Ако „Москвичът“ беше оцелял, днес щеше да сложи в малкия си джоб половината западни коли!Ето защо:

Преди четвърт век масово се отказахме от Лади и Москвичи, дори с цената на това да минем на 10-15 годишни стари западни коли. И днес какво стана – всички западни коли са Лади и Москвичи.

Коментарът бе на около 50 годишен автомонтьор, на който цялата му кариера е минала в този преход от руско към западно.

Москвичи и Лади доста се повреждаха. Хората возеха с пълен комплект инструменти в багажника. Да си механик стана втора професия на всеки български мъж. Това особено важеше за Москвичите.

Като минахме на западните коли, това се попромени. Те не се повреждаха толкова много, реално много народ изобщо изхвърли инструментите.Сега обаче старите времена се връщат. Дори чисто нови западни коли се трошат като Москвичи. Коли на 70 хиляди километра ходят на основен ремонт. Сменяме бутала, ремонтираме скоростни кутии. А на 30 хиляди да ти протече гарнитура, вече е съвсем нормално, обясни монтьорът.

Въвеждането на жизнен цикъл на продуктите, и неговото постоянно скъсяване, превърна всички коли в Москвичи. Чудо невиждано.

Случващото се е добре за нас – монтьорите, но не ми изглежда особено разумно. Освен това, хората пак ще вземат да се научат да ремонтират, и тогава ще ни изядат хляба.

Дори най-елитни марки като Мерцедес и БМВ вече се трошат след 2-3 години. Няма нито „немско“ нито „японско“ качество.

Ако Москвичите бяха оцелели, днес те щяха да са по-качествени от поне половината нови западни автомобили, обясни човекът.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

25 години стигнаха Плевен да се залепи за дъното. Над 60 000 души и 50 регионални училища са изчезнали за четвърт век

 „Гледайте Плевен и мислете за България“!

30 години след 10-ти някогашният силно развит промишлен и културен център е ударил дъното– икономическото, демографското, културното…

И за да не сме голословни, ще подкрепим тезата си с фактите в Плевен. Какво се случи или не се случи в един от най-хубавите градове у нас за четвърт век, за какво стигнаха всичките тези години, в какво се превърна Градът под Панорамата?

Демографски колапс – най-бързо изчезващия град у нас!

Някак си логично е да започнем от населението. И с невъоръжено статистически око се вижда как от ден на ден все по-пусти са не само улиците на града, по-рехави са върволиците от минувачи, които крачат по Главната, която преди години е гъмжала от народ по всяко време от денонощието.

И все пак данните са следните: населението на Плевен през 1985 г. е било 165 766 души, през 2001-ва – 121 880, през 2005-а – 113 700, 2007-а – 112 570, 2009-а – 111 426, 2011-а – 106 011, декември 2013-а – 103 122. Простите сметки показват, че над 60 000 души са напуснали Плевен завинаги през периода на прехода. Плевен е последен по големина от групата на селищата в страната с население над 100 000 души. Засега. Но тази статистика е закономерен резултат от факта, че хората бягат, защото не намират препитание в родния си град.

Бизнесът и икономиката – в будна кома

Функционират колкото да се каже, че ги има, и произвеждат толкова, колкото да плащат (не всички редовно) на служителите си. Фирмите просто фалираха или се покриха в сивия сектор. Преди 25 години Плевен беше крупен индустриален град. Около десетина държавни предприятия, сред които „Плама“, Ядрения завод, „Плевенски цимент“, машиностроителните заводи и др. формираха голям процент от приходите в националния бюджет. Със своето качествено производство плевенските заводи присъстваха на международните пазари. След вандалската приватизация, нямаща нищо общо с нормалната процедура на раздържавяване, се оказа, че плевенските предприятия са ограбени от международни мошеници с помощта на безлични чиновници, които тихо и кротко си прибираха тлъсти проценти от мнимите приватизатори. През тези 25 години мнозина предприемчиви хора дръзнаха да създадат частни фирми, като ползваха възможностите за отпускане на кредити от банките. Убийствените лихвени проценти обаче направиха заемите невъзможни за обслужване. Така през 2011 г. за пръв път чухме потресаващата статистика, че около 60 – 70% от бизнеса в Плевен е фалирал или пък се е покрил в сивия сектор.

В момента нефтената рафинерия „Плама“ практически не работи. Нефтохимическият комбинат между Плевен, Долни Дъбник и Градина започва да дава продукция от 1970 г., а  след промените към пазарна икономика става единствената фалирала рафинерия в света. Повечето машиностроителни и металообработващи предприятия също са ликвидирани, другите са свили многократно производството си. За икономически „гиганти“ сега се смятат две – три шивашки фирми, в бранша има още десетина средни и малки предприятия.

А данните на статистиката са следните: по Булстат през 1999 година са били регистрирани 20 328 фирми в областта. 13 години по-късно – през 2012-а, те са 9 370 със заети в тях 52 169 души.

Училищата в областта – с  50 по-малко

През 1989 г. в региона има 163 учебни заведения. В тях учат 57 655 деца. През учебната 2012 – 2013 година те са се стопили до 117, а децата – до 30 729. От тези числа можем да извадим още две училища, които бяха закрита тази учебна година – Професионалната гимназия по добив на полезни изкопаеми и газоснабдяване „Проф. Георги Златарски“ в Долни Дъбник и ОУ „Христо Ботев“ в село Староселци.

Политически интриги и лобита разбиха и съдебната система

„Тогава разследвахме дребни кражби, тук-там по някое сбиване, нарушаване на реда от шумни компании. Ако станеше някакво убийство, изнасилване, отвличане, то беше единствено за години наред и хората дълго го обсъждаха. Но най-важното е, че хората се бояха от закона и проявяваха уважение към полицията“. Това си спомня местен полицай, който около 10 ноември 1989 г. заедно със свои колеги посрещнал демокрацията на площада.Магистрати си спомнят с носталгия времената, когато сроковете за образуване и за разглеждане на делата са се спазвали стриктно. Преди 25 години обаче много рядко са регистрирани тежки криминални престъпления. В резултат на това прокуратурата и съдът са имали възможност да изработват всеки случай с нужното внимание и да постигат качество на правораздаването. Тежките, знакови убийства на хора от силовите групировки, както и засилването на активността на престъпния свят като че ли поставиха началото на опитите за опитомяване на съдебната ни система. Представителите на ъндърграунда искаха убийците на всяка цена да останат скрити, а пък политиците желаеха да задържат властта си – също на всяка цена. Затова съдебната система им трябваше. Пробивът се извърши с раздаване на пари и постове, с много кръв и унижени човешки достойнства. Следваше разделението на лобита, интригите и загубата на доверие в съдебната система. Плевенската прокуратура се задръсти от стари, залежали дела, от които лъхаше на корупция.

Земеделието и животновъдството – на командно дишане

Разположен в централната част на Дунавската равнина, градът беше един от водещите центрове на селското стопанство. Районът нямаше необработваема земя и незастъпен отрасъл на животновъдството – крави, свине, птици, овце. Сега големите ферми в Плевенско се броят на пръстите на едната ръка, а с дребно стопанство никой не се занимава – селата обезлюдяха, кражбите на домашни животни станаха ежедневни престъпления, с които държавата показа, че не може да се справи. Само Институтът по лозарство и винарство и гимназията със същия профил все още се опитват да запазят славата на района като водещ в отрасъла.

Люлка на велики спортисти

Плевен беше и един от водещите спортни центрове – стотици са местните спортисти, печелили медали от олимпийски, световни и европейски първенства през изминалите години. Тереза Маринова, Гълъбин Боевски, Пламен Гетов, Цветан Антов са само част от спортните звезди на плевенския небосклон. Днес техни последователи липсват не защото местното спортно училище няма треньорите и капацитета да подготвя шампиони. Няма спонсори, които да помагат финансово на младите спортисти, няма и зали и условия, където те да се подготвят. Почти всички клубове са буквално напъхани да тренират в двете спортни зали – „Балканстрой“ и „Спартак“. Очаква се в необозримото бъдеще и Плевен да има своята „Арена Армеец“, но да видим.  Ако не се намерят необходимите пари, градът ще се сдобие с още един антипаметник на спорта – подобен на този до входа на Кайлъка.

ШЗО – едно от най-елитните поделения на армията

Все още, а и повече от век (107 години) за много мъже от страната първата асоциация с Плевен беше ШЗО. Това беше едно от най-елитните поделения на Българската армия за всички времена, твърдят военните. Създадена е с указ на Фердинанд през 1901 година, през 1998 беше преименувана на Център за учебна подготовка на младши командири и новобранци и през 2003-а стана Учебна база „Христо Ботев“. Закриха я през лятото на 2007 година след като отпадна задължителната военна служба. Същата година в Плевен бе дислоцирана от Казанлък Пета шипченска механизирана бригада, която правителството на Бойко Борисов ликвидира.

Сега в момента в Плевенския гарнизон са разположени един зенитно-ракетен дивизион, подчинен на Втора механизирана бригада в Стара Загора, един механизиран батальон, подчинен на 61 механизирана карловска бригада и един център за начална военна подготовка. Или ако трябва да говорим с числа, в града има не повече от 600 военни.

Културният афиш обедня

Кореняците плевенчани с носталгия си спомнят за времето, когато културният афиш на града е бил наситен с интересни събития (без да се дублират в един и същи ден и час) и културните институти не са излизали в отпуск през лятото. Така само 1988 г. е запечатала следните събития за месеците юни – август: премиера на „Аида“ на Плевенската опера с гостуващи солисти от СССР; концерти пред каскадата – на Духовия оркестър (единственото, запазило се до днес), но и на формации и фолклорни състави от Плевен и съседни общини; летни театрални вечери с гостуващи актьори от София, като отделно Клубът на дейците на културата организира срещи-разговори с театрални дейци от НТ „Иван Вазов“ и Театъра на Народната армия с последващи камерни спектакли.

За децата се организират празнични срещи с участници в асамблеи, с лауреати от международни конкурси, изложби на детско творчество. Младежкият дом напълно оправдава името си за времето, през което съществува. После изведнъж стана „нефункционален“, сградата с много мъки беше продадена, а от 7 години на нейно място зее огромен трап. Народна опера с филхармоничен оркестър „Христо Бръмбаров“ се закрива и се създава Плевенска филхармония с открита оперна сцена. С реформите на първия кабинет „Борисов“ без малко Плевен да остане и без филхармония.

Здравеопазването – бяла лястовица на фона на тоталния срив

Единственият сектор, който процъфтя в Плевен в годините на прехода, е здравеопазването. Ако през 1989-а областта, а и цяла Централна Северна България са обслужвани само от т. нар. Окръжна болница, днес в града има цели девет лечебни заведения. Плевен се открои като водещ в областта на гинекологията и онкогинекологията. Без съмнение тук огромен принос има проф. Григор Горчев, който пръв у нас заговори и направи операции с роботизирана хирургия, в неговата клиника проплака първото хайфу бебе у нас. Тук са и два от водещите центрове по репродуктивна медицина, които помагат на двойки с проблеми от цялата страна.

Това се случи в региона за 25 години. Остава ни надеждата, че равносметката ни, когато празнуваме 50 години преход, ще е по-оптимистична. Само да не стане като в популярната песен – а дано, ама надали…

Плевен преди 10 ноември 1989 г.

В годините на социализма Плевен е един от най-силно развитите промишлени градове в България. Като структуроопределящи за икономиката  са отраслите нефтопреработване, металообработване, машиностроене, лека и хранително-вкусова промишленост. Тук (завод "Илинден") се произвеждат машините за леене с противоналягане по патента на акад. Ангел Балевски, а консервният комбинат е  вторият по големина в страната. Други големи и важни стопански предприятия давали препитание на  хиляди са : Завода за турбини "Вапцаров", завода за винарски машини, Чугунолеярен и Стоманолеярен завод, Завод за електронни изделия, завода за алуминиеви отливки, циментовия завод и завода за стъкло.

Градът се славел още с хубавия си център изцяло обновен в края на 70-те, красивия парк “Кайлъка” и Скобелевия парк с  костница и Панорама „Плевенска епопея“, построена в чест на 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство. Плевен е бил посещаван от над половин милион туристи годишно, главно от бившия СССР.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Две са знаковите разпознаваеми лица от кинохрониките, запазили спомена за 9 септември 1944 г.

Това са Човека от народа Тодор Живков, който се здрависва с партизаните от отряд „Чавдар“, и фабричният работник Александър Пипонков-Чапай, който вика „ура“ на Гара Белово.

 Eпичните кадри от възторженото посрещане на партизанския командир Чапай са едва минута и половина. Те са без звук и само по отворените уста на хората можем да си представяме колко възторжени са били виковете „ура“. А по пушека от пушките – колко силни гърмежите. На тези кадри Чапай сякаш се появява изневиделица и също така изведнъж изчезва.

Да, благодарение на кинохрониката има два епизода от 9 септември 1944 г., превърнати в символ на „всенародната антифашистка борба“ и „ден първи на социализма“: Тодор Живков се здрависва с партизаните от отряда „Чавдар“ пред Военното министерство и влизането на Чапай в Гара Белово .

Вторият епизод винаги стоеше в сянката на Татовия. Живков бе „първият човек на партията и държавата“, а Чапай месец след триумфалното му посрещане загива в боевете край Крива Паланка.

Фабричният работник Александър Пипонков, станал партизанин под името Чапай, влиза в обектива на кинокамерата абсолютно случайно. В началото на септември 1944 г. в Белово пристига екип начело с режисьора Борис Борозанов, който снима игралния филм „Росица“ – сантиментална история за любовта. Този филм така и остава незавършен. Когато на 9 септември партизаните слизат в градчето, Борозанов пръв се усеща, че това събитие трябва да бъде запечатано за поколенията, и нарежда на оператора си Георги Парлапанов да включи камерата. Първоначално Чапай се стряска от нея, може би я мисли за някакво оръжие, разказва синът на Борис Борозанов – Борислав. После обаче с удоволствие се съгласява да повтори прегръдките и целувките със сестра си специално за снимките.

Основната заслуга за кадрите с Чапай е на Кирил Петров, един от първите български филмови продуценти. На 8 септември Петров научава от кмета на Белово, че партизаните слизат от планината. Професионалният хъс го кара да намери снимачния екип и да го доведе на гарата. Георги Парлапанов и помощникът му Александър Вълчев снимат с две малки камери, в които има по 15-20 м лента. Затова и кадрите оттам са само минута и половина.

Когато обаче сестрата на Чапай го прегръща и целува, тълпата избутва Парлапанов и той пропуска момента. „Бай Киро, не можах да го снимам това“, извиква операторът. Тогава Кирил Петров отива при Чапай и го моли да повтори прегръдката, за да я заснемат.

На Васил Холиолчев пък са прословутите кадри от срещата на Тодор Живков с партизаните сутринта на 9 септември. Холиолчев също съвсем случайно се озовава на това място. Тъй като никой тогава не знае кой е Тодор Живков, при озвучаването дикторът произнася фразата: „Човек от народа поздравява партизаните от бригада „Чавдар“.

Цяло чудо е, че по-късно някой раболепен редактор не е изтрил от лентата това изречение, което всъщност рязко снижава „ръководната роля на другаря Живков в организирането на бойните действия при превземането на София“.

Народът се шегуваше, че на тези кадри се вижда как Тодор Живков всъщност се запознава с партизаните от отряда. А изразът „Човек от народа“ стана заглавие на документалния филм, който Христо Ковачев засне за 70-годишния юбилей на Живков.

„На 9 септември 1944 г. Цола Драгойчева и Лулчо Червенков ми връчиха мандат да поема ръководството на филмовото дело у нас“, пише Холиолчев през 1972 г. Той е евакуиран в Княжево, но имал задача всеки ден да слиза до София и да снима разрушенията от англо-американските бомбардировки. Изборът на Холиолчев не е случаен. Като студент в Париж през 1930 г. той става член на Френската компартия, после участва и в гражданската война в Испания.

Една от първите задачи на новото ръководство е да изпрати оператори за посрещането на Съветската армия. Екипи заминават по Искърското дефиле, на Витиня и на Петроханския проход. „Червеноармейците обаче ни изненадаха, защото дойдоха оттам, откъдето най-малко ги очаквахме“, пише Холиолчев в спомените си.

Този факт обяснява наличието на малко кинокадри от посрещането на Съветската армия. Почти всичките са от София и в тях също имало много режисирани кадри, твърдят кинаджии.

Интересна е съдбата на Чапай. От партизански командир той стига до капитан в БНА и загива в заключителния етап на Втората световна война 1944-1945 г., пише военният историк доц. д-р Петър Ненков.

Александър Иванов Пипонков е роден на 8 август 1920 г. в село Дъбравите, Пазарджишко. Малкият Сандо, както го наричат близките, расте буйно, весело и ученолюбиво момче. Той е най-голямото от петте деца на Иван и Гроздена Пипонкови.

Завършил начално образование в родното си село, Александър продължава обучението си в Гара Белово . Скоро е принуден да напусне училище, за да помага в изхранването на семейството си. Започва да работи на 14 години през 1934 г. във фабриките „Сампа“ и „Родопи“ на Гара Белово , а по-късно и в предприятията в Кричим, Пещера и Девин.

През 1925 г. в Гара Белово  е приет за член на Рабитническия младежки съюз. Александър Пипонков става инициатор за създаване на ремсова организация и за основаване на читалище в родното си село. Чрез самодейните състави, в които взема активно участие, той успява да сплоти прогресивната младеж. Начело е и на организираната акция в селото против създаването на младежка организация „Бранник“.

По време на Соболевата акция се изявява като пламенен организатор и смел защитник на дружбата между българския и съветските народи.

В артилерийския дивизион в Станимака (Асеновград), където отбива военната си служба, създава нелегална ремсова организация и е избран за неин секретар.

След уволняването си от армията Александър Пипонков отново е в челните редици на класовата борба. Дейността му не остава незабелязана от полицията. Няколко пъти е арестуван от полицията.

На 18 април 1943 г. преминава в нелегалност и става партизанин./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разтърсващата история на Саша Мъжкараната, която години наред се преструвала на мъж, за да кара танк

В годините на Втората световна война жените в Червената армия основно се свързвали с военно-медицинските учреждения (61 % от медицинския персонал), подразделенията за свръзка (80 % от личния състав) и пътни войски (половината личен състав), пише сайтът topwar.ru. На фона на тези факти особено се отличават жените танкистки, които били едва 20 на брой. Дори сред военната авиация дамите били по-добре представени, като например добилият слава и известност полк за нощни бомбардировки „По-2”, който немците наричали „нощните вещици”. 

Любопитна е съдбата на нежните дами, които избрали да служат в танковите подразделения – поприще, което се смятало за изцяло мъжко. Една от най-известните съветски танкистки е Александра Ращупкина, която си заслужила прякора „Саша Мъжкараната”, уточнява Нова телевизия.

Александра Митрофановна Ращупкина е единствената девойка-танкист от Самарската област. Родена е на 1 май 1914 года в Сайр-Дарински (днес на територията на Узбекистан). Детството и юношеството си тя прекарва в узбекската ССР, където работи като трактористка.След нападението на Третия райх срещу СССР, мъжът й е мобилизиран в редовете на Червената армия и се отправя към фронта. На няколко пъти 27-годишната Александра се обръща към властите с молба да я пратят на фронта. От местната наборна комисия й отказват с аргумента, че била една от най-добрите трактористки в Узбекистан. 

След известно време Александра отново се явява пред наборната комисия, но предрешена като мъж. Младата жена подстригала косата си, облякла мъжки дрехи и се явила пред отговорните органи. Пред инспекторите тя се представила за Александър Ращупкин. Тъй като по това време администрацията работела хаотично и във военновременни условия, на „Александър” не му поискали паспорт.

След приемането си в армията, Александра е изпратена в Московската област, където завършва шофьорски курс. След това я изпращат в Сталинград, където в продължение на два месеца се обучава за водач-механик на танк. Докторът, който я преглеждал, естествено разбрал, че пред себе си има жена, но Александра го убедила да я остави да се бие на фронта. По-късно той я сравнява с френската национална героиня Жана Д’Арк.

 Само три дена преди завършването на курса е и първото бойно кръщение на Александра Ращупкина, когато подразделението й попада под ударите на германска бомбардировка. Дори в този страшен момент жената си останала жена – вместо да се страхува за живота си, тя се ядосала, че новото й облекло се превърнало в дрипи.

 По-късно Александра Ращупкина служи в състава на 62-ра армия под командването на ген. Василий Чуйков. По това време никой не подозира, че един от най-успешните командири на танк Т-34 е жена.Ращупкина взема участие в боевете за Сталинград, а после и при съветското настъпление към Полша. В продължение на три години нито екипажът на танка й, в който тя е механик-водач, нито останалите й бойни другари научават, че тя е жена. По спомени на другите танкисти тя винаги се държала много мъжествено, а и фигурата й изглеждала мъжка – широки рамене, малки гърди, къса коса. Единственото, което я доближавало до женствеността, било високото й ниво на хигиена, за което другите войници се шегували:

 „Ти Саня си чист като девойка”! 

Тайната й е разкрита през февруари 1945 година, когато танковата част, в която Александра служила, започва настъпателни боеве на територията на Полша. По време на битките за град Болеславец, танкът, в който се намирала Ращупкина, е нападнат. При попадение на немски снаряд машината се подпалва, а механик-водачът е контузена и тежко ранена в бедрото. Един от бойните другари на Александра я превързва и разбира се, научава истината за самоличността й.

По-късно в болницата лично я посещава генерал Чуйков. Вместо да бъде наказана, тя остава в полка, а документите й по нареждане на генерала са преправени на такива с женско име. След войната Ращупкина и мъжът й живели в Самара, където тя завършила и висше образование, получавайки инженерска диплома. Почива през юни 2010 година на 97-годишна възраст.

Източник: Blitz.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо не оцеля Сендовската образователна система

Системата предлага нови методи на обучение, както и  промяна в учебното съдържание по класове. В основата й е заложено да дава целодневно обучение на малчуганите и възможност за връзка между всички предмети. Повечето ученици по тази програма започват своето обучение на 6 годишна възраст. 

Записването по нея е напълно доброволно. От първи до четвърти, класовете се наричат отделения, а пети клас се води първи прогимназиален. Част от изучаваните предмети от масовата образователната система са обединени. Например предметът „Природа“ обединява изучаването на Биология, Химия, Физика и География, а „Чета, пиша, смятам“ — Математика, Български език и Литература. Други интересни занятия са били „Проектирам и конструирам”, както и „Чета книга”. Учебниците са големи, тип „Всичкология” и илюстрирани от Доньо Донев. Още от първи клас (първо отделение), по-много забавен начин започва обучението по чужд език. Само говоримо. До трети клас (трето отделение) се пише само с молив и печатни букви, понеже се смята, че така е по-лесно за детската ръчичка. От пети клас се учи програмиране, като за целта се използва популярния за образователни нужди език Лого.Обучението се провежда целодневно. Децата на обяд от 12.00 до 14.00 ч. имат почивка, като в училищата има помещения в които малките „сендовчета” след като се наобядват в стола, отиват да спят и после отново влизат в класните стаи. След обяд имат редовни занятия, но по-леки, като рисуване, трудово и т.н. 

Изключително много се държи на спорта. Физкултурните занимания се провеждат в следобедните часове и се набляга на спортове нужни за физическото развитие на децата.

Чантите се носят в понеделник и в петък се връщат у дома, т.е. вместо да учи в къщи, детето учи в училище. Това облекчава родителите и учи детето на системност и отговорност. До V клас учениците не са писмено оценявани, за да не се учи детето на бележкарство, а на любознателност.Макар и заченат далеч преди демократичните промени, една от основните цели на образователния експеримент е демократизацията на обучението и възпитанието. В методологията на новаторския образователен процес се залага обучението да преминава с лекота и забавление под формата на игра. Материалът следва да бъде преподаван така, че да възбуди интереса на малчуганите и да се заучава лесно. Цели се обучението да им дава изключителна обща култура и да бъде лесно приложим за децата на практика.

 Въпреки това обаче, още от самото си появяване новаторският образователен проект се приема нееднозначано и с много резерви, най-вече от страна на родителите. Освен това системата среща много противници и в интелектуалните среди. Макар и авторска тя е заклеймена като американска, а Съюзът на българските писатели излиза със специална подписка против. Заради разказчетата на Джани Родари включени в учебниците, писателите се възмущават, че е твърде западно ориентирана.

В началото на 90-те и последвалите безконечни реформи в образованието, ПГО е закрита и училищата престават да работят по т.нар. „Сендовска система“. Запитан защо тази система не оцеля след демократичните промени, въпреки че цели именно по-демократично обучение, неиният автор днес казва: Ами като много добри неща, започнали по-рано, отколкото им е било времето, я закриха.

Има ли сред вас „сендовчета” и какво си спомняте от този новаторски образователен експеримент ?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за хляба от селската фурна

 

Ето какво споделя един бивш производител на хляб:

Технологията за направа на хляба не е много по различна от тази преди години, но суровините са се променили. Днес основният продукт брашното е почти изкуствен със сух глутен и химии за отпускане при замесване, пшеницата в у нас масово е фуражна, защото е евтина. 

Добавят се в брашното заместители и така ядем боклуците, а хубавата пшеница заминава за износ, защото е изгодна, сортовете пшеница също са генно модифицирани или подобрени. Оттам идат и болестите – алергии, диабет и кръвно, така че не се заблуждавайте на много малко места може да се намери истинския хляб който го помним всички.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ