Сватбата на Антон – малко преди да бъде разстрелян той се венчал в килията за своето любимо момиче Росица

Малко преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 г. в столичното гарнизонно стрелбище заедно със своите другари Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Георги Минчев и Петър Богданов, осъденият на смърт Антон Попов се венчал в килията за своето любимо момиче Росица Манолова.

Започва вече сватбата, Антоне!

Сега смъртта е

тука кум,

но вместо шепа

празнични бонбони,

ще хвърля тя куршум подир куршум,

но вместо с мелнишко червено вино

ще пълни чашите

със твоя кръв,

да вдигнат тост сватбарите във синьо

за здравето на българския лъв.

До теб стои невеста и вдовица,

до нея – ти,

и жив,

и умъртвен.

Целувай вече тъжната си птица.

И майка си.

И утрешния ден.

С тромпетите на пушките отсреща

сватбарите се стягат за хоро.

След малко сватбените бели свещи

ще изгорят от скръб

над твоя гроб.

И неродени вечно ще останат

едно момиче

и едно момче –

една мечта,

докрай недомечтана,

една любов без люлка и звънче.

Но пак вдигни очи. И пак се радвай.

Ще те запомни

този сив тунел.

Страхливецът никога не вдига сватба,

когато го отвеждат

на разстрел!

 

ЕВТИМ ЕВТИМОВ

 

 Когато чуя името на село Гега (Игуменец, Петричко), веднага с образа на Беласица у мен изгрява името на Антон Попов.

Направо ме хваща за сърцето

…Седемгодишен, той има ужаса да види баща си – в оня есенен ден на 1922 година – обесен на близкия крайселски орех. Не орехи, а думи-камъни смазват крехката му душа, когато чува да се говори за върховисти, ванчемихайловисти и други убийци по тези места. За първи път сърцето му се обзема от солта на омразата към всяко насилие към човешкия род.

Прибира се вкъщи, заравя глава в полите на майка си Велика Попова… Дълго сълзите му редят, капят като кървава клетва, че ще расте и ще се бори за един по-справедлив свят.

Този свят е пред него. Той го започва с горещ младежки максимализъм, с действен характер и динамична натура. И с много обществени прояви на младия учител от с. Гега с леви убеждения. Нямал е време да пита: какво да се прави? – Какво! Комитет за подпомагане на бедните ученици, училищна трапезария, хляб за всички от махалите… И грижи и внимание към всички. Няколко от учениците му са деца на двама от убийците на баща му, негови братовчеди, но учителят иска да даде любов и по-добро бъдеще за всички.

Няма любим светец в родния си край! Тази мъдрост е на библията. Местните управници го преместват да учителства в близкото село Скрът. Но пламъкът на борбата вече се е разгорял. Среща и нов кръг от идейни съмишленици. Събират пари за ученическа трапезария, създава Комитет за закрила на децата. На годишното събрание на Съюза за закрила на децата в България делегат от с. Скрът е Антон Попов.

Но за какво са много думи! След отказ на околийското управление да издава вестник в Петрич, пише до своя съученик от неврокопското педагогическо училище Иван Керезиев: „Тук всичко е пусто и глупаво. Още по-безсмислено става съществуването ми след отрицателния край на въпроса за вестника. Отговориха ми, че по политически съображения не се разрешава. Идиоти!“

Животът му е станал „безсмислен и скучен, шаблонен и невъзмутим“ годишен календар.

И тръгва към София… до оня миг от времето на гарнизонното стрелбище, когато часове преди да го разстрелят, ще приеме за невеста и вдовица Росица Манолова.

23 септември, 1937 г., гара София. От влака слиза висок, красив младеж и светлозеленият му поглед го отвежда към обществено-политическия отдел на Свободния университет. Журналист и литератор, носи в куфара си малко дрехи… и повече писмена: дневници, дръзновен опит за автобиография – нещо като опит за роман. И по-надълбоко – стихове, репортажи. Немил-недраг… бездомен. Най-после се приютява на ул. „Бачо Киро“ № 35.

Изминали са тридесет години. Дали „немил или недраг“, и аз съм се преместил от Пловдив в София. В кабинета на моя професор от Софийския университет Георги Боршуков чакам да ме изпитат… Следва въпросът: „…Къде живееш?…“ „Ами, къде – на улица „Бачо Киро“ 31… Радостно пламъче в очите на моя уважаван професор Георги  Боршуков ме осветлява и чувам: „Имаш голям късмет, че си се приютил там… Наблизо си до къщата, където е живял и творил един голям българин…герой, приел смъртта като победа…“ И надълго ми разказва как духовната близост с Никола Вапцаров и творческото дръзновение на младия Антон Попов дават радостната възможност той и Славчо Васев да го приемат в „Дъга“.

„Дъга“ – най-прогресивното издание преди 9 септември 1944 г. Младият репортер,под псевдонима Антон Струмски само за една  година публикува много пътеписи, очерци, репортажи, литературни   анкети.

Стиховете и поемата му ще се открият след смъртта му.

След разстрела на шестимата герои на гарнизонното стрелбище и безпримерния им подвиг в борбата срещу най-страшната чума на човечеството капитан Радев предава на Росица Манолова един бележник с последните писма на Антон Попов, заедно с последните стихове на Никола Вапцаров.

Поемата му „Слушай, фронт!“ също се открива по-късно, случайно в чекмеджетата на вестник „Дъга“, между страниците на двутомника „Освободителните борби на Македония“ от Хр. Силянов.

Няма да правя литературна биография на Антон Попов.

Животът му – борба

– не му позволи да си издаде „томове-грамада“, както е казал Никола Вапцаров, неговият пръв приятел.

Не доживя да си направи приживе и паметник. Остана само да звучи гласът на българския комунист и интернационалист.

Когато минавам край гарнизонното стрелбище в София, представям си шестима достойни мъже – Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев… вървят покрай шестте празни ковчега, с поглед към шестте стълба за разстрел…И пеят: „Тоз, който падне в бой за свобода…той не умира…“

Няколко крачки към безсмъртието.

Един глас се понася на юг, към Беласица, някъде към Гега, към безкрая…

Вярвам, че това е гласът на Антон Попов!

Автор: Йордан Милев

Източник: вестник ДУМА, 20.10.2015 г.      

.                                    

ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА АНТОН ПОПОВ

Мила майко, мили братко, мила сестро,

Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо.

Утешете се с това, че за него умираха милиони – в хиляди битки на барикадите и на бойния фронт. Утешете се с това, че умирам за правдата. Утешете се с това, че нашите идеи ще победят.

Умирам горд с името на баща си. Умирам горд с името на народа си, за чието добро работих до последния миг, за чието добро бъдеще умирам.

Целувам ви сладко, мои мили домашни.

Целувам за последен път и моята стара баба мъченица.

 Ваш Антон

23 юли 1942 година

Гарнизонно стрелбище

.ЖИВОТОПИС

Антон Николов Попов е роден на 20.Х.1915 г. в с. Гега (Игуменец), Благоевградска област, в будно семейство с революционни традиции: прадядо му Константин Попстоянов е убит от турците като борец за национална свобода, вуйчо му Митре Стоянов е малтретиран, а баща му Никола Попов, учител, активен член на БРСДП (т.с.), сподвижник на Г. Делчев, Я. Сандански, Г. Петров, Д. Хаджидимов, борец против върховизма и шовинизма, е измъчван и обесен на 22 октомври 1922 г. от върховистки банди.

Учи в гимназията в Самоков, откъдето е изключен за революционна дейност. Завършва Педагогическото училище в Неврокоп (дн. Гоце Делчев) през 1933 г. Член на БКП от 1934 г. Първоначален учител в с. Гега (до 1937г.), където урежда ученически пансион за бедни деца. Развива комунистическа дейност сред младежта. Преследван от фашистите. Принуден да търси работа  в София.  Назначен е в столичната градска библиотека (1938 г.). Сближава се с писатели-комунисти.

През 1941 г. е мобилизиран в Беломорието, където се свързва с гръцки комунисти. Сътрудник е на Централната военна комисия при ЦК на партията (1941-1942 г.). Негови помощници са майка му и сестра му. Проявява изключителна смелост, организационен размах и революционна деловитост. Предупреден, че негови другари са арестувани, и имайки  възможност да се укрие, той заявява: „Аз съм войник на партията, само ако тя каже, тогава мога да напусна поста си!“. Поради предателство е арестуван на 25 април 1942 г. Осъден е на смърт по процеса на ЦК на БРП. Минути преди разстрела се венчава с Росица Манолова. Разстрелян е на 23 юли 1942 г. на столичното гарнизонно стрелбище.

Сътрудничи със статии, очерци, интервюта, пътеписи, репортажи и стихове на в-к „Кооперативна защита“, „Воля“, (Пловдив), „Заря“, „Дъга“, „Литературен критик“, „Вестник на жената“, „Литературни новини“ – Варна, на списание „Читалище“, „Другарче“, „Венец“ и др. Много негови творби са унищожени от цензурата.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Шокиращата история на Българския Контрабандист, Който Плати Най-Високата Цена предизвиква интерес и до днес /ВИДЕО/

 

Историята на една от най-известните и противоречиви фигури в криминалния свят на България – Косьо Самоковеца предизвиква интерес и до днес.

Как един обикновен мъж от Самоков се превръща в символ на контрабандата и влиянието в България?

Какви са слуховете около неговата дейност?

Соченият за топконтрабандист в края на 90-те години на миналия век Константин Димитров – Косьо Самоковеца, пренебрегва сигналите, че през 2003 г. вече е осветен и е мишена, проявявайки спокойна самоувереност.

Първият сигнал, че е поръчан, е неуспешен атентат срещу него на 31 май 2003 г. Той е извършен, докато кортежът му – два черни джипа „Мерцедес” и лимузина „Ауди”, пътуват от София за Самоков.

Към 15,40 ч., когато минават покрай Пасарел и стената на язовир „Искър”, се чува тътен. Колата, в която е Самоковеца, остава невредима, единият от джиповете и част от охраната са с леки щети. Отдясно на пътя има стръмен скат, а отляво – дере.

Дълъг детонаторен шнур е опънат от самоделната бомба на безопасно разстояние от над 300 м, откъдето е задействана. Самоковеца не дочаква идването на полиция и бързо се оттегля към Боровец, а няколко от гардовете му остават на място.

Според разследващите взривът е по-скоро за сплашване или предупреждение, но за какво е то, е можел да предполага само Димитров. Викат го на разпит в полицията и започва наблюдение на споменатите от него евентуални атентатори.

Това видео проследява неговия възход и падение, както и наследството, което оставя след себе си.

„По случая се работи изключително внимателно и това е една от причините да няма повече информация за хода на разследването”, казва тогавашният главен секретар на МВР ген. Бойко Борисов.

Ранен живот и произход

Косьо Самоковеца, с истинско име Константин Димитров, е роден през 1970 г. в Самоков, България. Израства в обикновено семейство и още от млада възраст проявява интерес към бизнеса и търговията, което по-късно ще го изведе на пътя към незаконната дейност.

Издигане в подземния свят

Самоковеца започва своята криминална кариера през 90-те години на 20-ти век, когато България преживява бурен преход към пазарна икономика. Той става известен с контрабандата на цигари и алкохол, както и с други незаконни дейности. Косьо Самоковеца бързо изгражда репутация на един от най-влиятелните фигури в българския подземен свят.

Влияние и богатство

С времето Косьо Самоковеца успява да натрупа значително богатство и влияние. Той е известен със своята разточителност и връзки с влиятелни фигури в политиката и бизнеса. Неговите операции се простират не само в България, но и в други страни от Балканите и Европа.

Убийството на Косьо Самоковеца

На 6 декември 2003 г. Косьо Самоковеца е убит в Амстердам, Нидерландия. Смъртта му предизвиква голям обществен интерес и множество спекулации относно мотивите и извършителите на убийството. То остава неразгадано и до днес, като се предполага, че е свързано с неговите криминални дейности и конфликти с други криминални групировки.

Наследство и влияние

Въпреки трагичния му край, Косьо Самоковеца остава символ на една епоха в България, когато организираната престъпност играе значителна роля в обществото и икономиката. Неговата история е често цитирана като пример за опасностите и последствията от живота в сянка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ексбарета екзекутира Голямата Рижа. Оправдават го, но след 6 години намира мъртъв сина си

На 20 септември 2009 г. в Бургас идва есента. Още има туристи, но градът вече е спокоен, лятната суетня е отминала. В квартал “Меден рудник” – аналог на многохилядната софийска “спалня” квартал “Люлин”, около обяд малко хора се мяркат по улиците, автомобили преминават отвреме-навреме. Никой дори не може и да си помисли, че засичане на кръстовище ще доведе до бой, стрелба и смърт, припомня Труд.

Малко след 13 ч на кръстовище се засичат мотоциклетът на бившата барета от Отряда за борба с тероризма Петко Лисичков и “Ауди”-то на боксьора Калоян Стоянчов – Голямата Рижа. Той има и брат, по прякор Малката Рижа. В автомобила с него е и Тодор Андонов, с когото до обед ходили в “Меден рудник” да помагат на майката на техен приятел да разчиства боклуци.

При засечката няма удар, но спрели и колата, и моторът. Калоян и Тодор излизат да накажат моториста. Тръгват към Петко с крясъци, той вади палка, за да ги посрещне. Започва бой, при който нападателите изтръгват палката от ръцете му, започват да го удрят с нея. Рижата вади и нож. Лисичков тогава посяга към законния си пистолет, насочва го към него и стреля. Един от куршумите попада в главата на Калоян, два – в гърдите. Голямата Рижа издъхва след няколко минути.

Опасността за бившия командос обаче не е отминала. Тодор бяга до няколко блока наблизо в квартала и вика на помощ приятели, които пристигат минута след дошлия на място полицейски патрул. Когато вижда бившите си колеги, Лисичков вдига ръце и доброволно им предава пистолета си. Взема платнище от мотоциклета си и завива трупа. Срещу него и патрулката обаче се нахвърлят приятелите на Рижата – Атанас Парушев и Мануел Стоев. Последният по-късно ще получи обвинение за заплахи към Лисичков, тъй като е размахвал срещу него мачете и нож. За подкрепление униформените викат полицаи от спецзвеното за задържане към Регионалната дирекция на МВР.

Приятелите на Рижата са арестувани и откарани в ареста, където е задържан и Петко. Той обаче остава в килията само 72 часа. Съдът го пуска с мярка “домашен арест”, променена по-късно на “парична гаранция” от 1000 лв.

Първото обвинение, което прокуратурата повдига на Лисичков, е за убийство в състояние на афект. По време на разследването тази квалификация се променя в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Експерти обаче установяват, че командосът е бил под силен стрес и страх за живота си.

Адвокатите на Стоянчови още в началото на процеса пледират за преквалификация на обвинението в умишлено убийство. Тодор Андонов, другият участник в схватката, твърди, че видял как Лисичков се е надвесил над вече простреляния Калоян и натиснал спусъка още веднъж. Тези показания не се подкрепят от доказателствата по делото.

Година след убийството – през септември 2010 г., магистратите обявяват решението си – условна присъда от 18 месеца с 4 години изпитателен срок. Половин година по късно Апелативният съд я потвърждава. И двете страни обаче не са доволни и внасят жалби във ВКС. Цели 9 години след убийството върховните магистрати отсичат – Петко Лисичков не е виновен. Те са съгласни, че неизбежната отбрана е била превишена, но приемат, че това е станало от уплах – заключение на експерти, което не е прието от бургаските им колеги.

“За първите 2 инстанции е безспорно, че Лисичков е могъл да избегне нападението по друг начин, без да се стига до смъртта на Стоянчов. Но те не са посочили какъв е този начин – да изтръгне палката или ножа, да простреля Стоянчов в неуязвимо за живота място, да стреля по него само веднъж, да се остави да бъде бит и след това да отвърне на нападателя си”, пише в мотивите за решението на ВКС. Посочва се и че по-долните инстанции са пропуснали факта, че жертвата е била под въздействието на наркотици. Върховните магистрати обаче оставят размера на кръвнината, която Окръжният и Апелативният съд в Бургас са постановили – 40 000 лв., въпреки че бащата на жертвата – Слави Стоянчов, е поискал половин милион.

Името на боксьора Калоян Стоянчов се свърза със силови групировки в Бургас, с рекет и с още два кървави инцидента. Голямата Рижа беше намушкан с нож при свада в дискотека “Мания” в Слънчев бряг, а след това бе ранен при бой пред интерхотел “България” в Бургас.

Спецполицаят служил и в Чуждестранния легион

Петко Лисичков е завършил спортното училище в Бургас и два пъти е бил републикански шампион по борба за юноши. Той служи като барета в СОБТ, но напуска поделението през 1994 г., като започва работа в охранителна фирма. Известно време е бил гард и в столичната дискотека “Ялта”. В Бургас се говори, че няколко години е прекарал и във Чуждестранния легион.

След убийството на Рижата се мести да живее в София. През 2015 г. погребва сина си. Момчето е намерено мъртво в квартирата на баща си в София. Тогава е само на 21 години посегнало към законния пистолет на татко си, доближил го е до слепоочието си и натиснал спусъка. Така и не се изясниха причините за фаталното решение.

След няколко години ексбаретата се завръща в родния си град. Той получава пълна подкрепа не само от съгражданите си, но и от цяла България, където се събират 40 000 подписа в него защита по време на делото.

Източник:flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на един талант и едно премълчано самоубийство

Той е писател и журналист, бохем и любовчия. Оприличават го с Яворов. Баща му го знае цяла България. 

На 18 януари 1988 г., едва 41 годишен, избира смъртта като скача от балкона на бащиния си дом в центъра на София. С часове тялото му стои покрито с чаршаф на тротоара. Официалните медии мълчат, тръгват всевъзможни слухове, които намесват дори и името на Тодор Живков.

Росен Асенов Босев е от онези фигури в българската литература, около които още приживе се трупат истории, слухове и напрежение, а след смъртта им – мълчание. Роден е на 4 април 1946 г. в София в семейство, белязано от драматичната история на ХХ век.

Майка му е Росица Манолова – жена с необикновена и трагична съдба още преди да стане част от семейство Босеви. Като млада тя е голямата любов на поета и антифашист Антон Попов. Двамата се венчават тайно в килията му, малко преди той да бъде разстрелян. Тази венчавка, извършена буквално пред лицето на смъртта, остава една от най-драматичните любовни истории на онова време и завинаги бележи живота на Росица Манолова.

След 9 септември 1944 г. тя се омъжва за Асен Босев – поет, общественик и една от ключовите фигури в детската литература на новата власт, създател на вестник „Септемврийче“. Асен Босев е активен участник в културната политика на следвоенна България и човек с влияние и авторитет, известен и с това, че подпомага Елин Пелин в последните години от живота му. Така Росен Босев расте в дом, в който се срещат две различни, но еднакво силни биографии – майка, носеща паметта за разстреляна любов, и баща, олицетворение на официалната културна линия на режима. Това напрежение между трагична лична история и публично утвърдено положение неизбежно оставя отпечатък върху него.

Росен завършва българска филология в Софийския университет и рано се налага като талантлив белетрист, сатирик и журналист. Работи във „Стършел“, „Работническо дело“, „Литературен фронт“, достига до високи редакторски постове и оглавява издателство „Народна младеж“. В литературните среди е познат като обаятелен, остроумен и блестящ събеседник, но и като човек с резки настроения и вътрешни крайности. Зад публичния успех често стои усещането, че живее под двойна сянка – на бащиния авторитет и на майчината трагична младост, която никога не е била напълно изговорена.

Любовният му живот е бурен и често коментиран. Първият му брак с актрисата Анета Сотирова е страстен и шумен – среща на два силни характера, изпълнена с ревност, сцени и взаимно привличане, която закономерно завършва с раздяла. Следват други връзки и втори брак, от който се ражда синът му, но вътрешното спокойствие така и не идва. Хора от близкия му кръг си спомнят за периоди на силна чувствителност, за алкохол и за усещането, че той сам саботира възможността за нормален семеен живот.

В края на 80-те години депресията му става все по-дълбока. Пише по-малко, затваря се в себе си, а въпреки привилегированото си положение изглежда самотен и изчерпан.

На 18 януари 1988 г. трагедията става факт. Росен Босев скача от шестия етаж от балкона на бащиния си дом в кооперация в центъра на София. След удара тялото му дълго време остава на тротоара, покрито с чаршаф – сцена, която мнозина виждат, но за която официално не се говори. По вестници и телевизия не се споменава нищо за самоубийството, а това мълчание поражда клюки, слухове и догадки. Дори се пуска слух, че лично Живков засекретява делото за смъртта на Росен Босев, за да не страдат проверените другари, т. е., родителите му.

Той умира едва на 41 години, в 42-рата си година от живота.

След Росен Босев остават книгите му, недоизживеният му живот и синът му Росен Босев – днес утвърден журналист, който продължава фамилното име в съвсем различна епоха, носейки не само професионалното наследство, но и тежката памет на един род, белязан от любов, история и преждевременна смърт.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ