Напусна ни актьорът от Младежкия театър „Николай Бинев“ Иван Несторов

Починал е актьорът Иван Несторов, съобщиха от Съюза на артистите в официалната си фейсбук страница.

Пътя си Нагоре пое актьорът Иван Несторов!

Роден на 22 октомври 1933 година, той бе познат от множество роли в театри в страната, телевизионен театър, кино и в последните години с роли в Младежки театър „Николай Бинев“. На този кадър е Дядото в „Копче за сън“. Неуморен участник в клуба „Артисти със сребро в косите“ почти до последния си миг. Ще запомним благородството и високия му дух.

Поклонението пред Иван Несторов ще се състои в сряда, 21 януари, от 12.30 в столичния храм „Св. Седмочисленици“.  Поклон пред светлата му памет!

Кой е Иван Нестеров?

Роден е в село Тъжа община Павел Баня. Израства в град Павел баня и за първи път се докосва до театъра в казанлъшкото читалище „Искра“, където активно се развива художествена самодейност. Явява се на изпитите по актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Първоначално е приет в класа на Стефан Сърчаджиев, но тъй като се налага да отбие военната си служба, при завръщането си в Театралното висше училище попада в класа на професор Боян Дановски.

След дипломирането си е изпратен по разпределение в Драматичен театър „Сава Доброплодни“ Силистра, където професионалният му дебют е с ролята на Богдан в спектакъла „Всяка есенна вечер“ от Иван Пейчев. След това за малко играе Драматичен театър „Йордан Йовков“ Толбухин, а от 1963 година става част от трупата на Народен театър за младежта, където работи цели 43 сезона. 

Първата му роля на софийска сцена е на Капитан Естанислао Браво в „Почивка в Арко Ирис“ от Димитър Димов, където успешно си партнира с актрисата Виолета Минкова. В Младежкия театър Несторов е имал възможността да работи с режисьори като Младен Киселов, който му поверява ролята на Тригорин в „Чайка“ от А. П. Чехов и Андрей Аврамов в постановката му „Случайната смърт на един анархист“ от Дарио Фо, където влиза в образа на Началник на полицията.

Самият Несторов обаче, споделя че е имал възможността да си партнира с редица творци, но за него един „от най-търсещите и провокативни режисьори, с които е имал възможността да работи е Николай Люцканов“. Незабравима за него остава съвместната им работа над спектакъла „Завръщане в бъдещето“ от Кольо Георгиев, където актьорът влиза в кожата на Капитан Контев.

Въпреки че Иван Несторов вече не е част от постоянната трупа на Младежки театър „Николай Бинев“, актьорът не се отказва от сцената. За последно в родния театър се превъплъщава в образите на Дядото в мюзикъла „Копче за сън“ от Валери Петров, реж. Иван Урумов и на Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон Павлович Чехов на Стефан Мавродиев. Също така през 2011 излезе и премиерата на моноспектакъла му „Сибир“ от Феликс Митерер с режисьор Веселин Димов, на сцена на IV етаж в Народен театър „Иван Вазов“.

Несторов е семеен и има дъщеря Мила.

Редактор „Екип на Петел“,

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде се намира най-дългият булевард в България, който е близо 22 км и е изграден през соца

Най-дългата улица в България се намира в Русе и е бул. „България“, разказва „Фокус“. Той е с дължина – 21 600 метра, според търсачката на улици Bgmaps, в която са включени 70 000 километра пътна мрежа, а информацията за пътната мрежа се актуализира ежедневно.

Булевардът е част от международния път Русе – София. От рекорда е изключен Околовръстният път в столицата (52 км) и Скоростната магистрала в Перник (23 км). Булевард „България“ в Русе е наричан още Международното шосе. Той е важна пътна артерия в града. Започва на входа на Русе от София и завършва при кръговото движение на ГКПП Дунав мост. Изграден е през 50-те години на XX век, а през 70-те години е разширен с второ платно и е осигурено безконфликтно преминаване през всички пресичащи го улици. Булевардът e част от републиканските пътища I-2 и I-5 и поема преобладаващата част от тразитния трафик през Дунав мост.

През 2017 година хората, които живеят в района на булевард „България“, излязоха на протест с искане да се изгради пешеходен надлез, който да осигури безопасността на пресичащите. На булеварда стават най-много катастрофи с жертви. През 2020 година завърши строежа на новия пешеходен надлез над натоварения булевард „България“. Съоръжението е пешеходна връзка между кварталите „Чародейка“ и „Родина“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Всички сте имали тази книга у вас, но едва ли сте предполагали чий дом е сниман в нея

По време на социализма книгата „Дом, семейство и бит“ присъстваше в почти всяко българско домакинство. Тя беше практичен наръчник, част от всекидневието, използвана и прелиствана без особено вглеждане в детайлите. Малцина обаче са се питали къде са заснети интериорите, които илюстрират „социалистическия бит“, или чий дом всъщност служи за образец. 

Зад тези снимки стои конкретно семейство и лична история, която дълги години остава извън разказа за самата книга. Едва наскоро, в публикация във Facebook, писателката и сценаристка Милена Фучеджиева разкри, че това е домът, в който тя е отраснала в София, а нейната баба е автор и съставител на изданието.

Ето какво сподели тя на стената си във Фейсбук:

Отдавна не бях отваряла книгата, съставена от моята баба Елена Хаджиева “Дом, семейство и бит”. Баба ми събра екип от светила от соца, които да дадат приноса си за книга, полезна за всяко домакинство. И тя стана настолна на безброй семейства от соца. Снимките са правени в нашия хол, чашите със златни ръбове и досега красят масата ми когато имам гости. Майка ми донесе този прекрасен сервиз от Чехословакия. Приборите и килима са от Москва. Снимката в жълто-зелено пък е от дома на леля ми Невена Тошева, доайена на българското документално кино.

Преди години щях да се смутя, че в предговора баба ми цитира Тодор Живков, но вече нямам притеснения поради по-дълбокото разбиране на българската история и историята на семейството ми в нейния контекст. Баба ми беше комунистка, член на ОФ. След 9-ти й се е налагало да издържа безработния ми дядо, репресиран заради това, че е бил директор на Българска земеделска банка, изпратен в присъединените територии да създава клонове на БЗК в Александруполис, Серес и др.. За живота на дядо ми, който почина когато бях на 3 годинки, се говореше само за времето преди 9-ти и най-вече в контекста на семейната връзка с ВМРО. За след това се мълчеше.

От разстоянието на времето, с новата информация за семейството ми, която имам, и опознаването на българската история и народопсихология, вече съм наясно, че политиката е невъзможно да бъде изолирана от личната история на предците ми. Съответно се старая да се отнасям към нея фактологически, без мъглата на емоциите, без вина и без необходимост да прикривам каквото и да било. Аз съм продукт на съвкупност от фактори.

На тези снимки можете да видите част от дома в който съм израстнала. Щастлива и горда съм, че няма член от семейството ми, който да не е оставил следа в българския социум.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Синът на фабриканта, избрал пътя на съпротивата и платил за това с живота си

 

Роден е в заможно софийско семейство.

Баща му е фабрикант и строителен предприемач, издигнал десетина сгради в центъра на София. Вместо да избере осигурения му охолен живот, синът поема по пътя на нелегалната борба. Заловен е от полицията, изтезаван и накрая разстрелян. Детето му остава без баща едва на годинка. 

Йордан Димчев е от онези имена, които не се срещат в учебници и архиви, но присъстват силно в семейната памет и в пукнатините на българската история. За него са останали малко сигурни факти, но те са достатъчни, за да очертаят съдбата на човек, попаднал в трагичния възел на война, идеологии и жестоки избори.

Той е антифашист и партизанин, роден в заможно софийско семейство. Разстрелян е в нощта на 10 юни 1944 г. – същата нощ, в която е убит и майор Франк Томпсън. Двамата са били заедно в арест, разположен не в затворническа килия, а в селско училище, набързо превърнато в място за задържане. Това импровизирано пространство – стаи, предназначени за деца и буквари – се превръща в сцена на последните дни на двама мъже от различни светове, свързани от обща съдба.

Произходът на Йордан е показателен за сложността на времето. Баща му е заможен човек – собственик на две фабрики, (след национализацията превърнати в комбинати) и строителен предприемач, издигнал десетина сгради в центъра на София. Това е семейство, принадлежащо към градския елит на своето време. Именно на този фон личният избор на Йордан Димчев изпъква още по-рязко. Заради комунистическите си възгледи и участието си в антифашисткото движение той е интерниран заедно с възлюбената си няколко пъти от София. Репресията е насочена пряко към него – млад мъж, който съзнателно застава срещу режима, независимо от семейния си произход и сигурността, която той би могъл да му осигури.

В ареста Йордан Димчев и майор Томпсън делят не само пространство, но и човешка близост. Томпсън е британски офицер и антифашист, член на Специалните операции (SOE), изпратен в България с мисия да подпомага партизанското движение и съпротивата срещу нацистка Германия и нейните съюзници. Интелектуалец и поет, брат на известния историк Едуард П. Томпсън, той съзнателно поема риск, който го отвежда далеч от сигурността на Лондон до съпротивителното движение и неговите безпощадни реалности.

Известно е, че Димчев е споделял храната си с Томпсън – храна, която е внасяна тайно, от сестра му. В този детайл има нещо дълбоко символично: солидарност между затворници, преодоляваща националност, чин и биография. В условията на лишение и несигурност, жестът на споделяне се превръща в последен акт на човечност. Накрая и двамата – в един и същи ден и в един и същи час – поемат по последния си път към смъртта.

Когато Йордан Димчев е разстрелян, синът му е едва на една годинка. Това е друга, често премълчавана страна на подобни истории – животът, който остава след куршумите. Детето расте без баща, с тежестта на една прекъсната биография и с мълчанията, които обикновено я съпътстват. След десетилетия, вече след 1989 г., паметта за Йордан Димчев е заличавана по нов начин: премахнати са паметните плочи от кооперацията, в която е било жилището му, и където са живели родителите му и по-късно неговият син. Физическите следи изчезват, а заедно с тях и възможността случайният минувач да се запита кой е живял тук и защо името му е било важно.

Днес за Йордан Димчев не се знае почти нищо. По време на комунистическия режим името му остава в сянка – неудобно заради произхода му, защото е син на фабрикант и предприемач. След 1989 г. тишината около него продължава по друга причина – защото е бил комунист и антифашист. Така Йордан Димчев остава между два разказа, които не го припознават. Но дори това малко, което знаем, е достатъчно да ни напомни, че паметта не се състои само от архиви и паметни плочи. Тя живее в разказите, в прекъснатите човешки съдби и в болезнения въпрос защо едни имена се помнят, а други потъват в тишината.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За българската сватба по времето на Соц-а и младоженският заем до 10 000 лв

Не съм от най-добрите фактологични източници, защото „демокрацията“ ме свари на 20 години, а и детските ми години преминаха в Куба, но съм била веднъж с баба и дядо през 70-те на сватба в Сандански, което си беше цял панаир. Леля Ванга също беше поканена и дори поведе хорото с байрака – мисля, че беше Кръстница на някого от младоженците. Беше си типично полу-селска, полу-градска и напълно македонска сватба. А, както е известно, една македонска сватба си е равна на 3 руски възстания и една френска революция… във всеки случай пияните и закланите са повече. Помня, че бяха наредени дълги маси насред улицата, която беше затворена – както сега мутрите затварят улици за техните си мероприятия. 

Масите бяха застлани с мушами, върху тях бяха наредени порцеланови чинии с тъмно син кант, прибори и чаши. Отстрани димеше огромен казан с чорба, а на една пейка бяха натрупани даровете за сватбарите. Тогава на всички гости се раздаваха подаръци и то директно от булката – тя обикаляше насядалите и ги даруваше наред, като се почваше от Кумовете и свекърите, и се минаваше нататък по гостите. Спомням си, че на децата ни подаряваха на момичетата малки престилки, а на момчетата – пижамки. На възрастните се забождаше на ревера кърпича и се премяташе през рамото им – на жените престилка или пешкир – от тия, селските на вафли, а на мъжете им даваха потници или ризи. Представяте ли си количествата текстил, които отиваха по една българска сватба?! Защото те не бяха като сегашните с по 40-50 гости, не, тогава се канеха всички от двата рода, всички приятели на двата рода, всичките им комши…. иначе, ако пропуснеш някого, върло се обиждаха. Инсулт си беше и да не отидеш, ако си поканен.

Но, да се придържам към хронологията. Първо се накичваше една кола – обикновено Волга или Чайка, че беше голяма. На капака й се слагаха панделки, цветя и задължително кукла с бяла рокля. Кумовете с младоженеца отиваха с това нЯщо да се вземат булката. Там ги канеха да хапнат по малко баница и да пият ракия. След това най-близките роднини от двете страни се замъкваха до Съвета – Общината по днешному. Вътре имаше специална ритуална зала – таванът беше с дърворезба, имаше и дървени тронове – за кръщенетата после, защото тогава не се правеха в Църквите, ами пак в Съвета. В залата нахлуваха първо родата и гостите, и чак тогава пускаха Менделсон, и заедно влизаха младоженците. Нямаше такива лиготии като бащата да води булката до младоженеца – и двамата се замъкваха заедно. Пред едно бюро спираха. Зад него беше застанала соц лелка с официален костюм, която с патетичен глас и служебен фалцет обявяваше, че вече са „здраво социалистическо семейство“ и завършваше с „венчайте се“. 

После им подаваше чаши, пълни с пенливо вино „Искра“, които младоженцити изпиваха на брудершафт, свекървата подаваше питка с мед да си отчупят, а кумовете даваха пръстените. След поставянето на пръстените двамата нещастници трябваше да се разпишат в една дебела книга и това предизвикваше много комични ситуации, защото булката трябваше да отмята тонове було, да пише с ръкавици и подобни…. След това всички пляскаха, викаше се „горчиво“, младоженците се целуваха и задължително, ако килата на булката позволяваха, младоженецът трябваше да я изнесе на ръце. След това цялата тумба се строяваше пред Съвета за задължителната снимка от 200 души. Жените от родата на булката хвърляха малки вързопчета от същата материя като воала на булката, в които имаше загърнати бонбонки, парички и захарни фигурки. Децата и циганчетата запячи се втурваха да събират. 

Следваше задължителното замъкване на цялата процесия до някой паметник /обикновено на Съветската армия/, пред който булката трябваше да си остави букета. Тука се седеше поне час, защото следваше задължителната фотосесия на булката – седнала на тревата, махнала си шапката /в края на 70-те и началото на 80-те беше много модерно булките да имат капели/, погледнала мазно мъжа си, а той – навел се над нея и подава един карамфил. Карамфилът си беше цветето на соца. Аз поне не си спомнях букети от други цветя – везде само карамфили, а в ресторантите бучваха по средата на масата задължително един! Следваше ресторантът – гостите вече са се настанили /тогава нямаше протокол и всеки сядаше кой, където реши, като най-често семействата си се тупваха един до друг, да са си заедно. Имаше само една маса за младоженци, Кумовете и родителите им/, тогава влизаха новобрачните. Ресторантите осигуряваха „Конферансие“ – така им викаха и те изпълняваха ролята на организатор, Ди Джей, аниматор, всичко. Конферансието се разкряскваше на микрофона „а, сега да посрещнем с бурни аплаузи младото семейство“ и се втурваше срещу двойката. След него се повличаха тъща и свекърва. Като настаняха младоженците на масата им, конферансието държеше реч и следваше тост за бъдещето на младите. Викаше се пак горчиво и така. Следваше разнасянето на ястията.

Младоженското соц меню не се различаваше особено от всяко едно друго банкетно, празнично такова. 70% си оставяше Нейно Величество Мешаната Скара – пържола, шишче, кебапче, кърначе… със салата от зеле и моркови и ганритура пържени картофи с настъргано сирене. В селските свадби задължително присъстваше чорбата – обикновено Курбан чорба – слагаше се агнешко/овнешко, зеленчуци и ориз. Не си спомням сватбена чорба с картофи или фиде, но винаги ми изниква оризът. Към края на 80-те вече почнаха да се усещат и да разнообразяват сватбеното меню, като вкараха „Катино мезе“, „Мозък пане“, „Желиран език“, „Телешки медальони“. Не си спомням също и меню с пиле… Често имаше и „Руски салати“, „Рулца по чешки“, „Снежанки“. Нямам спомени и за тематични сватби, както сега е модерно. Общо взето, всичко се развиваше по един сценарий и с една и съща храна. Задължителна част от пазаренето на ресторант за сватба беше и да се уговори с управителя пиенето да е „вкарано“. Обикновено хората си имаха лозя или пък приятели с такива и на масите се слагаха бутилки с домашна ракия, и вино. Само безалкохолното беше от ресторанта. Питките и баниците също се носеха отвън – жените на двете фамилии се надпреварваха коя от коя по-хубава и майсторска да донесе.

След основното и преди десерта следваше даряването. Дори и в тежки ресторанти съм виждала булката да обикаля и да мета през рамо на гостите си пешкири, престилки, потници, кърпи…. Задължително гостите трябваше да върнат жеста и да дарят нещо, като освен подарък, се даваше и пари. Парите се закачваха с карфици за роклята на булката или пък се нанизваха на дълъг канап, който се овесваше като гердан около шията на младоженката. Всички викаха, че тоя обичай бил простотия, но не познавах младоженци да се отказват от него. Знам за случаи, когато са събирали по 20-30 000 лв така – огромна сума за онова време, когато един 3 стаен апартамент струваше 24 000. При по-малките сватби нормално се събираха около 5-7 000 лева, които отиваха или за вноска за кола/апартамент или за сватбено пътешествие в чужбина. Подаръците варираха от сервизи за хранене до леки коли и апартаменти /от родителите/, и перални, телевизори, печки, холни гарнитури /от кумовете/. Познавах хора, които чакаха на денонощни опашки само и само да купят телевизор или хладилник, или пък холна гарнитура, за когато „се зажени детето да има“. Въпросните артикули се складирваха, както са си опаковани, по тавани, мазета или на село и се изваждаха чак на сватбата. За по-младите само да поясня, че тогава по магазините нямаше нищо и такива стоки като бяла техника, обзавеждане, електроника, се пускаше периодично и в малки количества. Ставаха огромни опашки, правеха се списъци /както сега при записване на първолаци/ и народът едва ли не се избиваше, за да се сдобие с цветен телевизор „Рубин“, хладилник „Мраз“ или печка „Раховец“….

След подаръците се сервираше десерта – торта и се почваха танците и оливките. Това беше моментът, когато семейните с малки деца си отиваха, защото ставаше вече към 5 следобед. Сватбите винаги се правеха в неделя и по обяд, защото съботите бяха работен ден.

За мене най-готината сватба от ония времена си остава тази на моя приятелка във Варна. Тя беше от майка българка и баща кенийец, а младоженецът беше нигерийски принц – ама от истинските, не от скамовете, дето ви спамят по нета. Следваха и двамата медицина във Варна и се запознали в института. За сватбата бащата на момчето – Негово Величество беше ангажирал най-тежкия ресторант тогава – „Орбита“ до Червения площад /първото „Хепи“. Сега не знам дали още го има/. Ресторантът беше на два етажа – като атриум. Ние, приятелите на момичето, се бяхме събрали вече, когато пристигнаха младоженците и роднините на мъжа й, тъй като бяха ходили до Букурещ – само там имаше нигерийско посолство. Беше си направо сцена от филма на Еди Мърфи „Пристигане в Америка“. 

Изведнъж нахлуха в залата африканци с автентични костюми и тъпани, задумкаха, танцьорки се появиха, а зад тях величествено с целия си африкански блясък от традиционното племенно облекло влезнаха бащата и майката на момчето. Аз ахнах – приказка! Моята приятелка, която като мулатка, естествено си беше много красива, изглеждаше толкова ефирна и нереална в огромната си бяла рокля…. За нула време африканската делегация завихриха луд купон. После всички гости бяхме поканени в хотел „Черно море“, където ни бяха предплатили стаи. Ние, обаче отидохме с колите до селото на момичето, което беше около Варна и извихме на мегдана едно дълго хоро на развиделяване – цялото село се събуди и включи…. Така беше през далечната 1987 година….

Мариела Нордел

Едно време имаше така наречен младоженски заем до 10 000 лв

Понеже чета, че доста хора и най- вече младите не вярват как сме живели преди 1989 година и само сме преувеличавали, та ще им кажа неща, които може би ще разберат.

Едно време имаше така наречен младоженски заем - 10 000 лв. Получаваш го, ако искаш, когато се подпишеш в гражданското. Вноските бяха ниски, лихвата - нищожна. При раждането на първо дете ти се опрощава половината, при второ дете - остатъка и ти се връща лихвата за предсрочно погасяване на заема за останалите години.

Сега искат да плащате на банките, ако платите предсрочно или искате да си изтеглите собствените пари.

Едно време имаше и лекар, който те привикваше по два пъти в седмицата на преглед по време на бременност, без да имаш час и да плащаш нещо.

Сега плащате за всичко, включително и за избор на екип.

Едно време имаше и застраховки и агента идваше в къщи за вноската. След изтичане на две години имахме право да прекратим застраховката, да си изтеглим парите и да купим нещо за вкъщи. Бяха като спестени пари. А след това си правиш нова застраховка.

Сега с много разправии можеш да докажеш, че си пострадал, за да ти отпуснат част от твоите пари.

Да, за кола се чакаше години, но купуваш чисто нова кола, която после издържаше 20-25 години.

Сега купувате трета употреба таралясници, които щяха да отиват за желязо, ако вие не ги купувахте.

Има и още много неща, които младите не разбират и не вярват. Обяснявайте им, иначе едни други им промиват мозъците."

Вероника Манолева

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли големия победител от „Биг брадър фемили“ Весо Гробаря? Ето какво се случва с него днес

Гробарят Веселин Кузмов, който заедно със съпругата си Ели грабна голямата награда от 200 000 лв. преди 15 години, днес направо плаши с вида си. Бившият съквартирант от тв шоуто прилича на истинско страшилище. За това свидетелстват многобройните му снимки в социалните мрежи.  

Цялото тяло на Кузмов е нашарено с рисунки, а по лицето му има над 20 различни изображения, предимно черепи и странни знаци. Гробаря е изрисувал челото си с огромни разперени крила, не е пожален дори носа му, на който има кръст. Той не крие, че злоупотребява с наркотици, които явно го подтикват да се превърне в хиперболизирано копие на Благо Джизъса, пише „Уикенд“. 

Голямата печалба в риалитито не донесе много щастие на семейство Кузмови. 

След финала на „Биг брадър фемили” те се разделили, но поделили по равно парите. Страстта на Веселин към шантавите рисунки датирала отдавна, но първоначално имал татуси само на няколко места. След раздялата си с Ели бившият съквартирант, известен с буйния си нрав и груби обноски, изпаднал в депресия. 

Веско стряскал комшии, познати и съвсем непознати хора не само със странния си вид, но и с поведението си. Гробарят често си говорел сам, а от апартамента му се разнасяли крясъци и силна метъл музика. Заради среднощните викове, няколко пъти съседите му се опасявали, че в дома му става нещо страшно и викали полиция. Униформените съставяли протокол и го предупреждавали, той се кротвал и след дни екшъните продължавали.

100-килограмовият ексцентрик шокирал с изказвания, че обича смъртта и два пъти е бил „пътник”. Според съседи на Гробаря, печалбата му от „Биг брадър фемили” била профукана за дрога и оргии с леки жени. Веднъж извикани в дома му ченгета заварили над 8 жрици накуп! 

За разлика от мъжа си, Ели Кузмова преживя истинска метаморфоза и се опита да се възползва от своите 5 минути слава. Пухкавата блондинка драстично се втали и се подложи на куп разкрасяващи процедури. Ели сложи 840 кубика силикон в гърдите и корекция на устните.  

След раздялата си с бившия си мъж, с когото нямали брак, тя преживя любовна афера с популярния в ъндърграунда бандит Пеньо Мангъров, който излежаваше присъда за изнасилване. Блондинката се сближи с Азис покрай общата им любов към кучетата и дори се снима в негов клип. По-голямата част от нейния дял от печалбата Ели използвала, за да върне стари дългове и за пластични операции. Вижте още:Къде е хубавата Елена от Биг Брадър 2 и как изглежда днес!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ