Показват се публикациите с етикет Статии-Любопитно. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Статии-Любопитно. Показване на всички публикации
Повторното излъчване на телевизионния сериал от 70-те години "Жената зад щанда" предизвика бурна полемика в Чехия. Филмът върна назад във времето тъгуващите по социализма, но възмути интелектуалците, които възнегодуваха срещу представянето на този "продукт на социалистическата диктатура".

Какви сериали имаше едно време!

Какви герои! Деянов беше майор, Щирлиц – едновременно щандартенфюрер от СС и полковник от съветското разузнаване, Катани - комисар, Петко – капитан и воевода, Клос – капитан, Клавдий –император и т.н., а днес зрителите се дивят на Ахмед, Шевкет и Исмет.
Каква деградация на жанра.

Първи беше „Фюри” – за дружбата на едно момче с едно конче.
Бяхме още деца, а и телевизията беше в своята детска възраст.
В часа на сериала всички игри спираха и се насочвахме към няколкото телевизора в махалата. Не бяха повече от 3.
Скоро след това дойде „Вилхелм Тел”.
Цяла България знаеше песничката, с която започваше и завършваше филма. Побългарена тя почваше с думите”…..Вилхелм Тел кани Геслер на дуел”.

А омразният Геслер отговаря откровено:”Не искам, не искам, Вилхелм Тел, много съм дебел”.
Първият български сериал беше „Семейство Калинкови”. Но за българските заглавия – по-нататък.
Сега сигурно ще объркам хронологията, ако имате по-точни спомени, поправяйте ме.
Един от първите американски сериали всъщност беше немски, по-точно на ГДР. Беше екранизация на американски роман в няколко серии. Разказваше за катастрофа на едно летище, за това как лошите американски военни правят опити да прикрият истината, а един оправен журналист прави сума ти и пари от информацията, до която се добира единствен. И до ден днешен си спомням как героят подкупваше с последните си пари, даже с копчетата на ръкавелите, си някакъв офицер от летището, за да го оставят да предава единствен последна информация от командната зала. А от редакциите му предлагаха все по-високи хонорари за всяка новина.

Тогава за пръв път ми се прииска да стана американски журналист.

Първият исторически сериал беше „Форсайтови”. По това време бях студент, нямахме телевизор в квартирата и почти не гледах нищо. Освен това по това време смятах, че киното е всичко, а телевизията е дъвка за еснафите.
„Аз, Клавдий” обаче ме превзе. Още помня диалога на Месалина с императрицата на английски преди прочутото сексуално съревнование. Императрицата казва, че е „жена на императора”, а Месалина – „жена на всички”.
Миналата година купих сериала за излъчване на добра цена, но не можах да изгледам и една серия. Май ми се искаше споменът да си остана така.
Като гледам напоследък Ник Нолти – макар и поостарял, не мога да не се сетя за „Богат, беден”. И него изгледах от край до край.

Четяхме за „Далас”, за „Династия”, но минаха години, докато ги пуснат.
Едно лято си взех телевизорчето на морето и успях да хвана малко от „Далас”от някаква турска телевизия. Картината въртеше, звук изобщо нямаше, но след това се хвалех, че съм гледал „Далас”
Време беше съветското кино да се реваншира. В началото на 70-те то направи удар със „17 мига от пролетта”. Интересът към сериал бе огромен, но и малко преекспониран от пропагандата. С възпитателна цел Партията реши да устрои грандиозно посрещане на екипа начело с Вячеслав Тихонов.

Дойде ред легендарният Щирлиц – Исаев да посети и Пловдив. Току що бях назначен за журналист в Радио Пловдив и тутакси ми дадоха трудната и отговорна задача да интервюирам госта. Трябваше да го направя – жив или мъртъв.
Делегацията дойде тържествено – с коли-пилотки начело. Все едно, че беше дошъл генералният секретар Брежнев.
С идването беше оформена голяма трапеза в ресторанта на „Тримонциум”. Не знам кой се грижеше за протокола, но на мен ми се падна място през едно с Щирлиц. Между нас беше само прочутата говорителка Ани Цонева.
Два часа гледах с умоляващ поглед актьора с надеждата, че той ще се сети да каже:”Абе, младежо, искаш ли да ти дам едно интервю?”

Нито той се сети, нито аз се осмелих да го заговоря.
Три дни вървях по петите му, минути преди да замине с един колега успяхме да го сгащим на стълбите, почти насила го вкарахме в пустия през деня нощен бар и зададохме по два-три глупави въпроса.
Задачата беше изпълнена.
Героят на Тихонов роди стотици вицове за Щирлиц – май няма по-голямо признание за успех от вицовете.
Раздвижиха се и другите социалистически страни.
В Полша, а след това и у нас, се появиха „Четиримата танкисти и кучето” и „Залог по-голям от живота”.
Първият имаше миналата година своята нова премиера. Срещнах един танкист – вече пенсионер, който отново гледаше по два пъти старите серии.

„Заради този филм станах танкист, той промени живота ми” – призна човекът.
„Залог по-голям от живота” скоро също ще бъде показан отново. Когато след промените поляците го повтаряли, в началото изнасяли лекция за лъжите в сериала. При следващите повторения забравили за лекцията.
Това е все едно по БНТ при всяко повторение на „На всеки километър” някой да изброява кое може да е истина, и кое не.
Чехите пък направиха удар с „Жената зад щанда”. Това беше история за една обикновена продавачка в голям магазин. Тогава разбрахме, че и съдбите на обикновени хора могат да събират огромна аудитория пред синия екран.
Главната роля изпълняваше Иржина Шворцова, помня и Владимир Меншик. Шворцова май стана и член на ЦК на чешката компартия.
Другият голям чешки сериал беше „Болница на края на града”. Минаха години, докато видим „Спешно отделение” и разберем, че този тип сериали всъщност са измислени от американците.

Сръбският хит беше „Горещ вятър” с Любиша Самарджич в главната роля. Още в главата ми звучи песента – лайтмотив на филма. Казваше се „A SAD ADIO” и не е проблем да се открие в Интернет.
Интересът на зрителите обаче не стоеше на едно място и съвременните драми вече не ни задоволяваха. Някъде по това време всички се вторачихме в космическата одисея „Седморката на Блейк”. Тогава научихме думата „телепортиране”, разбрахме, че рано или късно ще има и мислещи компютри, с които ще може да се разговаря.
Следващия фантастичен сериал”Планетата на маймуните” нямаше този успех, но името на една от маймуните- Урко, стана прякор на сума ти и българи с маймунско поведение.

„От „Шогун” с Ричард Чембърлейн научихме какво е „сепуко”.
„Туийн Пийкс” също стана популярно име – в Пловдив още има ресторант с това име.
Едва ли една от последните акции на МВР щеше да се казва „Октоподите”, ако не беше прочутият сериал с Микеле Плачидо.
Десантът на латиноамериканските сапунки бе подготвен от култовия сериал „Робинята Изаура”. Ех, как обичахме Изаура и как мразехме Леонсио.

Имаше един руски виц – вървят две колхознички: едната мъкне наръч дърва, другата кош с тор, пъхтят и си говорят:”Снощи като видях как Леонсио прати Изаура на плантацията и кръв ми прокапа от сърцето…”
Ако не се лъжа, преди 1989 гледахме „Коломбо”, след това май беше „Алф”…

Aнджeлинa Джoли e peшeнa дa ocтaви Шaйлo дa бъдe тaĸaвa, ĸaĸвaтo иcĸa дa бъдe!
Бpaд Πит e в yжac oт нoвинaтa, чe 12-гoдишнaтa мy дъщepя – Шaйлo Джoли Πит, e зaпoчнaлa пpoцec нa cмянa нa пoлa c блaгocлoвиятa нa мaйĸa cи Aнджeлинa Джoли, пишe Nеwѕрunсh.

Cтapтът нa xopмoнaлнoтo лeчeниe e пocтaвeн oщe пpeди гoдинa и мoмичeтo вeчe e нa път дa ce пpeвъpнe в мeчтaнoтo мoмчe, или тaĸa пoнe твъpдят paзличнитe мeдии, пpeд ĸoитo Aнджeлинa Джoли e дaвaлa изявлeния пo въпpoca.


Oщe oт мaлĸa Шaйлo пpeдпoчитa дa нocи пaнтaлoни и дa бъдe c мъжĸa пpичecĸa. Πpeз 2009 г. тя зa пъpви път ce пoявявa пyбличнo c aбcoлютнo мoмчeшĸи дpexи, зa дa дaдe яcнa зaявĸa пpeд oбщecтвoтo, чe тoвa я ĸapa дa ce чyвcтвa дoбpe.

ocoбeнocтитe нa пpeдпoчитaниятa cи пpeз гoдинитe Шaйлo винaги e билa пoдĸpeпянa и oт двaмaтa cи poдитeли. Явнo oбaчe мaлĸaтa гocпoжицa изoбщo нe ce e шeгyвaлa и днec тя ĸaтeгopичнo cмятa дa пpeминe oт дpyгия бpяг. Koeтo oбaчe, зa paзлиĸa oт мaйĸa ѝ, дaлeч нe ce xapecвa нa бaщa ѝ, възпpиeмaл дoceгaшнитe ѝ пpиcтpacтия caмo ĸaтo вpeмeнeн ĸaпpиз.

B oщe пo-гoлям пoтpec oт нoвинaтa ca poдитeлитe нa Бpaд Πит – бaбaтa и дядoтo нa Шaйлo. Πo дyмитe им тe нямaли пpeдcтaвa oт peшeниeтo нa внyчĸaтa cи и пo ниĸaĸъв нaчин нe иcĸaт тoвa дa ce cлyчи c нeя.

Aнджeлинa Джoли пoдĸpeпя peшeниeтo нa дeтeтo cи oщe пpeди двe гoдини. Aĸтpиcaтa нeвeднъж e пpизнaвaлa в интepвютa, чe щe ce cъoбpaзи c жeлaниeтo и пoтpeбнocтитe нa дъщepя cи, нeзaвиcимo ĸaĸви щe бъдaт тe. Tя ѝ бeшe вepeн cъюзниĸ, дopи ĸoгaтo Шaйлo нacтoявaшe дa ce нapичa Джoн или Πитъp.

„Шaйлo e чoвeшĸo cъщecтвo cъc cвoбoднa вoля. И ĸaтo тaĸoвa тя имa пълнoтo пpaвo дa избepe пoлa, c ĸoйтo ce идeнтифициpa“, зaяви aĸтpиcaтa в интepвю пpeд Ѕun пo-paнo.

Paзлични мeдии paзĸpивaт, чe Aнджeлинa Джoли изцялo плaщa тepaпиитe пo тpaнcфopмaциятa нa дeтeтo, ĸoeтo вeчe e пpeминaлo нa xoмoнaлнo лeчeниe. To пocтeпeннo щe пpeoбpaзyвa жeнcĸoтo тялo в мъжecтвeнo. Cъщитe твъpдят, чe пpoмянaтa нa звeзднaтa дъщepя щe ce cлyчи в xиpypгичнa ĸлиниĸa Yоunіquе в Caнтa Moниĸa в Kaлифopния.

Cпopeд лeĸapитe пepиoдът, в ĸoйтo ce нaмиpa Шaйлo – нaчaлoтo нa пyбepтeтa, e ocoбeнo пoдxoдящ зa тpaнcфopмaциятa, тъй ĸaтo физичecĸи мoмичeтo вce oщe нe e paзвилo cвoятa жeнcтвeнocт. Toзи фaĸт тe oбяcнявaт c тoвa, чe пpoмeнитe, ĸoитo нacтъпят cъc cмянaтa нa пoлa, нямa дa бъдaт тoлĸoвa peзĸи и вcичĸo щe ce cлyчи мнoгo пo-лecнo и бeзпpeпятcтвeнo.

Източник: woman.bg


Bмecтo дa бъдe мyзeй, дoмът нa вeлиĸия Гeopги Πapцaлeв в cтoлицaтa ce изпoлзвa зa бизнec цeли, aлapмиpaт възмyтeни apтиcти. Oтcĸopo aпapтaмeнтът нa лeгeндapния ĸoмиĸ бил пpeвъpнaт в мяcтo зa нeтипични зaбaвлeния, нaпoдoбявaщo зaтвop.Bcичĸи мepaĸлии дa ce впycнaт в пpиĸлючeниeтo, извecтнo пo цял cвят ĸaтo ecĸeйпpyм, ĸoeтo ce пpeвeждa oт aнглийcĸи ĸaтo „cтaя зa бягcтвo“, били зaĸлючвaни в пoмeщeниятa, в ĸoитo няĸoгa Πapцaлeв cъбиpaл apтeлитa нa Бългapия.


И cлeд пopeдицa oт зaгaдĸи тpябвaлo дa нaмepят нaчин дa излязaт oт ĸъщaтa. Koйтo гo нaпpaвeл зa нaй-ĸpaтĸo вpeмe, пeчeлeл, пишe „Peтpo“.

Toзи вид aтpaĸция oт гoдини e xит в цял cвят, a нeoтдaвнa нaвлeзe и y нac. Πpeз aпapтaмeнтa нa Πapцaлeв, ĸoйтo няĸoгaшнитe мy cъceди нapичaт „дoбpoвoлeн зaтвop“, ca минaли вeчe нaд 7000 дyши oт Бългapия и чyжбинa.

Жилищeтo нa пъпa нa Coфия, в ĸoeтo лeгeндaтa живя 11 гoдини, cъбиpaлo ocнoвнo млaди xopa, ĸaтo мнoгo oт тяx изoбщo нe знaeли ĸoй e тoй, въпpeĸи чe няĸoи oт вeщитe мy пpoдължaвaли дa бъдaт чacт oт интepиopa.

Πpeди дa ce впycнaт в пpиĸлючeниeтo, yчacтницитe виждaли нeгoвaтa ĸaминa, пoд ĸoятo цapcтвeнo виcял пopтpeтът мy.
Haд вxoднaтa вpaтa cтoял нaдпиcът: „Cмexът e cepиoзнo нeщo. He мoжeм дa ĸapaмe xopaтa дa ce cмeят нa глyпocти“, a вeднaгa cлeд нeгo билa пoзициoниpaнa и зaĸaчaлĸaтa, ĸoятo няĸoгa aĸтьopът e пoлзвaл.

Дopи cтapитe пoлилeи cъздaвaли впeчaтлeниe зa пpиcъcтвиeтo нa лeгeндapния ĸoмиĸ.

Maлĸoтo aнтpe билo пoмeщeниeтo, ĸoeтo мoжeлo дa ce види oт вceĸи гocт нa aпapтaмeнтa. A cпaлнятa, ĸyxнятa и eднa oт нeгoвитe cтaи били дocтъпни caмo зa игpaчитe, ĸoитo cи зaплaщaли.

Πoмeщeниятa в aпapтaмeнтa нa eĸpaнния чичo Maнчo нямaли нищo oбщo c видa, в ĸoйтo ги пoддъpжaл няĸoгa тoй. Haвcяĸъдe имaлo вeчe лaзepни cвeтлини, чepни зaвecи, cтpaxoвити звyци, caндъци, нeвидими пpeгpaди и дpyги злoвeщи дeĸopи.

Жeлязнaтa cиня вpaтa нa мaлĸaтa yличĸa близo дo Бopиcoвaтa гpaдинa нe ce oтвapялa caмo c eднo пoзвънявaнe. B eдин мoмeнт ce oтĸpexвaлa caмa, cяĸaш я движeл дyxът нa Πapцaлeв, ĸoйтo, aĸo бeшe жив, щeшe дa гoни 93 гoдини.

Hoвитe cтoпaни нa дoмa мy имaли aпeтит и ĸъм aпapтaмeнтa нa cъщo пoĸoйния Бaтe Hиĸoлaй, ĸoйтo имaшe имoт в cъщaтa cгpaдa.


Mиxaил Бapишниĸoв e нe caмo eдин oт гepoитe в ĸacoви ĸинo пpoeĸти, ĸaĸтo нaпpимep „Πoвpaтнa тoчĸa“, филмитe „Бeли нoщи“ (c Xeлън Mиpън и Изaбeлa Poceлини) и oщe „Taнцьopи“, ĸaĸтo и знaĸoвия „Бapишниĸoв нa Бpoдyeй“ c Лaйзa Mинeли, ĸoитo имa 3 нaгpaди „Eми“.

мнoгo мaлъĸ yпopитo тpeниpa бaлeт, нo ocвeн жeлaниe зa ycпex имa и мнoгo тaлaнт в нeгo. Зaбeлeжитeлeн, нa 20 г. e вeчe вoдeщ бaлeтиcт нa pycĸaтa cцeнa, в Kиpoв бaлeт. Πo-ĸъcнo eмигpиpa зaд Oĸeaнa и cтaвa чacът oт Aмepиĸaнcĸият бaлeтeн тeaтъp, a тaм гo пocpeщaт c oтвopeни oбятия, цитиpaнo пo издaниeтo „Eвa“.


B житeйccĸи плaн имa cвoитe тpyдни пepиoди, нaй-вeчe, ĸoгaтo oщe ĸaтo дeтe гyби мaйĸa cи, тя caмa cлaгa ĸpaй нa живoтa cи. Ho Mиxaил Бapишниĸoв pядĸo ĸoмeнтиpa пyбличнo тeмaтa и нe я пpeвpъщa в цeнтpaлнa, дpaмaтичнa тoчĸa нa живoтa cи.Имa тpи cъпpyги и cвoитe 4 дeцa, нaй-гoлямaтa мy дъщepя ce ĸaзвa Aлeĸcaндpa и e плoд нa вpъзĸaтa мy cъc звeздaтa нa aмepиĸaнcĸoтo ĸинo Джecиĸa Лaнг.

Hиe щe дoбaвим, чe мoжe дa гo пoмним и oт poля в пopeдицaтa Ceĸcът и гpaдът ĸaтo гaджeтo нa Kapи Бpaдшoy зa няĸoлĸo ceзoнa. Bиcoĸ eдвa oĸoлo 1,62 Бapишниĸoв  e cилeн и xapизмaтичeн тaлaнт, ĸoйтo e зaпoмнeн и c тoвa, чe чaĸ дo 50 гoд. възpacт yчacтвa в пocтaнoвĸaтa „Жизeл“ – бaлeтeн cпeĸтaĸъл.


На 88-годишна възраст в Москва почина световноизвестният съветски и руски режисьор Георгий Данелия, съобщи за РИА „Новости“ семейният приятел на твореца Юрий Рот.

Тъжната новина бе потвърдена и от Съюза на филмовите дейци на Русия. Съпругата на режисьора Галина съобщи, че сърцето Георгий е спряло. „105 минути София – историята на града“ Пълнометражният документален филм „105 минути София“ представя всички исторически етапи, през които София е преминала, за д... Прочети повече През февруари Георгий Данелия беше хоспитализиран с възпаление на белите дробове. Неговото състояние беше диагностицирано като стабилно тежко.

Той беше поставен от лекарите в изкуствена кома, предаде БГНЕС. Данелия е роден на 25 август в Тбилиси, но много скоро семейството му заминава за Москва. Там завършва Московския архитектурен институт. Успоредно с работата си на архитект, той се снима в киното. През 1956 г. започва да посещава Висшите режисьорски курсове към киностудията „Мосфилм“.

През 1960 г. на голям екран излиза неговият дебютен филм „Серьожа“, който печели Гран при на Международния фестивал в Карлови Вари. Световна известност му донасят лентите „Не горюй!“, „Афоня“, „Мимино“, „Кин-дза-дза!“. Те са показани и в България и го превръщат в един от любимите съветски и руски режисьори на българските зрители.


Теодора Духовникова и Владо Карамазов са най-красивата двойка в българското кино
Продуцентът Евтим Милошев стои зад най-хитовите сериали в българския тв ефир в момента – медицинската сага „Откраднат живот” и криминалната мистерия „Дяволското гърло”. В творческия му актив са още „Столичани в повече”, „Дървото на живота” и др.
Милошев разкрива как се създават успешни филмови проекти, ще има ли нов сезон на „Откраднат живот”, какви инциденти са се случили зад кадър по време на снимките на „Дяволското гърло” и прави прогноза за бъдещето на сериалите в световен план.

- Г-н Милошев, според критици и зрители сериалът „Дяволското гърло” е на световно ниво и би могъл да се излъчва по екраните в чужбина. Значи можело. Каква е тайната?

- Първо, благодаря за оценката. Няма тайна. Само сериозна работа, професионална на всички етапи на производство, като се почне от развитието на проекта, сценария, правилното избиране на място за снимки, правилния кастинг, режисурата, постпродукцията. И е налице крайният продукт.

- Не рискувахте ли, нагазвайки в жанр, в който има куп телевизионни холивудски образци?

- Не, това не ме притеснява, защото ние създаваме продукт за нашия местен български пазар. И много повече ме е вълнувало какво няма на нашия пазар. Иначе трудно може да се разкаже история или да се направи нещо, което светът да не го е чувал и да не го е виждал. Особено в сферата на аудиовизуалните изкуства. Вдъхновявал съм се от световни образци – от всичко през последните години след бума на сериалите в световен план. Станахме свидетели на промяната на целия пазар на създаване на аудиовизуални произведения. След впрягането на цялата холивудска машина в създаването на сериали има много неща, които си струва да се гледат. Конкретно в случая ме е вдъхновявал  „Истински детектив”, и то доколкото там много умело средата беше част от разказа. Естествено, аз си гледам нашите предимства, българските. Родопите, където снимахме, са невероятно място, красиво, магично, мистериозно, енергийно. Това беше голямо вдъхновение – самата среда. Родопите са герой в сериала. Защото историята в „Дяволското гърло” не би могла да се случи на друго място.

- Филмът е брилянтно заснет.

- Той е комплекс от заснемане, режисура, постпродукция и всичко това - стъпило на основата на добър сценарий. Киното е комплексен спорт, отборна работа.

- Теодора  Духовникова и Владимир Карамазов излизат от клишето на красиви лица и правят изненадващи филмови роли, какво им костваше това?

- Аз не мога да се съглася с това, че има такова клише, защото и тя, и той имат невероятни актьорски интерпретации и на сцената на Народния театър, и в киното. Но като цяло те са различни, изграждат различни образи от очакваното може би, защото съдържанието е такова и защото така са поставени. Защото режисьорите са си свършили добре работата. Имаше много силен творчески процес между режисьорите и актьорите и това дава добър резултат. Мислено е много, работено е много. Преди да започнем снимките, се опитах да създам една творческа среда там, на място, в Родопите. Нашата база беше в Пампорово, в хотел „Орловец”, където събрах екипа една седмица по-рано. Идеята беше да работим, преди да започнем снимките – по сценария, режисьорите с актьорите... Нещо, което в сериалите не се случва, при тази динамика няма много възможност за такъв тип работа. Мисля, че това имаше значение.

- И Духовникова, и Карамазов признават, че им е била доста трудна работата по този сериал...

- Целият процес беше много труден поради няколко причини. Имахме ограничен брой снимачни дни – по 4 за един епизод, което е адски критично и малко време за сериал, който се случва в реална локация. Втората трудност бяха малкото почивни дни, защото работата беше разделена на два цикъла по 25 дни с по едва 2 почивни дни. За екипа беше много изтощително и изморително. Имаше много контузии. Владо например си разкъса дланта, катерейки се по една стена, което наложи да му се правят шевове. Но адреналинът в работата беше толкова силен, че той дори не обърна внимание на този инцидент. Друг актьор имаше криза, получи зъбен абсцес. В състояние на стрес се случват такива неща. Най-важното за мен по време на снимките бе да се пазят здравето и животът на хората в екипа.Когато си два месеца в планината, всеки ден под върхово напрежение, и психически, и физически организмът се изтощава. Няма време за пълноценна почивка, това е един убийствен ритъм, който поставя на изпитание физическо-волевите качества на човек.

- В сериала има шокиращи кървави кадри, а вие дори сте искали да ги подсилите?

- Жанрът предполага такива кадри. В първоначалния вид на сериите те наистина бяха по-крайни, но заради широката аудитория, до която достига филмът, решихме, че е хубаво някои неща да ги прецизираме.

- Вярно ли е, че героят на Стоян Радев е страховитият убиец, както бе тиражирано в някои медии?

- Ха-ха, предполагам, че до края на сериала всеки един герой ще мине през елемента на подозрение. Това е и смисълът на един такъв тип разказ. Но съм убеден, че ще има доста сериозна изненада за публиката.

- Тоест сериалът вече заживява като градска легенда...

- От първи епизод е така. Вълната на одобрение е огромна, да не звучи нескромно. Важно е, че критиката и елитната част от тази индустрия оценяват изключително високо този проект като направа, като художествени качества, като разказ и краен продукт. Това е много висока оценка.

- Карамазов и Духовникова минаха ли на кастинг за ролите?

- Толкова много опит натрупах, че особено по отношение на главните роли още на ниво писане имам вече в главата си идея кои актьори, как. Често пъти самите сюжети ги развиваме спрямо конкретни актьори. А когато правим кастинги, е по-скоро да видим как ще взаимодействат помежду си актьорите, дали ще се получи химия по отношение на любов, омраза, партньорство. В повечето случаи за главните актьори не правя кастинг. Скоро се шегувахме, че Теодора и Владо са най-красивата двойка в българското кино в момента, невероятни са, те и в живота са приятели. В „Дървото на живота” също се срещнаха в съвсем друга среда, в друга битност. Има много творческа близост между тях - и житейска, и сценична на сцената на Народния театър,  наистина са много готини.

- И в този ваш тв проект отново играе Васил Банов. Някой би си помислил, че това е реверанс към сина му – културния министър Боил Банов?

- Да, някой би могъл да си помисли така. Но първо, нямам бизнес отношения с Боил Банов, тоест не работя с държавни субсидии. Иначе по линия на Асоциацията на филмовите и телевизионните продуценти имаме поредица от работни отношения, свързани с функционирането на филмовата индустрия.Второ – нашата творческа среща с Васил Банов датира много преди синът му да стане министър. Ние с Васил се срещнахме професионално през 2011 г. в „Столичани в повече”, когато той дойде да изиграе няколко сцени в първа серия. И тогава си казах, че никога повече няма да снимам какъвто и да е проект без Васил Банов. Не започвам нов филм, без да го поканя. Той е много добър актьор, с когото имам прекрасни човешки, приятелски взаимоотношения.

- Не  е ли проблем, че в българските сериали се повтарят едни и същи актьори? Това ли е причината да пратите в „чужбина” Карамазов и Духовникова в „Откраднат живот”, за да заблестят сега в „Дяволското гърло”?

- Аз също не смятам, че трябва да има повторение на едни и същи актьори във всички проекти, защото това вреди на образите. Когато зрителят заживее със съдбата на героя на някой актьор, след това изпитва дискомфорт, когато трябва да го гледа в същото време в друг образ в друга история. И това не е много окей. Да, реших, че така ще бъде по-добре и по-честно и към зрителите, и към героя, и към актьора - да не се засичат по едно и също време в различни проекти, какъвто е случаят с Владо и Теодора. Ако можеше всеки проект да бъде с различни актьори, щеше да бъде много добре.  В „Откраднат живот” са участвали вече над 1200 професионални актьори – и то за сериозни роли, не говоря за масовка.

- Сега, когато излъчват „Откраднат живот”,  „улиците опустяват” като едно време. Няма запален тв фен, който да пропусне епизод. 7 сезона, над 300 серии - очаквахте ли такъв бум?

- Когато се заема с нещо, му давам целия си опит, познания, любов, енергия. Аз не мисля за резултата, не мисля дали ще „опустеят улиците”. Може да си внушавам, но е имало моменти, в които съм си мислел, че наистина този ефект се получава – и по времето на „Столичани в повече”, и сега с „Откраднат живот”. Така или иначе, проектите се радват на огромен зрителски интерес. Това, че улиците опустяват, е една метафора. Но хубаво е, когато зрителите седнат и  гледат с кеф.

- Зрителите обаче искат да знаят ще има ли нов, осми сезон?

- Те, зрителите, го решават. Не го решава нито някой офис, нито някоя централа. Докато гледат и обичат проектите, които се излъчват, те със сигурност те ще имат своето продължение. Все още не съм говорил с телевизията за следващ сезон, но резултатите  са такива, че предполагат проектът да продължава.

- Вярно ли е, че сте плакали на снимките на „Откраднат живот”?

- Беше много емоционално. Това беше сцена, в която пациент на Юлиан Вергов беше моят син, той участва в сериала. Това беше моментът, в който той отиде при детето и му съобщи, че се е разболяло от много тежка болест, почти нелечима. Когато гледахме сцената на контролния монитор, не можах да се въздържа, защото този герой се играе от моето собствено дете. И самият Юлиан се разплака, той толкова силно влезе в тази роля, в тази сцена. Нашата работа е свързана с емоции и някак си не можах да се сдържа.

- Имате ли любими герои в сериала?

- Всеки герой заживява свой собствен живот и  с напредването на работата аз и колегите започваме да възприемаме актьорите с техните екранни персонажи. Това е много странно. На снимачната площадка аз се обръщам към актьорите не с техните имена, а с имената на героите им. Което означава, че човек заживява със съдбата на героя. Колкото е по-добър актьорът, превъплъщението му те завладява и започваш да живееш с неговата история.

- Братята Халваджиян не сполучиха със сериала „Полицаите от края на града”, Димитър Митовски - ”Под прикритие”, в момента не е в играта, сериалът „Господин Х и морето” не оправда очакванията... Как се чувствате като монополист в тв киното, не ви ли липсва конкуренцията?

- Аз ще се въздържа от оценка, защото тези хора са мои колеги. Но мога да кажа, че конкуренцията ражда качество. Това е процес, монопол не е точната дума, но конкуренцията развива. Това е най-доброто, което може да има и аз съм за това.

- „Дяволското гърло” стои много по-добре от куп игрални филми за голям екран – не е ли това пропуснат шанс?

- Би могло, но съм го мислил като сериал. Тук става въпрос вече за бизнес модел. Да се прави филм в България без държавна субсидия, не е печелившо начинание. Не се получава бизнес моделът по ред причини. Било ми е интересно тази история да се разкаже в 12 епизода, а не в един час. Така реших и не съжалявам, харесва ми много.

- В сериалите ли е бъдещето?

- С промяната на дистрибуцията на аудиовизуалните произведения, със създаването на тези глобални интернет платформи потреблението тотално се промени. Сега цялото аудиовизуално съдържание е достъпно на телефона, на таблета, на компютъра, на модерните смарт телевизори, с които можеш да си избираш какво да гледаш. Аз гледам моите деца – те имат съвсем други потребителски навици. Те не следят телевизията по начина, по който ние я следим. Различният начин на потребление смени съдържанието. Да  разкажеш история във формата не на час и половина, както е класическото филмопроизводство, а в 8, 10, 12 епизода, става все по-модерно. Аз не казвам, че киното ще умре. Казвам, че потреблението променя формата на разказа. Това са аудиовизуални произведения, въпросът е как стигат до потребителя. Смятам, че този бум на сериали не е случаен и тази форма ще продължава да се развива в глобален мащаб. Допреди десетина години беше немислимо холивудски продуценти, режисьори и водещи актьори да влизат в тв сериали. Това не се случваше. Тв сериалите не можеха да поемат този бизнес модел, за да може да влязат най-големите звезди в Холивуд. Сега всичко е различно. И всички са там. Вече няма звезда, режисьор или продуцент, който да не работи в сериали. Това е тенденция и смятам, че така ще се развива този пазар.


Вероника Йорданова/Ретро.бг/

"Кольо беше един вечен оптимист, вярваше в доброто, и хората така го приемаха. Беше човек в истинския смисъл на думата и можеше на всеки да каже блага дума, хората разговаряха свободно с него. Той беше адски нужен човек за този свят. Това заяви в ефира на БНТ актьорът Славчо Пеев.

"Последно когато игра в пиеса, казваше  само, че не е гладен и че нищо не му се яде, а беше толкова слаб. Ние се притеснявахме за него и искахме да го накараме да хапне нещо, но той отказваше. Но тогава публиката беше изкарана от равновесие заради неговото участие. Ръкопляскаха много", добави още той. "Всичко в театъра обичаше Никола Анастасов", от микрофона до пердетата, разказа през сълзи Пеев. И добави, че той е бил извънземен човек в отношението си към хората.


Любимият комик Георги Парцалев бил шпионин на Мусолини по време на Втората световна война. Това клепат агентите на Държавна сигурност по адрес на актьора в досието му, което беше разсекретено наскоро от Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежност към ДС, разкрива “Телеграф”.

Според тях той е възхвалявал Хитлерова Германия и е доносничил на фашистките управници за проявите на прогресивните младежи. Именно заради тази му дейност в бурната му младост, а не заради интимните му предпочитания, както биха предположили мнозина, актьорът влиза в полезрението на службите.

Досието му с печат „Строго секретно“ съдържа 53 документа от средата на 50-те до началото на 60-те, които разкриват неподозирани тайни от биографията на звездата от „С деца на море“ и „Тримата от запаса“.

"В човешкия живот е хубаво да се случват случки. А то, пробуждането, все някога идва. Трябва да го чакаме, не да го търсим. Времето не бърза за никъде. И ние не трябва да бързаме. То все някога ще дойде. Пробуждането е индивидуален акт. При мен дойде насън и аз, който в живота си бях написал само едно писмо до майка си в казармата, седнах пред белия лист и написах стихотворение. Давам го на жена ми.

Тя чете и пита:

"Какво е това?". "Не знам", отвръщам аз. "И аз не знам, но е много красиво“. „Чакай, викам, да ти напиша още едно“, после и още едно... Никога не задрасквам. Слагам точка. И край. Така отидох в света на думите. Но сега не ми се пише. Както и не ми се играе. Какво друго можех да правя, освен да остарявам на екрана. Нито чакам следваща роля, нито чакам да се усъвършенствам. Край! Това вече е направено. Защо да го повтарям? И хайде! Живеене! Нищо не може да замени живота. Другото не съществува. Забелязали ли сте, че думите са живи само когато и човекът е жив. Само изречени от жив човек те имат енергията да пърхат и да политат."„Целта винаги ще бъде на крачка от теб, докато не чуеш сърцето си“.

„Малка част от живота е заета от пълните със смисъл моменти. Много често те приключват още преди да започнат, въпреки че осветяват бъдещето, и правят хората, които са създали тези моменти, незабравими.“"...Ти имаш воля, вяра и живот. Всичко ти е дадено. Казваш ли си: “Аз сега ще вярвам и тогава ще живея”? Не, не можеш да ги разделиш нещата. Аз не си задавам въпроса защо живея. Ами защото живея. Това е феноменът. Облакът задава ли си въпроса: “Аз имам вяра и пускам дъжд”? Като кажеш „вяра”, това те ограничава. Същото е да кажеш “имам цел”. Пак те ограничава. Всяка дума ограничава. Живеето не ограничава. При живеенето не съществува никакво “трябва”. Просто факт. Когато искаш нещо да постигнеш, казваш “на всяка цена”. Живеенето не е на всяка цена, то не разсъждава."

"Работата на човека на тази планета е да предизвиква възхищение. Да вдъхновиш. Не само с работата си, а просто като се сетиш за някой човек, да си кажеш: „Възхитителен“. Не че е талантлив, че е известен актьор. Не. Просто да предизвика възхищение, като едно дете. Човек успее ли това да го постигне в един човек, значи всичко е постигнал."

ARTday.bg

Старото Кино е като старото вино,все по-добро!
Трима колеги. Дантон, Петър и Андрей работят на петия етаж на едно учреждение. Те са приятели, нормално се справят със служебните си задължения и ден след ден споделят професионалното си и лично битие.

Всяка сутрин с нарастващ интерес те се редуват да гледат с бинокъл упражненията по аеробика на младо момиче в отсрещната сграда. Това занимание се превръща в част от ежедневието. Спокойното им съществуване е нарушено от неочаквана новина: един от тях може да бъде командирован в Япония.

Това е повод да започнат „маневри на петия етаж“ приятелите стават врагове, прибягват до интриги, предателства и измяна. Идва краят и се оказва, че всичко е било напразно, ще замине най-вероятно директорът. Така те отново са заедно, отново на прозореца с бинокъл в ръце.

          Състав:
       
Стефан Данаилов-Дантон Тахов - „Тахана“

Велко Кънев-Петър Петкин

Антон Радичев- Андрей Гранитски - Графа

Венцислав Вълчев-Другаря Русев

Васил Стойчев-Другаря Костадинов

Иван Григоров-Другаря Сотиров

Мария Стефанова-Мичона

Анета Сотирова- Стефчето

Мария Статулова-Вили, жената на Петкин

Искра Радева-Жената на Тахов

Валентина Борисова-Колежката на Стефчето

Павел Поппандов-Непознатият на гарата

Марина Костова- Венета

Мая Зуркова-Бивша Тахова 

Иван Янчев-Тъстът на Тахов

Ясен Василев-Милевин-Синът на Тахов

Божидар Искренов-Асансьорният техник

Георги Наумов-Автомонтьор

Актьорът Кирил Господинов, превърнал се във всенароден любимец с ролята си в култовата комедия „Баш майсторът“, напусна този свят на 68  години. Умря, сломен от мизерия и самота. Човекът, който на екрана се правеше на голям тарикат, се оказа безпомощен като дете в условията на „дивия капитализъм“ от началото на 90-те. За да свързва двата края, след пенсионирането си отвори малка бакалия в столично предградие, но „бизнесът“ му безславно фалира по време на Виденовата зима. Завличат го нелоялни доставчици, затъва в борчове, налага се да ипотекира таванчето, където се е приютил със сина си Николай… В един момент, омерзен и отчаян, комикът напусна София и се пресели във Варна, където е живял като дете. Виталността му беше пословична, обаче и тя не можа да победи купищата болести, връхлетели го след принудителното оттегляне от сцената.

„Последните му години бяха много самотни, споделя неговата колежка Илка Зафирова, но той беше изпълнен с някакво спокойствие. Киро беше шантав човек, нестандартен, различен от всикчи останали….“, сигурна е звездата на театър „София“.
Гларусът, който сваляше с финт мацките в „Шведски крале“, нямаше особен късмет с жените. Като студент преживява изпепеляваща любов с ученичка. Женят се, ражда им се дете, но момичето е прекалено незряло за съпруга и майка. Тръсва бебето на бащата и… тръгва да си дири късмета. Така стига чак до Франция, където се омъжва повторно за местен богаташ.

 А синът й Николай се запознава с майка си като ученик в гимназията. След провала на ранния брак и раздялата с „момичето на мечтите си“ Кирил Господинов напразно се опитва да удави мъката си в алкохол. Но еуфорията е кратка и обикновено завършва в участъка. Любим партньор в разпивките и поразиите е колегата от Сатирата Константин Коцев. Двамата авери пресушават заедно цистерни с вино, свалят гаджета, зъбят се на системата от кръчмарската маса, изобщо, вършат всевъзможни диващини от гледна точка на соцморала… И на сутринта, махмурлии, редовно се събуждат на един нар в участъка, гушнати един в друг като мечета. Това щуро приятелство окриляло баш майстора до определен период – за да се сгромоляса във върло разочарование.

„С Константин Коцев много често си казвахме: „Феранте пала ом либер!“ Живей за свободата! И много често повтаряхме, че сме свободни, че сме независими… А то какво – Константин Коцев и член на пратията стана, и всичко… Скъса със своята независимост.
Стана и роб на пари. Да е жив и здрав!“, изля насъбралата се в душата му горчилка Господинов.

Преди смъртта си комикът насоли яко и много светила на родния театър. Особено непримирим беше към Георги Калоянчев. В спомените му той е представен като деспот, интригант и придворен шут на Тато.
„В Сатирата стоях само три години, защото там беше невъзможно да се диша, разкрива симпатичният „шмекер“. Калоянчев и Кольо Анастасов не даваха роличка да вземеш от тях. Калоянчев се държеше като абсолютен господар в театъра. Той прогони Маврото, Милен Пенев, Методи Андонов… На всичкото отгоре по онова време съпругата на Методи му беше любовница. Измисли, че са говорили против него, което не беше вярно, и ги изгони от театъра. Не му е коствало много да ги изхвърли – един четвъртък при Тато и… готово. Живков правеше такива услуги на фаворитите си.
Калата, освен че е надарен от природата, е много кофти човек. Той всеки четвъртък ходеше при Живков да му разказва вицове. И всеки четвъртък се събирахме в клуба на Сатиричния театър и го чакахме да се върне от посещението си при Тодор Живков и да каже как е минала срещата. И той влизаше в клуба като абсолютен господар и казваше: „Ей сега идвам от бай Тошо. Приказвахме си…“ И ни обяснява как е минала срещата и какви вицове му е разказвал.
5834По едно време Калоянчев воюваше с всички. С Парцалев, със Стоянка Мутафова, с Никола Анастасов… Но най-вече с Парцалев. Калата беше враг на Парцалев. Ненавиждаше го. Кольо Анастасов пък успя да се докопа след Калоянчев до поста партиен секретар на Сатирата. И двамата станаха врагове. Жестоки. До гроб!“, намери смелост да изнесе кирливите ризи на колегите си покойният актьор.

Но животът е въртележка. В него има не само тегло, а и триумф. Нищо, че първото може да трае години, а другото – само миг. Такъв звезден миг за Кирил Господинов става срещата му с Леа Иванова, при която българската „лейди суинг“ му прави… любовно признание! От дете тя била неговият кумир в естрадата, но бъдещият маестро на комедията и насън не е могъл да си представи, че изпълнителката на „Чико от Порто Рико“ също ще бъде негова заклета фенка.
Паметната случка се разиграла в средата на 70-те след някакъв гала-спектакъл във варненския Дворец на спорта. Великата Леа била със своята неразделна дружка Стоянка Мутафова. След края на представлението певицата дошла при „баш майстора“ и казала, задъхана от вълнение: „Вие сте моят любимец! Аз много ви харесвам, много ви почитам…“ Господинов бил шашнат от вниманието, което му оказала първата джаз дама на България. Двамата се гушнали нежно и се щракнали за спомен, но за съжаление това било тяхната първа и последна среща. До смъртта на Леа комикът не могъл да си прости, че не е намерил време за по-близък контакт с певицата.

Диляна МОМЧЕВА

ДОСИЕ
10600Комикът има нещастието да започне кариерата си в седмото изкуство с фал старт, тъй като дебютният му филм – „Понеделник вечер“, е спрян от ЦК.
Червените велможи се разгневили, че той показва едно към фалша и идиотизма на почина „бригада за комунистически труд“. В скандалната лента от 1965г. освен Господинов се снима цяла плеяда звезди – Петър Слабаков, Стефан Данаилов, Асен Кисимов, Пепа Николова… Главен сатрап на „Понеделник сутрин“ е тогавашният секретар по идеологията в ЦК на БКП Венелин Коцев. Кирил Господинов го засича случайно на някаква прожекция и го пита кога ще излъчат филма. Функционерът го изгледал мрачно и процедил през зъби: „Филмът „Понеделник сутрин“ ще излезе в понеделник сутрин!“ Лентата е заключена в архива на филмотеката и пусната на екран 22 години по-късно, когато послаинята й вече не са актуални.

Снимките на „Баш майстора“ също не минават без скандал. След като приключват работата по една от сериите, от Киноцентъра викат изпълнителя на главната роля да я озвучи отново. Там са показани двама цигани, които работят в свинефермата, и естествено, говорят с харатерен акцент. Това подразнило цензора от ЦК, защото според партията в българия нямало цигани. На самия Кирил Господинов също му забранили да говори на диалект. „Бях огорчен и ядосан, спомня си актьорът. Но не можех да не преозвуча филма, защото това означаваше да отиде на вятъра трудът на повече от 50 души. Отрязаха освен сцените с циганите и много други ефектни епизоди. Например с пияния поет. Той цитираше Достоевски, като и други велики и големи автори, но беше вечно пиян. Нормално. Ако не беше пиян, нямаше да работи в свинефермата на баш майстора, а щеше да твори стихове и да ги издава. Отрязаха и това, за да не обидят Съюза на писателите“.

До последно „баш майстора“ не спря да боготвори Георги Парцалев. Не крие, че е бил хомосексуалист и докато снимали „Тримата от запаса“, пристигнал в село Бърдарски геран и се настанил в една къща с приятеля си. Господинов описва по-възрастния си колега като „изключителен човек, мъдрец и любимец на мало и голямо“. По време на снимките народът от съседните села се стичал с каруци и камиони да го види и да му стисне ръка. Носели му дамаджани с домашно вино и ракия, баници, погачи, агнета, прасета… Пацо приемал даровете, за да не обиди обикновените хорица, но после гощавал царски целия екип.

Източник:vesti.bg

Най-старото кино в света, в което в края на XIX век своите филми са представяли братя Люмиер, отново ще бъде отворено в южното френско градче Ла Сиота, близо до Марсилия. Кино „Eden“ бе затворено през 1995 г. за ремонт. Напълно реновирана е залата, старите седалки са заменени с кадифени кресла, а килимите с дъбов паркет. Обектът е реконструиран и отвън, фасадата е украсена с мозайка.

Към края на XIX век киното е собственост на приятел на бащата на братята Люмиер, Раул Гайо, и в него пред 250 зрители на 21 март 1899 г. всъщност за първи път в историята е показан филма на пионерите на киното „Пристигане на влака гарата“. Филмът с продължителност 50 секунди, който братята Август и Луи заснели през 1895 г., е черно-бял, ням и показва влак на пара, който пристига на гарата и от него слизат пътници.

Легендата твърди, че при първото показване на филма зрителите били толкова ужасени от влака, който се движел към тях, че скочили от седалките и в голяма паника изтичали навън.

По-късно киното, наречено „Райската градина“ многократно става сцена, на която първите си изяви правят големи френски звезди като Ив Монтан и Фернандел. Но през 80-те години за киното настъпва лош период, неговият собственик е убит от крадци и посетителите започнали да го избягват. До пълното затваряне през 1995 г., киното отваря само веднъж годишно в продължение на седмица по време на местния кино фестивал.

Поддръжниците на възстановяването на антики и исторически забележителности никога не са се отказвали от желанието първото кино да бъде отново отворено, а шансът това да се случи се увеличи, когато Марсилия бе обявена за Европейска столица на културата за 2013 г. Местните власти най-накрая се съгласяват да обновят киното, за което се отпускат шест милиона евро. Киното ще работи като нормален киносалон с частен оператор.

Днес кино „Eden“ ще бъде посетено от актрисите Жулиет Бинош и Натали Баи , и от режисьора Роман Полански. Обновената кино зала с капацитет от 166 посетители няма да бъде само сцена, на която ще бъдат прожектирани филми , на посетителите ще бъде предложена постоянна изложба за историята на киното.

А ето как е изглеждало киното преди и как изглежда сега :





Източник:www.chr.bg


Личният ѝ стил е отличителен белег на една епоха и истинско вдъхновение за милиони жени. Модна и филмова икона, Одри е вечна със своите думи, които подтикват толкова много жени да покажат истинската си красота.

1. „Вярвам в розовото. Вярвам, че смехът е най-добрият начин за горене на калории. Вярвам в целувките, в многото целувки. Вярвам в това да бъдеш силен, когато нищо не е наред. Вярвам, че щастливите момичета са най-красивите момичета. Вярвам, че утре е нов ден и вярвам в чудеса.“

2. „За красиви очи търси доброто в другите; за красиви устни изричай само мили думи; а за хубава стойка, върви с мисълта, че никога не си сама.“

3. „Красотата на жената не е в лицето, истинската красота на жената е отразена в душата ѝ. Тя е грижата, която тя дава с любов, страстта, която тя показва. Красотата на жената расте с отминаващите години.“

4. „Сексапилът е повече от пропорции. Не се нуждая от спалня, за да докажа женствеността си. Мога да излъчвам толкова много сексапил, докато бера ябълки от дървото или докато просто стоя в дъжда.“

5. „Елегантността е единствената красота, която никога не избледнява.“

6. „Красотата на жената се вижда в очите ѝ, това е вратата към сърцето ѝ – там, където пребивава любовта.“

7. „С годините ще откриеш, че имаш две ръце – една, за да помагаш на себе си, и втора, за да помагаш на другите.“

8. „Има червен нюанс за всяка жена.“

9. „Най-важното нещо е да се наслаждаваш на живота си – да бъдеш щастлива – само това има значение.“

10. „Обичам хората, които ме карат да се смея. Мисля, че това е нещо, което харесвам най-много, да се смея. Смехът лекува много болести. Може би е най-важното нещо у човек.“

Одри Хепбърн: , Aнглийска филмова и театрална актриса, носителка на „Оскар“, балерина и общественичка.
От 1988 до смъртта си през 1993 г. служи като посланик на добра воля на УНИЦЕФ. Kласирана от Американския филмов институт като третa най-голямa женскa легенда в историята на американското кино и е билa поставенa в Международната Списък на славата на най-добре облечените жени. Cъщо така е считанa за най-естествено красивата жена на всички времена . 

"Черната пантера" е първият филм, който се излъчва в саудитските кина след 35 години забрана, която ще бъде отменена следващия месец, съобщава "Гардиън".

Премиерата му в Рияд се очаква на 18 април като част от сделка на американската верига AMC, която ще открие 40 кина в саудитски градове през следващите пет години.

Саудитска Арабия е имала няколко кина през 70-те години на миналия век, но духовници ги затварят във връзка с нарастващото ислямистко влияние в целия арабски регион по това време.През 2017 г. правителството заяви, че ще премахне забраната като част от амбициозните икономически и социални реформи, наложени от принц Мохамед бин Салман. Понастоящем той обикаля САЩ, търсейки инвестиции, за да разшири икономиката и да намали зависимостта от петрола.

Саудитските араби са запалените потребители на западни медии и култура. Въпреки забраната за кино, холивудските филми и последните телевизионни сериали са широко гледани и обсъждани.

Първото кино на AMC ще бъде разположено във финансовия район "Крал Абдула" в сграда, която първоначално е предназначена за симфонична концертна зала, коментира изпълнителният директор на AMC Адам Арон. Основната зала включва около 500 кожени седалки, оркестър и тераса, както и мраморни бани, допълва той. До средата на лятото ще бъдат добавени още три екрана. "Смятаме, че това ще бъде най-красивият киносалон в света", обяснява Арон.За население над 32 милиона души, повечето от които са на възраст под 30 години, Саудитска Арабия иска да създаде около 350 кина с над 2500 екрана до 2030 г.

"Възстановяването на кината ще помогне за засилване на местната икономика, като се увеличат разходите на домакинствата за развлечения и същевременно се подкрепят създаването на работни места", коментира министърът на културата Ауад Алауад.

Адам Арон допълва, че очаква същите версии на филми, показани в страни като Дубай или Кувейт, да са подходящи и за Саудитска Арабия. "Холивуд отдавна се е занимавал с чувствителността на Близкия изток и съответно е коригирал филмовия продукт", допълва той.

Източник:news.bg

Полицейски служители са се появили в киносалон в Москва, в който се е прожектирал сатиричен филм за съветския вожд Йосиф В. Сталин, което е станало в незачитане на официалната забрана на излъчването на филма от страна на руските власти, съобщава "Асошиейтед прес".

Московската полиция не е обявила целта на посещението си в кино "Пионер", но то последва предупреждението на руското културно министерство, че киното може да бъде санкционирано в съответствие със закона.

По-рано тази седмица Министерството на културата отмени разрешителното, позволяващо прожектирането в кината на филма на британския режисьор Армандо Янучи "Смъртта на Сталин", след като комунистите и други разкритикуваха филма като подигравка с руската история.

Кино "Пионер" пренебрегна решението на властите и прожектира филма от вчера насам. Излъчването на неразрешен от властите филм се наказва с глоба.

Сталин остава масово почитан в Русия, въпреки бруталните му чистки, при които са били избити милиони хора.

Той идваше от „низините“ – оттам, откъдето, всъщност, идваме почти всички.

Може би и затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях, като коледна елха – и сам иронизираше тази си слабост.

Покрай задочната му разправия с Калоянчев, надълго разговарях със Стоянка Мутафова, и тя ми разказа, как го увещавала да спре да трупа мебели, понеже цялото му жилище било задръстено от тях.

Обаче той винаги казвал едно и също: „В мазата има още място, нека си стоят там“.

Всъщност, искал е да каже, че на никой не му пречат – така че, да бъдат любезни да не му се бъркат в живота.

***

Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. „Ленин“, днешното „Цариградско шосе“, в апартамент под наем – понеже когато събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гарсониера.

На някои артистки със съмнително дарование – огромни апартаменти, а на народния любимец – гарсониера, понеже си е сам.

„Ура“ за справедливостта.

И по този начин пак са го унижавали – и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, и така, както смята за нужно.

***

В апартамента му на „Ленин“ цареше някаква особена атмосфера – „диаболична“, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми.

Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец.

Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена – и Стоянка разказваше, как на всеки 24 май, докато слушал „Върви, народе възродени“, очите му винаги се насълзявали.

Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на актьорското съсловие.

И всеки път все прескачаха Парцалев – някакви .урветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто Парцалев.

Народен любимец, обаче без звание.

Може би и затова Народът го обичаше – в ония години той все още имаше определена слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква степен, без значение дори, колко са талантливи.

***

Веднъж, според легендата, Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“

Знам отдавна тази фраза, и никога не бих посмял да питам за истинността й самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал.

Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.

***

По-интересното е друго – в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.

А сега – прас! – отиваш и дърпаш за езика Калоянчев да каже, какъв е бил Парцалев.

И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно.

Това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избранниците на Съдбата.

Едно напълно ненужно занимание.

Защото – сигурно вече сте го забелязали – някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.

***

Работа е ясна.

Сражението почти е приключило, останала е съвсем малко надежда – и съвсем близо сме до деня, в който на знамето ни трябва да бъде извезан един задник.

А в държава, в която проявяват интерес най-вече към задниците – какво пречи пък други задници да я управляват?

Нищо, разбира се.

***

Времето, все пак, понякога е и справедливо.

Поне по отношение на Парцалев.

Те се занимават със задника му – а той изглежда все по-достолепен.

Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви.

Те говорят за задници – а пък той едва удържа сълзите си, когато ни казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихон – там, край паметника му в Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от амплоата/затвора му на комик.

Голям комик наистина, обаче комик, нали – друго си е да размахваш меча на Цар Шишман, примерно, на сцената на Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в сънищата на българската История…

***

Какви задници, по дяволите, защо ги тикате в очите ни – какво общо имат те с нашия занаят?

Като искате толкова да се занимавате със задници – правете политически предавания, правете нещо като едновремешната „Панорама“, която беше специалист в каденето на тамян тъкмо на задниците.

Не разпалвайте и не търгувайте с най-ниските инстинкти на публиката – защото когато си все в септичната яма на живота, няма как да миришеш приятно…

Направете си новото знаме – онова със задника, но поне изчакайте още малко, докато ги няма неудобните свидетели – такива като Мутафова, например, която и на 95 години е по-жива и духовно по-витална от вас, новите знаменосци.

***

Не говорете за великите мъртъвците така, както го правят ония .айнарки от „Пуси Райъп“ – не влизайте в църквите на тези мъртъвци с кубинки, не разбутвайте с лакти почитателите им, и пр.

Не превръщайте живота и особено изкуството в някаква лудница, от която долитат само грухтене и някакви други неприятни звуци.

И после – кои пък сте вие, че да раздавате индулгенция за едни, понеже сте се цанили за техни кочияши, а пък да обругавате други – понеже дори не си представяте, какво са били, какво са изживели и какви следи са оставили във Времето.

***

След като поразказа някои неща за Парцалев, Стоянка Мутафова спомена и нещо, от което се беше най-притеснила.

Гледала в едно предаване, как някакъв участник сочно, натрапчиво-нахално и продължително се изсеквал срещу камерата.

Стоянка беше поразена от това, че са го оставили да го прави и дори сякаш му са се наслаждавали.

„О, скъпа – казах й аз, – та нали това е идеята на днешната телевизия. Изсекни се срещу публиката!“

***

Веднъж питах Парцалев, кога е разбрал, че хората го обичат.

Събличал си балтона във фоайето на един театър, неволно ударил с лакът едно детенце и то силно се разплакало.

А майка му се навела да го успокоява и рекла: „Мълчи, бе, мамо, Георги Парцалев те удари!“

„Тогава“ – отвърна той.

Източник:afera.bg

Времето не само лекува но и отчуждава, изпраща в забрава известни личности , природни явления и исторически събития. Срещу това се противопоставя човешката памет с най-различни средства в живота.


С тези редове ще се опитаме в най-обобщена форма да припомним името на една позабравена личност. Ако Кирил Господинов беше жив, щеше да отбележи по най-тържествен начин своя 75-ти рожден ден на 24 май, най-българският празник, обкръжен от най-близките си, колеги, приятели и негови почитатели.

Тази годишнина е подходящ повод да си спомним за известния кино и театрален актьор, любимец на поколенията от недалечното минало с нарицателното име „Баш майстора”.
Роден е на 24 май 1934г. в село Гроздево Провадийска община Варненска област с родители Елена и Иван. Баща му Иван е добруджанец и е подгонен от румънските власти в окупирана южна Добруджа за смелостта му да разпространява нелегално български буквари, за да се учат младите добруджанчета на българско четмо и писмо.

Съдбата отрежда на Киро да се роди на най-светлия български празник „Св. Св. Кирил и Методий” - създателите на славянската азбука и книжнина. Тогава, когато природата се събужда за нов живот, облича най-красивите си одежди, уханието на цветята, създават онази красота, която пленява човешкото въображение, повдига тяхното самочувствие, зарежда ги с такава енергия, която удвоява труда на хората и го прав красив като природата. С такова самочувствие и настроение баща му се отправя към общината да запише новия гражданин на България, да спази традицията да бъде дадени името на кръстника. Служителят в общината, който трябвало да извърши този акт, подсказал на бащата, че момчето е родено на велик ден - празника на българските апостоли Кирил и Методий, и че е добре новороденото момче да вземе името на някой от тях. Бащата се съгласява, отхвърля замисленото и избира името Кирил.

С това име Кирил Господинов влиза в историята на българския театър и кино като един от най-известните и талантливи актьори. Той получава не само името на големия апостол, но и неговия талант и призвание да радва хората, да създава такива образи, с които да ги възпитава, да се формират като добри граждани на своята родина. В този смисъл той израства като апостол приличащ на своя съименник. Детството му не е много радостно. Родителите му се грижат за него, но са принудени често да сменят местожителството си, да търсят подходящи условия за приложение на бъчварската професия на бащата.

След връщането на южна Добруджа към майка България, семейството се връща в родна Добруджа в село Търновци, близо до град Тутракан.
Кирил завършва основно образование в този град, а средно в Русе. В това училище на 16 годишна възраст играе в пиесата „Тревога” от Орлин Василев. По негово изказване тази краста да бъде актьор не го напуща до края на живота му.
В най-ранна възраст, в него се пробуждат артистични качества, които са наследство от майчиния род - най-големия вуйчо Слави и прабаба му Руса.

По природа е умен, ученолюбив , наблюдателен със силна жажда за наука. Друга работа не търси, работи в много театри и навсякъде създава силни образи. Почти всички театри в България му правят предложения, но винаги има предпочитания. През 1966г. завършва ВИТИЗ с големи материални трудности. Вечер работи по столове, а денем слуша лекции. Бил е отличен студент. Създава едни от най-силните образи в театъра и киното. Тогавашните поколения, а и по-предните и идните завинаги ще запомнят такива образи в театъра като: Гунчо от „Има смисъл да утепаме мечка”; Шабан от „Човекоядката”; Тикваря от „ Петлето”; Странджата от „Хъшове”, в киното: Алекси от „Понеделник сутрин”; Спас от „Шведски крале”; Спиро от „Тримата от запаса”; ролята в „Птици и хрътки”; Капитанът от „Не се обръщай назад”; Баш майстора от телевизионния сериал за „Баш майстора”, излъчен през периода 1974 - 1983г.

Това са образи, които са получили всеобщо признание от специалисти, негови колеги, приятели, но с най-високите оценки го удостояват зрителите, като става техен любимец завинаги, изпращащи го с бурни овации при всяко негово изпълнение.
Създава десетки положителни образи в много театри и киното. Играл е в 41 филма, в телевизионни сериали и има десетки сценични изяви. Известен е не само в България, но и в много страни от всички континенти по света. Признанието не закъснява. Признателните му съселяни, с оглед увековечаване на името му, именуват читалището на негово име. В родното село Гроздево отворил за първи път очи и поел първата глътка въздух, която му дава сили и талант за да прослави селото си и в залеза на живота си Тервел. Член е на Съюза на Българските Филмови Дейци (СБФД), орден „Кирил и Методий” - първа степен. Следват наградите:
1. Трета награда за мъжка роля в пиесата „Поглед към вековете” на театралния преглед във Велико Търново 1986г.
2. Първа награда за мъжка роля на регионален преглед на българската драма и театър Варна  1969г.
3. Трета награда за мъжка роля (Шабан) от пиесата „Човекоядката”.
4. Награда за мъжка роля (Спиро) за филма „Тримата от запаса” - Варна 1971г.
Най-голямата му награда е любовта на безбройните зрители, които ще го носят в сърцето си и ще я предават на потомството, за да остане завинаги в паметта им, а това е най-величествения паметник за Кирил Господинов във вековете.
Както винаги и този път съдбата на заслужилите хора е жестока. Той си отиде твърде рано от този свят изпитал горчивината на съдбата си в края на живота си, но в последните си мигове той изживял сладостта, че добруджанската кръв го насочи към малкото градче Тервел, което той силно обичаше, където живее най-обичното му семейство - на сестра му Маргарита и нейния съпруг Румен, които го приютяват завинаги на Тервелска земя и той ще остане приятел на това градче, а славата му на голям актьор заслужено ще прерасне в слава на град Тервел, където е неговия вечен дом.
Почивай Киро на тая благодатна Тервелска земя, която те прие в своите обятия  като знак за благодарност за твоята всеотдайност в служба на хората. Това е твоето неоценимо богатство, което ти остави на този свят. Образите, които ти създаде за радост и гордост на всички българи не само в България, но и извън нейните граници, са безсмъртни.
Вечна му памет на Баш майстора!                                                     
Петър Жеков, краевед   

Библиографска справка:
Кирил Господинов - „Баш майстора” - автор Красимир Мишев
Източник:www.ndt1.com

Първи снимачен ден на филма "Борис I". В ролята на владетеля е Стефан Данаилов. "Ламбо, няма да се правиш на звезда, предстои ни много тежка и отговорна работа...", казва режисьорът Борислав Шаралиев. "Няма да се правя - отговаря актьорът - защото аз съм си звезда..."

И е абсолютно прав. Освен че прословутият сериал "На всеки километър" го прави изключително популярен, Ламбо вече е изиграл и запомнящи се роли във филмите: "С дъх на бадеми", "Князът", "Черните ангели", "Обич", "Нона", "24 часа дъжд", "Иван Кондарев", "Юлия Вревская", "Топло", "От нищо нещо", "Дами канят", "Търновската царица" и други.

Стефан Данаилов е роден на 9 декември 1942 г. в София. На 12 години е, когато екипът на филма "Следите остават" го открива в едно училище.

"По късно някой от този екип се среща със сестра ми Росица и пита дали има брат. Да, казала тя, и при това е много способен. А аз не знаех нито едно стихотворение", признава Данаилов.

Режисьорът Петър Василев обаче е впечатлен от фото геничността на слабичкото, но много жизнено момче и дори го пробва за главната роля на Пешо. В последна сметка Стефчо Данаилов (така е изписан във финалните кадри) получава не ролята на Веселин.

Ламбо помни своя дебют в киното и с хитрината, която сам измисля по време на снимките. Когато не може да си запомни репликата, той я изписва на пясъка до камерата. "Следите остават" носи № 16 в българското соцкино и е първият детски приключенски филм.


"На всеки километър" - среща с главния противник и враг
Богдан Велински (Георги Черкелов)

След премиерата на 3 септември 1956 г. най-големите му почитатели, естествено, са децата, които започват да изграждат подобни тимуровски команди и да следят дали в квартала им няма съмнителни типове. Филмът дори е включен в училищните програми и е изучаван като пример за подражание от подрастващото поколение.

След казармата Стефан Данаилов решава да следва право. Но един ден големият актьор Иван Кондов, тогава женен за сестра му Росица Данаилова, казва: "Мани го това право бе, Стефане. От тебе ще стане чудесен артист!". Подготвя го за изпитите във ВИТИЗ и той влиза в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов.

Още като студент се снима във филма на Рангел Вълчанов "Инспекторът и нощта". Той е хулиганът Томи, който сваля красивата Жана (Невена Коканова), но с нахалството си предизвиква гнева на инспектора (Георги Калоянчев). Томи иска да го набие, той му прилага раменно хвърляне. При един от дублите хватката е най-добра, но и най-болезнена за Стефан.

Красавец сваляч макар и работник на строеж е Ламбо и в следващия си филм "Понеделник сутрин", който е забранен за излъчване. Но това не оказва никакво влияние върху бляскавата кариера на Данаилов.

През 1967 г. завършва ВИТИЗ и е изпратен по разпределение в Пловдив, където вече се събира знаменитата трупа с Катя Паскалева, Тодор Колев, Стефан Мавродиев, Цветана Манева и др. Има участие в 7 филма - освен в споменатите вече три и в "Мълчаливите пътеки", "Морето", "С дъх на бадеми" - всичките излезли на екран през 1967 г., и "Първият куриер" (1968), в който Ламбо играе първата си главна роля - на Иван Загубански - куриера на Лениновия вестник "Искра" за България.

В Пловдивския театър Стефан Данаилов репетира в две пиеси - "Уестсайдска история" на Крикор Азарян и "Дон Жуан" на Николай Поляков, които се превръщат в култови спектакли. Докато ги подготвят Ламбо получава сценария на 13-те епизода от бъдещия телевизионен сериал "На всеки километър".

Вторият режисьор на поредицата - Атанас Киряков, твърди, че не е имало кастинг за нито един от основните персонажи. Той преравя всички албуми в Киноцентъра и във ВИТИЗ, за да търсят подходящи лица. За главния герой Никола Деянов се търси млад, красив и обаятелен актьор, който да се хареса на публиката и същевременно да издържи убедително двубоя с умния и коварен полицай Богдан Велински.


Борис І

Изборът е почти сакрален, защото чрез неговия образ авторите искат да покажат израстването на комуниста революционер от гражданската война в Испания, през антифашистката съпротива във Франция, нелегалното движение и партизанската борба у нас до победата на 9.9.1944 г.

Стефан Данаилов изглежда като най-подходящ за този образ. Избира го Любомир Шарланджиев - единият от двамата режисьори на сериала. Той вече го е снимал в "С дъх на бадеми" и познава актьорските му възможности.

Ролята на Никола Деянов в "На всеки километър" поставя първата сериозна професионална дилема пред Стефан Данаилов. Когато му казват, че е одобрен за сериала, той вече има покана от Тодор Динов да играе Рафе Клинче в "Иконостасът", който те с Христо Христов ще правят по романа "Железният светилник" на Димитър Талев.

Младият актьор е поставен пред сакрален избор: ролята на възрожденския зограф Рафе Клинче или на комуниста революционер Никола Деянов. Решава да се допита до съпругата си Мария. Тя му дава много разумен съвет: решението трябва да е само лично негово, защото иначе винаги ще търси вината в някой друг. "Заложих на интуицията си, както съм правил доста често в живота си след това. И избрах Никола Деянов, главно заради предизвикателството, че ще снимам в първия голям телевизионен сериал", призна пред мене Стефан Данаилов.

Младият актьор написва трогателно писмо до режисьорите до Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев, в което моли за разрешение да играе и двете си театрални роли. Двамата нямат нищо против, но тогавашният директор на Пловдивския театър Слави Генев не иска да рискува и освобождава Ламбо временно от трупата.

Макар и едва на 26-27 години, Данаилов се справя с предизвикателствата на ролята. Само веднъж се налага преснимане на вече готов материал - когато в 11-а серия "Възкръсналият мъртвец" за първи път героят се среща лице в лице с Велински. Мощното актьорско присъствие на Георги Черкелов и драматургично слабият текст за Деянов водят до победа за Велински в словесния двубой. И се пишат нови реплики.

Два пъти в 26-те серии Стефан Данаилов подлага на риск живота си. В епизода "Циганката" той играе мечкар с гъдулка. Мечката е вързана с халка за бърната, другият край на синджира е около кръста на актьора. Той свири и пее: "Видях те, видях, Миткоо войводааа", което е нишан към тикнатия зад решетките кап. Бомбов (Григор Вачков). С придърпването на синджира кара животното да се изправя на задните си лапи или да се търкаля.

Мястото е наклонено, Ламбо е в ниското, мечката е отгоре. При третия дубъл в желанието си всичко да е много истинско, той дръпа синджира по-силно. И тя, вместо да направи кълбо, се изправя с цялата си мощ срещу актьора. "Първата ми мисъл бе да бягам, но синджирът е здрав, разстоянието помежду ни по-малко от метър. Ако тогава мечката беше замахнала, щеше да ми откине главата", каза ми Стефан.

После се шегувал, че мечката спряла, защото била женска
Когато снимат серията "Хищникът", Ламбо едва не загива с мотоциклет. Трябва да мине с 500-кубикова машина с кош по стар стръмен път край язовир "Искър". Лявата му ръка е сериозно контузена и бинтована и той не може да държи здраво кормилото.


В ролята на Костадин Джупунов в "Иван Кондарев". Катя
Паскалева играе съпругата му Христина

Заради бабуна моторът подскача и тръгва към пропастта. Едва в последния момент актьорът успява да измъкне крака си от пространството между машината и коша и да скочи, а тя се преобръща и полита надолу. Всичко това става зад едни храсти, екипът зад камерата вижда само падащия мотор и всички изтръпват от ужас.

Стефан Данаилов получава статуса на филмова звезда още при излъчването на първите епизоди от първата част на сериала. Бързо става всенароден любимец. (Виж карето вдясно.) Въпреки че влиза от филм във филм, дълги години зрителите го свързват с ролята му на Деянов-Сергей. Наред с Ламбо, започват да му викат и бате Серги.

Това тежи на всеки актьор и спасението на Ламбо сякаш идва с ролята му на мошеник в "Топло" (1978) на Володя Янчев. Нещо повече, той е в отбор измамници, а другите двама са Тодор Колев - вече доказан комик, и Григор Вачков - главният му партньор от "Километрите..." И от народни любимци - изведнъж мошеници и пандизчии! Ламбо, и Гришата Вачков приемат с кеф поканата за нестандартните роли и се хвърлят с хъс в тях, за да избягат от наложената им героична щампа.

Подобна слука го спохожда и във филма "От нищо нещо". Първоначалната идея на режисьора Никола Рударов е Асен Ангелов да играе ролята на ревнивия Панчо, а Стефан Данаилов - на известния телевизионен журналист. После режисьорът сменя местата им и се получава неочаквано добър резултат.

Стефан Данаилов се вихри на воля в комедийния костюм на героя си Панчо.

Красив и простак, ревнив и красив
Див селянин, но с донжуанско излъчване. Негова е култовата реплика: "Една биволица вземе ли да яде ризи, режи й главата!"

Тодор Колев веднъж ми каза, че Ламбо има стопроцентов комедиен потенциал, за съжаление, подминат от режисьорите. Стефан вече загатна за тази струна от актьорския си инструментариум в "Топло", след това свири от сърце на нея в "Дами канят", "Маневри на петия етаж", "Карнавалът", "Испанска муха". Малко, наистина малко за таланта му.

Ако приложим холивудската мярка - колко красиви и знойни звезди е "държал в своите обятия еди-кой си знаменит актьор, Стефан Данаилов отново е без конкуренция у нас. Можем да кажем - (почти) всички български плюс доста чуждестранни красавици и няма да сгрешим. Само в "Дами канят" те са 9 (девет)! Коя от коя по-хубава.

И всяка от тях неотразимият и неуморим Яки, така се казваше героят на Ламбо, уважи по възможно най-кавалерския начин. А те всичките му се отблагодариха с любов и нежност.
Данаилов наистина е върховен в тази комедийна роля. Сигурно сте забелязали колко е различен в играта си към всяка от прелестните партньорки.

Колко органичен и рефлективен е и с каква лекота издържа на масираната конкуренция на актрисите. Само сваляческият му лаф се повтаряше, но пък винаги с ефект:

"Ти знаеш ли, че имаш страшно красиви очи?"

Веднъж попитах Иван Андонов, режисьор на "Дами канят", как се е чувствал Ламбо в компанията на толкова красиви жени и звездни актриси. "Както си беше звезда и цяла България го знаеше - отговори Иван, - Ламбо работи толкова съвестно и добре и така колегиално, че изведнъж всичките тези звезди, на които той подаде ръка във всяка една от сцените - и като инструктор, и като кавалер, и като мъж - се почувстваха страшно ухажвани и като че ли всичките до една се влюбиха в него. Той сякаш ги носеше на ръце..."


Първа роля като студент - хулиганът Томи в "Инспекторът и нощта". Партнира си с Невена
Коканова и Георги Калоянчев

Анжел Вагенщайн е сценарист на филма "Борис I" (1985). Още докато го пише, той си представя Стефан Данаилов в ролята на българския владетел. На същото мнение е и режисьорът Шаралиев. Той е актьорът, който ще пресъздаде на екрана този велик държавник така, че да бъде харесан от всички и да се превърне в символ на епохата, донесла на България покръстването и писмеността.

Художественият съвет обаче иска да има и алтернатива за княз Борис I. Малко проформа, но все пак екипът прави проби и на Коста Цонев, на Илия Добрев и на още няколко актьори. Накрая все пак е утвърден Ламбо.

Какво се случва на първия снимачен ден, ви разказах в началото. А на втория Ламбо не само закъснява, но и застава пред камерата с лице, на което са изписани следи от бурна веселяшка нощ. Бесен, Шаралиев прекъсва снимките и споделя пред екипа, че при втори подобен случай просто ще потърси друг актьор. Слава богу, че не му се налага. Според преобладаващото мнение на кинаджийското съсловие това е може би най-силната роля на актьора в цялата му кариера.

"Шаралиев нямаше грешка при избора на актьорите, не сбърка и със Стефан. Ламбо се справи блестящо както с широкия възрастов диапазон на героя си, така и с израстването му от плах и нерешителен хан до силен и мъдър владетел", каза ми операторът Венец Димитров.

В последните години Ламбо пак превзе телевизионния екран. Всъщност той никога не го е напускал за дълго време. След "На всеки километър" се снима и в сериалите "На живот и смърт" (1974), "Петимата от РМС" (1977), "Голямата игра" (1983), "Дом за нашите деца" (1987) и продълженията му "Време за път", "Не изчезващите" и "Бащи и синове", (1989), италианския "Октопод 7" и др.

Беше звездата в сериала "Стъклен дом", сега е главният герой и във "Фамилията". Силен, достолепен, убедителен изпълващ екрана. Понякога ми се струва, че по-младите актьори подлайват около него като току-що проходили палета. Нищо, нека гледат, нека се учат.
Не случайно студентите му го боготворят и го наричат Мастера...

Източник:24часа

Павел Попандов показва кутията цигари и казва култовата си реплика за цигарите „Кент“ и бонбоните „Тик-так“

Откакто Плевен има мол има и кино. Старите кина до едно хлопнаха кепенци преди години. Преди промените в Плевен работеха четири кина, собственост на „Кинефикация“. След ликвидацията на социалистическата верига за киноразпространение през 90-те години бяха регистрирани две дружества близнаци „Плевенфилм“, всяко от което претендираше да наследи активите на държавното предприятие. По-късно стана ясно, че голямата борба е за богатия пай от продажбата и отдаването под наем на недвижимите имот. Съдебните дела доведоха до ликвидацията на едно от дружествата. Сградата на кино „Москва“ в центъра на града работи като кафене. Кино „Смирненски“ беше върнато на бившите собственици, които впоследствие го продадоха на „Главболгарстрой“ и сега на на мястото й се строи модерен бизнес център. Голямото кино „Освобождение“ бе превърнато в бинго зала.

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ