Какво се случи с най-големите ни консервни комбинати от времето на соца ?

Преди 1990 год. консервната промишленост в България е сред водещите в Европа. Осеяните из страната консервни комбинати, заводи и фабрики бълват големи количества продукция. Износът е гарантиран. Зад нас е огромният съветски пазар, за който страната ни изнася значителна част от продукцията на преработвателните предприятия. Плодови и зеленчукови консерви произвеждат над 40 предприятия в България, които дават препитание на десетки хиляди работници. Дворовете на консервните комбинати са били  пълни със суровина, а работници почти винаги не са стигали. Чрез задължителните бригади, хиляди ученици и студенти са давали своя принос в събирането и преработването на земеделската реколта, която няма край. А консервите, които са се продавали по нашенските магазините, са били толкова нищожна част от общото количество за износ, че се е случвало да се продават направо с етикети на руски.

С края на СИВ обаче идва и залеза на огромна част от предприятията в сектора. До средата на 90-те много от тях фалират. Спират работа „Дунавия“–Русе, силистренският „Нектар“, свищовският консервен завод „Република“, старозагорският комбинат „Петко Енев„, консервните предприятия в Разград, Видин, Бойчиновци, „Варна плод“, „Кюстендилски плод“, комбинат „Ягода“ – Ямбол и др. Причините са много – лошо стопанско управ­ление, некоректни руски партньори, неконкурентна продукция на фона на междувременно навлезлите на руския пазар световни гиганти от бранша, загуба на завоювани пазари, непредвидим курс на долара.

Новите пазарни стопански реалности в сектора, не пожалват и двата най-големи консервни комбината у нас, пазарджишкият „Марица” и „Витамина” в гр. Стамболийски, от които днес е останал само спомена за славната ни социалистическа консервна промишленост.

Държавен консервен комбинат „Марица” – най-голямото консервно предприятие на Балканите

След като на 9 юли 1976 г. лично Тодор Живков открива новият консервен комбинат в Пазарджик, той става най-големия преработвателен комбинат на Балканите. Консервният мастодонт е и един от най-модерните в света по това време. Построен е по съвместен българо-италиански проект и работи със съвременни италиански технологии. Гигантът, създаден на огромна площ близо до жп гарата в Пазарджик, всеки ден е поглъщал тонове суровини за преработка, и то не само от плодородния район на Тракия, но и от цяла България.  

Произвеждали са се огромни  количества продукция. В най-силните години на комбината, той е поглъщал 5000 тона захар годишно, необходими за производството. Само за Англия в този период всяка година са изнасяни 5 млн. бройки с различни видове конфитюр, още 5 млн. от легендарните малки червени консерви с лютеница са отивали за Западна Германия. Горе-долу същите бройки са заминавали за Съветския съюз под формата на еднолитрови консерви със сладко и конфитюр, което руснаците обожавали. В тези години всеки стопанин на зеленчуков терен или на овощни площи е бил предварително обезпечен, че продукцията му ще бъде изкупена от предприятието. По този начин заводът е изхранвал хиляди земеделски производители от региона. Тонове с домати в ремаркета пристигали само от студентските и ученическите бригади. Отделно комбинатът разполагал с хиляди декари площи с овошки, ягодови и малинови насаждения, които отивали за сладка, конфитюри, сокове и нектари. В цеховете му ежедневно са се трудели над 3500 човека, а по време на сезона заетоста се е увеличавала десетократно.

Днес и стари, и по-млади зеленчукопроизводители и стопани на плодове в Пазарджишко все по-усилно въздишат по отишлия в историята най-голям консервен комбинат на Балканите. Поради лош мениджмънт, държавният  гигант започва да губи пазарите си още в началото на 90-те., а след приватизацията му започва бавно, но сигурно да затъва. До края на десетилетието натрупва огромни дългове и нереализирана продукция. В началото на 1999 г. работниците му остават без заплати. Спрян е тока на предприятието. Така в началото на новия век се стига до окончателният фалит на гигантът в консервната ни промишленост.Днес популярния в миналото консервен комбинат „Марица“ е само спомен за тези, които го помнят. По-голямата част от сградния му фонд не се използва и се руши. Много от огромните халета зеят празни и затворени. В част от тях са се настанили няколко частни фирми от консервния бранш работещи основно за износ. Хладилните цехове на комбината се използват от фирма „Марица екофроуз“. „Марис“ ООД е друг производител там, който консервира плодове и зеленчуци изцяло за износ. С подобен предмет на дейност е и смесеното българско-немско дружество „Реал консервен България“ ООД, което работи както за вътрешния пазар, така и за износ. Други халета пък са приютили фирма за стъклен амбалаж и куриерски услуги.

Подобна е съдбата и на другият ни голям консервен мастодонт „Витамина” в гр. Стамболийски (до 1979 г. гр. Нови Кричим).

„Витамина”- гр. Стамболийски – символът на някогашната ни консервна индустрия

Плодородната земя, изобилието на суровини и евтината работна ръка в широкото кричимско поле, са били основната предпоставка за превръщането на селището във важен център на консервната промишленост още преди Девети септември. След национализацията  от 1947 г., тринадесетте консервени предприятия на територията на селището се обединяват в ДКК “Витамина”.Разположението на преработвателното предприятие е много благоприятно по отношение на транспорт, суровини и амбалаж. Изградено е в източната част на Гара Кричим, северно и южно от ж. п. линията София – Пловдив, с което се улеснява транспортирането на суровините и готовата продукция. Стерилният, замразителният и тенекиено – амбалажния цех са били свързани с ж. п. коловози, а снабдяването със стъклен амбалаж (бутилки и буркани) е идвало предимно от заводите в Пловдив и Плевен. Всеки ден 12 автобуса са превозвали работници от околните села, студенти са идвали на бригади в Стамболийски и са нощували в общежитията на консервния комбинат. Работниците на щат са били 3000 души. Към завода е бил изграден и спортен комплекс, дори се е замисляло да се построи и закрит плувен басейн. Комбинатът е имал и няколко клона.Консервното предприятие „Витамина” е произвеждало огромна по тонаж продукция, а по стойност е заемало челно място в бранша. Експортната листа е била изключително богата. Забележителната история на “Витамина” разказва, че най-силното ? производство е било през 1985-1987 година. Производството на консерви тогава е стигало до 96 000 тона годишно. В комбината са се произвеждали над 80 вида различни консерви от плодове и зеленчуци в над 150 опаковки и грамажи. Асортиментът е включвал още 106 вида сокове, конфитюри, нектари, салати, туршии, замразени и стерилизирани продукти.Много от произведената продукция директно е отпътувала на Запад.

През онези години от двете страни на пътя между Стамболийски и Пловдив, е имало ябълкови градини, а навътре полетата са били пълни с пипер и домати. Така благодарение на тези ябълкови масиви, през 70-те там започва да се произвежда великолепен ябълков сок, който до шушка е заминавал за Испания, като испанците сами са си изпращали амбалажа. Според тогавашните слухове, Елисавета Багряна била любителка точно на този сок и от време на време се е отделяло по някое кашонче за именитата поетеса, доживяла преклонна възраст.Най-популярната марка на „Витамина” е позабравената вече лютеницата с „момиченцето“. Момиченцето с нацапана от лютеница устичка. Заради неповторимия си вкус, освен у нас, тя е изключително търсена и в бившия Съветски съюз, където основно се е експортирала. Освен за необятния пазар на СССР, продукцията на “Витамина” се изнасяла още за Англия, Франция, Германия, Норвегия, Дания, Испания, Монголия, Япония, Чили,Куба, САЩ, Алжир, Мароко, Гана, ОАР, Австралия.

След разпадането на социалистическия лагер и последвалата калпава държавна политика, започва и загубата на пазари, което се отразява изключително тежко на някогашния символ на родната ни консервна промишленост. Ширналото се на хиляди декари земя предприятие, през 1995 год. е приватизирано, а собствеността му е разпродадена на парче. Злите езици говорят, че приватизаторите на славния в миналото комбинат, платили за него толкова, колкото струвала една машина за опаковка на конфитюр. В края на 90-те години производството се свива над 10 пъти, а работниците се стопили на 650 души. Стига се дотам, че през 2001 г. 30 тона готови консерви остават на склад, защото нямали пазар. Малко след това  „Витамина” фалира. Днес в опустелия двор на комбината в Стамболийски, чиято тишина е прекъсвана само от звука на преминаващия влак се произвежда електричество от слънцето. Фотоволтаичният парк е инсталиран в двора сред руините на някогашни складове и цехове. Мощността на съоръжението е малко над 4 мегавата, а площта – 100 декара. За да му намери място, фирмата собственик “Витамина – ЕС” е съборила два склада.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1975 г. се появява първият българският телефон с електронна памет "Имефон"

Често в работата се случва да извършваме бързо едно след друго няколко кратки действия, каквото напр. е воденето на кратки телефонни разговори. Дори няколко секунди забавяне тежат, когато човек знае колко още много неща има да направи. Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е жадувано удобство, особено ако става дума за вътрешен, служебен телефон, от който се водят голям брой бързи разговори с малък брой хора.

И ето че през 1975 г. ДСО Респром отговаря на потребителските нужди и започва да произвежда т.н. Имефон, или АН-10, както е моделът на апарата (съкратено от ,,автоматичен номеронабирател“). Първите бройки излизат от софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик:

АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.

Ето кратко съобщение за появата на Имефон АН-10 през 1975 г. в списание ,,Електропромишленост и приборостроене“:Имефонът е съчетание между обикновен телефон и електронна памет. Виждаме, че изгледът му е по-различен – той няма традиционната за онези времена ,,шайба“, а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане! – да се набере номерът на търсения абонат. Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.

Виждаме обаче, че под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон. А вече ползвателят сам ще реши дали иска да запамети нововъведения номер, или просто еднократно е разговарял с него и няма нужда.С Имефон може да се набира номер и без микротелефонната гарнитура (т.н. слушалка) да е вдигната – процесът на набиране се следи чрез звук от говорител вътре в Имефона. Просто натискаме нужния имен бутон или с черните клавиши съставяме комбинацията от цифри за търсения номер. А когато чуем сигнала ,,свободно“ и отсреща ни вдигнат, взимаме слушалката и започваме да говорим.Ако търсеният номер се окаже зает, тогава с функционалния бутон R (,,повторение“) той може да се набере повторно, като това е възможно независимо дали абонатът е запазен в електронната памет на Имефона, или не.

Разбрахме, че ако номерът на търсения абонат е въведен предварително в паметта, ползвателят може да го избере само с едно натискане на съответния бутон. Но ако абонатът още не е записан, трябва да го въведем! Как става това?

Натиска се за секунда бутонът С (,,нулиране“), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.

За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, ботевградско производство. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също от Комбината по микроелектроника. Ето по-точно каква е схемата на Имефон АН-10:В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток в случай на проблем с външното електрозахранване от мрежата, и така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч. А ако в този период искаме да наберем абонат, трябва да щракнем СК-ключа и да включим към апарата външна, допълнителна шайба.

Скоростта на избиране на Имефона е 10 импулса/сек, а импулсното отношение: 1,6:1. Захранва се от 220 волта напрежение и консумира 30 вата мощност. Еквивалентното затихване на приемане е < 0,1 непера, а това на предаване – < 0,5.

Само Имефонът тежи около 2,5 кг, а заедно със захранващия си блок – около 8,5.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо Тодор Живков и ДС забраниха „Време разделно”

 

„Време разделно“ е можела да стане световен хит, ако навремето Тодор Живков и ДС не взели нужните мерки, за да откажат режисьорския и актьорски киноелит на Запад от създаването на международна версия на лентата.

Един от най-продаваните български писатели зад граница се захванал с „Време разделно“, след като Стефан Дичев и Андрей Гуляшки отказали да напишат историческата сага за кървавите събития, случили се през 1666 г. из Родопите, около днешния град Якоруда.

В онези времена там пристигат еничари, чиято мисия е българското население да приеме „правата вяра“

Турските орди, предвождани от родения по същите места Караибрахим и отведен от тях още като дете, с цената на куп жестокости опитват да склонят българите да сменят вярата си.

Според много историци описаните в романа събития никога не са се случвали из Родопите, а „Време разделно” е бил създаден по поръчка на тоталитарния режим. Съществува версия, че вождовете на комунизма са използвали писателя, за да оправдаят „възродителния процес“, при който турци, помаци, татари и роми бяха насилствено принуждавани да сменят арабско-турските си имена с български. За подобна поръчка от БКП Дончев никога не е признавал.

„Със 75 лева командировъчни през 1963 г. потеглих към Родопите. Обикалях ги от сутрин до пладне, за да събирам сведения. След това се върнах в София и се затворих в библиотеката. Открих неотваряни с десетилетия книги. Бях притиснат от срокове и успях да напиша романа за 46 дни припомня си днес Антон Дончев.

Скоро, след като занася ръкописа в издателство „Български писател“, „Време разделно“ е отпечатан и чака своите читатели из щандовете на книжарниците. Известно време романът не прави никакво впечатление. Попада обаче в ръцете на Николай Хайтов. „Писателската колегия заговори за книгата ми, след като той се изказа, че съм написал голяма творба. Чак тогава се вдигна шум, тиражът се изчерпа и бе отпечатан и втори, спомня си още роденият в Бургас творец.

От написването си до сега романът на Дончев има над 30 издания на български език в тираж от около 1 милион екземпляра. Преведен е на повече от 30 езика. „Най-голям успех обаче пожъна в Америка. В продължение на 2 години всеки месец отпечатваха тираж след тираж, искаха да го наградят за най-добрия исторически роман на годината-казва писателят 5 години след издаването на „Време разделно“ в България италианската киноиндустрия проявява интерес да го филмира. С осъществяването на проекта се наема самият Карло Понти, съпруг на София Порен. По негова покана Дончев пътува до Рим, за да обсъдят на място бъдещата международна продукция. Помощник-сценарист на лентата трябва да бъде Енио де Концини, който години по-късно ще създаде култовата криминална сага „Октопод” с Микеле Плачидо. Избрани са и актьорите за двете главни роли. Съгласие да изиграе Караибрахим дава Лорънс Оливие, а Антъни Куин от раз приема да се въплъти в образа на Манол.Дино де Лаурентис, който по онова време оглавява киногиганта „Парамаунт“ праща писмо до Централния комитет на комунистическата партия, че пристига в София, за да съгласува с българската власт снимките на „Време разделно“. Популярният продуцент обаче така и не ползва самолетния си билет, тъй като среща огромен отпор от страна на управниците и самия Тодор Живков.

Трима-четирима от най-големите режисьори в света искаха да снимат филма. Руснаците също поискаха да участват. В ЦК бяха възмутени от връзките ми с известните кинотворци от цял свят. Един-единствен разговор съм имал с Живков и не по мое искане, а по негово. Явих се в уречения ден и място. Той ми каза: „Всички са против теб, против участието на България в международните филми. От Съюза на писателите му промивали мозъка, тъй като не искали да се прочуя на Запад като сценарист на международна екранизация. Но най-много против били в Държавна сигурност. Страхували се, че за снимките в страната ще влязат сумати чужденци, след които трябва да пуснат по един шпионин. Било ги страх, че няма да се справят и ще се издънят, казва още Дончев.

Георги Джагаров също настоява пред Тато да не допуска създаването на копродукции с кинематографисти от Запад. Така пътят на Антон Дончев към световното кино е прекършен още в зародиш.

В продължение на години той пише сценарии след сценарии, които обаче така и не виждат бял свят.

Ричард Бъртън искаше да играе Георги Димитров по мой сценарий. После научих, че Живков е бил против това, тъй като самият той е ненавиждал Димитров, уточнява Дончев.

Въпреки съпротивата от страна на партията и българските културтрегери, писателят на няколко пъти остава верен на родината си и отказва предложения да предостави авторските си права на други държава. „Това означаваше да напусна България, тъй като тогава правата не бяха в мен, а в държавата. Да направя това беше невъзможно. 2 пъти подписах документи, че предоставям всички средства от моите филми на държавата. Трябваще да премахна подозренията, че искам да работя на Запад заради пари. Моята цел беше друга – единственият начин нашата история да стигне до милиони хора беше чрез киното и телевизията, казва още авторът на „Време разделно“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изчезването и появата на кораба след 90 години, не може да бъде обяснено до днес

Крайбрежната охрана на Куба откри кораб в Карибите, който изчезва в Бермудския триъгълник преди почти век. На 18 май властите в Куба съобщиха, че бреговата охрана е открила стар кораб без екипаж в Карибите. Според тях намереният кораб е известен американски SS параход. „Котопакси“, изчезнал в Бермудския триъгълник на 1 декември 1925 г.

Кубинските власти записаха появата на кораба на 16 май. Тогава той внезапно се появява западно от Хавана в ограничената зона. След продължителни неуспешни опити да се свържат с екипажа на кораба, бяха изпратени три патрулни лодки на кубинската брегова охрана, които го прихващаха.

Приближавайки се до целта, граничарите бяха шокирани от видяното. Корабът беше ръждясал и очевидно много стар. Те бяха още по-изненадани, когато се качиха на кораба - на него нямаше екипаж и навсякъде царуваше запустение. Веднага беше видно, че корабът е изоставен от десетилетия.

По-късно се оказа, че откритият кораб е построен преди сто години и е легенда за Бермудския триъгълник. Оказа се, че намереният кораб е същият "Котопакси", който мистериозно изчезна през 1925г.

По време на инспекцията на кораба на борда е намерен дневникът на капитана, който е служил в момента на изчезването на кораба, в клиничната навигационна компания Clinchfield. Автентичността на дневника бе потвърдена от експерт от Куба Родолфо Крус Салвадор. Той каза, че бордовият дневник съдържа много ценна информация за ежедневието на екипажа, но за съжаление не даде никакви улики за изчезването на кораба и неговия екипаж.

 

Документът описва интересни подробности, записани преди изчезването на кораба. Последното вписване в бордовия дневник е направено на 1 декември 1925 г. На този ден е SS. Котопакси извика бедствие и спря да общува. Оттогава вече почти 90 години няма информация за кораба. На 31 декември 1925 г. той е включен в регистъра на изчезналите хора и въпреки факта, че в последното си съобщение екипажът съобщава, че корабът потъва, той става част от легендата за Бермудския триъгълник.

Котопакси напуска пристанището на Чарлстън в Южна Каролина на 29 ноември 1925 г. По време на отпътуването на борда имаше 32 моряци, начело с капитан Майер. Корабът е трябвало да достави 2340 тона въглища до столицата на Куба - Хавана, но по неизвестна причина изчезна при неизвестни обстоятелства два дни след излизането от пристанището.

Тъй като няма информация за местонахождението на товарния кораб през последните 90- години, вицепрезидентът на Министерския съвет на Куба генерал Абелардо Коломе обеща, че властите на страната му ще разследват, за да разкрият мистерията около изчезването и появата на мистериозния кораб.

Припопняме , че Бермудският триъгълник обхваща района между Бермудите, Маями и Пуерто Рико. В този район десетки самолети и кораби изчезнаха неизвестно, съдбата на повечето от които все още не е известна. Виновниците за тези мистериозни изчезвания са наречени от свръхестествени сили, до интригите на извънземните цивилизации.

Тези теории обаче са популярни главно сред хората и учените не ги разпознават и обясняват всички аномалии на Бермудския триъгълник с човешки грешки при контрола на самолети и кораби и всякакви природни явления.

Но мистериозният външен вид на легендарния SS. „Котопакси“ предизвика голям интерес в научните среди и това трябва да накара много експерти да преразгледат своите убеждения по този въпрос, защото внезапното връщане на кораба след 90-годишно отсъствие не може да бъде обяснено с природни явления и човешки грешки.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

"Война и мир" един от най-великите руски филми за войната /Видео/

Тази грандиозна филмова адаптация на романа на Лев Толстой "Война и мир" изобразява битки от Наполеоновите войни, включително Аустерлиц и Бородино. Заснемането на филма отнема шест години, като в него участват десетки хиляди войници от съветската армия, включително специално създаден кинематографски кавалерийски полк. Война и мир печели "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм през 1966 година.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Протеже на Тато гони 300 000 български турци,отцепва Кърджалийски окръг с танкове и камиони през 1984 г.

Една от митичните, но малко познати днес фигури на българската комунистическа държава се нарича Георги Танев. По време на късния социализъм Танев е сред младите надежди на партията, но звездният му миг идва по време на възродителния процес, който го заварва като първи секретар на БКП в Кърджали. 

В тези предсмъртни за социализма години Танев е един от основните идеолози на преименуването на близо 900 хиляди български турци и мюсюлмани, което разбива хиляди човешки съдби, разделя семейства и приключва през 1989 година като най-голямото насилствено изселване на хора след Втората световна война.

Георги Танев е роден на 8 октомври 1943 година в Пазарджик. През 1970 година завършва Техническия университет в Дрезден, а година по-късно защитава и кандидатска дисертация. Става член на БКП през 1968 година. След завръщането си в България е определен като ценен кадър и веднага е назначен за зам.-директор на Завода за магнитни дискове в Пазарджик. Заема този пост само на двайсет и осем годишна възраст. След това започва партийна кариера като секретар и първи секретар на Градския комитет на БКП в Пазарджик. През 1977-1979 година оглавява БКП в Пазарджишки окръг, а от 1979 до 1981 година е издигнат до шеф на Комсомола, въпреки че е преминал комсомолската възраст от трийсет и пет години. В спомените на познатите си от годините в Комсомола Танев остава като скучен човек, който често разговаря надълго с подчинените си и се интересува за клюките и интригите в комсомолското ръководство и тогавашния млад елит на държавата.

Въпреки бурното си кариерно развитие, до 1981 година.

Танев остава в сянката на по-възрастните комунистически функционери и трудно може да се мери със сравнително младите по това време Георги Атанасов, Петър Младенов и Александър Лилов. Въпреки това ясно показва, че е готов на всичко, за да стигне колкото се може по-далеч в партийното израстване.

През 1981 година младият активист става член на ЦК на БКП и е назначен лично от Тодор Живков за първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Кърджали. По това време Първия в партията и държавата е ядосан на тогавашния първи секретар на БКП в Кърджали, който упорито отбива опитите за преименуване на част от мюсюлманското население. Това е причината младият и решен на всичко Танев да бъде изпратен да оглави партията в този специфичен регион. За разлика от предшественика си, Танев се захваща с „мръсната работа“ около преименуването на турците и мюсюлманите още от първия ден. Няколко месеца след пристигането си в Кърджали започва частично преименуване на помашки села в района. Целта е да се провери как ще реагира населението на новата политика на БКП. Въпреки протестите и боя, които непрестанно съпътстват частичното преименуване в Кърджалийско, младият първи секретар на партията докладва редовно и директно на Тодор Живков, че всичко върви по план и населението с радост приема новите имена. В същото време в София в най-тесен кръг тече подготовка на възродителния процес, в която са включени историци, партийни функционери, ръководители в ДС и МВР. Целта е да се изгради идеологическа рамка, която да оправдае преименуването. Групата се координира от тогавашния зам.-председател на Държавния съвет Георги Атанасов. По-късно той ще стане министър-председател и като такъв също ще вземе активно участие в едно от най-големите престъпления на комунистическата държава.

В края на 1984 година в най-тесен кръг висшето ръководство на БКП взима съдбоносното решение за провеждането на възродителния процес. Решено е в рамките на три месеца да бъдат преименувани всички български граждани, които носят турско-арабски имена, и идва като гръм от ясно небе както за турците и мюсюлманите, така и за обикновените служители на МВР и редовите членове на БКП.

На 24 декември 1984 година проехтяват първите изстрели в Кърджалийско. В селата с преобладаващо турско население хората излизат уплашени по площадите в опит да спасят рождените си имена. Кърджалийски окръг е отцепен от света с танкове и камиони, а операцията по смяната на имената се ръководи лично от първия секретар на партията Георги Танев.

В дните около Коледа падат и първите жертви на възродителния процес. На 26 декември в кърджалийското село Могиляне куршум отнема живота на осемнайсетмесечната Тюркян. В началото на размириците хората не вярват, че властта ще стреля срещу тях с истински патрони и дори се съмняват дали Тодор Живков знае за това, което се случва. След първите протести по нареждане на Танев стотици български турци и мюсюлмани са изпратени в затвори и арести, а на населението е наредено да не напуска къщите си. До 30 март 1985 година всички български турци и мюсюлмани са със сменени имена, а Танев е удостоен лично от Тодор Живков с ордена „Герой на НРБ“.

Заради усърдието си Танев става любимец на Живков и през 1987 година е повишен, като оглавява БКП в цялата Хасковска област. През април 1988 година се издига до завеждащ отдел в ЦК на БКП, а през септември е назначен за министър на транспорта. Заради честите смени на позициите си във властта в средите на висшето ръководство на БКП Танев е наричан „френския ключ“ на Тодор Живков.

Опитът му от преименуването от 1984-1985 година в края на 1988 година го изстрелва до един от най-високите постове в държавата - министър на вътрешните работи в оглавяваното от Георги Атанасов правителството. На този пост Танев сменя дългогодишния министър Димитър Стоянов.

Основната задачата на новия вътрешен министър е да организира и проведе изселването на 300 хиляди български турци от България в Турция.

Танев не се колебае дълго и през пролетта на 1989 година използва мирните протести на българските турци и мюсюлмани, които не спират да поставят искането си за връщане на имената. За да нагнети напрежението, нарежда да се стреля на месо и в края на май 1989 година Тодор Живков произнася реч, в която призовава Турция да отвори границите си и обявява, че който иска, може да напусне България. Докато Живков произнася речта си, вътрешният министър действа по план: отново отцепва кърджалийския регион и организира серия от активни мероприятия. Милиционери обикалят от къща на къща и заповядват на хората да напуснат страната до двайсет и четири часа. Под страха от затвор и нови репресии над 300 хиляди души натоварват покъщнината си върху старите си съветски автомобили и тръгват към неизвестното. В това време чрез държавната телевизия на българите се внушава, че турците предават родината и се изселват доброволно. Операцията, ръководена от Георги Танев, която ще остане в историята като „Голямата екскурзия“, приключва само за няколко дни. Хиляди семейства се оказват от двете страни на границата, огромни колони от автомобили задръстват контролно-пропускателните пунктове, а по граничната бразда плъзват епидемии от болести.

Танев обира лаврите от това престъпление, но няколко месеца по-късно комунистическият режим рухва както в България, така и в цяла Източна Европа. В края на 1989 година е отстранен от правителството, а през 1990 година е изключен от БКП като част от най-близкото обкръжение на Живков. Веднага след това основната фигура в преименуването на турците и мюсюлманите сам сменя името си, за да изчезне незабелязан от правосъдието. Под името Георги Сотиров бившият вътрешен министър и главен „възродител“ заминава за Москва. Там върти общ бизнес с друг бивш шеф на Комсомола - Бойчо Щерянов. Когато участието му във възродителния процес е добре забравено и по всичко личи, че няма да му бъде търсена съдебна отговорност, прекръстеният на Георги Сотиров Георги Танев се връща в България, за да живее спокойно и анонимно като необикновен български пенсионер./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Разказ за лещата от 13 стотинки и още нещо..

Меню в работнически стол  на АТЗ-Стара Загора

„Когато бях на 12, ходех на уроци по пиано. Един ден Ани, с която свирехме на четири ръце Унгарските танци на Брамс, не дойде. Намерили й въшки. На следващата седмица очаквах да я видя подстригана. Тя обаче си седеше пред пианото с дългата си пухкава коса. Историята се беше преобърнала. Ани си признала, че в училищната столова отказала да изяде целия компот от сливи, и леличката, след няколко закани, й го изсипала на главата. В детския си ужас от внушителната фигура в оцапана престилка, тя пазила тайната достатъчно дълго, че сиропът да кристализира в косата й. Отнело известно време и докато майка й стигне до истината.

Стихче: „Сутринта настъпи хлад./ Наш Гъбарко сети глад,/ влезе в ресторант голям./ Викна: „Дайте ми да ям!“/ Тук безплатна е храната / за работници в гората./ Никой теб не те познава…“

Една социална институция може да бъде най-ясно разпозната като такава, когато започне да прелива във фикция. Тя навлиза в ежедневните разкази на хората, в смешките им и в езика им, после си проправя път към легендите на епохата и призракът й често се оказва по-устойчив от нейното физическо съществуване. В този смисъл столовата от времето на соца си е 100% обществена институция.

Изразът „като на стол“, употребяван най-често пейоративно, още служи да описва лоша, примитивно сготвена храна, твърде семпло меню, неприятна миризма във въздуха, кошмарно обслужване или потискаща обстановка. Понякога, много рядко – сготвена, почти домашна храна.

Но освен езиково призракът на социалистическата столова продължава да живее и по един по-неприятен начин: чрез свои само леко подобрени подобия. „Кантината“ щастливо и мирно съжителства с гурме културата и в най-развитите кулинарно дъжави, но в България устойчивите представи от някогашната соц реалност пречат на много днешни заведения от този тип да станат нормални места за хранене. В тях личат и устойчивите лоши практики, и възпитаната у хората непретенциозност към храната.Историческата реалност, в която те се коренят, е обект на неизличим колективен спомен. Чудно монолитен в някои свои части, и радикално разнопосочен в други, обобщен, той звучи горе-долу така:

Обстановката

Първо, още преди да си отворил вратата, те удря миризмата – тежка смесица от дезинфектант, евтин сапун, пържен лук, прегорена риба и наситените аромати на сготвени чушки и домати. Нещо уютно и нещо грозно, нещо умиляващо и нещо брутално. Миризма, противоречива като мътните реки на живота.

С разтварянето на вратата идва вторият елемент – шумът. Специфичен звук от тракане на метални прибори в метални чинии, на метални чинии върху голи маси, на голи маси върху гол под, на метални крака на столове върху цимент, на пластмасови табли и крака в груби обувки, бученето на горещия въздух от сешоарите за ръце – всичките тези неуютни тонове, умножени от ехото в подобната на тунел зала. И бъбренето – на няколко десетки до няколко стотин усти, крясъците на „лелките“ иззад отворите в стената.

Понякога – и музика. Но рядко. По онова време партията има проблем с музиката. „Основните положения“, които приема през 1982 г., препоръчват „да се подобри масовата интонационна среда, като се даде предимство на мелодии и ритми, които отговарят на народния вкус и социалистическия начин на живот. Българските естрадни артисти да изпълняват песни на чужди автори само в превод на български език. Да се подберат народни, възрожденски, революционни, лирически, детски и други песни, както и хора и ръченици за изпълнение по радиото и телевизията, в заведенията за обществено хранене, при народни тържества и веселия, на семейни празници и в приятелски кръгове“.

За да не газят из опасни територии, учрежденски, университетски, работнически, ученически столове предпочитат да не замъгляват тракането на алпаката с ненужни мелодии.

След звука идва третият елемент – гледката. Отваряш вратата и пред теб се разкрива голямо, полуиндустриално помещение с циментова мозайка и голи прозорци, отвъд които като че винаги е зима и винаги духа студен вятър. Сивеещо неоново осветление – неизменно неоново, като че в обикновените лампи има нещо несъвместимо, дори оскърбително за духа на социализма. И опашка от хора. Те стискат в ръка малки листчета с небрежно отпечатани цифри и букви – купоните, които са

1. купили,

1.разменили,

3. измолили,

4. уредили с връзки – или иначе казано, придобили чрез която и да е от малобройните форми на търговски отношения от онази епоха.

Сивотата, неуютът и студът са норма в социалистическия стол. Те са стандарт. В отделни периоди, на отделни места се случва те да се натъкнат на не съвсем осъзнатата съпротива на „лелките“. Водени от някакво майчино чувство на грижа и нужда да внесат поне малко човещина, те понякога окачват по прозорците силонови завеси, закриват масите с покивки или заселват первазите с прораснали от обилно поливане мушката и кактуси. Съвсем мимолетни, тези усилия са и абсурдни – като рози в устата на космат звяр, предметите от нормалния човешки бит само подчертават колко немислим и невъзможен е всякакъв уют в социалистическата столова.

Менюто

Да си спомниш едно типично меню на соц стола 25 години по-късно не е някакво особено предизвикателство – онези, които са се хранили в столова в продължение на години, трябва да са яли стотици пъти дузината ястия, които се въртят най-често в нея: пилешка супа с дребна юфка, водниста боб чорба, яко застроена супа топчета за начало. Лятото – и редичък таратор, който се случва да е от прекалено кисело кисело мляко, с леко ферментирали краставици. След това – пиле с картофи или със зеле, гювеч, руло „Стефани“, шницел (по виенски!). Веднъж в седмицата – деликатесната днес печена скумрия, в отговор на идеите за здравословно редуване на храните. Десерти: малеби (розово, обикновено пукнато, и с попил в пукнатината сироп), крем карамел и сутляш (мляко с ориз, поръсено с канела).

И ако менюто е повече от унифицирано, мненията за качества на храната варират диаметрално. От „винаги беше евтино и вкусно“, до „толкова беше гадно, че едва издържах седмица и се отказах“.Интересно е, че в спомените на хората тази храна някак се идентифицира с домашно готвене, много от тях имат представата, че „лелите“, както са наричани тогава готвачите, обикновено от женски пол, приготвят каквото си знаят от вкъщи. Истината е различна – тези „лели“ не са като „лионските майки“ – автори на талантлива, автентична кухня и матриарси на изкуството на готвенето, ами соц столовете готвят по общ рецептурник. Един от тях е издаден през 1960 г. – „Сборник готварски рецепти за заведенията за обществено хранене“ на Стефан Бояджиев, Захари Захариев и Георги Шишков. По-късно, от 1972 г. нататък това е „Единен сборник рецепти за заведенията за обществено хранене“ на по-голям колектив автори.

Рецептите, които тези книги съдържат, всъщност са доста прецизна класическа кухня. Тя е  описана достатъчно прескриптивно, за да не поощрява някакви излишни усилия на фантазията, но не е лоша сама по себе си – точно обратното, точното следване на рецептите осигурява съвсем прилично сготвена храна. Подходът, от една страна, е леко индустриализиран (говори се например за „порционни“ парчета, месото е „от труп“). От друга, теглото на продуктите е с нюанси от по 2-3 грама и доматите в гювеча се белят. Онова, което повечето преживели социализма са поглъщали в столовите, изглежда, е било следствие от един нетворчески, затова пък доста либерален откъм спестяване на усилия и продукти прочит на рецептурника.

Въпрос на престиж

Една от най-любопитните страни по време на соца са разнопосочните сигнали, които яденето на стол подава за статута на хората. В столова се хранят хора от различни социални прослойки и това носи най-различна информация за тях.

От една страна, да ядеш на стол може да изразява отсъствие на време за домашна кухня или изобщо на домашна кухня. Учениците, които ядат в стол например, често остават и в занималня, което по онова време е тълкувано донякъде като липса на добра майчина грижа – поради непопулярния тогава развод например.

За други обаче храненето на стол е даже престижно. Така е често за студентите, които идват от провинцията в забранената по онова време София. Социализмът ограничава свободната миграция дори в рамките на държавата и когато човек благополучно се оказва приет в университет и по този начин получава своята така желана „виза“ за столицата, столовите на университетите са мястото, където той я демонстрира и й се радва, показва я на обществото. Отделно, столовете на учебните заведения са привиждани в йерархия на престижност, която съответства на тази на самите учебни заведения по онова време. Най-желан сред всички е Софийският университет, заедно с него – и столовата му. Която освен всичко друго е и сравнително шик, в красивата стара сграда с високи тавани.

Освен това столовите варират в качеството си. Като всичко друго, което демонстрира макар и малко предимства, те стават обект на лека нелегална търговия (т.е. купоните им), или пък на упражняване на връзки и по този начин – на демонстриране на статут.

Следите остават

Всяка столова има свой статут в сложна йерархия с останалите. Храненето в нея носи различна информация за статута на хората. Но най-трайният отпечатък, който социалистическата столова като институция оставя след себе си, е идеята за „българско сготвено“ заедно с неговия контекст, с цялостната представа какво е нормално, когато става дума за храна.

И днес, повече от двайсет и пет години по-късно, нейните ниски стандарти правят българите едни от най-непретенциозните клиенти в ресторант в Европа. Те осигуряват роенето на копия на соц столовите в днешни условия и още по-лошо – обричат на мъчително съществуване всеки ресторант, който дръзне да се стреми към високо ниво.

Текст Албена Шкодрова/Източник:bacchus/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ