Определено твърдя, че хората умираха като мухи през соца в НРБ. Но щастливи, мислейки, че ги лекуваме! 

Здравеопазването тогава не беше безплатно. Нищо няма безплатно. Съществува голяма заблуда, че тогава сме имали здравеопазване. По това време аз самият работех в „Пирогов” и помня как умираха хората“.

С тези думи д-р Николай Болтаджиев, който преди промените от 1989 г. е научен сътрудник, II-ра степен в „Пирогов“, обори от първо лице внушението, че в онези години пациентите са получавали адекватна медицинска помощ.В предаването “Лице в лице“ по бТВ с водещ Цветанка Ризова той възрази е аргументи на Антон Кутев от БСП, че българите били лекувани „много добре по времето на комунизма“.

„Тогава не може да се каже, че имаше здравеопазване. Имаше някаква медицина, но без възможности. Инфарктът се лекуваше с лежане един месец. Въпреки че на Запад, извън социалистическия лагер, натъртвам „лагер“, защото си бяхме оградени с мрежи, имаше кардиоинвазивни методи за лечение. Откакто впоследствие се въведоха и станаха масови и у нас, смъртността от инфаркти в България падна три пъти. Така че това е доста показателно. Вярно, много се реагира срещу това, че е скъпа клинична пътека. Но точно по този начин може да направим разликата между един месец лежане за „лечение“ на инфаркт и кардиоинвазивната манипулация, съответно със стенд и т.н.“, направи паралел д-р Болтаджиев.

За методите за лечение по онова време, дори в най-добрата достъпна за народа тогава болница в България, медикът си спомня: „Даваха се хапчета. Разполагахме с три вида антибиотик, българско производство. Не бяха и стандартизирани, но само ние го знаехме това. И прилагахме и трите. То нямаше и друго. И ако се получи резистентност – пеницилин! Друго не можеше. Друго имаше само в Правителствена болница за определен кръг от хора от ЦК на БКП.

„Нифедипин“-ът, който днес е стотинки и се намира във всяка аптека, такова лекарство тогава нямаше. Имаше на Запад и в Правителствена болница. Хората тогава бяха държани в неведение. Лекуваха се с екстракт от „Дигиталис ланата“ – билка на таблетка (смее се), и „Антистенокардин“, което е нещо като светена вода“.


Биография:

Роден на: 19 юли 1955 в София.

ОБРАЗОВАНИЕ

Висше образование от МА – София и специалност по хирургия от МА София, квалификации по съдова хирургия при МА София, артроскопска хирургия от Карл Щорц. Индивидуален курс по Системи и организация на здравеопазването – Париж, курс по организация и управление на болниците в Национален университет по здравеопазване в Рен – Франция. Здравен мениджмънт към Медицински университет -София. Стажове при Професор Наракас в Клиника “Лонжре” Лозана Швейцария, при Професор Алио в Университетски Болничен Център “Лаперони” в Монпелие – Франция, по хирургия в хирургичните центрове на Виши и Сент-Етиен – Франция, по ортопедия в кантоналните болници на Женева и Лозана – Швейцария.

ПРОФЕСИОНАЛЕН СТАЖ

Интернатура по хирургия във ВМА – София, ординатор в Хирургично отделение на ВБ – Русе, научен сътрудник III ст. в Клиника по възстановителна хирургия при СПЦП- София, научен сътрудник II ст. в Секция по Травматология при НИСМ „Пирогов“ – София, асистент в болница “Сен-Жозеф” – Ним –Франция, собственик и Медицински директор на MБАЛ „Света Богородица“, хонорован преподавател по здравен мениджмънт – болнично управление към Европейски колеж по икономика и управление.

НАУЧНА ДЕЙНОСТ Две авторски свидетелства за изобретения, Държавен регистър 74322 /1986, Авторски права 41504 / ИНРА и 336/1985. 49 научни публикации в специализирани наши и международни списания, конгреси, конференции и симпозиуми.

ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ

Членувал в Българското Научно Дружество по Хирургия, по Ортопедия и Травматология, Международната Асоциация по Пластична и Реконструктивна Хирургия – IРRАS, член на Български Лекарски Съюз, бивш секретар на Асоциация на Лекарите Франкофони в България, Заместник Президент и Представител за Балканите на Международна Медицинска Асоциация за Подпомагане и Развитие – АМIАD. Активен член на Ротари Интернешънъл – 1760-ти Дистрикт, Клуб Ним-Сен-Жил-Камарг, в последствие Почетен член, активен член на Ротари Клуб – София и Президент на Ротари Клуб София 2001-2002, Президент на Международен ротариански комитет Франция България – Българска секция. Номиниран от Американски Биографичен Институт за един от Петстотинте лидера на влияние в областта на медицината, обявен за „Мъж на годината“ за 1996 и 2011, вписан в изданието „Кой-Кой е“ на Кембридж. Награден с Почетния медал на гр. Кармо – Франция. Носител на “Пол Харис” от Ротари Интернешънъл. Заместник председател на Сдружение за развитие на българското здравеопазване. Член на Управителният съвет на Гражданска инициатива Справедливост. Член на Център за здащита правата в здравеопазването.Вижте още:Лекуваха ни без пари, всеки строеше къща със заем и още 5 неща

Източник: www.istoricheskidnevnik.eu



Известният пловдивски адвокат Тодор Кръстев коментира ситуацията с разпространението на коронавируса у нас. Той начерта 10 мерки, които щяха да се предприемат, ако пандемията се бе случила по време на соца, информира Пловдив24.


Ето какво написа Тодор Кръстев (публикуваме думите му без редакторска намеса):

„Изкушавам се да споделя как евентуално щеше да се процедира, ако епидемията от Ковид се беше случила по времето на социализма. Ще изброя само десет мерки и мероприятия, които щяха да бъдат реализирани.

Първо – във всеки областен град щеше светкавично да се отдели и структурира специализирана болница, която да се грижи само и единствено за болните от Ковид.

Второ – въпросната болница щеше да бъде оборудвана с най-добрата медицинска техника, апаратура и медикаменти, щеше да бъде напълно обезпечена ресурсно и кадрово.

Трето – нямаше да има никакъв проблем с логистиката и транспорта. В Спешна помощ щяха да бъдат отделени достатъчно специализирани линейки, оборудвани с всичко необходимо, за да превозват и обслужват болните.

Четвърто – всеки, който се оплаче на специализираните телефони, че има оплаквания, нямаше да бъде разкарван по лабораториите за тестуване, а щеше да е посещаван вкъщи, за да му се направи тест, както и щеше да бъде прегледан и консултиран на място. Болният щеше да бъде задължително посещават от специалисти, за да се следи регулярно как се лекува вкъщи и дали има нужда от нещо.

Пето – на родителите на всички ученици, които са намерени по улиците, по време на дистанционното обучение и изолация, щяха да бъдат налагани тежки глоби.

Шесто – ако болен не бъде приет светкавично за лечение, наказанието нямаше да бъде уволнение за директора на болницата, а затвор за същия.

Седмо – светкавично щяха да бъдат ангажирани структурите на армията и полицията в помощ на здравната система. С транспорт, логистика, сигурност и ред, проблеми нямаше да има.

Осмо – всички влизащи на територията на България щяха да бъдат тествани и преглеждани още на границата от компетентни специалисти и при нужда светкавично изолирани.

Девето – нямаше да има никакъв недостиг от сестри и лекари със съответната специалност. Плановият прием и разпределението по онова време не допускаше подобни кризи.

Десето – по предприятия и учреждения щяха да се раздават безплатно лекарства и хранителни добавки, както и ежедневно щеше да се извършва инструктаж за мерките, които трябва да се спазват. Вижте още:Д-р Н. Болтаджиев: Хората през соца умираха като мухи, мислейки, че ги лекуваме!


 


В мрачна непрогледна нощ

по стръмнини и по пътеки,

метнал автомат и нож,

граничарят бди над всеки.


За него пек и буря няма,

в студ и сняг е закален.

Не е при него вече мама -

той мъж е във халат зелен.


Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни? Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април


1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.


През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.


По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев…

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар!



Днес сред децата и младежите (и не само) са много популярни военните и екшън компютърни и PlayStation игри. По времето на моето социалистическо детство бяха популярни едни малко по-други „екшън“ и „военни“ игри. Те не се водеха с мишка и джойстик във виртуалното пространство, а в реалната действителност - сред блокове, градинки, строежи, улици, коли и т.н. Някои от тях носеха дори съвсем реален риск за здравето. Но пък бяха заредени с толкова ENERGY & FUN, че просто не можехме да им устоим! Ще ви споделя моето ТОП3 на екшън игрите от СОЦ детството ми. 


На ПЪРВО МЯСТО, без никакво съмнение, поставям играта на фунийки, или „фишки“, на жаргон. Тя много прилича на днешния пейнтбол, с тая разлика, че я играехме абсолютно навсякъде в квартала, а не в контролирана, затворена среда и добре защитени със специална екипировка. Най-интересно ни беше да я играем по строежите. Макар това я правеше двойно по-опасна. Необходимите „оръжия“ и „амуниции“ за играта бяха железните, алуминиеви, медни тръби, с които се изстрелваха хартиените фунийки. „Хартиени фунийки“ звучи доста безобидно. Но това нещо, изстреляно от 70-100 сантиметрова дълга и тънка тръба, дори без да е със слепен с лепило връх, летеше като куршум и ако те удареше по голите баджаци, ръка, или не дай боже, в шията или лицето – доста болеше (някои садистчета дори слагаха карфици на върха, но не за игра помежду ни – имахме си джентълменски етикет, а за да тормозят врабци, гълъби, кучета, котки или мрежата на прозореца на кварталния гадняр, Бай Фильо). За съжаление, понякога се случваха и трагични инциденти с уцелени лошо очи. Тогава трудно се намираха защитни очила (някои ползваха слънчеви), но болшинството играехме без абсолютно никаква защита. Стрелбата от врата нагоре беше забранена, но не всички бяха знаменити стрелци.

Някои тръби бяха истинско произведение на изкуството. Много популярни бяха прикладите направени с форма на пушка – парче дърво изрязано или издялано в съответната форма със залепена отгоре, обикновено с изолирбанд, тръба. Имаше и двуцевки, че дори и трицевки. Дървото се украсяваше с дърворезба, с прогаряне, лепенки – имаше наистина много яки „пушки“.

Да си намериш готина тръба обаче въобще не беше лесна задача. Трябваше да имаш връзки за тая работа – човек, който работи в завод за производство на тръби, полилеи, лаборатории и др. подобни, където се правеха или използваха подобни тънки и прави тръби. Един приятел съсипа скъпия семеен полилей за да си направи тръба, за което отнесе сериозен бой от баща си, а после и от майка си. „Патрондашите“ си ги правехме от срещуположно залепени лентички лекопласт или от прецизно изрязани парчета картон с изолация – забивахме фунийки в улеите и дупките на изолацията. Зад ушите, а по-къдрокосите – в косата, също бяха много популярни места за държане на бързи куршуми. Самите фунийки бяха втората много-много важна част от играта. 

Тогава списанията с лъскави и гладки странички бяха липсващ деликатес. Повечето печатни издания бяха вестници с едни много тънки и грапави страници, или списания – с още по-дебели и грапави. Но имаше едно списание, което беше абсолютният връх на сладоледа и неговото име беше… и нейното име беше… „Жената днес“! Това списание предлагаше перфектния изстрел. Страничките му бяха като на западните списания и дори  в някои отношения, по-добри. Бяха гладки, тънки и много леки. В същото време фунийките ставаха здрави и летяха с огромна скорост и точност (разбира се, ако знаеш и как да ги правиш добре – за което също се изискваше доза умение). Затова беше много важно ако не майка ти, то поне някоя баба, леля или съседка да е абонирана за това култово по онова време списание. Така получаваш постоянен достъп до най-добрите амуниции. 

Защото по РЕП-овете или бързо свършваха или въобще ги нямаше. Другият вариант бяха западните списания, които още по-трудно се намираха, а и родителите си ги пазеха и слагаха под масички и по специални поставки за да се фукат с тях на гостите си. Т.е. пазеха ги като зениците на очите си и ако гепиш някое – е, спомнете си за приятеля ми, оня с полилея… Самата игра си беше нещо средно между чист екшън с много тичане, скачане, стрелба и тактика. Разделяхме се на 2 отбора, избирахме района на игра и започвахме. Както казах вече, района можеше да бъде навсякъде, но най-ценни за игра бяха междублоковите пространства със самите блокове, входове, мазетата, градинки и паркинги с коли отпред и пр. препятствия, и скривалища. Но строежите, които около нас по това време изобилстваха – строяха се непрекъснато нови панелки, бяха „супер терена“ за игра на фишки! Беше си бая опасно, защото не бяха обезопасени за подобни мероприятия, но може би именно тая тръпка ни привличаше толкова към тях. Спомням си как един приятел за една бройка да полети от шестия етаж, защото залитна на един чакъл и само намесата на друг приятел, който го хвана буквално на ръба, го спаси  от падане върху панели и бетонни блокове. Но пък, мамка му, толкова забавно беше! Самата подготовка за играта, нарязването на страничките от „Жената днес“ на тънки лентички, правенето на фунийките, зареждането на пушките и тръбите, съставянето на тактика за боя… абсолютната №1 екшън игра от соц детството!


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ