Напусна ни актьорът от Младежкия театър „Николай Бинев“ Иван Несторов

Починал е актьорът Иван Несторов, съобщиха от Съюза на артистите в официалната си фейсбук страница.

Пътя си Нагоре пое актьорът Иван Несторов!

Роден на 22 октомври 1933 година, той бе познат от множество роли в театри в страната, телевизионен театър, кино и в последните години с роли в Младежки театър „Николай Бинев“. На този кадър е Дядото в „Копче за сън“. Неуморен участник в клуба „Артисти със сребро в косите“ почти до последния си миг. Ще запомним благородството и високия му дух.

Поклонението пред Иван Несторов ще се състои в сряда, 21 януари, от 12.30 в столичния храм „Св. Седмочисленици“.  Поклон пред светлата му памет!

Кой е Иван Нестеров?

Роден е в село Тъжа община Павел Баня. Израства в град Павел баня и за първи път се докосва до театъра в казанлъшкото читалище „Искра“, където активно се развива художествена самодейност. Явява се на изпитите по актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Първоначално е приет в класа на Стефан Сърчаджиев, но тъй като се налага да отбие военната си служба, при завръщането си в Театралното висше училище попада в класа на професор Боян Дановски.

След дипломирането си е изпратен по разпределение в Драматичен театър „Сава Доброплодни“ Силистра, където професионалният му дебют е с ролята на Богдан в спектакъла „Всяка есенна вечер“ от Иван Пейчев. След това за малко играе Драматичен театър „Йордан Йовков“ Толбухин, а от 1963 година става част от трупата на Народен театър за младежта, където работи цели 43 сезона. 

Първата му роля на софийска сцена е на Капитан Естанислао Браво в „Почивка в Арко Ирис“ от Димитър Димов, където успешно си партнира с актрисата Виолета Минкова. В Младежкия театър Несторов е имал възможността да работи с режисьори като Младен Киселов, който му поверява ролята на Тригорин в „Чайка“ от А. П. Чехов и Андрей Аврамов в постановката му „Случайната смърт на един анархист“ от Дарио Фо, където влиза в образа на Началник на полицията.

Самият Несторов обаче, споделя че е имал възможността да си партнира с редица творци, но за него един „от най-търсещите и провокативни режисьори, с които е имал възможността да работи е Николай Люцканов“. Незабравима за него остава съвместната им работа над спектакъла „Завръщане в бъдещето“ от Кольо Георгиев, където актьорът влиза в кожата на Капитан Контев.

Въпреки че Иван Несторов вече не е част от постоянната трупа на Младежки театър „Николай Бинев“, актьорът не се отказва от сцената. За последно в родния театър се превъплъщава в образите на Дядото в мюзикъла „Копче за сън“ от Валери Петров, реж. Иван Урумов и на Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон Павлович Чехов на Стефан Мавродиев. Също така през 2011 излезе и премиерата на моноспектакъла му „Сибир“ от Феликс Митерер с режисьор Веселин Димов, на сцена на IV етаж в Народен театър „Иван Вазов“.

Несторов е семеен и има дъщеря Мила.

Редактор „Екип на Петел“,

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде се намира най-дългият булевард в България, който е близо 22 км и е изграден през соца

Най-дългата улица в България се намира в Русе и е бул. „България“, разказва „Фокус“. Той е с дължина – 21 600 метра, според търсачката на улици Bgmaps, в която са включени 70 000 километра пътна мрежа, а информацията за пътната мрежа се актуализира ежедневно.

Булевардът е част от международния път Русе – София. От рекорда е изключен Околовръстният път в столицата (52 км) и Скоростната магистрала в Перник (23 км). Булевард „България“ в Русе е наричан още Международното шосе. Той е важна пътна артерия в града. Започва на входа на Русе от София и завършва при кръговото движение на ГКПП Дунав мост. Изграден е през 50-те години на XX век, а през 70-те години е разширен с второ платно и е осигурено безконфликтно преминаване през всички пресичащи го улици. Булевардът e част от републиканските пътища I-2 и I-5 и поема преобладаващата част от тразитния трафик през Дунав мост.

През 2017 година хората, които живеят в района на булевард „България“, излязоха на протест с искане да се изгради пешеходен надлез, който да осигури безопасността на пресичащите. На булеварда стават най-много катастрофи с жертви. През 2020 година завърши строежа на новия пешеходен надлез над натоварения булевард „България“. Съоръжението е пешеходна връзка между кварталите „Чародейка“ и „Родина“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Всички сте имали тази книга у вас, но едва ли сте предполагали чий дом е сниман в нея

По време на социализма книгата „Дом, семейство и бит“ присъстваше в почти всяко българско домакинство. Тя беше практичен наръчник, част от всекидневието, използвана и прелиствана без особено вглеждане в детайлите. Малцина обаче са се питали къде са заснети интериорите, които илюстрират „социалистическия бит“, или чий дом всъщност служи за образец. 

Зад тези снимки стои конкретно семейство и лична история, която дълги години остава извън разказа за самата книга. Едва наскоро, в публикация във Facebook, писателката и сценаристка Милена Фучеджиева разкри, че това е домът, в който тя е отраснала в София, а нейната баба е автор и съставител на изданието.

Ето какво сподели тя на стената си във Фейсбук:

Отдавна не бях отваряла книгата, съставена от моята баба Елена Хаджиева “Дом, семейство и бит”. Баба ми събра екип от светила от соца, които да дадат приноса си за книга, полезна за всяко домакинство. И тя стана настолна на безброй семейства от соца. Снимките са правени в нашия хол, чашите със златни ръбове и досега красят масата ми когато имам гости. Майка ми донесе този прекрасен сервиз от Чехословакия. Приборите и килима са от Москва. Снимката в жълто-зелено пък е от дома на леля ми Невена Тошева, доайена на българското документално кино.

Преди години щях да се смутя, че в предговора баба ми цитира Тодор Живков, но вече нямам притеснения поради по-дълбокото разбиране на българската история и историята на семейството ми в нейния контекст. Баба ми беше комунистка, член на ОФ. След 9-ти й се е налагало да издържа безработния ми дядо, репресиран заради това, че е бил директор на Българска земеделска банка, изпратен в присъединените територии да създава клонове на БЗК в Александруполис, Серес и др.. За живота на дядо ми, който почина когато бях на 3 годинки, се говореше само за времето преди 9-ти и най-вече в контекста на семейната връзка с ВМРО. За след това се мълчеше.

От разстоянието на времето, с новата информация за семейството ми, която имам, и опознаването на българската история и народопсихология, вече съм наясно, че политиката е невъзможно да бъде изолирана от личната история на предците ми. Съответно се старая да се отнасям към нея фактологически, без мъглата на емоциите, без вина и без необходимост да прикривам каквото и да било. Аз съм продукт на съвкупност от фактори.

На тези снимки можете да видите част от дома в който съм израстнала. Щастлива и горда съм, че няма член от семейството ми, който да не е оставил следа в българския социум.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Синът на фабриканта, избрал пътя на съпротивата и платил за това с живота си

 

Роден е в заможно софийско семейство.

Баща му е фабрикант и строителен предприемач, издигнал десетина сгради в центъра на София. Вместо да избере осигурения му охолен живот, синът поема по пътя на нелегалната борба. Заловен е от полицията, изтезаван и накрая разстрелян. Детето му остава без баща едва на годинка. 

Йордан Димчев е от онези имена, които не се срещат в учебници и архиви, но присъстват силно в семейната памет и в пукнатините на българската история. За него са останали малко сигурни факти, но те са достатъчни, за да очертаят съдбата на човек, попаднал в трагичния възел на война, идеологии и жестоки избори.

Той е антифашист и партизанин, роден в заможно софийско семейство. Разстрелян е в нощта на 10 юни 1944 г. – същата нощ, в която е убит и майор Франк Томпсън. Двамата са били заедно в арест, разположен не в затворническа килия, а в селско училище, набързо превърнато в място за задържане. Това импровизирано пространство – стаи, предназначени за деца и буквари – се превръща в сцена на последните дни на двама мъже от различни светове, свързани от обща съдба.

Произходът на Йордан е показателен за сложността на времето. Баща му е заможен човек – собственик на две фабрики, (след национализацията превърнати в комбинати) и строителен предприемач, издигнал десетина сгради в центъра на София. Това е семейство, принадлежащо към градския елит на своето време. Именно на този фон личният избор на Йордан Димчев изпъква още по-рязко. Заради комунистическите си възгледи и участието си в антифашисткото движение той е интерниран заедно с възлюбената си няколко пъти от София. Репресията е насочена пряко към него – млад мъж, който съзнателно застава срещу режима, независимо от семейния си произход и сигурността, която той би могъл да му осигури.

В ареста Йордан Димчев и майор Томпсън делят не само пространство, но и човешка близост. Томпсън е британски офицер и антифашист, член на Специалните операции (SOE), изпратен в България с мисия да подпомага партизанското движение и съпротивата срещу нацистка Германия и нейните съюзници. Интелектуалец и поет, брат на известния историк Едуард П. Томпсън, той съзнателно поема риск, който го отвежда далеч от сигурността на Лондон до съпротивителното движение и неговите безпощадни реалности.

Известно е, че Димчев е споделял храната си с Томпсън – храна, която е внасяна тайно, от сестра му. В този детайл има нещо дълбоко символично: солидарност между затворници, преодоляваща националност, чин и биография. В условията на лишение и несигурност, жестът на споделяне се превръща в последен акт на човечност. Накрая и двамата – в един и същи ден и в един и същи час – поемат по последния си път към смъртта.

Когато Йордан Димчев е разстрелян, синът му е едва на една годинка. Това е друга, често премълчавана страна на подобни истории – животът, който остава след куршумите. Детето расте без баща, с тежестта на една прекъсната биография и с мълчанията, които обикновено я съпътстват. След десетилетия, вече след 1989 г., паметта за Йордан Димчев е заличавана по нов начин: премахнати са паметните плочи от кооперацията, в която е било жилището му, и където са живели родителите му и по-късно неговият син. Физическите следи изчезват, а заедно с тях и възможността случайният минувач да се запита кой е живял тук и защо името му е било важно.

Днес за Йордан Димчев не се знае почти нищо. По време на комунистическия режим името му остава в сянка – неудобно заради произхода му, защото е син на фабрикант и предприемач. След 1989 г. тишината около него продължава по друга причина – защото е бил комунист и антифашист. Така Йордан Димчев остава между два разказа, които не го припознават. Но дори това малко, което знаем, е достатъчно да ни напомни, че паметта не се състои само от архиви и паметни плочи. Тя живее в разказите, в прекъснатите човешки съдби и в болезнения въпрос защо едни имена се помнят, а други потъват в тишината.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ