по-късно”. Те разбраха, че е шега, но за тях беше много горчива. Довършихме снимките и потеглихме с обратния рейс. На пристанище Бургас ме извикаха по уредбата: „Поппандов при капитана”. Едни хора искали да се видят с мен. Дойдоха двама служители на Държавна сигурност. И единият ми казва: „Я сега ти кажи, другарю Поппандов, нещо за слънчева Испания!”. И се почва една разправия. Аз им обяснявам, че многократно съм пътувал за снимки и в други западни държави и ако съм искал да бягам, да съм го направил досега. В крайна сметка стана ясно, че това е било шега. Другият ми каза: „Не си прави повече подобни шеги, защото може да те заведем при други  „шегаджии”. Дадох си сметка, че можеше да има страхотни последствия и да бъда вдигнат на трупчета в буквален и преносен смисъл.

- Навремето сте отказал да играете ролята на Славчо Трънски. Вярно ли е, че се е наложило лично реалният прототип да ви заповяда?

- Преди години сценарият на Славчо Трънски „Нощните бдения на поп Вечерко” попадна в творческия колектив на Георги Стоянов. Четем с него и се превиваме от смях. Там има епизод, в който поп Вечерко е на кон, до него на магаре, дегизиран пак в свещенически дрехи, е самият Славчо Трънски – Боян му е партизанското име. В този момент от близката гора се подават още няколко партизани, облечени в расо – все едно цялата Духовна семинария е отишла и са станали партизани. Много се смяхме и аз не подозирах, че съдбата така ще се извърти, че аз ще играя този Боян. Един ден ме извика режисьорът Митко Петров и ми връчи сценария „Нощните бдения на поп Вечерко”. Стана ми лошо. И започнах по най-деликатния начин да се измъквам – че имам друг ангажимент и пр. Той ми каза: „Не, Павка, разбери, Славчо Трънски иска във филма си само имена”. И там действително са Цеца Манева, Калоянчев, Константин Коцев, Иван Иванов... Аз се покрих. Пак ме викат в киноцентъра - трябвало да се явя на другия ден във военното министерство.  Хванах се за главата. Аз съм прост редник от запаса, за какво ще ме викат. Подозирах, че не е за добро. Отидох и ме качиха в кабинета на генерал-полковник Славчо Трънски. Той ми каза: „Е, чете ли сценария, кво ще кажеш?”. И аз почвам да лъжа. Ами казвам, има елементи в тоя сценарий, които ми напомнят за Васил Левски – когато героят е предрешен като свещеник, партизаните и те, облечени в раса. Това, викам, много силно ме впечатли и ми напомня за поведението на Левски. Славчо Трънски се разтопи от удоволствие и каза: „Налиии!”. Беше ясно, че пътят ми за отстъпление става почти невъзможен. Обясних му, че имам поет друг ангажимент по същото време. Тогава Трънски каза: „Значи така ще направим – ще те вземем запас два месеца, ще те водим на снимки и като свършим тоя филм... Другите да чакат”. Като си представих, че ще ме карат в униформа от н-ското поделение на снимки, след това ме връщат, сипват ми чорбица в канчето... Приех я тая роля и я изиграх. Е, филмът не беше чак толкова лош благодарение на режисьора Митко Петров и моите колеги.

- С кои актьори запазихте приятелство през годините?

- Най-близки по душа са ми били Катя Паскалева, Наум Шопов и Велко Кънев. А Наум, той беше академия – от него можеш всичко да научиш. Диапазонът и на тримата беше страхотен – от крайно ексцентрична, от крайно комична до напълно драматична роля можеха да играят. Бяха жестоки професионалисти и това го доказват филмите, които са оставили. Чувствах ги близки, а с Катя бяхме и астрални близнаци, тя също е родена на 18 септември. Да използвам да поздравя и Руси Чанев – и той е на същата дата. Много трудно съчетание – да бъдеш и добър човек и актьор, беше Парцалев, с когото съм работил и в киното, и в естрадата. Иначе тези, към които съм изпитвал респект, са Иван Кондов, Николай Бинев, Гец.

- Коя роля съжалявате, че не сте изиграл?

- През 1975 г., веднага след „Щурец в ухото”, трябваше да снимаме „Приказка за сто и един” на Никола Русев. Това са притчи, за борбата между доброто и злото. Сред героите обаче имаше трима братя – казваха се Мальо, Кальо и Бальо. Милко Калев Балев. Това го дешифрира един човек и като съзряха зорките очи на цензурата, че тук става въпрос за другаря Балев, този сценарий замина.Междувременно получих покана за сериала „Капитан Петко воевода”, трябваше да играя втората роля – на Малък Петко. Хайтов страшно много настояваше, аз вече бях снимал в „Мъжки времена”. Хонорарът беше баснословен за онова време, не искам да го споменавам. И аз казах: „Не, поел съм ангажимент, ние ще правим „Приказка за сто и един”. И отказах. Но съдбата си знае работата. Ако се бях хванал да играя в „Капитан Петко воевода”,щях да се размина с няколко филма на Людмил Кирков.
Източник:Ретро

Рено Верле- любимецът на няколко поколения киномани.(Статия)

 Един от най-хитовите френски и европейски актьори на 60-те и 70-те години, любимецът на няколко поколения киномани и обикновени зрители по света и в България, Рено Верле ( Renaud Verley )


Екранен партньор на Натали Делон ( Hathaile Delon ), Джейн Биркин ( Jane Birkin ), Джина Лолобриджида ( Jina Lollobridgida ) и още други красиви и известни актриси, любовник с някои от тях, Рено Верле има запазено място в Седмото изкуство със своя талант, непосредственост и емблематични роли, които са живи като пластика, послания и тънък досег с душата на всеки отворен към света човек.

Той има личното щастие и професионален шанс да работи в златните години на киното с такива гиганти, някои от тях истински ренесансови личности, сложили своя незабравим творчески отпечатък върху естетиката, проблематиката и посланията на това изкуство като Хуан Антонио Бардем ( Juan Antonio Bardem ), Лукино Висконти ( Luchino Visconti ), Мишел Боарон ( Michel Boisrond ), Клод Шаброл ( Claude Chabrol ), Франко Роси ( Franco Rosi ), Ерик Ромер ( Eric Rohmer ), Клаудио Гуерин Хил ( Claudio Guerin Hill ), Ив Боасе ( Yves Boisset ) и много, много други.

Роден на 9 .XI. 1945 г. в град Лил ( Lill ), Франция (France), той е част от великата, магнетична, противоречива, но за никого безразлична зодия на Скорпионите :-)
Семейството явно е артистично, защото по-големият  брат на име Бернар Верле ( Bernard Verley ) също е много известен френски актьор.

Натали Делон
Рено дебютира на 20 годишна възраст в тв. сериала '' David Copperfield '' на реж. Marcel Cravenne в ролята на Jorain, а неговата последна роля към момента е в '' Le Blue de l'ocean '' от 2003 г. в ролята на Абел Делкор ( Abel Delcort ).

Най- любим негов филм  е "Особен урок"  - пленителна история за любовта, за красотата, за
възмъжаването и трудните решения, в която си партнира с изключителната Натали Делон. 

Каналето - първо издание ,01.04.1995 г. Част 1 (Видео)


Как омъжили Джина Лолобриджида без нейно знание..(Статия)

Секссимволът на италианското кино от 50-те и 60-те години на миналия век Джина Лолобриджида още не може да се опомни от неприятна история, в която е била замесена, без да знае каквото и да било.

Тези дни "Лоло" научила, че през 2010 г. без да подозира, се е омъжила за бившия си приятел, испанеца Хавиер Ригау Рафолс. От БГНЕС разкриват, че неприятната история води началото си от 2006 г., когато 79-годишната тогава актриса решила да се сгоди за брокера на недвижими имоти Хавиер, който е с 34 години по-млад от нея.Когато медиите решили да го проверят, станало ясно, че той не е никакъв бизнесмен, а алчен за пари гей. Героинята от филма "Фанфан Лалето", в който игра с великия Жерар Филип, веднага решила да скъса връзката с испанския идалго. Само че нещата се развили не според нейното желание.

Преди няколко дни тя открила, че е съпруга на Хавиер Ригау Рафолс. Оказало се, че бракосъчетанието през 2010 г. е станало с документ, подправен от испанеца, и с помощта на дама, която се представила за Джина Лолобриджида.Очевидната цел на измамата е била той да се докопа до парите и имотите на Джина. 85-годишната днес актриса веднага сигнализирала за фалшификацията и сега пред Хавиер се очертават доста сериозни проблеми с правосъдието.

Две снимки от старите ленти



"Кръстникът",резюме и най-вдъхновяващите цитати от филма..(Статия)

КРЪСТНИКЪТ 1
Режисьор : Франсис Форд Копола

В ролите : Марлон Брандо, Ал Пачино, Джеймс Каан, Ричард Кастелано, Робърт Дювал, Стърлинг Хейдън, Джон Марли, Ричард Конте, Даян Кийтън и др.

Държава : САЩ

Година : 1972


Резюме : Франсис Форд Копола представя сагата за фамилията Корлеоне с Марлон Брандов ролята на Кръстника Дон Вито. Копола рисува смразяващата картина на възхода на една сицилианска фамилия, на загубата на властта и влиянието и в Америка, както и предаването им от баща на син. Копола майсторски балансира сцените от семейния живот и отвратителния престъпен бизнес, в който са въвлечени членовете на семейството. Заснет по романа-бестселър на Марио Пузо, този брилянтен филм получи през 1972г. “Оскар” за най-добър филм.

Награди и номинации: ”Оскар” за най-добър филм 1972 год.


КРЪСТНИКЪТ 2
Режисьор : Франсис Форд Копола

В ролите : Ал Пачино, Робърт Дювал, Даян Кийтън, Робърт Де Ниро, Талия Шайър, Моргана
Кинг, Джон Казъл, Мариана Хил, Лий Страсбърг и др.

Държава : САЩ

Година : 1974


Резюме : В продължението на сагата за сицилианската фамилия Корлеоне, Франсис Форд Копола разказва две истории: тази за ранните години на Дон Вито, Пресъздаден великолепно от Робърт Де Ниро и за издигането на сина му Майкъл (Ал Пачино) като новия Дон. По “Кръстникът, Част 2” работят голяма част от създателите на първата част, което го прави без съмнение най-доброто продължение на филмова класика, което някога е правено. Филмът е номиниран за 11 награди Оскар®, от които получава 6, включително за най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър актьор в поддържаща роля (Робърт Де Ниро).

Награди и номинации: 2 награди ”Оскар” 1974 год. за най-добър филм за най-добър второстепенен актьор Робърт Де Ниро


КРЪСТНИКЪТ 3
Режисьор : Франсис Форд Копола

В ролите : Ал Пачино, Даян Кийтън, Талия Шайър, Анди Гарсия, Уолак Джо Мантеня, Бриджет Фонда, Джордж Хамилтън, София Копола и др.

Държава : САЩ

Година : 1990


Резюме : Една от най-великите филмови истории на всички времена продължава. Последният филм от трилогията отново е с участието на Ал Пачино в ролята на Майкъл Корлеоне. Значително остарял, той вече има само две цели – да узакони семейния бизнес и да си намери заместник. Единственият подходящ кандидат е Винсънт (Анди Гарсия), но бурният му нрав застрашава да въвлече фамилията още по-дълбоко в престъпния свят. В заключителния филм от трилогията “Кръстникът” на Франсис Форд Копола участват Ал Пачино, Анди Гарсия, Даян Кийтън, Талия Шайър, Илай Уолак, София Копола, Джо Мантеня и много други брилянтни актьори. Основавайки се на влиянието върху живота на вечни фактори, като власт, традиция, отмъщение и любов, “Кръстникът III” получава 7 номинации за Оскар, включително за най-добър филм.

Награди и номинации: Седем номинации “Оскар” включително за най-добър филм.

Най вдъхновяващи цитати от филма :
Дон Корлеоне: Ще му направя предложение на което не може да откаже.
Дон Корлеоне: Отделяш ли време за семейството си ? Добре. Защото мъж, който не отделя време за семейството си, никога не може да бъде истински мъж.
Майкъл Корлеоне: [говорейки на Карло] Само не ми казвай че си невинен.
Защото това е обида за интелекта ми и ме ядосва много.
Дон Корлеоне: Прекарах целия си живот опитвайки се да не бъда лекомислен.
Жените и децата могат да бъдат невнимателни. Но не и мъжа.
Тогава казах на жена ми: Правда ще има само при Дон Корлеоне.
Някой ден, дано не се наложи, може да ми потрябваш за услуга.
— Ти си го заплашил!
— Просто му направих предложение, на което той не можеше да откаже.
Дръж приятелите си близо, но дръж враговете си още по-близо.
Отмъщението е блюдо, което е най-добро студено.
Всичко е лично, и най-малкото нещо. Всички лайна, които сервират на човек всеки ден, през целия живот, са личен въпрос. Наричат го бизнес. Добре. Но то е дяволски лично.
Има неща, които трябва да се направят и човек ги прави, но никога не говори за тях. Не се опитва да ги оправдава. Те не могат да бъдат оправдани. Човек просто ги прави.
Oбществото налага обиди, които трябва да се понасят, и единственото успокоение беше, че и най-слабият, ако си отваря очите, може да отмъсти и на най-силния.
Приятелството е всичко. Приятелството е повече от таланта. Повече от правителството. То е почти наравно със семейството.

Почина един от най-обичаните герои на "Междузвездни войни"

Кени Бейкър изигра роботчето R2-D-2 в шест епизода на знаменитата сага. Английският актьор Кени Бейкър си отиде днес на 83 години.Тялото му е било открито днес в дома ву в Англия.Ръстът на легендарния актьор бе едва 112 см. Именно тази особеност му даде възможност да изиграе симпатичното роботче R2-D2 във всички шест епизода на Джордж Лукас.Племеницата на актьора - Абигейл Шилд разказа, че Бейкър се борел до последно с болестта си, но накрая починал."Той имаше много дълъг и пълноценен живот. Донесе много радост на хората и ние всички се радваме от това, което постигна в живота си", казва Шилд.
Поклон пред паметта му.

Синовете на великата мечка (1966) : ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ (Статия)

По едноименния роман на Лизелоте Велскопф-Хенрих

Трагедията на индианските племена от Северна Америка е добре отразена в тази история за племето  Дакота  и по специално на Мечата орда, която се опитва да оцелее въпреки политиката, водена от американските власти. Белите искат да прогонят индианците от полагащите им се по договор земи, защото там е открито злато. Младият военен вожд на Мечата орда -  Токай-Ихто (Гойко Митич) отказва да даде съгласието си да засели хората си в безплодните земи на резерватите. Токай-Ихто е твърд последовател на Ташунка-Витко (Сеп Клоуза) - великия вожд на племето  Дакота, но когато последният е убит, Токай-Ихто разбира, че трябва да се търсят други начини за оцеляване.  И застава начело на племето си, в похода му към великата река Мисури в Канада.

Планат му не допада на най-големия му враг - Фред Кларк (Иржи Врстала), наричан още Червената Лисица – убиец на бащата на Токай-Ихто – вождът  Матотаупа (Адолф П.Хофман) и индианските войни и техните семейства са изправени пред много предизвикателства.  Докато племето прекосява границата, Токай-Ихто и Червената Лисица се срещат за последна битка. Ще може ли вождът на индианците да надвие своя белокож съперник...

Актьорът Гойко Митич сам изпълнява повечето коскоди във филмите си с индианска тематика. Стрелбите от сцените в закриити помещения са заснети във филмовите студия на ДЕФА в Потсдам-Бабелсберг, тези сред природата, предимно в Грузия, Югославия, но и в Румъния и Монголия.
Филмът е известен и с названието си на английски език  The Sons of Great Bear .

ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ:

След премиерата на 18 Февруари 1966 г., за кратко време филмът „Синовете на великата мечка”  става най-касовият в Източна Европа и прави пробив зад желязната завеса, като завзема кинотеатрите на Запад. Лентата е предложена и САЩ, но те я отказват с мотива, че е слаб вариант на уестърн.

Никой не подозира какво би могло да бъде американското бъдеще на "Синовете". В ГДР по онова време съществуват културно-етнографските клубове "Червен кръг", които се занимават с популяризиране на културата и историята на индианците от Северна Америка. В началото на 70-те членове на клуба подаряват копие на филма на индианското племе сиу-дакота в Южна Дакота. Скоро след това в редица индиански резервати в САЩ избухва най-голямото през ХХ век въстание на племето сиукси. Бунтът е оглавен от индианските вождове Ръсел Минс, сега известен киноактьор, и Леонар Пелетие. Във въстанието се включват стотици бойци от сиу, които разполагат с автоматично оръжие. Благодарение на добрата си организация червенокожите устояват цял месец на тежката техника, бронетранспортьорите и хеликоптерите на американската армия и полицията. Разбира се, въстанието е жестоко потушено. Лидерите на бунта са тикнати за дълги години в затвора, а американските власти и до днес крият точния брой на жертвите от двете страни. Събитията влизат в историята на САЩ като "Индианската революция от Уондъд Ни. ФБР прави разследване на ексцесиите и стига до извода, че въстанието е било провокирано от филма "Синовете на Великата мечка". Лентата е обявена за провокация на източноевропейските спецслужби и ГДР, която е била подготвена детайлно и преведена професионално. В архивите на американските служби е направено специално досие на Токей Ихту - Гойко Митич. В следващите години ФБР внимателно следи в страната да не попаднат филми с негово участие, описващи борбите на племето сиу-дакота за своите земи. Така американците никога не виждат продължението на "Синовете" - "Следата на Сокола", нито пък "Белите вълци". След събитията от Уондъд Ни се правят опити Гойко Митич да се откаже от снимането на филми за живота на индианците. Въпреки това, той продължава и запечатва образа си в "Оцеола", "Текумзе", "Кръвни братя", "Апахи" и други.  За жалост един от партньорите на Гойко Митич в "Кръвни братя" и любимец на българските младежи от онова време – американския певец и актьор Дийн Рид намира смъртта си в самолетна катастрофа. Авторите на филма за първи път виждат истински индианци едва при посещението си в САЩ след обединението на Германия.



За резюмето са ползвани материали от статията „Бате Гойко - индианецът от Черна гора” от Александра Гюзелева.

Гойко Митич е сред почетните гости на проведения през 2011 г. 40-и Ротердамски кинофестивал. Любителите на киното у нас помнят Гойко Митич от ролите му на индианци в редица филми на ГДР, разпространявани през 60-те и 70-те години.

Любопитни факти за филма „Вчера“ които не знаете..(Статия)

Има места, които с годините са се превърнали в светилища, в нещо, което притежава обаянието на магия, силата на клетва, ключ и парола, достъпни само за определени, избрани, произлезли от там. Създадените общности са устойчиви, независимо колко са разнородни като статус, занимания, успехи, поражения, географско или социално местоположение на представителите им и абсолютно независимо в кои политически или други житейски полюси ги е изстреляла съдбата.

Езиковата гимназия в люляковия Ловеч, наследник на престижния Американски колеж е едно такова място. Майката на езиковите гимназии в България.
Изумително е каква реакция предизвиква самото произнасяне на името на това училище пред негови възпитаници, независимо по какъв повод. Това е нещо като принадлежност, своеобразно самоопределяне, религия и знак към другите от същата кръвна група, че винаги и за всичко могат да разчитат един на друг. Това надхвърля рамките на традиционното разбиране за съученици, които се срещат в непълен състав веднъж на пет или десет години, както и на класическото понятие „възпитаник на…“.

Знаете ли какво се случва около датата 16 април в града на люляците? От всички точки на света там се събират хората, сякаш за които е написана онази разтърсваща песен „Клетва“. И става нещо като чудо. Нещо, което трябва да се види и изпита, за да се разбере.

Култовата сцена с клетвата във филма „Вчера” се е случила реално в Ловешката немска гимназия през 60-те години на миналия век. „Когато някой нарушаваше клетвата, прогаряхме подписа му върху листа със свещ”, разказа за Дарик бившият разузнавач номер 1 Бриго Аспарухов.

Не всички знаят, че той е прототип на Иван - героят на Христо Шопов в любимия на много поколения роден филм „Вчера”. Историята, разказана на екрана от Иван Андонов и написана в романа на Владо Даверов, се развива в Бастилията, както са наричали тогава немската в Ловеч.

Възпитаници на гимназията са доста родни политици като Андрей Луканов, Нора Ананиева и Симеон Дянков. Още една важна висша фигура от разузнаването ни е сред възпитаниците на Бастилията - Иван Драшков.

Клетвата - прогаряли са подписа на всеки, който я наруши

„Клетвата беше написана от мен и от още двама мои съученици и когато някой не спазваше клетвата тогава ние го изключвахме и всеки, който се беше подписал под тази клетва, прогаряхме подписа му със свещ”, разказва Бриго Аспарухов - бившият разузнавач номер 1, за който не всички знаят, че е прототип на Иван - героят на Христо Шопов в култовия за много поколения роден филм на Иван Андонов „Вчера”.

Мястото на историите от филма е Ловешката немска гимназия, чиито възпитаници са доста родни политици и оказва се куп разузнавачи. Историите ги разказва в книгата си Владо Даверов, завършил гимназията две години след Бриго Аспарухов.

„Владо Даверов беше едно чепато, замислено, хубаво момче. Явно през неговия поглед тогава аз съм бил един възможен негов герой в бъдеще. Бях спортист, вечният спортист. Като гледам филма, ми се вижда, че добре ме е представил”, разказва Бриго Аспарухов.

„Владо завърши 66-та година, аз завърших 64-та година миналия век. Владо Даверов е свидетел почти на всички неща в пансиона. А пансионът беше малка изолирана крепост - Бастилията се наричаше от местното гражданство. Ние не възприемахме този израз, но така ни наричаха - беше затворена общност, в която имаше голям колектив”, спомня си още бившият шеф на разузнаването.

Според Бриго Аспарухов пансионът ги е научил на това, че колективът е хубаво нещо, но трябва да се оправяш сам. „И това винаги ми е помагало в целия живот”, допълва той.

Най-забавните цитати от старите български филми

Любимите стари български филми никога няма да ни омръзнат, колкото и пъти да ги гледаме. От тях си имаме цял куп цитати, които са се превърнали във вечни. Днес се навърват 100 години българско кино. Да го почетем с някои от любимите ни фрази: - Ай, ожени се, че да има време да се разведеш. Момчето си отива (1972) - Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам. Вилна зона (1975) - Вашият ентусиазъм е алкохолен! Топло (1978) - Ако някой ти каже лоша дума за Москвича, да знаеш от завист ще е! Два диоптъра далекогледство (1975) - Като говориш с мен, ще мълчиш! Дами канят (1980) - Ама и между софиянците имало големи серсеми. - Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има. Баш Майстора - На море (1982) - Ти знаеш ли как е почнал Луис Армстронг? При това негър, при това в Америка. Оркестър без име (1982) - Я, какво смешно куче! - Като те захапе за дупето и ще видиш какво е смешно! Куче в чекмедже (1982) - Ай сиктир, ще й свиря десет дена под прозореца! Да не е Лайза Минели? Оркестър без име (1982) - Не съм казвал, но пак повтарям. Вчера (1988) - Няма да е делфин това. Любов ще е. С деца на море (1972)

Филмът "Вчера" и любопитни моменти от снимачната му история



Години след премиерата си “Вчера” продължава да е любим на поколения български зрители. Но преди да се окъпе във всенародната зрителска обич, филмът преминава през много драми и перипетии.
Историята тръгва от новелата на Владо Даверов “Седмица в живота ти”, която писателят публикува през 1986 г. в сп. “Пламък”. После развива новелата в роман и върху него написва сценария.

 Всъщност Даверов е описал историята на своята младост и годините в немската езикова гимназия в Ловеч. В образа на Ростислав той обединява черти от характерите и образите на Бриго Аспарухов, бивш шеф на българското разузнаване, и на бъдещия банкер Атанас Тилев, дълги години зет на финландския премиер. Самият Даверов е прототип на Иван.
Когато Иван Андонов се съгласява да стане режисьор на филма, поставя условие да вкара в историята и нещо от своето училище и студентство. 

И особено преживяванията с любимия си бял албум на “Бийтълс”, с който като младеж успява да се сдобие само 3 дни след излизането му.

Даверов и Андонов намират ключа точно в музиката на бийтълсите като един от най-важните пробни камъни на ХХ век, обединяващ трите младости.“На финала на сценария двамата се разплакахме. Просто усетихме, че сме напипали златоносна жила и ударът ни е в десетката”, призна ми преди време Владо Даверов. “Накрая аз наистина повярвах, че това е моят филм и че аз съм и ученикът, и учителя, и директорът, и старият артист”, каза пък Иван Андонов.
При подбора на актьорите Андонов отнова залага на част от любимците си – Георги Русев като директора Цончев, Надя Тодорова като чистачка в гимназията и др.

В този филм той вкарва в действие и актьорската стихия на колегата си режисьор Никола Рударов. Андонов признава, че бил впечатлен от Руди в епизодичната му роля на оператора, която той изиграва във филма “Един снимачен ден” на Борислав Шаралиев още през 1968 г. Почти 20 години Андонов помни това и без колебание го взема за учителя по математика Баръмов.

С Иван бяхме на кинофестивал в Белград и спяхме в една стая - разказа своя вариант на
историята Рударов.  

И една сутрин той ме попита искам ли да се снимам в новия му филм. Отговорих, че нямам самочувствие на актьор и той ще си носи отговорността.”
Рударов призна, че започнал снимките доста спънато, но Андонов нито веднъж не му направил забележка. Което го вдъхновява постепенно да се почувства добре в кожата на този малко странен учител и да го очовечи по някакъв начин.“Започнахме с по-леките сцени. А когато актьорът усети одобрението на режисьора и на екипа, на него сякаш му порастват криле и става все по-добър и по-добър”, обяснява Иван Андонов успеха на колегата си.
За ролята на учителката по английски той кани Кристин Бартлет, която преподава езика в софийската английска гимназия. Нея Андонов я е гледал в ролята на мис Стоун в “Мера според мера” на Георги Дюлгеров.

На вечерята при запознанството г-жа Бартлет казва на симпатичния си български: “Ето, г-н Андонов, аз пия вино, значи съм една виновна жена…”

След това чудесно чувство за хумор отпадат и последните съмнения на режисьора.
За образите на учениците обаче той прибягва към пробни снимки, на които идват много студенти от ВИТИЗ и младежи от софийските училища. Сред тях е и Петър Попйорданов. След пробите главно заради лошия си говор Чочо е пратен в масовката евентуално като ученик от класа на главните герои Иван и Ростислав.По сценария ролята на ученика Костов е малка. Обаче с много хъс, идеи и актьорски хрумвания Чочо дообогатява образа. Той е толкова борбен по време на снимките, че почти изравнява героя си с двамата главни образи.

Георги Стайков е първият от младите актьори, за чието участие във “Вчера” режисьорът Иван Андонов няма колебание. Той го е снимал в малка роля в предишния си филм “Мечтатели”, а с участието си в “Те наделяха” и особено с ролята на глухонямото момче в “А сега накъде?” Стайков е дал сериозна заявка за една от новите звезди на българското кино. Андонов обмисля да му повери ролята на главния герой Иван.Появата на Христо Шопов обаче обърква нещата. “Дойде един такъв темерут, малко рогач, пък вътре в него има нещо и ти се иска да проникнеш, за да видиш какво е и защо се държи така”, разсъждава Иван Андонов. А и по сценарий главният герой трябва да бъде загадъчен, не със слънчево излъчване като на Стайков. И режисьорът прави една от най-щастливите трампи в българското кино, от което филмът само печели.

Лека драма спохожда и избора на актриса за ролята на Дана, момичето което идва от чужбина и става причина и за любовния сблъсък на двамата приятели съперници.
Фаворитката на Андонов е студентката във ВИТИЗ Евелина Борисова. Със сините си очи и стройна фигура тя е направо красавица. Владо Даверов обаче настоява за София Кузева. “За мен това е Дана”, казва писателят и режисьорът приема претенциите му – все пак негови са главните преживявания и герои, влезли във филма.Спор между двамата има и коя актриса да изиграе ролята на Марина – съблазнителната интригантка в елитното училище. Тук се налага Андонов.
“Светла Тодорова ми приличаше на италианка, загадъчна една такава, подкупваща, още не съвсем станала жена, а пък носи в себе си нещо от женската стихия” – при тези аргументи на режисьора сценаристът отстъпва.

Сред надписите на актьорите ще видите и името на Борис Луканов, тогава една от звездите на Народния театър. А във филма няма и секунда кадър с него. Той е екранният баща на Иван (Христо Шопов) и според сценария идва при сина си за да му обясни защо е свален от поста главен редактор.Иван Андонов сам маха сцената по художествени причини. Тя е снимана в малка кръчма край Марица в Пловдив и е единствената, заснета извън територията на училището.
Според режисьора някак си нарушава целостта на филма, издържан в принципа на единството на място и действие.

“Вчера” е сниман най-много в Пловдив, спалното помещение на учениците е в София, а
удавянето е заснето на същото място край Ловеч, където наистина преди години се дави момче от местната немска гимназия.

Когато в нея е ученик Владо Даверов, ги водят на екскурзия в Пловдив на гости на английската, която тогава се помещава в сградата на семинарията.“Спахме в стаите - разказа Даверов – и в един момент си казах: “Ако някога се прави филм по мой сценарий за историята на немската гимназия, ще го снимаме тук. Разбира се, нямам доказателства за това, бяхме само аз и бог.”
Любопитното е, че Иван Андонов, който е пловдивчанин, избира за снимки същото място, без въобще двамата да са се договаряли предварително.

Най-голямото премеждие се случва, когато снимат сцените с удавянето. За да се презастрахова, Иван Андонов нарежда да заварят здраво решетката към юзината, вика и охраняващ водолаз.
Героят на Стайков е повлечен от течението към решетката, актьорът потъва, после излиза на повърхността, пак потъва и изчезва за доста дълго под водата. Настава паника, скачат и другите водолази.Оказва се, че решетката не е заварена добре, водолазът е повлечен от водата и само здравата ръка на добре тренирания млад актьор го задържа пред водната бездна. Слава бог, всичко завършва щастливо.

Има и още един драматичен момент, в който “жертва” без малко да стане самият режисьор. Според идеята им с оператора филмът трябва да е издържан в сиво-черна гама, в която да изпъкват човешките лица. Един ден от лабораторията идва проявена лента, на която Андонов вижда такава шарения, че решава да си стегне куфарите за София.Положението спасява операторът Красимир Костов – “голям дявол и много смешен човек”, както го определя Иван. Двамата са в ресторанта на “Новотел – Пловдив”, операторът Костов знае, че Андонов много обича палачинки, вика количката с лакомството и му поръчва на корем. А той самият звъни по телефона в лабораторията. Оттам обясняват, че е станала грешка, която няма да се повтори за истинския материал за филма.Държавната комисия с председател Николай Хайтов дава на “Вчера” втора категория. Филмът е определен като кичозен, някои от началниците са кисели и недоволни: какви са тия мерцедеси, това ли са децата на нашите другари, езиковите гимназии не готвят “елит”, а бъдещи кадри на партията и държавата! След прожекцията Владо Даверов казва на Андонов: “Мани ги тия дърти тенджери, не ги слушай! Филмът е станал…”
Първият човек, който предусеща огромния зрителски успех на “Вчера”, е режисьорът Зако Хеския. Иван Андонов и операторът Красимир Костов гледат част от монтирания филм, когато в залата малко неканен влиза Хеския.

Материалът дори не е от най-силните сцени, след прожекцията режисьорът и операторът си подхвърлят шеговито: “Ето, филмът лека-полека се лепи, може и да излезе нещо. Зако Хеския обаче казва на колегата си Андонов: “Иване, да знаеш, че този филм ще има страшен успех сред младежите…”Премиерата на “Вчера” е на 25 януари 1988 г. и критичните рецензии по негов адрес бързо надхвърлят позитивните. Музиката на Маричков е определена като “скучна, но за сметка на това продължителна”. Един критик дори не харесва канал, където е снимана сцената с удавянето – прекалено спокойна била водата в него…

Няколко седмици по-късно Иван Андонов случайно вижда по “Всяка неделя” анкета с ученици пред кино “Славейков”, където се върти филмът. “Гледахме го по 2-3 пъти, но сега се редим пак за билети, защото много ни харесва”, казват анкетираните момчета и момичета. Предсказанието на Зако Хеския започва да се сбъдва!

На 24 май асистент режисьорът на филма Лили Станишева звъни на Андонов: “Иване, разбра ли с коя песен абитуриентите се разделят с училищата? С нашата песен от филма “Вчера”!”Текстът на “Клетва” е написан от сценариста Владо Даверов, музиката е на Кирил Маричков, но песента не се изпълнява от “Щурците”, а от една почти неизвестна младежка група.
На варненския кинофестивал през есента на 1988 г. “Вчера” е тотално подминат от кинаджии и критици. След като са раздадени основните призове, идва ред и на наградата на публиката. Тя се връчва последна, защото трябва да се преброят подадените гласове. Филмът на Андонов и Даверов печели категорично.

Тогава към режисьора се приближава кинокритичката Л. К. и ехидно подмята: “Кога пък успяха да изчислят гласовете, та да ти дадат тази награда?! Приеми я като утешителна премия за лошия ти филм…”“Вчера“ обаче продължава да пълни киносалоните, а отличията от чужбина валят едно след друго: награда за режисура от международния фестивал за детско-юношески филми в Москва, голямата награда от МКФ в Сан Ремо, Италия…

Съюзът на българските филмови дейци дава наградата си за сценарий на Даверов. Заради всичко това “Вчера” преминава в първа категория, после получава и международна.
“Това не е автобиографичен филм – казва сценаристът. – Исках да се отърва от един мой красив, но тягостен спомен: изключването ми от немската езикова гимназия в Ловеч. А ме изключиха, защото нацепих чина и запалих печката, за да стопля гаджето. Почти нищо не съм измислял – всичко във филма някога с някого се е случвало в тези гимназии. Затова и всички езикови училища припознават тази история като своя”, обяснява успеха на “Вчера” Владо Даверов.

"АЛФ" и любопитни неща за него които не знаете...(Статия)

Алф е роден на 28 октомври 1756 година. Гордън Шамуей (известен на Земята като Алф) е кръстен на баба си Гордън – една от малкото жени на Мелмак, които могат да цепят дърва с уста. Като дете Алф преживява тежка травма на главата, след като, докато мете шума, пада от дървото. Алф посещава колеж 63 години, следвайки (и почти завършвайки) психология и пешеходство. Гордън може да се оригва на три езика.

На Мелмак младият Шамуей сменя множество професии – работи за кратко като фотомодел, проваля се като stand-up комедиант (от този период е и знаменитата шега “Можеш да издухаш конкуренцията, можеш да си издухаш и носа, но не можеш да намериш рима на “ъглошлайф”!”). Опитва силите си като дилър на популярните автомобили “Флегма”, след което се преквалифицира в професионален играч на буилабейзбол. Тази игра много прилича на земния бейзбол, с незначителната разлика, че вместо бухалки се използват парчета риба. Алф изкарва прехраната си на игрището почти век като препъвач. Накрая отива на служба в Орбиталната гвардия като отговорник по поддръжка на санитарните възли. Там го обучават да управлява патрулен кораб и да стреля с бластер.

Алф има полусестра, която се казва Даян. Тя е била прочута певица. Дебютният ? албум е със заглавие „Обичай ме или ще се изплюя на моравата ти“. Бащата на Алф се казва Боб, но го наричали Бо за по-кратко. Той има добро чувство за хумор и прави чудесна имитация на сирене фета.

Лелята на Алф се казва Юджийн и е била прочута танцьорка. Тя е участвала в мелмакското денс шоу „Танцувам по-бързо, отколкото ми се иска“. Гумър, чичото на Алф, е известен мелмакски актьор със запомнящи се роли в класиките “Котка върху горещ ламаринен поднос”, “Отнесени от рибата” и “Близки свещи от най-лош вид”. Когато е на 173 години, доведеният му чичо Хораций изумява медицинската общност чрез измислянето на нов метод за оправяне на счупен крак, състоящ се в използването на парче телешко месо и малък ремък. За съжаление тази комбинация работи само в четвъртък.

Преди дипломирането си студентите на Мелмак трябва да втрият смокини по венците си. На планетата размазването на мазнина върху коляното на някого е най-висшата форма на комплимент. Поздравът „Приятен ден“ пък се наказва със смърт. На Мелмак джуджетата не плащат наем, а да танцуваш с пощальона е федерално престъпление. Жителите на Мелмак играят шах, обути в метални ботуши.

Мелмакската извара може да се използва и като слушалки, някои храни могат да скачат на въже, а 7 от над 200 адвокати на Мелмак са алергични към хляб. На Мелмак всички оранжеви храни трябва да започват с буквата „Т“.

Мелмакските цветя се потят, но за сметка на това на планетата не е позволено да се танцува с плодове.

Мелмакските прасета могат да пишат думата „сироп“, а дървесните ленивци умеят да плетат. Мелмакските мишки реално могат да карат колело, въпреки че никога не са го правели.

Една безмерна красота и класа - това е София Лорен

На 20 септември, през 1934 г. в сърцето на Италия, Рим, се ражда София Вилани Шиколоне. Не след дълго светът ще научи за нея, но под името София Лорен.

Актрисата с неувяхваща красота и женственост. Символ на италианската жена - красива, жизнена, емоционална. София Лорен е и класически пример за семейно задружност и вярност - през 1966 г. се омъжва за Карло Понти и до самата му смърт през 2007 г. те остават заедно.
София Лорен има богата кариера, две награди Оскар, през 1961 г. за "Чочарка" - първият Оскар, присъден на неанглоезичен филм. Режисьор на филма е Виторио де Сика, с който имат дългогодишно сътрудничество, дало плод на 14 от най-добрите им филми. През 1991 г. печели и почетен Оскар за цялостно творчество. През годините тя получава много награди от всички големи фестивали, но никога това не е бил във фокуса й.

София Лорен е вярна на живия живот, не на славата. Тя не е примадона и просто поредната голяма звезда от златните години на киното. Тя е жена в пълния смисъл на думата, с пълнокръвен живот - бедно и трудно детство, преживява стоически войната с всичките й кошмари, последвалата слава е само част от професията й.

На първо място за София Лорен е нейното семейство. Доказва го с дългогодишния си брак, един от малкото в света на киното, където подобно на роли, така се сменят и любови. След раждането на първия й син през 1968 г. тя намалява значително обема на работа, продължава да снима само в Италия, за да е близо до него и до братчето му, което ражда 5 години по-късно.

Ален Делон и подробности които не знаете за него...(Статия)

Ален Делон е роден на 8 ноември 1935 в Со, буржоазно предградие на Париж. Името му е анаграма на “le don”, „дарбата”, и затова често се смята, че е псевдоним, но не е – това е рождената му фамилия, и подобно на тази на легендарния футболист Джордж Бест, е напълно заслуже­на. Ален е един от най-големите пичове на 20-21 век, мъжкар в киното и живота. И да сме актуални днес, ще припомним филмите му "За кожата на едно ченге" и "Дума на ченте".

Баща му Фабиен, който държи местното кино, е от корсикански произход, а майка му Едит е апте­карка. Развеждат се, когато Ален е едва тригодишен. Момчето така и не успява да се сближи с пастрока си, някакъв месар на име Пол Булон, и впоследствие, преди окончателно да спре да дава интервюта, темата за душевната рана от бягството на родния му баща изниква постоянно. Интересното е, че години по-късно Делон ще направи нещо подобно – през 1962 певицата Криста Пефген, по-известна като Нико (пяла е с ми­тичната група Велвет Ъндърграунд), ражда син и започва да твърди, че ба­щата е Ален Делон. Актьорът нико­га не е признавал официално бащин­ството, въпреки че само един поглед към сините очи и лицето на синчето Арон не оставя и капчица съмнение кой е бащата. Дори Едит Булон, май­ката на актьора, категорично твър­ди, че именно той е таткото. Тя впоследствие осиновява и отглежда Арон, след като Нико пропада в без­дната на хероиновата зависимост. Тежкият характер на Ален Делон и тук си казва думата: заради осино­вяването той прекратява абсолют­но всякакви контакти с родната си майка; ще се смили да отиде да я види едва 30 години по-късно, през 1995, на смъртния й одър.
Делон е твърдоглав от детинство

– постоянно го изключват от учили­ще за бунтарско поведение и незачи­тане на по-възрастните. Оттогава започват и проблемите му със зако­на. По-късно постъпва в армията и го пращат радист в Индокитай (по това време все още колонизиран от Франция); уволняват го, след като открадва военен джип и прекарва 20­тия си рожден ден в затвора. Когато се връща в родината през 1956, лежи още месец зад решетките в Тулон, този път за кражба на пистолет. Делон заживява край Пигал, париж­кия квартал на проститутките, където, по собствените му думи, се прехранвал „благодарение на краси­вия си външен вид”, т.е. има сериозно подозрение, че е бил мъжка прости­тутка. Някъде по това време ста­ва едва ли не пръв приятел с братя Герини, лидери на тогавашната мар­силска мафия.

Делон влиза в киното чрез една своя любовница

 – актрисата Брижит Обер, най-известна с ролята си в “Да заловиш крадец” на Алфред Хичкок. През май 1957 той се появява под ръка с нея на фестивала в Кан. Бъдещият актьор най-често носи кожено яке, имитирайки един от своите тога­вашни идоли, Марлон Брандо във фил­ма “Дивият”. Тъкмо в Кан, буквално на улицата, го забелязва импресарио­то Жорж Бом, който сключва дого­вор с него и започва да го предста­влява. Интересното е, че малко след това един от големите холивудски продуценти тогава – Хенри Уилсън, съзира Делон и му предлага да отиде да гради кариера в Холивуд, но Делон отказва. Коментарът му за случая сочи що за огромно самочувствие има той още тогава: „Отказах, за­щото не ми се напускаше Франция. Пък и бях убеден, че рано или късно Холивуд отново ще ме моли да оти­да.” По това време Делон е абсолют­но див и неконтролируем – освен ре­довните запои из парижките нощни заведения, той винаги носи в якето си пистолет, дори при един скандал с приятелката си Обер стреля по ко­лата й. „Винаги е бил леко ненорма­лен”, твърди по-късно приятелят му и колега Жан-Клод Бриали.

Видът на Делон – нещо като кра­сив бандит,

който те гледа настой­чиво с пронизителносините си очи и като че ей сега ще те обере или дори убие – пасва идеално на киноекрана. Първата му голяма роля е в споме­натия „Ярко слънце” – адаптация по същия роман на Патриша Хайсмит, по който в наши дни беше направен „Талантливият мистър Рипли” с Мат Деймън. В тогавашната версия тъкмо Делон е в ролята на Рипли, който убива красивия си богат дру­гар, за да вземе самоличността му. Самият образ на героя Рипли изис­ква невероятно много аморалност, дива смелост и безпримерен егои­зъм – така че няма по-подходяща личност от Делон, която да изиграе всички тези качества. Малко след филма Делон зарязва Брижит Обер заради друга актриса – прочутата красавица Роми Шнайдер. (По-късно, през 1969, двамата с Роми ще напра­вят незабравими роли в „Басейнът” на Жак Дьоре.) Постепенно през 60­те актьорът се превръща в една от най-големите звезди на френското кино, и се наслаждава докрай на сла­вата си. След Роми завързва връзка с друга красавица – Франсин Канова, която скоро приема артистичното име Натали. Двамата се женят през 1964, а тя дебютира в киното край мъжа си в може би най-незабрави­мия му филм – „Самурай” (1967). След него Делон, вече прочут и с живота си на ръба, става направо жива ле­генда. И то не само във Франция, а и в Италия – където се снима заед­но с Бърт Ланкастър в „Гепардът” на митичния Лукино Висконти. Междувременно не спира да паради­ра с приятелството си с лидерите на марсилската мафия; на няколко пъти е сниман от папараци в тях­ната компания. Самоувереността му, че рано или късно ще превземе и Холивуд, обаче не се оправдава – той прави опит да пробие там през 1964 (тогава в Лос Анджелис се ражда и Антони, синът им с Натали), но тъй като така и не научава английски, не успява.

През 1968 се случва нещо, което затвърждава мрачните оттенъци на славата на Делон. На сметище край Париж е открит трупът на личния бодигард на актьора, млад красив сър­бин на име Стефан Маркович, прос­трелян в главата. Запознават се още през 1963 на Лазурния бряг, представе­ни един на друг от известния тогава сръбски плейбой Милош Милошевич. Именно Милош е свързан с официална­та версия на полицията за смъртта на Стефан – малко по-рано е убита съпругата на актьора Мики Руни, с която Милош има връзка, и ченгета­та решават, че убиецът е Стефан, който по-късно пък се самоубива от угризения. Има обаче и други версии. Намерени са писма на Маркович, в ко­ито той твърди, че животът му е в опасност, и ако нещо се случи с него, виновни 100% ще са „Ален Делон и Франсоа Маркантони” (той пък член на корсиканската мафия и приятел на Делон). Актьорът е разпитван дни наред, но така и не се открива него­во участие в убийството. Въпреки това, благодарение на пресата, от­тогава насетне името на Делон във Франция винаги подсъзнателно се свързва с тоя неразкрит случай и подозрението, че работата му не е била съвсем чиста. В жълтите вест­ници междувременно пък се появява теорията, че Делон и Маркантони са очистили Маркович, защото е при­тежавал снимки от групови техни оргии с много известни жени и мъже, някои от които – високо в политика­та (споменава се дори съпругата на президента Жорж Помпиду).

През 70-те Делон окончателно се отдава на разврат.

 Единствената му по-сериозна връзка е с актриса­та Мирей Дарк; по-късно апетитът му за красавици не само не увяхва, ами продължава с Ан Парийо (много известна актриса през 80-те, по­късно изигра Никита във филма на Люк Бесон) и Катрин, съпругата на пилота от Формула 1 Дидие Пирони. В началото на 90-те Ален е с холанд­ската манекенка Розали ван Бремен, която му ражда две деца – Анушка и Ален-Фабиен.

Въпреки че не може да се опла­че от липса на пари, жени, успехи и т.н.,

с възрастта чепатият харак­тер и параноята на Делон

 все пове­че вземат връх и той все повече се изолира от света. Появява се дори негова снимка, на която размахва ав­томат в градината на имението си. Въпросното имение, по спомени на сина Антони, се охранявало с цели 17 изключително свирепи кучета, все от „бойни” породи. По-късно Делон почти се отрича от Антони след серия от скандали и дребни престъ­пления на сина.

Може би вследствие на тези, меко казано, странности, кинокари­ерата на актьора през последните 25 години е истинска катастрофа. Единственият голям – и на практи­ка последен – негов филм е „Нашата история” (1984), в който си партни­ра с Натали Бай. За главната си роля там Делон печели единствения си Сезар, въпреки че образът, в който се напъхва, е абсолютно атипичен за него – героят му е пропаднал пияни­ца. Критиката е луда по филма, но публиката – не: те не искат да видят своя мъжествен идол от „Самурай” в кожата на неудачник. От това вре­ме трябва да споменем и „полицей­ските” му екшъни, станали особено популярни през 80-те в България, на­пример „За кожата на един полицай”; въпреки носталгията обаче, едва ли можем да ги приемем за кой знае кол­ко стойностни.

За разлика от Жерар Депардийо, когото френската публика никога не е преставала да обича, случаят с Делон по-скоро прилича на този с Бриджит Бардо – блестящи ранни години, последвани от постепенен упадък и изолация от света. При Ален можем да направим паралел дори с героя на Оскар Уайлд Дориан Грей – това е историята на красив, талантлив млад човек, който обаче попада под лошо влияние; било то приятелите му мафиоти, било то разюздания живот, който е водил в продължение на поне 25 години.

Как ще бъде запомнен? Като жерт­ва на обстоятелствата или все пак като безкрайно надарен актьор, бо­жествено красив в женските очи? Трудно е да се каже. Може би най-под­ходяща тук е една част от монолога на Ален Делон в споменатата роля в пиесата „Вариации на енигмата”: „Може би ме смятате за тираничен, самовлюбен, лош. Може би дори ме смятате за непоносим. Наричайте ме с каквито си искате прилагател­ни. Но едно е сигурно – никой на тая земя не би могъл да каже за мен, че съм бил обикновен”.
Абонамент за: Публикации (Atom)

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Старото кино