април 20, 2019
Какви сериали имаше едно време!
Какви герои! Деянов беше майор, Щирлиц – едновременно щандартенфюрер от СС и полковник от съветското разузнаване, Катани - комисар, Петко – капитан и воевода, Клос – капитан, Клавдий –император и т.н., а днес зрителите се дивят на Ахмед, Шевкет и Исмет.
Каква деградация на жанра.
Първи беше „Фюри” – за дружбата на едно момче с едно конче.
Бяхме още деца, а и телевизията беше в своята детска възраст.
В часа на сериала всички игри спираха и се насочвахме към няколкото телевизора в махалата. Не бяха повече от 3.
Скоро след това дойде „Вилхелм Тел”.
Цяла България знаеше песничката, с която започваше и завършваше филма. Побългарена тя почваше с думите”…..Вилхелм Тел кани Геслер на дуел”.
А омразният Геслер отговаря откровено:”Не искам, не искам, Вилхелм Тел, много съм дебел”.
Първият български сериал беше „Семейство Калинкови”. Но за българските заглавия – по-нататък.
Сега сигурно ще объркам хронологията, ако имате по-точни спомени, поправяйте ме.
Един от първите американски сериали всъщност беше немски, по-точно на ГДР. Беше екранизация на американски роман в няколко серии. Разказваше за катастрофа на едно летище, за това как лошите американски военни правят опити да прикрият истината, а един оправен журналист прави сума ти и пари от информацията, до която се добира единствен. И до ден днешен си спомням как героят подкупваше с последните си пари, даже с копчетата на ръкавелите, си някакъв офицер от летището, за да го оставят да предава единствен последна информация от командната зала. А от редакциите му предлагаха все по-високи хонорари за всяка новина.
Тогава за пръв път ми се прииска да стана американски журналист.
Първият исторически сериал беше „Форсайтови”. По това време бях студент, нямахме телевизор в квартирата и почти не гледах нищо. Освен това по това време смятах, че киното е всичко, а телевизията е дъвка за еснафите.
„Аз, Клавдий” обаче ме превзе. Още помня диалога на Месалина с императрицата на английски преди прочутото сексуално съревнование. Императрицата казва, че е „жена на императора”, а Месалина – „жена на всички”.
Миналата година купих сериала за излъчване на добра цена, но не можах да изгледам и една серия. Май ми се искаше споменът да си остана така.
Като гледам напоследък Ник Нолти – макар и поостарял, не мога да не се сетя за „Богат, беден”. И него изгледах от край до край.
Четяхме за „Далас”, за „Династия”, но минаха години, докато ги пуснат.
Едно лято си взех телевизорчето на морето и успях да хвана малко от „Далас”от някаква турска телевизия. Картината въртеше, звук изобщо нямаше, но след това се хвалех, че съм гледал „Далас”
Време беше съветското кино да се реваншира. В началото на 70-те то направи удар със „17 мига от пролетта”. Интересът към сериал бе огромен, но и малко преекспониран от пропагандата. С възпитателна цел Партията реши да устрои грандиозно посрещане на екипа начело с Вячеслав Тихонов.
Дойде ред легендарният Щирлиц – Исаев да посети и Пловдив. Току що бях назначен за журналист в Радио Пловдив и тутакси ми дадоха трудната и отговорна задача да интервюирам госта. Трябваше да го направя – жив или мъртъв.
Делегацията дойде тържествено – с коли-пилотки начело. Все едно, че беше дошъл генералният секретар Брежнев.
С идването беше оформена голяма трапеза в ресторанта на „Тримонциум”. Не знам кой се грижеше за протокола, но на мен ми се падна място през едно с Щирлиц. Между нас беше само прочутата говорителка Ани Цонева.
Два часа гледах с умоляващ поглед актьора с надеждата, че той ще се сети да каже:”Абе, младежо, искаш ли да ти дам едно интервю?”
Нито той се сети, нито аз се осмелих да го заговоря.
Три дни вървях по петите му, минути преди да замине с един колега успяхме да го сгащим на стълбите, почти насила го вкарахме в пустия през деня нощен бар и зададохме по два-три глупави въпроса.
Задачата беше изпълнена.
Героят на Тихонов роди стотици вицове за Щирлиц – май няма по-голямо признание за успех от вицовете.
Раздвижиха се и другите социалистически страни.
В Полша, а след това и у нас, се появиха „Четиримата танкисти и кучето” и „Залог по-голям от живота”.
Първият имаше миналата година своята нова премиера. Срещнах един танкист – вече пенсионер, който отново гледаше по два пъти старите серии.
„Заради този филм станах танкист, той промени живота ми” – призна човекът.
„Залог по-голям от живота” скоро също ще бъде показан отново. Когато след промените поляците го повтаряли, в началото изнасяли лекция за лъжите в сериала. При следващите повторения забравили за лекцията.
Това е все едно по БНТ при всяко повторение на „На всеки километър” някой да изброява кое може да е истина, и кое не.
Чехите пък направиха удар с „Жената зад щанда”. Това беше история за една обикновена продавачка в голям магазин. Тогава разбрахме, че и съдбите на обикновени хора могат да събират огромна аудитория пред синия екран.
Главната роля изпълняваше Иржина Шворцова, помня и Владимир Меншик. Шворцова май стана и член на ЦК на чешката компартия.
Другият голям чешки сериал беше „Болница на края на града”. Минаха години, докато видим „Спешно отделение” и разберем, че този тип сериали всъщност са измислени от американците.
Сръбският хит беше „Горещ вятър” с Любиша Самарджич в главната роля. Още в главата ми звучи песента – лайтмотив на филма. Казваше се „A SAD ADIO” и не е проблем да се открие в Интернет.
Интересът на зрителите обаче не стоеше на едно място и съвременните драми вече не ни задоволяваха. Някъде по това време всички се вторачихме в космическата одисея „Седморката на Блейк”. Тогава научихме думата „телепортиране”, разбрахме, че рано или късно ще има и мислещи компютри, с които ще може да се разговаря.
Следващия фантастичен сериал”Планетата на маймуните” нямаше този успех, но името на една от маймуните- Урко, стана прякор на сума ти и българи с маймунско поведение.
„От „Шогун” с Ричард Чембърлейн научихме какво е „сепуко”.
„Туийн Пийкс” също стана популярно име – в Пловдив още има ресторант с това име.
Едва ли една от последните акции на МВР щеше да се казва „Октоподите”, ако не беше прочутият сериал с Микеле Плачидо.
Десантът на латиноамериканските сапунки бе подготвен от култовия сериал „Робинята Изаура”. Ех, как обичахме Изаура и как мразехме Леонсио.
Имаше един руски виц – вървят две колхознички: едната мъкне наръч дърва, другата кош с тор, пъхтят и си говорят:”Снощи като видях как Леонсио прати Изаура на плантацията и кръв ми прокапа от сърцето…”
Ако не се лъжа, преди 1989 гледахме „Коломбо”, след това май беше „Алф”…
