Показват се публикациите с етикет Статии-Любопитно. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Статии-Любопитно. Показване на всички публикации

 


„Една история за волята, която започва далеч преди високите държавни постове.“


Румен Радев е роден на 18 юни 1963 г. в град Димитровград.


Образование:

1982 г. - Математическа гимназия - гр. Хасково

1982 - 1987 г. - Висше военновъздушно училище - Долна Митрополия

1992 г. - Ескадрилен офицерски курс, „Максуел", САЩ

1994 - 1996 г. - Командно-щабна академия - ВА - „Г. С. Раковски"

2000 г. - Доктор на военните науки, област - усъвършенстване на тактическата подготовка на летателния състав и симулиране на въздушния бой

2002 - 2003 г. - Военновъздушен колеж „Максуел", САЩ


Военна кариера:


1987 - 1988 г. - младши пилот в 15 изтребителен авиационен полк - Равнец;

1989 - 1990 г. - заместник-командир на звено в 15 изтребителен авиационен полк -

Равнец;

1990 - 1994 г. - командир на звено в 15 изтребителен авиационен полк - Равнец; 1994 - 1996 г. - слушател във ВА „Г.С. Раковски";

1996 - 1998 г. - командир на ескадрила МиГ-29 в 5 иаб - Равнец;

1998 - 1999 г. - заместник-командир по летателната подготовка на 5 иаб - Равнец;

1999 - 2000 г. - заместник-командир по летателната подготовка на 3 иаб - Граф

Игнатиево;

2000 - 2002 г. - началник щаб на 3 иаб - Граф Игнатиево;

2002 - 2003 г. - слушател във Военновъздушен колеж „Максуел", Алабама, САЩ;

2003 - 2005 г. - началник щаб на 3 иаб - Граф Игнатиево;

2005 - 2009 г. - командир на 3 иаб - Граф Игнатиево;


2009 - 2011 г. - заместник-началник на ВВС;

2011 г. - заместник-командир на ВВС.


Летателна информация:


Летец-пилот 1 клас

Лети на L-29; L-39, МиГ-15; МиГ-17, МиГ-21; МиГ-29; Пролетени над 1 400 часа.


Произвеждане в звания:


1987 г. - лейтенант

1990 г. - старши лейтенант

1994 г. - капитан

1997 г. - майор

2000 г. - подполковник

2003 г. - полковник

2007 г. - бригаден генерал


Ордени и награди:


Награден знак „За вярна служба под знамената" - III степен; медали и предметни награди

Владее английски, немски и руски език


Семеен, с две деца.


Първенец на випуска летци "Васил Левски"-87

На 7 юни 2005 г. е назначен за командир на 3-та изтребителна авиационна база. На 25 април 2006 г. е назначен за командир на 3-та изтребителна авиационна база, считано от 1 юни 2006 г. На 26 април 2007 г. е удостоен с висше офицерско звание бригаден генерал. 


На 13 юли 2009 г. бригаден генерал Радев е освободен от длъжността командир на 3-та изтребителна авиационна база и назначен за заместник-началник на щаба по подготовката на Военновъздушните сили, считано от 1 юли 2009 г. На 12 март 2010 г. е освободен от длъжността заместник-началник на щаба по подготовката на Военновъздушните сили и назначен за заместник-началник на същите. На 22 юни 2011 г. поради реорганизация на формированието е освободен от длъжността заместник-началник на Военновъздушните сили и назначен на длъжността заместник-командир на същите, считано от 1 юли 2011 г.

На 28 април 2014 г. бригаден генерал Румен Радев е освободен от длъжността заместник-командир на Военновъздушните сили, назначен за командир на Военновъздушните сили и удостоен с висше офицерско звание генерал-майор, трите считани от 30 юни 2014 г. 


През 2014 г. организира авиационно шоу „Това сме ние!“, като изпълнява с Миг-29 фигури от висшия пилотаж като „Камбана“ и „Кобра“. Румен Радев е летец-пилот I клас с летателен стаж на учебно-тренировъчен реактивен самолет Aero L-29 Delfin и Aero L-39 Albatros, на изтребители МиГ-15, МиГ-17, МиГ-21, МиГ-29, както и с опознавателни полети на изтребители F-15, F-16, F/A-18 Hornet, Eurofighter Typhoon, SAAB Gripen, като по време на военната си кариера има пролетени над 1400 часа.

Използвани са материали от pan.bg



На 18 януари се навършиха 36 години от арестуването на първия държавен глава в годините на демокрация Тодор Живков. Само два месеца след свалянето му от партийния връх бившият Първи се оказва ВИП арестант, срещу когото прокуратурата отправя възможно най-тежките обвинения и в следващите 7 години води срещу него пет дела с особена обществена значимост, пише Епицентър.


Снимките на арестувания Живков дълги години са на първите страните на вестниците, а мегапроцесът срещу бившия държавен глава е шумен и показен. На 18 януари 1990 г. e издадена заповед за арестуването на Живков. Същият ден той е отведен на „Развигор“, където е обвинен в редица престъпления, вкл. в „подбудителство към национална вражда.



Още на другия ден Главният прокурор Евтим Стоименов утвърждава т.нар. „План на разследването”, отпечатан в един екземпляр и съгласуван с началника на Главно следствено управление при МВР генерал Леонид Кацамунски и началника на Националната служба за защита на Конституцията при МВР генерал Красимир Саманджиев.


Като непосредствени ръководители на разследваното са били определени зам.-главният прокурор Атанас Атанасов и зам.-началникът на Главно следствено управление генерал Богдан Калчев. Събирането и обработването на доказателствата е било възложено на 18 следователи. Изготвянето на обвинителния акт е възложено на пет прокурори: Петьо Платиканов, Георги Георгиев, Христо Христов, Еньо Бакалов и Иван Ралев.


Обвинител по скандалното мегадело № 1 срещу Тодор Живков е Красимир Жеков. Много прокурори преди него се отказват да поемат делото, защото виждат неговата несъстоятелност. На 6 август 1990 г. прокурорът Г. Георгиев изготвя т. нар. „Частично заключително постановление за прекратяване на следствието”, след което подава оставка и напусна системата на Прокуратурата.


По-късно се оказа, че същото становище поддържат и останалите трима прокурори, поради което т. нар. „Заключение за предаване на съд” е подписано само от Петьо Платиканов.


Адвокати на Живков в дългите процеси са Рени Цанова и Даниела Доковска.


През 1990 г. е образувано Дело № 1 за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.


През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест.


През 1990 г. Живков е обвинен и за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело № 2) за подпомагане на международното комунистическо движение.


Привлечен е като обвиняем и по Дело №3 заедно с още 21 бивши заместник-председатели на Министерския съвет и секретари на ЦК на БКП за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет.


На 25 февруари 1991 г. започва мегапроцесът по Дело № 4 срещу Тодор Живков за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. Същият ден Тодор Живков е въведен в съдебната зала като подсъдим по обвинение, поддържано от прокурора Красимир Жеков.


Обвинителният акт съдържа 74 страници, подредени в 7 раздели; като „свидетели на обвинението” официално са били вписани и призовани 248 души, а през следващите две години на разигравания театър като такива гастролират преди всичко хора на артистичния свят и на бившето Политбюро.


Заедно с Живков на подсъдимата скамейка е изправен и Милко Балев.

Живков е обвинен, че за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г., като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерския съвет и председател на Държавния съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лв.

Обвинението срещу Милко Балев е, че за периода 1978-1986 г. чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства е получил без правно основание 39 392 лв.


Още в самото начало на съдебното разглеждане на делото Тодор Живков заявява, че не е виновен за нищо, че не съществуват никакви доказателства срещу него, че обвинението е скалъпено от т. нар. „Комисия по деформациите”, начело на която стои Андрей Луканов, и че техната стратегия е първо да отправят обвинение, после в продължение на много години да търсят доказателства, след което да приключат делото.


На 4 септември 1992 г. Върховният съд признава Тодор Живков за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. Казват, че съдийката се разплакала, преди да произнесе „виновен“ за бившия Първи. Така Тодор Живков става първият български държавен глава, осъден за злоупотреби със служебното си положение. Присъдата от 7 години лишаване от свобода е наложена за ощетяване на държавата с 21 010 380 лв., похарчени за раздаване на жилища на 72 души, за покупката на 67 автомобили за нуждите на Управлението за безопасност и охрана (УБО) при МВР, и за храни и представителни нужди на държавния апарат.


От седемчленния първоинстанционен съдебен състав присъдата е подписана с „особено мнение” от трима юристи – Кръстьо Петров (който почти веднага след това бе пенсиониран), Христо Павлов и Константин Константинов.


Защитата на Живков – адвокатката Рени Цанова, се оттегля от по-натътъшно участие в процеса, като заяви, че не желае да придава с участието си законосъобразност на такъв брутален процес, а адвокатката Даниела Доковска обжалва присъдата, като изтъква аргумента, че държавният глава може да отговаря само за държавна измяна, но не и за други деяния, поради което присъдата е постановена в нарушение на материалния закон, а и при множество съществени нарушения на процесуалния закон.


На 28 октомври 1993 г. петчленен състав на Второинстанционния съд (с председател Мелкон Мелконян и членове Румен Ненков, Савка Стоянова, Иван Недев и Веселин Ангелов) разгледа делото и на 18 януари 1994 г. обявява решението си, с което потвърждава присъдата на Тодор Живков, намалява я на 1 година и 6 месеци и превръща в условна присъдата на Милко Балев.


Същият ден съдията-докладчик Румен Ненков заявява пред медиите, че е приложил закона и ще спи спокойно, а Тодор Живков вече може да разчита единствено на „президентска милост”.


От своя страна Живков обявява, че нито ще иска, нито ще приеме помилване, защото такова се дава само на извършилите престъпление, а той не е извършил такова.


През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. Второинстанционната присъда също така бе подписана с „особено мнение” – съдията Веселин Ангелов приема, че като държавен глава Тодор Живков не може да бъде съден за друго, освен за държавна измяна.


Макар че присъдата на Тодор Живков влиза в сила, той не е отправен в затвора, тъй като на 2 февруари 1994 г. Главната прокуратура отлага изпълнението ? „по здравословни причини”.


На 15 септември 1995 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд разглежда делото и пред 23-мата съдии Тодор Живков заявява, че застава пред българския съд за последен път, след което ще застане пред Международния съд в Стразбург, но все пак се надява, че дотам няма да се стигне. Тогавашният Главен прокурор Евтим Стоименов прави специално изявление пред Българската телеграфна агенция,с което съобщава, че съдебният процес срещу Тодор Живков е бил образуван като продукт на развихрилата се политическа еуфория след 10 ноември 1989 г., и упражнения върху прокуратурата силен обществен натиск.


Подчертава, че още на третия месец след образуването на делото е бил открит документ от 1971 година, който напълно оневинявал Тодор Живков, но че той, като Главен прокурор, не се бил решил да прекрати делото и решил да остави въпроса да се решава публично в съда.


И след като все пак разбирал, че не може да изпълнява тежките задачи, които общественият натиск поставял върху длъжността му, той подава оставка.


На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд, председателствувано от генерал Николай Чирипов, оповестява решение, с което признава на Тодор Живков статут на бивш държавен глава и прекратява делото срещу него.


И двамата с Милко Балев са оправдани поради липса на доказателства и чуват в залата: Невинни по всички обвинения Три години преди това, на 8 юни 1993 г. е образувано Дело № 5 за т.нар. „лагери на смъртта“, което има същия финал.


След смъртта на 5 август 1998 година всички обвинения срещу Живков отпадат.


Месец след края на мегапроцеса срещу Живков, прокурорът Красимир Жеков настоява да го освободят от длъжност. Според него фактите са били точни, но въпреки това не се стига до осъдителна присъда. След като Живков и Балев биват оневинени, Красимир Жеков напуска столицата с чуствата за провал, и се установява в Пазарджик, където умира през 2013 година с пенсия от 385 лева – прикован от тежка болест на легло, изолиран и забравен от света. „Да съдиш човек, който е част от историята на България и най-накрая да се окаже, че всичко, което си правил, за да го обвиниш, е било провал… Това не е малък удар“, казва прокурорът Жеков, година преди да си отиде от този свят.


В книгата си „Мемоари” бившият Първи дава подробни обяснения около осъдителната си присъда и петте дела срещу себе си. Той многократно повтаря, че процесът срещу него е политическа поръчка, от която полза имат всички партии. Живков намеква, че тя е направена от Горбачов и Андрей Луканов. Той нарича привличането като обвиняем Милко Балев в делото комично. „На народа трябваше да се покаже, че се касае за „голям” процес. А мишената беше избрана много удачно”, пише Живков.


Според него присъдата е целяла да се родят недостойните политическите недоносчета след 10-ти ноември. Дори е предупреждава политиците по онова време, че с подобни дела връщат България в годините на Втората световна война.


„Това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България.


Процес, който е позор за съдебната власт. Позор за България…


Отстоява се и се обосновава също така тезата, че този процес по начало е несъстоятелен, тъй като е процес срещу държавен глава.


Тоест – процес срещу институцията, която съм символизирал. Не могат да ме съдят като държавен глава. И те се хванаха за неща, които са определени от устава на партията. А там съдът и прокурорът не могат да се месят. Мен ме съдиха за нарушение на партийния устав. В устава беше широко застъпен колективният метод на ръководство”, пише в мемоарите си бившият Първи, като намеква на няколко пъти, че след като той е осъден, по тази логика трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност и останалите от ръководството на БКП.


„Аз подписвах решения на Секретариата, които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в политбюро. Повече от седем години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебва моите мисли. По време на едно от заседанията на Наказателния състав, председателката Стефанка Стоянова се е разплакала след взетото решение за моята присъда, споделяйки „Какво да правя?! И аз трябва да работя! Не завиждам на Стефанка Стоянова. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето…”, пише още Живков.


Последните думи на Живков по делото той публикува в книгата на покойната вече журналистка Невена Шевалиева „Тодор Живков срещу някои лъжи”.


„Госпожи и господа съдии, дълбоко вярвам, че вие ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона. Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички става ясно, че никога не съм допускал лична корист и лична облага в моя съзнателен живот.


Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път. Аз не съм извършвал престъпление. Целия си съзнателен живот посветих на добруването на България и българския народ. А ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мирът и спокойствието в България, не се плаша от това да бъда аз.


Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това. Дали ще спре обаче този болезнен процес, който е обхванал тялото на България?


Ако този процес продължи, наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест. От вашата присъда, уважаеми съдии, зависи, дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен в бясната надпревара на преследването и унищожението.


Благодаря за вниманието!”



Малко преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 г. в столичното гарнизонно стрелбище заедно със своите другари Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Георги Минчев и Петър Богданов, осъденият на смърт Антон Попов се венчал в килията за своето любимо момиче Росица Манолова.


Започва вече сватбата, Антоне!

Сега смъртта е

тука кум,

но вместо шепа

празнични бонбони,

ще хвърля тя куршум подир куршум,

но вместо с мелнишко червено вино

ще пълни чашите

със твоя кръв,

да вдигнат тост сватбарите във синьо

за здравето на българския лъв.

До теб стои невеста и вдовица,

до нея – ти,

и жив,

и умъртвен.

Целувай вече тъжната си птица.

И майка си.

И утрешния ден.

С тромпетите на пушките отсреща

сватбарите се стягат за хоро.

След малко сватбените бели свещи

ще изгорят от скръб

над твоя гроб.

И неродени вечно ще останат

едно момиче

и едно момче –

една мечта,

докрай недомечтана,

една любов без люлка и звънче.

Но пак вдигни очи. И пак се радвай.

Ще те запомни

този сив тунел.

Страхливецът никога не вдига сватба,

когато го отвеждат

на разстрел!

 

ЕВТИМ ЕВТИМОВ

 

 Когато чуя името на село Гега (Игуменец, Петричко), веднага с образа на Беласица у мен изгрява името на Антон Попов.



Направо ме хваща за сърцето


…Седемгодишен, той има ужаса да види баща си – в оня есенен ден на 1922 година – обесен на близкия крайселски орех. Не орехи, а думи-камъни смазват крехката му душа, когато чува да се говори за върховисти, ванчемихайловисти и други убийци по тези места. За първи път сърцето му се обзема от солта на омразата към всяко насилие към човешкия род.


Прибира се вкъщи, заравя глава в полите на майка си Велика Попова… Дълго сълзите му редят, капят като кървава клетва, че ще расте и ще се бори за един по-справедлив свят.


Този свят е пред него. Той го започва с горещ младежки максимализъм, с действен характер и динамична натура. И с много обществени прояви на младия учител от с. Гега с леви убеждения. Нямал е време да пита: какво да се прави? – Какво! Комитет за подпомагане на бедните ученици, училищна трапезария, хляб за всички от махалите… И грижи и внимание към всички. Няколко от учениците му са деца на двама от убийците на баща му, негови братовчеди, но учителят иска да даде любов и по-добро бъдеще за всички.


Няма любим светец в родния си край! Тази мъдрост е на библията. Местните управници го преместват да учителства в близкото село Скрът. Но пламъкът на борбата вече се е разгорял. Среща и нов кръг от идейни съмишленици. Събират пари за ученическа трапезария, създава Комитет за закрила на децата. На годишното събрание на Съюза за закрила на децата в България делегат от с. Скрът е Антон Попов.


Но за какво са много думи! След отказ на околийското управление да издава вестник в Петрич, пише до своя съученик от неврокопското педагогическо училище Иван Керезиев: „Тук всичко е пусто и глупаво. Още по-безсмислено става съществуването ми след отрицателния край на въпроса за вестника. Отговориха ми, че по политически съображения не се разрешава. Идиоти!“


Животът му е станал „безсмислен и скучен, шаблонен и невъзмутим“ годишен календар.


И тръгва към София… до оня миг от времето на гарнизонното стрелбище, когато часове преди да го разстрелят, ще приеме за невеста и вдовица Росица Манолова.


23 септември, 1937 г., гара София. От влака слиза висок, красив младеж и светлозеленият му поглед го отвежда към обществено-политическия отдел на Свободния университет. Журналист и литератор, носи в куфара си малко дрехи… и повече писмена: дневници, дръзновен опит за автобиография – нещо като опит за роман. И по-надълбоко – стихове, репортажи. Немил-недраг… бездомен. Най-после се приютява на ул. „Бачо Киро“ № 35.


Изминали са тридесет години. Дали „немил или недраг“, и аз съм се преместил от Пловдив в София. В кабинета на моя професор от Софийския университет Георги Боршуков чакам да ме изпитат… Следва въпросът: „…Къде живееш?…“ „Ами, къде – на улица „Бачо Киро“ 31… Радостно пламъче в очите на моя уважаван професор Георги  Боршуков ме осветлява и чувам: „Имаш голям късмет, че си се приютил там… Наблизо си до къщата, където е живял и творил един голям българин…герой, приел смъртта като победа…“ И надълго ми разказва как духовната близост с Никола Вапцаров и творческото дръзновение на младия Антон Попов дават радостната възможност той и Славчо Васев да го приемат в „Дъга“.


„Дъга“ – най-прогресивното издание преди 9 септември 1944 г. Младият репортер,под псевдонима Антон Струмски само за една  година публикува много пътеписи, очерци, репортажи, литературни   анкети.


Стиховете и поемата му ще се открият след смъртта му.


След разстрела на шестимата герои на гарнизонното стрелбище и безпримерния им подвиг в борбата срещу най-страшната чума на човечеството капитан Радев предава на Росица Манолова един бележник с последните писма на Антон Попов, заедно с последните стихове на Никола Вапцаров.


Поемата му „Слушай, фронт!“ също се открива по-късно, случайно в чекмеджетата на вестник „Дъга“, между страниците на двутомника „Освободителните борби на Македония“ от Хр. Силянов.


Няма да правя литературна биография на Антон Попов.


Животът му – борба


– не му позволи да си издаде „томове-грамада“, както е казал Никола Вапцаров, неговият пръв приятел.


Не доживя да си направи приживе и паметник. Остана само да звучи гласът на българския комунист и интернационалист.


Когато минавам край гарнизонното стрелбище в София, представям си шестима достойни мъже – Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев… вървят покрай шестте празни ковчега, с поглед към шестте стълба за разстрел…И пеят: „Тоз, който падне в бой за свобода…той не умира…“


Няколко крачки към безсмъртието.


Един глас се понася на юг, към Беласица, някъде към Гега, към безкрая…


Вярвам, че това е гласът на Антон Попов!


Автор: Йордан Милев


Източник: вестник ДУМА, 20.10.2015 г.      


.                                    


ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА АНТОН ПОПОВ


Мила майко, мили братко, мила сестро,


Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо.


Утешете се с това, че за него умираха милиони – в хиляди битки на барикадите и на бойния фронт. Утешете се с това, че умирам за правдата. Утешете се с това, че нашите идеи ще победят.


Умирам горд с името на баща си. Умирам горд с името на народа си, за чието добро работих до последния миг, за чието добро бъдеще умирам.


Целувам ви сладко, мои мили домашни.


Целувам за последен път и моята стара баба мъченица.


 Ваш Антон


23 юли 1942 година


Гарнизонно стрелбище


.ЖИВОТОПИС


Антон Николов Попов е роден на 20.Х.1915 г. в с. Гега (Игуменец), Благоевградска област, в будно семейство с революционни традиции: прадядо му Константин Попстоянов е убит от турците като борец за национална свобода, вуйчо му Митре Стоянов е малтретиран, а баща му Никола Попов, учител, активен член на БРСДП (т.с.), сподвижник на Г. Делчев, Я. Сандански, Г. Петров, Д. Хаджидимов, борец против върховизма и шовинизма, е измъчван и обесен на 22 октомври 1922 г. от върховистки банди.




Учи в гимназията в Самоков, откъдето е изключен за революционна дейност. Завършва Педагогическото училище в Неврокоп (дн. Гоце Делчев) през 1933 г. Член на БКП от 1934 г. Първоначален учител в с. Гега (до 1937г.), където урежда ученически пансион за бедни деца. Развива комунистическа дейност сред младежта. Преследван от фашистите. Принуден да търси работа  в София.  Назначен е в столичната градска библиотека (1938 г.). Сближава се с писатели-комунисти.


През 1941 г. е мобилизиран в Беломорието, където се свързва с гръцки комунисти. Сътрудник е на Централната военна комисия при ЦК на партията (1941-1942 г.). Негови помощници са майка му и сестра му. Проявява изключителна смелост, организационен размах и революционна деловитост. Предупреден, че негови другари са арестувани, и имайки  възможност да се укрие, той заявява: „Аз съм войник на партията, само ако тя каже, тогава мога да напусна поста си!“. Поради предателство е арестуван на 25 април 1942 г. Осъден е на смърт по процеса на ЦК на БРП. Минути преди разстрела се венчава с Росица Манолова. Разстрелян е на 23 юли 1942 г. на столичното гарнизонно стрелбище.


Сътрудничи със статии, очерци, интервюта, пътеписи, репортажи и стихове на в-к „Кооперативна защита“, „Воля“, (Пловдив), „Заря“, „Дъга“, „Литературен критик“, „Вестник на жената“, „Литературни новини“ – Варна, на списание „Читалище“, „Другарче“, „Венец“ и др. Много негови творби са унищожени от цензурата.



 


Историята на една от най-известните и противоречиви фигури в криминалния свят на България – Косьо Самоковеца предизвиква интерес и до днес.

Как един обикновен мъж от Самоков се превръща в символ на контрабандата и влиянието в България?


Какви са слуховете около неговата дейност?


Соченият за топконтрабандист в края на 90-те години на миналия век Константин Димитров – Косьо Самоковеца, пренебрегва сигналите, че през 2003 г. вече е осветен и е мишена, проявявайки спокойна самоувереност.



Първият сигнал, че е поръчан, е неуспешен атентат срещу него на 31 май 2003 г. Той е извършен, докато кортежът му – два черни джипа „Мерцедес” и лимузина „Ауди”, пътуват от София за Самоков.


Към 15,40 ч., когато минават покрай Пасарел и стената на язовир „Искър”, се чува тътен. Колата, в която е Самоковеца, остава невредима, единият от джиповете и част от охраната са с леки щети. Отдясно на пътя има стръмен скат, а отляво – дере.


Дълъг детонаторен шнур е опънат от самоделната бомба на безопасно разстояние от над 300 м, откъдето е задействана. Самоковеца не дочаква идването на полиция и бързо се оттегля към Боровец, а няколко от гардовете му остават на място.


Според разследващите взривът е по-скоро за сплашване или предупреждение, но за какво е то, е можел да предполага само Димитров. Викат го на разпит в полицията и започва наблюдение на споменатите от него евентуални атентатори.


Това видео проследява неговия възход и падение, както и наследството, което оставя след себе си.


„По случая се работи изключително внимателно и това е една от причините да няма повече информация за хода на разследването”, казва тогавашният главен секретар на МВР ген. Бойко Борисов.


Ранен живот и произход


Косьо Самоковеца, с истинско име Константин Димитров, е роден през 1970 г. в Самоков, България. Израства в обикновено семейство и още от млада възраст проявява интерес към бизнеса и търговията, което по-късно ще го изведе на пътя към незаконната дейност.


Издигане в подземния свят


Самоковеца започва своята криминална кариера през 90-те години на 20-ти век, когато България преживява бурен преход към пазарна икономика. Той става известен с контрабандата на цигари и алкохол, както и с други незаконни дейности. Косьо Самоковеца бързо изгражда репутация на един от най-влиятелните фигури в българския подземен свят.


Влияние и богатство


С времето Косьо Самоковеца успява да натрупа значително богатство и влияние. Той е известен със своята разточителност и връзки с влиятелни фигури в политиката и бизнеса. Неговите операции се простират не само в България, но и в други страни от Балканите и Европа.


Убийството на Косьо Самоковеца


На 6 декември 2003 г. Косьо Самоковеца е убит в Амстердам, Нидерландия. Смъртта му предизвиква голям обществен интерес и множество спекулации относно мотивите и извършителите на убийството. То остава неразгадано и до днес, като се предполага, че е свързано с неговите криминални дейности и конфликти с други криминални групировки.


Наследство и влияние


Въпреки трагичния му край, Косьо Самоковеца остава символ на една епоха в България, когато организираната престъпност играе значителна роля в обществото и икономиката. Неговата история е често цитирана като пример за опасностите и последствията от живота в сянка.



На 20 септември 2009 г. в Бургас идва есента. Още има туристи, но градът вече е спокоен, лятната суетня е отминала. В квартал “Меден рудник” – аналог на многохилядната софийска “спалня” квартал “Люлин”, около обяд малко хора се мяркат по улиците, автомобили преминават отвреме-навреме. Никой дори не може и да си помисли, че засичане на кръстовище ще доведе до бой, стрелба и смърт, припомня Труд.


Малко след 13 ч на кръстовище се засичат мотоциклетът на бившата барета от Отряда за борба с тероризма Петко Лисичков и “Ауди”-то на боксьора Калоян Стоянчов – Голямата Рижа. Той има и брат, по прякор Малката Рижа. В автомобила с него е и Тодор Андонов, с когото до обед ходили в “Меден рудник” да помагат на майката на техен приятел да разчиства боклуци.


При засечката няма удар, но спрели и колата, и моторът. Калоян и Тодор излизат да накажат моториста. Тръгват към Петко с крясъци, той вади палка, за да ги посрещне. Започва бой, при който нападателите изтръгват палката от ръцете му, започват да го удрят с нея. Рижата вади и нож. Лисичков тогава посяга към законния си пистолет, насочва го към него и стреля. Един от куршумите попада в главата на Калоян, два – в гърдите. Голямата Рижа издъхва след няколко минути.


Опасността за бившия командос обаче не е отминала. Тодор бяга до няколко блока наблизо в квартала и вика на помощ приятели, които пристигат минута след дошлия на място полицейски патрул. Когато вижда бившите си колеги, Лисичков вдига ръце и доброволно им предава пистолета си. Взема платнище от мотоциклета си и завива трупа. Срещу него и патрулката обаче се нахвърлят приятелите на Рижата – Атанас Парушев и Мануел Стоев. Последният по-късно ще получи обвинение за заплахи към Лисичков, тъй като е размахвал срещу него мачете и нож. За подкрепление униформените викат полицаи от спецзвеното за задържане към Регионалната дирекция на МВР.


Приятелите на Рижата са арестувани и откарани в ареста, където е задържан и Петко. Той обаче остава в килията само 72 часа. Съдът го пуска с мярка “домашен арест”, променена по-късно на “парична гаранция” от 1000 лв.


Първото обвинение, което прокуратурата повдига на Лисичков, е за убийство в състояние на афект. По време на разследването тази квалификация се променя в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Експерти обаче установяват, че командосът е бил под силен стрес и страх за живота си.


Адвокатите на Стоянчови още в началото на процеса пледират за преквалификация на обвинението в умишлено убийство. Тодор Андонов, другият участник в схватката, твърди, че видял как Лисичков се е надвесил над вече простреляния Калоян и натиснал спусъка още веднъж. Тези показания не се подкрепят от доказателствата по делото.


Година след убийството – през септември 2010 г., магистратите обявяват решението си – условна присъда от 18 месеца с 4 години изпитателен срок. Половин година по късно Апелативният съд я потвърждава. И двете страни обаче не са доволни и внасят жалби във ВКС. Цели 9 години след убийството върховните магистрати отсичат – Петко Лисичков не е виновен. Те са съгласни, че неизбежната отбрана е била превишена, но приемат, че това е станало от уплах – заключение на експерти, което не е прието от бургаските им колеги.


“За първите 2 инстанции е безспорно, че Лисичков е могъл да избегне нападението по друг начин, без да се стига до смъртта на Стоянчов. Но те не са посочили какъв е този начин – да изтръгне палката или ножа, да простреля Стоянчов в неуязвимо за живота място, да стреля по него само веднъж, да се остави да бъде бит и след това да отвърне на нападателя си”, пише в мотивите за решението на ВКС. Посочва се и че по-долните инстанции са пропуснали факта, че жертвата е била под въздействието на наркотици. Върховните магистрати обаче оставят размера на кръвнината, която Окръжният и Апелативният съд в Бургас са постановили – 40 000 лв., въпреки че бащата на жертвата – Слави Стоянчов, е поискал половин милион.

Името на боксьора Калоян Стоянчов се свърза със силови групировки в Бургас, с рекет и с още два кървави инцидента. Голямата Рижа беше намушкан с нож при свада в дискотека “Мания” в Слънчев бряг, а след това бе ранен при бой пред интерхотел “България” в Бургас.


Спецполицаят служил и в Чуждестранния легион


Петко Лисичков е завършил спортното училище в Бургас и два пъти е бил републикански шампион по борба за юноши. Той служи като барета в СОБТ, но напуска поделението през 1994 г., като започва работа в охранителна фирма. Известно време е бил гард и в столичната дискотека “Ялта”. В Бургас се говори, че няколко години е прекарал и във Чуждестранния легион.


След убийството на Рижата се мести да живее в София. През 2015 г. погребва сина си. Момчето е намерено мъртво в квартирата на баща си в София. Тогава е само на 21 години посегнало към законния пистолет на татко си, доближил го е до слепоочието си и натиснал спусъка. Така и не се изясниха причините за фаталното решение.


След няколко години ексбаретата се завръща в родния си град. Той получава пълна подкрепа не само от съгражданите си, но и от цяла България, където се събират 40 000 подписа в него защита по време на делото.

Източник:flagman.bg



Той е писател и журналист, бохем и любовчия. Оприличават го с Яворов. Баща му го знае цяла България. 


На 18 януари 1988 г., едва 41 годишен, избира смъртта като скача от балкона на бащиния си дом в центъра на София. С часове тялото му стои покрито с чаршаф на тротоара. Официалните медии мълчат, тръгват всевъзможни слухове, които намесват дори и името на Тодор Живков.


Росен Асенов Босев е от онези фигури в българската литература, около които още приживе се трупат истории, слухове и напрежение, а след смъртта им – мълчание. Роден е на 4 април 1946 г. в София в семейство, белязано от драматичната история на ХХ век.


Майка му е Росица Манолова – жена с необикновена и трагична съдба още преди да стане част от семейство Босеви. Като млада тя е голямата любов на поета и антифашист Антон Попов. Двамата се венчават тайно в килията му, малко преди той да бъде разстрелян. Тази венчавка, извършена буквално пред лицето на смъртта, остава една от най-драматичните любовни истории на онова време и завинаги бележи живота на Росица Манолова.


След 9 септември 1944 г. тя се омъжва за Асен Босев – поет, общественик и една от ключовите фигури в детската литература на новата власт, създател на вестник „Септемврийче“. Асен Босев е активен участник в културната политика на следвоенна България и човек с влияние и авторитет, известен и с това, че подпомага Елин Пелин в последните години от живота му. Така Росен Босев расте в дом, в който се срещат две различни, но еднакво силни биографии – майка, носеща паметта за разстреляна любов, и баща, олицетворение на официалната културна линия на режима. Това напрежение между трагична лична история и публично утвърдено положение неизбежно оставя отпечатък върху него.


Росен завършва българска филология в Софийския университет и рано се налага като талантлив белетрист, сатирик и журналист. Работи във „Стършел“, „Работническо дело“, „Литературен фронт“, достига до високи редакторски постове и оглавява издателство „Народна младеж“. В литературните среди е познат като обаятелен, остроумен и блестящ събеседник, но и като човек с резки настроения и вътрешни крайности. Зад публичния успех често стои усещането, че живее под двойна сянка – на бащиния авторитет и на майчината трагична младост, която никога не е била напълно изговорена.


Любовният му живот е бурен и често коментиран. Първият му брак с актрисата Анета Сотирова е страстен и шумен – среща на два силни характера, изпълнена с ревност, сцени и взаимно привличане, която закономерно завършва с раздяла. Следват други връзки и втори брак, от който се ражда синът му, но вътрешното спокойствие така и не идва. Хора от близкия му кръг си спомнят за периоди на силна чувствителност, за алкохол и за усещането, че той сам саботира възможността за нормален семеен живот.


В края на 80-те години депресията му става все по-дълбока. Пише по-малко, затваря се в себе си, а въпреки привилегированото си положение изглежда самотен и изчерпан.


На 18 януари 1988 г. трагедията става факт. Росен Босев скача от шестия етаж от балкона на бащиния си дом в кооперация в центъра на София. След удара тялото му дълго време остава на тротоара, покрито с чаршаф – сцена, която мнозина виждат, но за която официално не се говори. По вестници и телевизия не се споменава нищо за самоубийството, а това мълчание поражда клюки, слухове и догадки. Дори се пуска слух, че лично Живков засекретява делото за смъртта на Росен Босев, за да не страдат проверените другари, т. е., родителите му.


Той умира едва на 41 години, в 42-рата си година от живота.


След Росен Босев остават книгите му, недоизживеният му живот и синът му Росен Босев – днес утвърден журналист, който продължава фамилното име в съвсем различна епоха, носейки не само професионалното наследство, но и тежката памет на един род, белязан от любов, история и преждевременна смърт.



Един от най-скандалните участници в първия сезон на „Биг брадър“ – Найден, извървя дългия път от щур младок до сериозен татко. На 18 октомври 2004 г. заедно с още 14 брадъра, 24-годишният тогава Найден прекрачва прага на Къщата. Тогава едва ли е предполагал, че ще стане най-известният брадър в историята, пише lifestyle.bg. Той бе и първият участник, който откри любовта в шоуто. 


Безспорно любовната връзка, която се зароди между него и Зара, беше най-любопитна за ТВ зрителите, защото беше първата, която бе показана в реалити шоу. За да се отдаде на чувствата, които се зародиха между нея и Нед, моделката прекрати отношенията, които имаше извън Къщата с тогавашното й гадже. Любовта им обаче не издържа дълго извън шоуто. Найден обаче среща истинската любов в Интернет. Бившият брадър не обича светлината на прожекторите и рядко повдига завесата на личния си живот. Преди две години Нед се изповяда пред „Нова телевизия“ и разкри как се е запознал с майката на сина си:


„Запознах се с жена ми Огняна по Интернет.

На втория ден си разменихме телефоните, а след това, за да й докажа, че съм аз, й пратих мои голи снимки. Никога не съм си представял, че така ще стане, но стана. При такъв тип запознанство винаги има елемент на изненада. Все пак гледаш снимки, пишеш. За първата среща имах и резервен план. Бях се разбрал с един приятел да ми се обади 20 минути след нарочения час. Той щеше да ми каже, че имам проблем в клуба за Интернет, който държах тогава, и аз да използвам това като повод да си тръгна. Ако всичко беше „ок“, щях да си остана“, спомня си той. Найден вече се радва на стабилно и щастливо семейство.

„Той е много отговорен баща. Привързан е към мен и семейството“, не крие нежната му половинка Огняна. Бившият брадър ревниво пази личния си живот и даже не поддържа профили с истинското си име в социалните мрежи. Последната му активност във Фейсбук е от 2015 г. Визитка: Рождена дата: 30.11.1979. Роден град: София. Зодия: Стрелец. Семейно положение: Обвързано семеен. Професия: Треньор по баскетбол. Образование: Висше.



Починал е актьорът Иван Несторов, съобщиха от Съюза на артистите в официалната си фейсбук страница.


Пътя си Нагоре пое актьорът Иван Несторов!


Роден на 22 октомври 1933 година, той бе познат от множество роли в театри в страната, телевизионен театър, кино и в последните години с роли в Младежки театър „Николай Бинев“. На този кадър е Дядото в „Копче за сън“. Неуморен участник в клуба „Артисти със сребро в косите“ почти до последния си миг. Ще запомним благородството и високия му дух.

Поклонението пред Иван Несторов ще се състои в сряда, 21 януари, от 12.30 в столичния храм „Св. Седмочисленици“.  Поклон пред светлата му памет!


Кой е Иван Нестеров?


Роден е в село Тъжа община Павел Баня. Израства в град Павел баня и за първи път се докосва до театъра в казанлъшкото читалище „Искра“, където активно се развива художествена самодейност. Явява се на изпитите по актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Първоначално е приет в класа на Стефан Сърчаджиев, но тъй като се налага да отбие военната си служба, при завръщането си в Театралното висше училище попада в класа на професор Боян Дановски.


След дипломирането си е изпратен по разпределение в Драматичен театър „Сава Доброплодни“ Силистра, където професионалният му дебют е с ролята на Богдан в спектакъла „Всяка есенна вечер“ от Иван Пейчев. След това за малко играе Драматичен театър „Йордан Йовков“ Толбухин, а от 1963 година става част от трупата на Народен театър за младежта, където работи цели 43 сезона. 


Първата му роля на софийска сцена е на Капитан Естанислао Браво в „Почивка в Арко Ирис“ от Димитър Димов, където успешно си партнира с актрисата Виолета Минкова. В Младежкия театър Несторов е имал възможността да работи с режисьори като Младен Киселов, който му поверява ролята на Тригорин в „Чайка“ от А. П. Чехов и Андрей Аврамов в постановката му „Случайната смърт на един анархист“ от Дарио Фо, където влиза в образа на Началник на полицията.


Самият Несторов обаче, споделя че е имал възможността да си партнира с редица творци, но за него един „от най-търсещите и провокативни режисьори, с които е имал възможността да работи е Николай Люцканов“. Незабравима за него остава съвместната им работа над спектакъла „Завръщане в бъдещето“ от Кольо Георгиев, където актьорът влиза в кожата на Капитан Контев.


Въпреки че Иван Несторов вече не е част от постоянната трупа на Младежки театър „Николай Бинев“, актьорът не се отказва от сцената. За последно в родния театър се превъплъщава в образите на Дядото в мюзикъла „Копче за сън“ от Валери Петров, реж. Иван Урумов и на Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон Павлович Чехов на Стефан Мавродиев. Също така през 2011 излезе и премиерата на моноспектакъла му „Сибир“ от Феликс Митерер с режисьор Веселин Димов, на сцена на IV етаж в Народен театър „Иван Вазов“.

Несторов е семеен и има дъщеря Мила.

Редактор „Екип на Петел“,



Най-дългата улица в България се намира в Русе и е бул. „България“, разказва „Фокус“. Той е с дължина – 21 600 метра, според търсачката на улици Bgmaps, в която са включени 70 000 километра пътна мрежа, а информацията за пътната мрежа се актуализира ежедневно.


Булевардът е част от международния път Русе – София. От рекорда е изключен Околовръстният път в столицата (52 км) и Скоростната магистрала в Перник (23 км). Булевард „България“ в Русе е наричан още Международното шосе. Той е важна пътна артерия в града. Започва на входа на Русе от София и завършва при кръговото движение на ГКПП Дунав мост. Изграден е през 50-те години на XX век, а през 70-те години е разширен с второ платно и е осигурено безконфликтно преминаване през всички пресичащи го улици. Булевардът e част от републиканските пътища I-2 и I-5 и поема преобладаващата част от тразитния трафик през Дунав мост.


През 2017 година хората, които живеят в района на булевард „България“, излязоха на протест с искане да се изгради пешеходен надлез, който да осигури безопасността на пресичащите. На булеварда стават най-много катастрофи с жертви. През 2020 година завърши строежа на новия пешеходен надлез над натоварения булевард „България“. Съоръжението е пешеходна връзка между кварталите „Чародейка“ и „Родина“.


 


Актьорът и носител на два „Оскар“-а изглеждаше крехък, но в добро настроение

На 94 години, Джийн Хекман – легендата на световното кино, зарадва своите почитатели с изненадваща публична поява в компанията на съпругата си, 62-годишната Бетси Аракава. Двойката, която живее в уединение в Санта Фе, Ню Мексико, беше забелязана заедно за първи път от повече от две десетилетия, предизвиквайки вълна от емоции сред феновете и медиите.


Актьорът и носител на два „Оскар“-а изглеждаше крехък, но в добро настроение. Подкрепян от бастун и ръката на съпругата си, Хекман демонстрираше своя типичен стил – сива жилетка върху риза с копчета, карго панталони и шапка. Появата му в ресторант за морска храна в Санта Фе разтопи сърцата на присъстващите, които забелязаха искрената близост между двамата.


През годините, Джийн Хекман, известен с емблематични роли като Джими Дойл във „Френската връзка“ (1971) и Шериф Дагет в „Непростимо“ (1992), остана верен на решението си да се оттегли от публичния живот. Последният му филм – „Welcome to Mooseport“ (2004), беше последван от пенсиониране, мотивирано както от здравословни съображения, така и от желанието му да се наслади на писателската си кариера.


Докато социалните мрежи разискваха външния му вид, много фенове изразиха възхищение от способността на Хекман да води спокоен живот, далеч от светлините на прожекторите. „Той е на 94, все още активен и обичан. Това е победа“, написа почитател, подчертавайки устойчивостта му през годините.


Любовната история между Джийн и Бетси, започнала в началото на 80-те години, остава впечатляваща – доказателство, че истинската привързаност издържа на изпитанията на времето.


Източник:Флагман



От ерата на Биг Брадър в България мина доста време и риалити предаванията се промениха значително от тогава. Очакваме с нетърпение възраждането на Биг Брадър в ефира на NOVA на есен и докато правим това, с носталгия поглеждаме назад към някои от позабравените, но колоритни образи, които форматът роди.


Трябва да признаем, че Биг Брадър беше първото шоу, което създаде риалити звезди у нас. Именно една от тях ще ви припомним днес – хубавата Елена от втория сезон на предаването. Кой фен на риалитито не помни драматичния развой на събитията, когато Елена влезе в Къщата със съпруга си от няколко месеца Миро и скоро след това се влюби в лошото момче Мъро.


Може би някои от детайлите на историята вече ви се губят, затова ви припомняме, че Миро, макар и с разбито сърце, си тръгна като победител в края на втория сезон, а Елена излезе преди него, изгонена след гласуване на зрителите. Тя не продължи пътя си извън риалитито нито с Миро, нито с Мъро. Какво се случва тогава с нея след това?


Елена сякаш е изчезнала от публичното пространство, за което не можем да я виним, предвид обществените реакции към нея след участието j в Биг Брадър. Последните й медийни изяви са от чак от 2014-2015 година. „Аз винаги съм се радвала преди това на анонимния си живот, не съм искала да бъда известна. Тогава станах известна, без да искам. Бях на 24 години и буквално на шега беше цялото участие”, разказа също Елена тогава.

По-рано тя бе и една от звездите в танцовото състезание „Dancing with the stars“ и се снима за еротичното списание „Maxim“. Днес обаче тя се е отдалечила от светлината на прожекторите.


В социалните мрежи Елена не може да бъде открита, но пък за нея се знае, че работи като продавачка в един от столичните молове и живее напълно нормален и спокоен живот със своята половинка, с когото се грижат за детенцето им.


Преди 65 години тук бликва лековита минерална вода... Днес можеше да е вторият Велинград, но уви...


Безценното подземно богатство на България са минералните извори. На малка територия, каквато е нашата, има 37 действащи минерални извора, които се използват за лечение. Една от най-лековитите в България и в Европа е забравената минерална вода на село Сланотрън, което се намира на 16 км от Видин и на 8 км от Дунав мост 2.


Химическият състав на тази вода е уникален – тя е хипертермална, хлоридна, натриева, бромна, йодна и сероводородна разсолна вода. Лекува над 80 вида болести. Нейната степен на минерализация е много по-висока от тази в Карлови Вари. Лекува всякакви упорити кожни заболявания – псориазис, екземи, алергични обриви, нерводермити, уртикария, бронхиална астма, полови проблеми – мъжки стерилитет, безплодие, хипоплазия на матката, климактериум.


Успешно и бързо премахва всякакви възпалителни заболявания, болести на двигателния апарат, на горните дихателни пътища, стомашно-чревни и стоматологични заболявания, следоперативни и слединфарктни състояния и др. Обяснението за широкия спектър на лечение е, че в този водоизточник се комбинират няколко типа минерални води, които в други находища се срещат поотделно като сероводородни, солени или йодо-бромни.


Изворът е експлоатиран от 1960 г. до 1986 г.


През това време хора от страната и от близките Сърбия и Румъния се възползват от лечебните качества на водата и идват на място да се лекуват. През 1986 г. изворът е затворен с бетонна тапа. Причината за това решение е навлизането на тези свръхсолени и агресивни води във водоносния слой, от който черпят вода артезианските кладенци, осигуряващи водоснабдяването на Видин. По-късно става ясно, че мярката е била прибързана, а за замърсяването са допринесли дейностите на местния свинекомплекс, мина Кошава и използването на изкуствени торове в земеделието. Сега не работи и банията, а всичко е разрушено и изоставено.Местните хора още не могат да прежалят извора


Къщите в Сланотрън са големи, красиви, двуетажни, строени така, че да има стаи и за курортистите, които идват тук да се лекуват. В селото сега живеят едва 530 души. Стотина са в чужбина, където се грижат за възрастни хора. Местните и кметът Венелин Павлов обаче са оптимисти за възраждането на извора. Те не само си спомнят за минералната баня, но и продължават да се надяват изворът отново да бликне.


«Хората, които идваха с бастуни и патерици след процедурите изхвърляха тези помощни средства. Имаше цяла камара от патерици и бастуни. Имаше едно момиче в VIII клас, което нямаше коса и нашата вода го излекува, порасна й гъста черна коса. Екземите се чистеха изцяло – идват хората, натопят се и се оправят. При порязване 2 дни си топиш ръката и всичко зараства. Говорят, че помага и на язви. На гладно по 1 супена лъжица и раната се калцира. Минерализацията е много висока – 57.845 г на литър. Водата се ползваше активно”, спомня си кметът Павлов.


Изворът е открит през 1958 г., когато се правят сондажи за нефт и газ. През 1960 г. хората започват да се топят в горещата вода в изкопаните два гьола и да я ползват като хигиенна баня. Започва да функционира малка минерална баня. По-късно се изграждат и басейни – един мъжки и два женски. През 1963 г. село Сланотрън е обявено за балнеологичен курорт от местно значение.

Баня в минералния извор.Витанка Йонова е работила 10 години в банята.

«Това време беше хубаво, хората се лекуваха, много жени забременяха, тези с псориазис имаха облекчение, а екземите направо изчезваха. Аз също съм се лекувала от язва на дванайсетопръстника. Отивах сутрин, пийвах 2 глътки вода и така се оправих. Тогава влизах да мия басейните. Хората с разширени вени не влизаха в басейна, топяха си краката само в кофи с вода и то за кратко и казваха, че вените се свивали. Идваха с патерици и си тръгваха без тях. Една жена дойде с 2 деца с мускулна дистрофия, които се изправиха на крака. Минаваха хиляди хора. Тази вода е безценно богатство”, категорична е Йонова.

Водата от извора е била с толкова голям дебит, че са прокарали тръби до Видин до специално изградената минерална баня. Тя започва работа, но се оказва, че през дългия път температурата на водата пада и няма същия ефект. Сега сградата все още стои, но е порутена. Имало е и автобуси, които превозвали хората в Сланотрън. Болните се приемали от лекари и фелдшери, назначавали им се процедури и се определяло колко време да стоят в лечебната вода.


Дядо Виктор е бил майстор на сондажа и още пази спомени от чудодейните свойства на извора. «У дома дойде човек, който се е лекувал къде ли не, по тялото му излизаха пришки и губеше сили. Беше ходил и при баба Ванга, която му казала за Сланотрън. И действително, направи две бани и всичко му изчезна. Идва при нас и плаче от радост като малко дете”, спомня си възрастният човек.


Откакто затвориха водата през 1986 ходим по мъките, каза кметът. По думите му хората се били устроили да развиват курортно дело. Издигали къщи на 2 етажа, имали поминък. Всеки предвиждал да има 1-2 стаи за курортисти. Направен бил и стол към ресторанта със осигурени закуска, обяд и вечеря.


«Всички са добри тук, защото са състрадателни към болежките на хората. През последните години минералната баня беше към «Курортно дело” – Вършец и летовниците идваха с карти. Сега, когато построихме моста, когато няма граници и сме в Европейския съюз, когато имаме наши туристически фирми, не се прави нищо. Защо да не идват тук болни от чужбина, от круизните кораби също. 


Последният ми разговор беше миналата година с представител на министерството за регионално развитие и благоустройство, който ми отговори, че всичко, което предлагам е много добро, но има затруднения”, разказва Венелин Павлов. Той смята, че основната причина да не се сондира отново минералната вода е слабата заинтересованост. Досега е провел няколко срещи с проф. Щерев, който е категоричен, че съществуването на водата е неоспорим факт от направените космическите снимки. Новият начин на ползване ще бъде екологичен и няма да се замърсява околната среда. 


Предвиждат се два дублетни сондажа на 1 км разстояния – единият ще изкарва водата, която ще се ползва и на 1 км ще се връща пак в тези пластове. Така водата ще се редуцира. 10% от нея е необходима за нуждите на балнеологията, а другите 90% могат да се ползват за промишлени нужди – отопление, оранжерии, рибарници. Освен това част от минералните вещества са ценна суровина за фармацевтичната и химическата промишленост. Стойността на двата сондажа и една топлообменна станция, която да отнема температурата, възлизат на 3.5 млн. лв., уточнява кметът на Сланотрън.Преди 2 години монтанската фирма «Йодиум” предлага да се извличат елементите от водата и имат намерение да направят нов сондаж отстрани на стария. 


Но се отказват. Стоим върху пари и не искаме да си ги вземем, кахъри се кметът. «Голямата ми мъка е, че хора от цялата страна ми звънят и искат 1-2 бутилки от водата. Но вода няма. Да, има в мина Кошава такъв извор, но той не е със същите качества”, излива болката си Венелин Павлов.


Потърсихме и мнението на кмета на община Видин Огнян Ценков, който представи общинската стратегия за развитие на хидротермалния потенциал на района. «Становището на община Видин е, че целият регион трябва да се развива. Минералните извори, които са на най-близка дълбочина, са край село Сланотрън, и оттам трябва да започнем. В общинския план сме заложили средства за два сондажа, с които да се изследва както дебита, така и минералното съдържание на изворите. Първо ще тръгнем оттам, за да изградим една стратегия за това как да използваме тези минерални извори”, каза градоначалникът. Той изрази надежда това да бъде сериозен ресурс, който да е в полза на общината.


«Тези води са богати на сяра и на йод. По неофициални данни от тях може годишно да се отделя 20 тона йод, а световният му добив е 50-60 тона. Това означава, че могат да се добият сериозни количества, но всичко това е въпрос на време и на средства, които ние трябва да осигурим, за да се осъществят тези сондажи”, коментира видинският кмет. Според Огнян Ценков трябва да има и инвеститор, който да развие съответната дейност, да се използва местния ресурс, да се разкрият работни места. Разчита се както на подкрепата на държавата, така и на общинския съвет, защото всички дейности, които местната власт предприема, са свързани с решения на общинския съвет.



Учените се обединяват около твърдението, че изграждането на имунитет срещу COVID-19 ще смекчи симптомите на болестта и ще я включи в редиците на обикновените вирусни инфекции и настинките.

Милиони хора по света вече са ваксинирани срещу коронавирус и това сякаш дава надежда, че в края на тунела от страдание и безнадеждност все пак има светлина. Според експертите ни чака по-добро бъдеще.

Коронавирусът няма да изчезне, но след като повечето възрастни изградят имунитет срещу него – без значение дали вроден след прекарана инфекция, или придобит след поставена ваксина, вече няма да бъде сериозна заплаха. Той няма да бъде нищо по-различно от обикновена настинка.


Хипотезата на учените е изложена в изследване, публикувано в списание „Science“ преди броени дни. Към момента вирусът е опасен и причината е, че той е непознат за човешкия организъм патоген и като такъв може да срине имунната система на зрял индивид, защото тя не е научена как да се справи с него. В бъдеще, когато всеки човек се окаже изложен на неговото действие – по време на инфекция или с ваксинация, рискът вече няма да бъде толкова висок.


От друга страна, децата постоянно се срещат с нови за тях патогени, което ги прави по-адаптивни и устойчиви при борба с вирусите. В заключение експертите уточняват, че само тези под 5-годишна възраст може да се разболеят от коронавируса, но дори и при тях инфекцията ще протича асимптомно или съвсем леко (например хрема).

Кога коронавирусът ще стане ендемичен?

В даден момент коронавирусът ще добие ендемичен характер, което означава, че ще циркулира сред хората, но в много редки случаи ще протича по-тежко. „Дали ще се случи след няколко години, или след няколко десетилетия зависи от темповете му на разпространение и мащабите, с които протича масовата ваксинация по света“, уточнява Джени Лавин, постодокторант в университет „Emory“, Атланта, САЩ, която ръководи изследването. Според нея ключът към успеха е един: възможно най-бърза и мащабна ваксинация на хората.

Лавин и колегите й изследват 6 други човешки коронавируса - четири от тях причиняват обикновена настинка, включително тези от семействата на SARS и MERS вирусите. Така те се надяват да успеят да начертаят пътя на новия патоген. Четирите коронавируса са ендемични и при заразяване симптомите са много леки. Тежкият остър респираторен синдром (SARS) и Близкоизточният респираторен синдром (MERS), които се появиха през 2003 г. и 2012 г., протичаха тежко при много от хората, но не се разпространиха бързо и повсеместно.

Макар всички гореизброени коронавируси да отключват сходен имунен отговор, екипът на Лавин забелязва, че новият вирус има най-големи прилики с ендемичните коронавируси, които причиняват познатата на всички настинка. Те се връщат назад към по-стари данни и стигат до заключението, че обикновено първата инфекция с някой от ендемичните вируси се развива между третата и петата година на детето. След това то се инфектира отново и отново, което му помага да изгради имунитет и да започне да отблъсква вирусите около него. Те не изчезват, а човешкият организъм спира да се разболява.

6 до 12 месеца след масова ваксинация коронавирусът може да стане ендемичен

Без наличие на ваксина срещу COVID-19 най-бързият път до навлизане в ендемична фаза на вируса е възможно най-лошият – огромен брой заболели и починали. Ваксините променят съществено сценария. Колкото по-бързо се имунизира населението, толкова по-добре за всички. Ефективната и масова ваксинация би могла драстично да съкрати времето, за което коронавирусът ще се превърне в ендемичен – една година, или дори 6 месеца.

Дори по-голямата част от населението да се ваксинира, Лавин не очаква вирусът да изчезне. Той ще остане сред хората, но инфекцията ще протича много по-леко.

Други експерти също подкрепят тезата на екипа. Шейн Кроти, вирусолог към института по имунология „La Jolla“ в Сан Диего, САЩ, е напълно съгласен с изложеното в проучването на Лавин. Той смята, че ако ваксините предпазват от предаване на вируса, „е много вероятно да се повтори сценарият с болестта морбили, когато ваксинацията на всички, без значение възрастта, буквално е сложила край на инфекцията.“

Ваксината ще предпазва от разболяване с COVID-19, но от заразяване може би не

„Звучи правдоподобно, че ваксините ще ни предпазват от болестта, но не е задължително те да спрат инфекцията и нейното предаване“, твърди Кроти. „COVID-19 ще продължи да съществува и не вярваме, че наскоро създадените ваксини срещу него ще изградят непоклатим имунитет, който да ни предпазва от инфекция“, признава Дженифър Гомерман, имунолог от университета в Торонто.

Ваксината срещу коронавирус не изгражда имунитет в горните дихателни пътища

Естественият начин на инфектиране в реални условия, а не с ваксина, отключва силен имунен отговор в носа и гърлото. Гомерман допълва: „Ваксините, които разработиха някои компании наскоро, не предизвикват такъв естествен имунен отговор в горните дихателни пътища, защото се поставят в ръката.“

Според нея има известна вероятност инфекциите да продължат да се предават дори след провеждане на масова ваксинация.

Моделът, създаден от Лавин и колегите й, се основава на предположението, че новият коронавирус е много близък до другите от същото семейство, които причиняват обикновената настинка.

По-лошият сценарий – пикове и спадове през годините

Марк Липсич, експерт по въпросите на общественото здраве към Харвардското училище „TH Chan“ в Бостън, е по-умерен в своите прогнози и предупреждава, че има втори сценарий, който не е толкова оптимистичен. Той смята, че е възможно вирусът да следва хода на сезонния грип, при който се наблюдават пикове и спадове.


“Невинаги е удачно да правим сравнение с други коронавирусни инфекции, тъй като нямаме наблюдения как се отразяват те на по-възрастен човек, който обаче не се е сблъсквал до този момент с конкретния вирус и няма изграден имунитет. Възможно е новият коронавирус да прилича повече на сезонния грип. При него се редуват години на затишие, последвани от години на сериозна заплаха за живота на хората. 

Не е изключено SARS-CoV-2 да изобрети начини, по които да заобикаля имунния отговор на човешкия организъм. Това би усложнило много ситуацията.

Най-правдоподобно звучи хипотезата, че коронавирусът ще стане по-безопасен, но въпреки това не мисля, че другите варианти са за подценяване.“Кога и как са се появили първите коронавируси, които причиняват настинка, остава загадка. Избухването на пандемията през 2020 г. обаче изостри вниманието на учените и ги подтикна да потърсят отговорите. Така се ражда теорията, че друга пандемия от 1890 г., погубила живота на един милион души по света, вероятно е в резултат на OC-43, един от четирите известни коронавируси, които ни разболяват от безобидна настинка днес.

Според Андре Вейет, имунолог от Института за клинични изследвания в Монреал Канада, „населението тогава е изградило слаб имунитет срещу OC-43, благодарение на който обаче пандемията е отшумяла. В наши дни същият този вирус продължава да циркулира, но без да има сериозни последици върху човешкото здраве.


Източник:Фрамар.бг



В България температурите по планините са много ниски. Станциите на НИМХ отчетоха минус 27 градуса на връх Мусала в 5 часа сутринта.


Минус 22 по Целзий беше температурата на връх Ботев и Черни връх, термометрите на Мургаш и в района на Рожен в Родопите показаха минус 18. В ниската част на страната най-ниските стойности на термометрите бяха в Трън, където няблюдателят Кирил Михайлов е измерил -13 градуса, предаде NOVA.


Минус 10 беше в Драгоман, минус 9 в София, минус 8 в Кюстендил, Шумен, Разград и Добрич.

*В статията е исползвана илюстративна снимка от интернет



Монета от 2 стотинки, изсечена по време на соца, е сред най-скъпите в момента. Това съобщи Георги Георгиев, шеф на Софийското номизматично дружество, пише „Телеграф“. Цената и върви от 6 до 8 хиляди лева. Специализирани сайтове обаче я предлагат и за 15 000 лева.

Двете стотинки са изсечени, за да се пуснат в масово обръщение през 1981 година. От тях има милиони. Има обаче няколко, които са със сбъркан надпис и затова са толкова скъпи и търсени от колекционерите. Те се броят на пръстите на ръцете, казва Георгиев. Други нумизмати уточняват, че бройката е само 20.

Ако се разровите в чекмеджета и шкафове, където държите непотребни вещи и попаднете на монета от две стотинки от 1981 година с надпис на реверса „Народна република България“, то трябва да знаете, че за нея може да получите сума, с която да си купите сравнително нова кола. Ще сте късметлия и ако попаднете на монета от 1 стотинка от същата година и със същия надпис. Цената й е малко по-скромна – около 10 000 лева, тъй като от нея има малко повече бройки – 137.

Нумизматите обясняват и защо тези монети са толкова уникални. По времето на соца в чест на 13 века от създаването на България БНБ решава да смени обичайния надпис на обикновените размени монети и вместо „Народна република България“ на тях да пише „Хиляда и триста години България“. Според Георгиев, за смяната на надписа е настояла лично Людмила Живкова.

Само, че някой от монетния двор забравя да смени матриците на 1 и 2 стотинки и така за изсечени 20 броя монети от 2 стотинки и 137 броя от монетите със стойност 1 стотинка.

Нумизматите обаче предвижат, че на редките монети има и фалшификати.



Определено твърдя, че хората умираха като мухи през соца в НРБ. Но щастливи, мислейки, че ги лекуваме! 

Здравеопазването тогава не беше безплатно. Нищо няма безплатно. Съществува голяма заблуда, че тогава сме имали здравеопазване. По това време аз самият работех в „Пирогов” и помня как умираха хората“.

С тези думи д-р Николай Болтаджиев, който преди промените от 1989 г. е научен сътрудник, II-ра степен в „Пирогов“, обори от първо лице внушението, че в онези години пациентите са получавали адекватна медицинска помощ.В предаването “Лице в лице“ по бТВ с водещ Цветанка Ризова той възрази е аргументи на Антон Кутев от БСП, че българите били лекувани „много добре по времето на комунизма“.

„Тогава не може да се каже, че имаше здравеопазване. Имаше някаква медицина, но без възможности. Инфарктът се лекуваше с лежане един месец. Въпреки че на Запад, извън социалистическия лагер, натъртвам „лагер“, защото си бяхме оградени с мрежи, имаше кардиоинвазивни методи за лечение. Откакто впоследствие се въведоха и станаха масови и у нас, смъртността от инфаркти в България падна три пъти. Така че това е доста показателно. Вярно, много се реагира срещу това, че е скъпа клинична пътека. Но точно по този начин може да направим разликата между един месец лежане за „лечение“ на инфаркт и кардиоинвазивната манипулация, съответно със стенд и т.н.“, направи паралел д-р Болтаджиев.

За методите за лечение по онова време, дори в най-добрата достъпна за народа тогава болница в България, медикът си спомня: „Даваха се хапчета. Разполагахме с три вида антибиотик, българско производство. Не бяха и стандартизирани, но само ние го знаехме това. И прилагахме и трите. То нямаше и друго. И ако се получи резистентност – пеницилин! Друго не можеше. Друго имаше само в Правителствена болница за определен кръг от хора от ЦК на БКП.

„Нифедипин“-ът, който днес е стотинки и се намира във всяка аптека, такова лекарство тогава нямаше. Имаше на Запад и в Правителствена болница. Хората тогава бяха държани в неведение. Лекуваха се с екстракт от „Дигиталис ланата“ – билка на таблетка (смее се), и „Антистенокардин“, което е нещо като светена вода“.


Биография:

Роден на: 19 юли 1955 в София.

ОБРАЗОВАНИЕ

Висше образование от МА – София и специалност по хирургия от МА София, квалификации по съдова хирургия при МА София, артроскопска хирургия от Карл Щорц. Индивидуален курс по Системи и организация на здравеопазването – Париж, курс по организация и управление на болниците в Национален университет по здравеопазване в Рен – Франция. Здравен мениджмънт към Медицински университет -София. Стажове при Професор Наракас в Клиника “Лонжре” Лозана Швейцария, при Професор Алио в Университетски Болничен Център “Лаперони” в Монпелие – Франция, по хирургия в хирургичните центрове на Виши и Сент-Етиен – Франция, по ортопедия в кантоналните болници на Женева и Лозана – Швейцария.

ПРОФЕСИОНАЛЕН СТАЖ

Интернатура по хирургия във ВМА – София, ординатор в Хирургично отделение на ВБ – Русе, научен сътрудник III ст. в Клиника по възстановителна хирургия при СПЦП- София, научен сътрудник II ст. в Секция по Травматология при НИСМ „Пирогов“ – София, асистент в болница “Сен-Жозеф” – Ним –Франция, собственик и Медицински директор на MБАЛ „Света Богородица“, хонорован преподавател по здравен мениджмънт – болнично управление към Европейски колеж по икономика и управление.

НАУЧНА ДЕЙНОСТ Две авторски свидетелства за изобретения, Държавен регистър 74322 /1986, Авторски права 41504 / ИНРА и 336/1985. 49 научни публикации в специализирани наши и международни списания, конгреси, конференции и симпозиуми.

ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ

Членувал в Българското Научно Дружество по Хирургия, по Ортопедия и Травматология, Международната Асоциация по Пластична и Реконструктивна Хирургия – IРRАS, член на Български Лекарски Съюз, бивш секретар на Асоциация на Лекарите Франкофони в България, Заместник Президент и Представител за Балканите на Международна Медицинска Асоциация за Подпомагане и Развитие – АМIАD. Активен член на Ротари Интернешънъл – 1760-ти Дистрикт, Клуб Ним-Сен-Жил-Камарг, в последствие Почетен член, активен член на Ротари Клуб – София и Президент на Ротари Клуб София 2001-2002, Президент на Международен ротариански комитет Франция България – Българска секция. Номиниран от Американски Биографичен Институт за един от Петстотинте лидера на влияние в областта на медицината, обявен за „Мъж на годината“ за 1996 и 2011, вписан в изданието „Кой-Кой е“ на Кембридж. Награден с Почетния медал на гр. Кармо – Франция. Носител на “Пол Харис” от Ротари Интернешънъл. Заместник председател на Сдружение за развитие на българското здравеопазване. Член на Управителният съвет на Гражданска инициатива Справедливост. Член на Център за здащита правата в здравеопазването.Вижте още:Лекуваха ни без пари, всеки строеше къща със заем и още 5 неща

Източник: www.istoricheskidnevnik.eu



Известният пловдивски адвокат Тодор Кръстев коментира ситуацията с разпространението на коронавируса у нас. Той начерта 10 мерки, които щяха да се предприемат, ако пандемията се бе случила по време на соца, информира Пловдив24.


Ето какво написа Тодор Кръстев (публикуваме думите му без редакторска намеса):

„Изкушавам се да споделя как евентуално щеше да се процедира, ако епидемията от Ковид се беше случила по времето на социализма. Ще изброя само десет мерки и мероприятия, които щяха да бъдат реализирани.

Първо – във всеки областен град щеше светкавично да се отдели и структурира специализирана болница, която да се грижи само и единствено за болните от Ковид.

Второ – въпросната болница щеше да бъде оборудвана с най-добрата медицинска техника, апаратура и медикаменти, щеше да бъде напълно обезпечена ресурсно и кадрово.

Трето – нямаше да има никакъв проблем с логистиката и транспорта. В Спешна помощ щяха да бъдат отделени достатъчно специализирани линейки, оборудвани с всичко необходимо, за да превозват и обслужват болните.

Четвърто – всеки, който се оплаче на специализираните телефони, че има оплаквания, нямаше да бъде разкарван по лабораториите за тестуване, а щеше да е посещаван вкъщи, за да му се направи тест, както и щеше да бъде прегледан и консултиран на място. Болният щеше да бъде задължително посещават от специалисти, за да се следи регулярно как се лекува вкъщи и дали има нужда от нещо.

Пето – на родителите на всички ученици, които са намерени по улиците, по време на дистанционното обучение и изолация, щяха да бъдат налагани тежки глоби.

Шесто – ако болен не бъде приет светкавично за лечение, наказанието нямаше да бъде уволнение за директора на болницата, а затвор за същия.

Седмо – светкавично щяха да бъдат ангажирани структурите на армията и полицията в помощ на здравната система. С транспорт, логистика, сигурност и ред, проблеми нямаше да има.

Осмо – всички влизащи на територията на България щяха да бъдат тествани и преглеждани още на границата от компетентни специалисти и при нужда светкавично изолирани.

Девето – нямаше да има никакъв недостиг от сестри и лекари със съответната специалност. Плановият прием и разпределението по онова време не допускаше подобни кризи.

Десето – по предприятия и учреждения щяха да се раздават безплатно лекарства и хранителни добавки, както и ежедневно щеше да се извършва инструктаж за мерките, които трябва да се спазват. Вижте още:Д-р Н. Болтаджиев: Хората през соца умираха като мухи, мислейки, че ги лекуваме!


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ