На 18 януари се навършиха 36 години от арестуването на първия държавен глава в годините на демокрация Тодор Живков. Само два месеца след свалянето му от партийния връх бившият Първи се оказва ВИП арестант, срещу когото прокуратурата отправя възможно най-тежките обвинения и в следващите 7 години води срещу него пет дела с особена обществена значимост, пише Епицентър.


Снимките на арестувания Живков дълги години са на първите страните на вестниците, а мегапроцесът срещу бившия държавен глава е шумен и показен. На 18 януари 1990 г. e издадена заповед за арестуването на Живков. Същият ден той е отведен на „Развигор“, където е обвинен в редица престъпления, вкл. в „подбудителство към национална вражда.



Още на другия ден Главният прокурор Евтим Стоименов утвърждава т.нар. „План на разследването”, отпечатан в един екземпляр и съгласуван с началника на Главно следствено управление при МВР генерал Леонид Кацамунски и началника на Националната служба за защита на Конституцията при МВР генерал Красимир Саманджиев.


Като непосредствени ръководители на разследваното са били определени зам.-главният прокурор Атанас Атанасов и зам.-началникът на Главно следствено управление генерал Богдан Калчев. Събирането и обработването на доказателствата е било възложено на 18 следователи. Изготвянето на обвинителния акт е възложено на пет прокурори: Петьо Платиканов, Георги Георгиев, Христо Христов, Еньо Бакалов и Иван Ралев.


Обвинител по скандалното мегадело № 1 срещу Тодор Живков е Красимир Жеков. Много прокурори преди него се отказват да поемат делото, защото виждат неговата несъстоятелност. На 6 август 1990 г. прокурорът Г. Георгиев изготвя т. нар. „Частично заключително постановление за прекратяване на следствието”, след което подава оставка и напусна системата на Прокуратурата.


По-късно се оказа, че същото становище поддържат и останалите трима прокурори, поради което т. нар. „Заключение за предаване на съд” е подписано само от Петьо Платиканов.


Адвокати на Живков в дългите процеси са Рени Цанова и Даниела Доковска.


През 1990 г. е образувано Дело № 1 за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.


През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест.


През 1990 г. Живков е обвинен и за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело № 2) за подпомагане на международното комунистическо движение.


Привлечен е като обвиняем и по Дело №3 заедно с още 21 бивши заместник-председатели на Министерския съвет и секретари на ЦК на БКП за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет.


На 25 февруари 1991 г. започва мегапроцесът по Дело № 4 срещу Тодор Живков за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. Същият ден Тодор Живков е въведен в съдебната зала като подсъдим по обвинение, поддържано от прокурора Красимир Жеков.


Обвинителният акт съдържа 74 страници, подредени в 7 раздели; като „свидетели на обвинението” официално са били вписани и призовани 248 души, а през следващите две години на разигравания театър като такива гастролират преди всичко хора на артистичния свят и на бившето Политбюро.


Заедно с Живков на подсъдимата скамейка е изправен и Милко Балев.

Живков е обвинен, че за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г., като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерския съвет и председател на Държавния съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лв.

Обвинението срещу Милко Балев е, че за периода 1978-1986 г. чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства е получил без правно основание 39 392 лв.


Още в самото начало на съдебното разглеждане на делото Тодор Живков заявява, че не е виновен за нищо, че не съществуват никакви доказателства срещу него, че обвинението е скалъпено от т. нар. „Комисия по деформациите”, начело на която стои Андрей Луканов, и че техната стратегия е първо да отправят обвинение, после в продължение на много години да търсят доказателства, след което да приключат делото.


На 4 септември 1992 г. Върховният съд признава Тодор Живков за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. Казват, че съдийката се разплакала, преди да произнесе „виновен“ за бившия Първи. Така Тодор Живков става първият български държавен глава, осъден за злоупотреби със служебното си положение. Присъдата от 7 години лишаване от свобода е наложена за ощетяване на държавата с 21 010 380 лв., похарчени за раздаване на жилища на 72 души, за покупката на 67 автомобили за нуждите на Управлението за безопасност и охрана (УБО) при МВР, и за храни и представителни нужди на държавния апарат.


От седемчленния първоинстанционен съдебен състав присъдата е подписана с „особено мнение” от трима юристи – Кръстьо Петров (който почти веднага след това бе пенсиониран), Христо Павлов и Константин Константинов.


Защитата на Живков – адвокатката Рени Цанова, се оттегля от по-натътъшно участие в процеса, като заяви, че не желае да придава с участието си законосъобразност на такъв брутален процес, а адвокатката Даниела Доковска обжалва присъдата, като изтъква аргумента, че държавният глава може да отговаря само за държавна измяна, но не и за други деяния, поради което присъдата е постановена в нарушение на материалния закон, а и при множество съществени нарушения на процесуалния закон.


На 28 октомври 1993 г. петчленен състав на Второинстанционния съд (с председател Мелкон Мелконян и членове Румен Ненков, Савка Стоянова, Иван Недев и Веселин Ангелов) разгледа делото и на 18 януари 1994 г. обявява решението си, с което потвърждава присъдата на Тодор Живков, намалява я на 1 година и 6 месеци и превръща в условна присъдата на Милко Балев.


Същият ден съдията-докладчик Румен Ненков заявява пред медиите, че е приложил закона и ще спи спокойно, а Тодор Живков вече може да разчита единствено на „президентска милост”.


От своя страна Живков обявява, че нито ще иска, нито ще приеме помилване, защото такова се дава само на извършилите престъпление, а той не е извършил такова.


През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. Второинстанционната присъда също така бе подписана с „особено мнение” – съдията Веселин Ангелов приема, че като държавен глава Тодор Живков не може да бъде съден за друго, освен за държавна измяна.


Макар че присъдата на Тодор Живков влиза в сила, той не е отправен в затвора, тъй като на 2 февруари 1994 г. Главната прокуратура отлага изпълнението ? „по здравословни причини”.


На 15 септември 1995 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд разглежда делото и пред 23-мата съдии Тодор Живков заявява, че застава пред българския съд за последен път, след което ще застане пред Международния съд в Стразбург, но все пак се надява, че дотам няма да се стигне. Тогавашният Главен прокурор Евтим Стоименов прави специално изявление пред Българската телеграфна агенция,с което съобщава, че съдебният процес срещу Тодор Живков е бил образуван като продукт на развихрилата се политическа еуфория след 10 ноември 1989 г., и упражнения върху прокуратурата силен обществен натиск.


Подчертава, че още на третия месец след образуването на делото е бил открит документ от 1971 година, който напълно оневинявал Тодор Живков, но че той, като Главен прокурор, не се бил решил да прекрати делото и решил да остави въпроса да се решава публично в съда.


И след като все пак разбирал, че не може да изпълнява тежките задачи, които общественият натиск поставял върху длъжността му, той подава оставка.


На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд, председателствувано от генерал Николай Чирипов, оповестява решение, с което признава на Тодор Живков статут на бивш държавен глава и прекратява делото срещу него.


И двамата с Милко Балев са оправдани поради липса на доказателства и чуват в залата: Невинни по всички обвинения Три години преди това, на 8 юни 1993 г. е образувано Дело № 5 за т.нар. „лагери на смъртта“, което има същия финал.


След смъртта на 5 август 1998 година всички обвинения срещу Живков отпадат.


Месец след края на мегапроцеса срещу Живков, прокурорът Красимир Жеков настоява да го освободят от длъжност. Според него фактите са били точни, но въпреки това не се стига до осъдителна присъда. След като Живков и Балев биват оневинени, Красимир Жеков напуска столицата с чуствата за провал, и се установява в Пазарджик, където умира през 2013 година с пенсия от 385 лева – прикован от тежка болест на легло, изолиран и забравен от света. „Да съдиш човек, който е част от историята на България и най-накрая да се окаже, че всичко, което си правил, за да го обвиниш, е било провал… Това не е малък удар“, казва прокурорът Жеков, година преди да си отиде от този свят.


В книгата си „Мемоари” бившият Първи дава подробни обяснения около осъдителната си присъда и петте дела срещу себе си. Той многократно повтаря, че процесът срещу него е политическа поръчка, от която полза имат всички партии. Живков намеква, че тя е направена от Горбачов и Андрей Луканов. Той нарича привличането като обвиняем Милко Балев в делото комично. „На народа трябваше да се покаже, че се касае за „голям” процес. А мишената беше избрана много удачно”, пише Живков.


Според него присъдата е целяла да се родят недостойните политическите недоносчета след 10-ти ноември. Дори е предупреждава политиците по онова време, че с подобни дела връщат България в годините на Втората световна война.


„Това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България.


Процес, който е позор за съдебната власт. Позор за България…


Отстоява се и се обосновава също така тезата, че този процес по начало е несъстоятелен, тъй като е процес срещу държавен глава.


Тоест – процес срещу институцията, която съм символизирал. Не могат да ме съдят като държавен глава. И те се хванаха за неща, които са определени от устава на партията. А там съдът и прокурорът не могат да се месят. Мен ме съдиха за нарушение на партийния устав. В устава беше широко застъпен колективният метод на ръководство”, пише в мемоарите си бившият Първи, като намеква на няколко пъти, че след като той е осъден, по тази логика трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност и останалите от ръководството на БКП.


„Аз подписвах решения на Секретариата, които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в политбюро. Повече от седем години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебва моите мисли. По време на едно от заседанията на Наказателния състав, председателката Стефанка Стоянова се е разплакала след взетото решение за моята присъда, споделяйки „Какво да правя?! И аз трябва да работя! Не завиждам на Стефанка Стоянова. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето…”, пише още Живков.


Последните думи на Живков по делото той публикува в книгата на покойната вече журналистка Невена Шевалиева „Тодор Живков срещу някои лъжи”.


„Госпожи и господа съдии, дълбоко вярвам, че вие ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона. Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички става ясно, че никога не съм допускал лична корист и лична облага в моя съзнателен живот.


Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път. Аз не съм извършвал престъпление. Целия си съзнателен живот посветих на добруването на България и българския народ. А ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мирът и спокойствието в България, не се плаша от това да бъда аз.


Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това. Дали ще спре обаче този болезнен процес, който е обхванал тялото на България?


Ако този процес продължи, наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест. От вашата присъда, уважаеми съдии, зависи, дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен в бясната надпревара на преследването и унищожението.


Благодаря за вниманието!”



Малко преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 г. в столичното гарнизонно стрелбище заедно със своите другари Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Георги Минчев и Петър Богданов, осъденият на смърт Антон Попов се венчал в килията за своето любимо момиче Росица Манолова.


Започва вече сватбата, Антоне!

Сега смъртта е

тука кум,

но вместо шепа

празнични бонбони,

ще хвърля тя куршум подир куршум,

но вместо с мелнишко червено вино

ще пълни чашите

със твоя кръв,

да вдигнат тост сватбарите във синьо

за здравето на българския лъв.

До теб стои невеста и вдовица,

до нея – ти,

и жив,

и умъртвен.

Целувай вече тъжната си птица.

И майка си.

И утрешния ден.

С тромпетите на пушките отсреща

сватбарите се стягат за хоро.

След малко сватбените бели свещи

ще изгорят от скръб

над твоя гроб.

И неродени вечно ще останат

едно момиче

и едно момче –

една мечта,

докрай недомечтана,

една любов без люлка и звънче.

Но пак вдигни очи. И пак се радвай.

Ще те запомни

този сив тунел.

Страхливецът никога не вдига сватба,

когато го отвеждат

на разстрел!

 

ЕВТИМ ЕВТИМОВ

 

 Когато чуя името на село Гега (Игуменец, Петричко), веднага с образа на Беласица у мен изгрява името на Антон Попов.



Направо ме хваща за сърцето


…Седемгодишен, той има ужаса да види баща си – в оня есенен ден на 1922 година – обесен на близкия крайселски орех. Не орехи, а думи-камъни смазват крехката му душа, когато чува да се говори за върховисти, ванчемихайловисти и други убийци по тези места. За първи път сърцето му се обзема от солта на омразата към всяко насилие към човешкия род.


Прибира се вкъщи, заравя глава в полите на майка си Велика Попова… Дълго сълзите му редят, капят като кървава клетва, че ще расте и ще се бори за един по-справедлив свят.


Този свят е пред него. Той го започва с горещ младежки максимализъм, с действен характер и динамична натура. И с много обществени прояви на младия учител от с. Гега с леви убеждения. Нямал е време да пита: какво да се прави? – Какво! Комитет за подпомагане на бедните ученици, училищна трапезария, хляб за всички от махалите… И грижи и внимание към всички. Няколко от учениците му са деца на двама от убийците на баща му, негови братовчеди, но учителят иска да даде любов и по-добро бъдеще за всички.


Няма любим светец в родния си край! Тази мъдрост е на библията. Местните управници го преместват да учителства в близкото село Скрът. Но пламъкът на борбата вече се е разгорял. Среща и нов кръг от идейни съмишленици. Събират пари за ученическа трапезария, създава Комитет за закрила на децата. На годишното събрание на Съюза за закрила на децата в България делегат от с. Скрът е Антон Попов.


Но за какво са много думи! След отказ на околийското управление да издава вестник в Петрич, пише до своя съученик от неврокопското педагогическо училище Иван Керезиев: „Тук всичко е пусто и глупаво. Още по-безсмислено става съществуването ми след отрицателния край на въпроса за вестника. Отговориха ми, че по политически съображения не се разрешава. Идиоти!“


Животът му е станал „безсмислен и скучен, шаблонен и невъзмутим“ годишен календар.


И тръгва към София… до оня миг от времето на гарнизонното стрелбище, когато часове преди да го разстрелят, ще приеме за невеста и вдовица Росица Манолова.


23 септември, 1937 г., гара София. От влака слиза висок, красив младеж и светлозеленият му поглед го отвежда към обществено-политическия отдел на Свободния университет. Журналист и литератор, носи в куфара си малко дрехи… и повече писмена: дневници, дръзновен опит за автобиография – нещо като опит за роман. И по-надълбоко – стихове, репортажи. Немил-недраг… бездомен. Най-после се приютява на ул. „Бачо Киро“ № 35.


Изминали са тридесет години. Дали „немил или недраг“, и аз съм се преместил от Пловдив в София. В кабинета на моя професор от Софийския университет Георги Боршуков чакам да ме изпитат… Следва въпросът: „…Къде живееш?…“ „Ами, къде – на улица „Бачо Киро“ 31… Радостно пламъче в очите на моя уважаван професор Георги  Боршуков ме осветлява и чувам: „Имаш голям късмет, че си се приютил там… Наблизо си до къщата, където е живял и творил един голям българин…герой, приел смъртта като победа…“ И надълго ми разказва как духовната близост с Никола Вапцаров и творческото дръзновение на младия Антон Попов дават радостната възможност той и Славчо Васев да го приемат в „Дъга“.


„Дъга“ – най-прогресивното издание преди 9 септември 1944 г. Младият репортер,под псевдонима Антон Струмски само за една  година публикува много пътеписи, очерци, репортажи, литературни   анкети.


Стиховете и поемата му ще се открият след смъртта му.


След разстрела на шестимата герои на гарнизонното стрелбище и безпримерния им подвиг в борбата срещу най-страшната чума на човечеството капитан Радев предава на Росица Манолова един бележник с последните писма на Антон Попов, заедно с последните стихове на Никола Вапцаров.


Поемата му „Слушай, фронт!“ също се открива по-късно, случайно в чекмеджетата на вестник „Дъга“, между страниците на двутомника „Освободителните борби на Македония“ от Хр. Силянов.


Няма да правя литературна биография на Антон Попов.


Животът му – борба


– не му позволи да си издаде „томове-грамада“, както е казал Никола Вапцаров, неговият пръв приятел.


Не доживя да си направи приживе и паметник. Остана само да звучи гласът на българския комунист и интернационалист.


Когато минавам край гарнизонното стрелбище в София, представям си шестима достойни мъже – Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев… вървят покрай шестте празни ковчега, с поглед към шестте стълба за разстрел…И пеят: „Тоз, който падне в бой за свобода…той не умира…“


Няколко крачки към безсмъртието.


Един глас се понася на юг, към Беласица, някъде към Гега, към безкрая…


Вярвам, че това е гласът на Антон Попов!


Автор: Йордан Милев


Източник: вестник ДУМА, 20.10.2015 г.      


.                                    


ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА АНТОН ПОПОВ


Мила майко, мили братко, мила сестро,


Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо.


Утешете се с това, че за него умираха милиони – в хиляди битки на барикадите и на бойния фронт. Утешете се с това, че умирам за правдата. Утешете се с това, че нашите идеи ще победят.


Умирам горд с името на баща си. Умирам горд с името на народа си, за чието добро работих до последния миг, за чието добро бъдеще умирам.


Целувам ви сладко, мои мили домашни.


Целувам за последен път и моята стара баба мъченица.


 Ваш Антон


23 юли 1942 година


Гарнизонно стрелбище


.ЖИВОТОПИС


Антон Николов Попов е роден на 20.Х.1915 г. в с. Гега (Игуменец), Благоевградска област, в будно семейство с революционни традиции: прадядо му Константин Попстоянов е убит от турците като борец за национална свобода, вуйчо му Митре Стоянов е малтретиран, а баща му Никола Попов, учител, активен член на БРСДП (т.с.), сподвижник на Г. Делчев, Я. Сандански, Г. Петров, Д. Хаджидимов, борец против върховизма и шовинизма, е измъчван и обесен на 22 октомври 1922 г. от върховистки банди.




Учи в гимназията в Самоков, откъдето е изключен за революционна дейност. Завършва Педагогическото училище в Неврокоп (дн. Гоце Делчев) през 1933 г. Член на БКП от 1934 г. Първоначален учител в с. Гега (до 1937г.), където урежда ученически пансион за бедни деца. Развива комунистическа дейност сред младежта. Преследван от фашистите. Принуден да търси работа  в София.  Назначен е в столичната градска библиотека (1938 г.). Сближава се с писатели-комунисти.


През 1941 г. е мобилизиран в Беломорието, където се свързва с гръцки комунисти. Сътрудник е на Централната военна комисия при ЦК на партията (1941-1942 г.). Негови помощници са майка му и сестра му. Проявява изключителна смелост, организационен размах и революционна деловитост. Предупреден, че негови другари са арестувани, и имайки  възможност да се укрие, той заявява: „Аз съм войник на партията, само ако тя каже, тогава мога да напусна поста си!“. Поради предателство е арестуван на 25 април 1942 г. Осъден е на смърт по процеса на ЦК на БРП. Минути преди разстрела се венчава с Росица Манолова. Разстрелян е на 23 юли 1942 г. на столичното гарнизонно стрелбище.


Сътрудничи със статии, очерци, интервюта, пътеписи, репортажи и стихове на в-к „Кооперативна защита“, „Воля“, (Пловдив), „Заря“, „Дъга“, „Литературен критик“, „Вестник на жената“, „Литературни новини“ – Варна, на списание „Читалище“, „Другарче“, „Венец“ и др. Много негови творби са унищожени от цензурата.



 


Историята на една от най-известните и противоречиви фигури в криминалния свят на България – Косьо Самоковеца предизвиква интерес и до днес.

Как един обикновен мъж от Самоков се превръща в символ на контрабандата и влиянието в България?


Какви са слуховете около неговата дейност?


Соченият за топконтрабандист в края на 90-те години на миналия век Константин Димитров – Косьо Самоковеца, пренебрегва сигналите, че през 2003 г. вече е осветен и е мишена, проявявайки спокойна самоувереност.



Първият сигнал, че е поръчан, е неуспешен атентат срещу него на 31 май 2003 г. Той е извършен, докато кортежът му – два черни джипа „Мерцедес” и лимузина „Ауди”, пътуват от София за Самоков.


Към 15,40 ч., когато минават покрай Пасарел и стената на язовир „Искър”, се чува тътен. Колата, в която е Самоковеца, остава невредима, единият от джиповете и част от охраната са с леки щети. Отдясно на пътя има стръмен скат, а отляво – дере.


Дълъг детонаторен шнур е опънат от самоделната бомба на безопасно разстояние от над 300 м, откъдето е задействана. Самоковеца не дочаква идването на полиция и бързо се оттегля към Боровец, а няколко от гардовете му остават на място.


Според разследващите взривът е по-скоро за сплашване или предупреждение, но за какво е то, е можел да предполага само Димитров. Викат го на разпит в полицията и започва наблюдение на споменатите от него евентуални атентатори.


Това видео проследява неговия възход и падение, както и наследството, което оставя след себе си.


„По случая се работи изключително внимателно и това е една от причините да няма повече информация за хода на разследването”, казва тогавашният главен секретар на МВР ген. Бойко Борисов.


Ранен живот и произход


Косьо Самоковеца, с истинско име Константин Димитров, е роден през 1970 г. в Самоков, България. Израства в обикновено семейство и още от млада възраст проявява интерес към бизнеса и търговията, което по-късно ще го изведе на пътя към незаконната дейност.


Издигане в подземния свят


Самоковеца започва своята криминална кариера през 90-те години на 20-ти век, когато България преживява бурен преход към пазарна икономика. Той става известен с контрабандата на цигари и алкохол, както и с други незаконни дейности. Косьо Самоковеца бързо изгражда репутация на един от най-влиятелните фигури в българския подземен свят.


Влияние и богатство


С времето Косьо Самоковеца успява да натрупа значително богатство и влияние. Той е известен със своята разточителност и връзки с влиятелни фигури в политиката и бизнеса. Неговите операции се простират не само в България, но и в други страни от Балканите и Европа.


Убийството на Косьо Самоковеца


На 6 декември 2003 г. Косьо Самоковеца е убит в Амстердам, Нидерландия. Смъртта му предизвиква голям обществен интерес и множество спекулации относно мотивите и извършителите на убийството. То остава неразгадано и до днес, като се предполага, че е свързано с неговите криминални дейности и конфликти с други криминални групировки.


Наследство и влияние


Въпреки трагичния му край, Косьо Самоковеца остава символ на една епоха в България, когато организираната престъпност играе значителна роля в обществото и икономиката. Неговата история е често цитирана като пример за опасностите и последствията от живота в сянка.



На 20 септември 2009 г. в Бургас идва есента. Още има туристи, но градът вече е спокоен, лятната суетня е отминала. В квартал “Меден рудник” – аналог на многохилядната софийска “спалня” квартал “Люлин”, около обяд малко хора се мяркат по улиците, автомобили преминават отвреме-навреме. Никой дори не може и да си помисли, че засичане на кръстовище ще доведе до бой, стрелба и смърт, припомня Труд.


Малко след 13 ч на кръстовище се засичат мотоциклетът на бившата барета от Отряда за борба с тероризма Петко Лисичков и “Ауди”-то на боксьора Калоян Стоянчов – Голямата Рижа. Той има и брат, по прякор Малката Рижа. В автомобила с него е и Тодор Андонов, с когото до обед ходили в “Меден рудник” да помагат на майката на техен приятел да разчиства боклуци.


При засечката няма удар, но спрели и колата, и моторът. Калоян и Тодор излизат да накажат моториста. Тръгват към Петко с крясъци, той вади палка, за да ги посрещне. Започва бой, при който нападателите изтръгват палката от ръцете му, започват да го удрят с нея. Рижата вади и нож. Лисичков тогава посяга към законния си пистолет, насочва го към него и стреля. Един от куршумите попада в главата на Калоян, два – в гърдите. Голямата Рижа издъхва след няколко минути.


Опасността за бившия командос обаче не е отминала. Тодор бяга до няколко блока наблизо в квартала и вика на помощ приятели, които пристигат минута след дошлия на място полицейски патрул. Когато вижда бившите си колеги, Лисичков вдига ръце и доброволно им предава пистолета си. Взема платнище от мотоциклета си и завива трупа. Срещу него и патрулката обаче се нахвърлят приятелите на Рижата – Атанас Парушев и Мануел Стоев. Последният по-късно ще получи обвинение за заплахи към Лисичков, тъй като е размахвал срещу него мачете и нож. За подкрепление униформените викат полицаи от спецзвеното за задържане към Регионалната дирекция на МВР.


Приятелите на Рижата са арестувани и откарани в ареста, където е задържан и Петко. Той обаче остава в килията само 72 часа. Съдът го пуска с мярка “домашен арест”, променена по-късно на “парична гаранция” от 1000 лв.


Първото обвинение, което прокуратурата повдига на Лисичков, е за убийство в състояние на афект. По време на разследването тази квалификация се променя в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Експерти обаче установяват, че командосът е бил под силен стрес и страх за живота си.


Адвокатите на Стоянчови още в началото на процеса пледират за преквалификация на обвинението в умишлено убийство. Тодор Андонов, другият участник в схватката, твърди, че видял как Лисичков се е надвесил над вече простреляния Калоян и натиснал спусъка още веднъж. Тези показания не се подкрепят от доказателствата по делото.


Година след убийството – през септември 2010 г., магистратите обявяват решението си – условна присъда от 18 месеца с 4 години изпитателен срок. Половин година по късно Апелативният съд я потвърждава. И двете страни обаче не са доволни и внасят жалби във ВКС. Цели 9 години след убийството върховните магистрати отсичат – Петко Лисичков не е виновен. Те са съгласни, че неизбежната отбрана е била превишена, но приемат, че това е станало от уплах – заключение на експерти, което не е прието от бургаските им колеги.


“За първите 2 инстанции е безспорно, че Лисичков е могъл да избегне нападението по друг начин, без да се стига до смъртта на Стоянчов. Но те не са посочили какъв е този начин – да изтръгне палката или ножа, да простреля Стоянчов в неуязвимо за живота място, да стреля по него само веднъж, да се остави да бъде бит и след това да отвърне на нападателя си”, пише в мотивите за решението на ВКС. Посочва се и че по-долните инстанции са пропуснали факта, че жертвата е била под въздействието на наркотици. Върховните магистрати обаче оставят размера на кръвнината, която Окръжният и Апелативният съд в Бургас са постановили – 40 000 лв., въпреки че бащата на жертвата – Слави Стоянчов, е поискал половин милион.

Името на боксьора Калоян Стоянчов се свърза със силови групировки в Бургас, с рекет и с още два кървави инцидента. Голямата Рижа беше намушкан с нож при свада в дискотека “Мания” в Слънчев бряг, а след това бе ранен при бой пред интерхотел “България” в Бургас.


Спецполицаят служил и в Чуждестранния легион


Петко Лисичков е завършил спортното училище в Бургас и два пъти е бил републикански шампион по борба за юноши. Той служи като барета в СОБТ, но напуска поделението през 1994 г., като започва работа в охранителна фирма. Известно време е бил гард и в столичната дискотека “Ялта”. В Бургас се говори, че няколко години е прекарал и във Чуждестранния легион.


След убийството на Рижата се мести да живее в София. През 2015 г. погребва сина си. Момчето е намерено мъртво в квартирата на баща си в София. Тогава е само на 21 години посегнало към законния пистолет на татко си, доближил го е до слепоочието си и натиснал спусъка. Така и не се изясниха причините за фаталното решение.


След няколко години ексбаретата се завръща в родния си град. Той получава пълна подкрепа не само от съгражданите си, но и от цяла България, където се събират 40 000 подписа в него защита по време на делото.

Източник:flagman.bg



Той е писател и журналист, бохем и любовчия. Оприличават го с Яворов. Баща му го знае цяла България. 


На 18 януари 1988 г., едва 41 годишен, избира смъртта като скача от балкона на бащиния си дом в центъра на София. С часове тялото му стои покрито с чаршаф на тротоара. Официалните медии мълчат, тръгват всевъзможни слухове, които намесват дори и името на Тодор Живков.


Росен Асенов Босев е от онези фигури в българската литература, около които още приживе се трупат истории, слухове и напрежение, а след смъртта им – мълчание. Роден е на 4 април 1946 г. в София в семейство, белязано от драматичната история на ХХ век.


Майка му е Росица Манолова – жена с необикновена и трагична съдба още преди да стане част от семейство Босеви. Като млада тя е голямата любов на поета и антифашист Антон Попов. Двамата се венчават тайно в килията му, малко преди той да бъде разстрелян. Тази венчавка, извършена буквално пред лицето на смъртта, остава една от най-драматичните любовни истории на онова време и завинаги бележи живота на Росица Манолова.


След 9 септември 1944 г. тя се омъжва за Асен Босев – поет, общественик и една от ключовите фигури в детската литература на новата власт, създател на вестник „Септемврийче“. Асен Босев е активен участник в културната политика на следвоенна България и човек с влияние и авторитет, известен и с това, че подпомага Елин Пелин в последните години от живота му. Така Росен Босев расте в дом, в който се срещат две различни, но еднакво силни биографии – майка, носеща паметта за разстреляна любов, и баща, олицетворение на официалната културна линия на режима. Това напрежение между трагична лична история и публично утвърдено положение неизбежно оставя отпечатък върху него.


Росен завършва българска филология в Софийския университет и рано се налага като талантлив белетрист, сатирик и журналист. Работи във „Стършел“, „Работническо дело“, „Литературен фронт“, достига до високи редакторски постове и оглавява издателство „Народна младеж“. В литературните среди е познат като обаятелен, остроумен и блестящ събеседник, но и като човек с резки настроения и вътрешни крайности. Зад публичния успех често стои усещането, че живее под двойна сянка – на бащиния авторитет и на майчината трагична младост, която никога не е била напълно изговорена.


Любовният му живот е бурен и често коментиран. Първият му брак с актрисата Анета Сотирова е страстен и шумен – среща на два силни характера, изпълнена с ревност, сцени и взаимно привличане, която закономерно завършва с раздяла. Следват други връзки и втори брак, от който се ражда синът му, но вътрешното спокойствие така и не идва. Хора от близкия му кръг си спомнят за периоди на силна чувствителност, за алкохол и за усещането, че той сам саботира възможността за нормален семеен живот.


В края на 80-те години депресията му става все по-дълбока. Пише по-малко, затваря се в себе си, а въпреки привилегированото си положение изглежда самотен и изчерпан.


На 18 януари 1988 г. трагедията става факт. Росен Босев скача от шестия етаж от балкона на бащиния си дом в кооперация в центъра на София. След удара тялото му дълго време остава на тротоара, покрито с чаршаф – сцена, която мнозина виждат, но за която официално не се говори. По вестници и телевизия не се споменава нищо за самоубийството, а това мълчание поражда клюки, слухове и догадки. Дори се пуска слух, че лично Живков засекретява делото за смъртта на Росен Босев, за да не страдат проверените другари, т. е., родителите му.


Той умира едва на 41 години, в 42-рата си година от живота.


След Росен Босев остават книгите му, недоизживеният му живот и синът му Росен Босев – днес утвърден журналист, който продължава фамилното име в съвсем различна епоха, носейки не само професионалното наследство, но и тежката памет на един род, белязан от любов, история и преждевременна смърт.



Един от най-скандалните участници в първия сезон на „Биг брадър“ – Найден, извървя дългия път от щур младок до сериозен татко. На 18 октомври 2004 г. заедно с още 14 брадъра, 24-годишният тогава Найден прекрачва прага на Къщата. Тогава едва ли е предполагал, че ще стане най-известният брадър в историята, пише lifestyle.bg. Той бе и първият участник, който откри любовта в шоуто. 


Безспорно любовната връзка, която се зароди между него и Зара, беше най-любопитна за ТВ зрителите, защото беше първата, която бе показана в реалити шоу. За да се отдаде на чувствата, които се зародиха между нея и Нед, моделката прекрати отношенията, които имаше извън Къщата с тогавашното й гадже. Любовта им обаче не издържа дълго извън шоуто. Найден обаче среща истинската любов в Интернет. Бившият брадър не обича светлината на прожекторите и рядко повдига завесата на личния си живот. Преди две години Нед се изповяда пред „Нова телевизия“ и разкри как се е запознал с майката на сина си:


„Запознах се с жена ми Огняна по Интернет.

На втория ден си разменихме телефоните, а след това, за да й докажа, че съм аз, й пратих мои голи снимки. Никога не съм си представял, че така ще стане, но стана. При такъв тип запознанство винаги има елемент на изненада. Все пак гледаш снимки, пишеш. За първата среща имах и резервен план. Бях се разбрал с един приятел да ми се обади 20 минути след нарочения час. Той щеше да ми каже, че имам проблем в клуба за Интернет, който държах тогава, и аз да използвам това като повод да си тръгна. Ако всичко беше „ок“, щях да си остана“, спомня си той. Найден вече се радва на стабилно и щастливо семейство.

„Той е много отговорен баща. Привързан е към мен и семейството“, не крие нежната му половинка Огняна. Бившият брадър ревниво пази личния си живот и даже не поддържа профили с истинското си име в социалните мрежи. Последната му активност във Фейсбук е от 2015 г. Визитка: Рождена дата: 30.11.1979. Роден град: София. Зодия: Стрелец. Семейно положение: Обвързано семеен. Професия: Треньор по баскетбол. Образование: Висше.


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ