Помните ли онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на жигулата, започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа и селски хляб.


Тичахме боси по поляните, къпехме се в реката, играехме на криеница в лозето на съседката, викахме Дама Пика на тавана, спирахме колелата си с контра, а не със спирачка, късахме гуменките си по горските пътеки, висяхме от клоните на черниците...


Оцветявахме черно-белите снимки от семейните албумите, а нашата единствена социална мрежа се казваше „навън"Късно вечерта, когато пекарките от селската фурна се захващаха да приготвят хляба за следващия ден, първите клиенти бяхме ние, децата от махалата. Не мигвали, улисани в игри, нетърпеливо чакахме на стълбите готовия хляб... онзи хляб, чийто вкус никога няма да забравим.


Няма да забравим и трепета, с който очаквахме да се роди теленцето. Баба и дядо дежуреха около яслите и нервно проверяваха кравата, а ние все подвиквахме: "Роди ли се? Родили ли се вече, бабо? Може ли да го видим?"


Все пускахме Шаро на свобода да потича заедно с нас, а после с невинен поглед казвахме: „Ами той пак се е отвързал сам. Знаеш ли, дядо, чак къде го намерихме?“


Да, някога животните в двора на нашата къща бяха най-верните ни приятели. Те пазеха тайните ни и никога не издаваха белите ни на баба и дядо. С изключение на големия лош петел, него не го обичахме...всеки наш връстник знае защо.Все още помним и историите на баба за някога, които със сълзи от носталгия ни разказваше до огъня. Онзи огън, чийто пламък тихичко се отразяваше от малката дупчица на печката в тавана, дървата пукаха и беше толкова топло в детските ни души.Вечер обожавахме да лежим върху нагорещените от слънцето керемиди и да си врачуваме по звездите. Обещавахме си разни неща, когато пораснем...Като се замислим, тези времена не бяха толкова отдавна. Има няма двадесетина години – твърде кратко, за да ги забравим, но и твърде дълго, за да ги живеем отново. Останаха спомените. И няколко оцветени с детска емоция черно-бели снимки на дядо и баба.Бабо, дядо, благодарим ви за грижите! Вие завинаги ще останете в нашите сърца! /webstage.bg/


 


Всички знаем какво представлява социалистическия стил на обзавеждане,много от нас са пораснали в такава обстановка. Огромни секции, които заемат цялата стена,фототапета в хола и детската, дебели килими, ковертюри и какво ли още не, което завинаги ще остане в спомените ни. 





Всички сме израснали в подобни домове и сме си играли с играчките от социализма. За да си припомним старото време, подготвихме галерия с 5 снимки на домовете преди 1989-та година.Надяваме се да сме ви доставили удоволствие и да сте усетили топлата вълна на носталгията по-отминалите времена.


 


Животът в България е труден за много хора, но най-вече за много възрастни българи, които оцеляват с мизерни пенсии. Не са малко тези сред тях, които си спомнят с носталгия за годините на „развития социализъм“ у нас. Те говорят за гарантирано право на труд, добри заплати, безплатно здравеопазване и образование, сигурност и защита от страната на държавата…


Така ли беше наистина?! Много хора си спомнят за острия дефицит на стоки, за забраната на лично мнение по много въпроси – най-вече да критикуваш управлението на БКП, забраната да напускаш България без „изходна виза“, забраната да „копираш упадъчното влияние на Запада“ и т.н.


Предлагаме ви спомените на една българка за годините на „развития социализъм в България“, цитирана от retro.bg „(публикуваме без редакторска намеса).


„Казвам се Елена Димитрова от Горна Оряховица, не мога да се издържам с пенсията, принудена съм да живея на стари години при сина и снахата в Асеновград. Комунистка не съм била, в Партията не съм членувала.Всеки получаваше карта за почивка и санаториум, пионерските организации възпитаваха децата да почитат старите хора


1.ОБРАЗОВАНИЕ. Не само децата на активните борци ходеха в престижни училища. В класовете на моите синове бяха деца на партизани, които днес са отлични хирурзи, инженери, икономисти. Синът на Милка Палаузова например беше обикновен работник в Депото. А от мои познати, които ми се оплакаха, знам, че когато отишли да помолят Първия секретар на Окръжния комитет на БКП Димитър Стоичков за препоръка за сина им за Университета, той им отказал с думите, че нищо не му е пречело да заляга над учебниците и да не посрамва родителите си, които са се борили за тази власт.МЕДИЦИНА. Помня как едно западно светило в медицината в тогавашния в. „Отечествен фронт“ беше написал, че медицината е на високо ниво и добре организирана, трябва само да се направи нещо за подобряване на заплащането на медицинските кадри. Мога да потвърдя това. На 75 години майка ми заболя от коварна болест. Девет месеца сутрин в 9 часа и след обяд в 16 часа идваше сестра с линейка да ѝ поставя болкоуспокояващи. Аз в чужда страна – в СССР, получих тромбофлебит, лекуваха ме 28 дни в болница и освен рубли за букет на лекуващата лекарка не съм заплатила стотинка. Не съм плащала за лечение в България, който казва, че е плащал – ЛЪЖЕ. Сега моя сватя почина в големи мъки и съпругът ѝ задлъжня, за да плаща по 5000 лева на седмица за лечението ѝ.


2.БЕЗРАБОТИЦА. В пряката си и обществена работа съм била в много колективи. Навсякъде се работеше пълноценно. Имало е и лентяи, но те биваха изключвани от колективите. Който е измислил фразата – „ние ги лъжехме, че работим, а те ни лъжеха, че ни плащат“, е един от най-големите лентяи.

Вижте още:Как се преследваха безделниците и кои бяха те по времето на социализма в НРБ

3.РАВЕНСТВО. Много се изкривява съдържанието на тази дума от хора като този гражданин. Равенството е за равен старт – и богаташът, и беднякът да имат равен старт и да върви напред този, който е по-добър.ПОЧИВКА. Работникът или служителят още в началото на годината дава заявка кога и къде иска да почива на отговорника на колектива, в който работи. Заявките се предават за изготвяне на план-програма от ръководството на предприятието и профпредседателя. Много предприятия имаха собствени почивни станции. Които нямаха, даваха пред профсъюзите заявки за карти по направление. Много работници получаваха карти за балнеолечение също на достъпни цени. Може ли днес някой да се похвали с това. Та те балнеосанаториумите и почивните домове не съществуват или са в ръцете на лица, до които не можеш да достигнеш, ако нямаш пари.


4.АРМИЯ. Там със суровия живот, със строгите изисквания и най-разглезеният мамин син се каляваше като мъж. А за издевателствата се наказваше строго. А защо граничарите да пускат да се бяга от родината? Който обича отечеството си, не бяга, а се бори за добруването му.УВЕРЕНОСТ В УТРЕШНИЯ ДЕН. Да, била съм уверена в утрешния ден, защото съм живяла достойно, спазвала съм нормите и законите на страната.


5.ВЪЗПИТАНИЕ. В училище възпитаваха децата, особено в пионерските организации, да почитат старите хора, да помагат на другарчетата си, да не хулиганстват, да усвояват знания, за да станат достойни граждани. А имаше една организация – „Отечествен фронт“, която ги учеше да опазват чист квартала, да помагат на възрастни хора, да събират вторични суровини и билки, като ги възнаграждаваше за старанието им.СТОКИТЕ В МАГАЗИНИТЕ. Да, имаше недостиг на вносни стоки. Но никой не казва как се възстановяваше родното производство, икономика след войната. Трудни години бяха. Тогава можехме да се задоволяваме с родното производство, което беше чисто и истинско – чисти и пълноценни храни, дрехи от естествени влакна, обувки от естествени кожи. В Добрич беше най-добрият завод за детски обувки на Балканите. Днес има многообразни стоки за сметка на качеството. Всеки ден се изнасят данни какви боклуци ни дава Европейския съюз.


6.СИГУРНОСТ. И Жоро Павето е истина, имаше и единици джебчии и апаши, но те отиваха там, където им е мястото, за разлика от днес.


А чувал ли е тогава господинът деца да убиват деца, както е днес? Чувал ли е да ти продават дома за начислени безобразни лихви? Чувал ли е обикновеният трудов българин да се тревожи, че ще го изхвърлят на улицата, като влезе в пенсионна възраст? Държавата се грижеше за гражданите си.


Почти всички си строяха жилища със заеми, защото бяха сигурни, че ще са на работа и ще могат да си плащат вноските. Аз лично съм си закупила апартамент за 7840 лева през 1966 година – без връзки, като държавата ми даде заем 4000 лева, които изплащах за двадесет години по 24 лева на месец.


Елена Димитрова, Асеновград

retro.bg



 Много често сме слушали да се говори, най-вече от ръководители на държавата, че децата са бъдещето на нацията и грижата за тях е първостепенна. А ликвидирането на Морски санаториум доказа, че това са само думи, които нямат покритие. Необяснимо е това, което се случи със здравното заведение, като се знае, че децата, преминали през него, през всичките тези години не са получавали астматични пристъпи, за разлика от местоживеенето си.


На 1 октомври 2020  ще се навършат 55 години от откриването на новия Морски санаториум” Д-р Параскев Стоянов” между Несебър и Свети Влас. Официално и тържествено е открит на 1 декември 1965 година от тогавашния министър на здравеопазването  д-р Кирил Игнатов.  Тази изключителна социална придобивка с национално значение, бе   дело, преди всичко на Санаторно Курортно управление към Министерството на здравеопазването, на Окръжния народен съвет Бургас и с определен принос на ръководството на град Несебър.


Историята:


Създаден е, като санаториум за малокръвни деца, още през 1905 година край Варна под ръководството на д-р Параскев Стоянов. За първи  път той полага началото на лечение, чрез използване на  слънцето, въздуха и главно морето, основно против „жълтата гостенка” туберкулозата. Съобразно измененията на здравната обстановка в страната тогава, санаториума непрекъснато обогатява профила си, като обслужва и възрастни, но  усъвършенства първоначалният си профил.През 60 –те години на миналия век, вече материалната му база застарява, развитието на стопанския туризъм край Варна „ притиска” съществуването му и възниква идеята за преместване на друго место. Специалистите курортолози, преценяват, че най подходящо е местото между село Влас и Несебър, където щастливо се съчетава слънцето с планинския въздух, който като из някой улей се смесва с морския и обгрижва морето.


Строителството на новата площадка започва през 1963 година от СМК Район Курортно строителство Несебър.  Първият етап на детските заведения е готов през втората половина на 1965 година. И ето: На 1 октомври 1965 година 5 автобуса, тридесет линейки , 120 деца и многоброен персонал пристигат в новите сгради на готовите блокове на  ІІІ -то и ІV-то детски отделения. Посрещнати са от малък,  все още необучен, но ентусиазиран  персонал.


Продължава строителството и на останалите отделения. През февруари 1966 година тук се преместват и  отделенията за възрастни.  Новото заведение заработва С пълен капацитет. В този си капаците то разполага с 438 легла с 2  възрастни, 2 детски ортопедични и 2 детски белодробни отделения , санаториално основно училище до VІІІ клас ,3 жилищни блока в чертите на санаториума и 2 в гр.Несебър,кухненски блок и столови, ремонтна работилница, обширен и озеленен парк, извоювана прекрасна плажна ивица…С новото си местоположение, съвременни условия за работа, с отличните си резултати по лечение и обучение на децата Санаториума получи голяма популярност в страната като социална придобивка. Допринесе Несебър да натежи още повече като най- големия  национален курорт и почивно дело. Допринесе за подобряване здравното обслужване на населението от общината, много хора от Св.Влас и Несебър намериха приложение на своя труд. С него се обогати и разнообрази с различни специалисти и високо квалифицирани кадри  града. Колектива участва в обществения  и културен живот  , организирана бе разнообразна културно масова дейност сред колектива и пациентите.Постижения се дължат на високо квалифицираните кадри и тяхната съпричастността към хипократовата клетва. Тук на първо место трябва да подчертаем изключителната роля на ветерана на санаториома и създателят му тук у нас главен лекар, доктор Христо Сунгарски до  1972 г. Той прояви неимоверно делови  организаторски качества, изключителен творец- стопанин при създаване на пълноценни условия за функциониране на този специфично сложен рехабилитационен център.Признателност към следващите главни лекари Зорка Селиминска до 74 , Вячислав Куртаков до 81, Виолета Йовчева до 91, Асен Върбанов до закриването му. Признания към огромния лекарски, медицински, рехабилитаторски , санитарен и обслужващ персонал.


Училището към санаториума функционира при специфичните условия и   заболявания на децата   още с откриването му тук. Признателност към първия директор Неделчо Богданов и следващите Радка Пеева, Красимир Косев  и Тянка Маринова до закриването му, към близо четиридесетия учителски и възпитателски колектив.


Признателност към сектор административно стопанска част, който се грижи за функционирането на това голямо стопанство и материална част, нейното поддържане.Това са господата Куминков, Петрохански, Ламбов, главните счетоводители Желев, Петров, Ерменлиев, завеждащ културно масовата дейност Иван Дерменджиев и др.


Днес Морски санаториум не съществува. Години след промените бе приватизиран, дейността му занемарена затихваща и прекратена. На неговата територия бе изграден мощен хотелски комплекс, но лечебно рехабилитационна дейност няма. Жалко!


Да си спомним с добро и признателност към всички бивши кадри на Морски Санатариум „Доктор Параскев Стоянов”! .



Днес един градски от ИТ сектора почти ми се скара, че съм почел рождения ден на Тодор Живков. Нарече текста ми „позорен“, и ме попита – къде съм щял да бъда аз, ако не бил паднал „режима“ тогава.


Ами да отговоря, а вие допълвайте за вашите си населени места:


В Димитровград. В работещ и пълен с хора и живот Димитровград. С 32 работещи предприятия, без безработица, с гарантирано здравеопазване, образование, и работа. С гарантирани пенсии, социални пакети, санаториуми, почивни бази, и всичко останало.Ленински съботник в  парк „Пеньо Пенев“ през 80-те


Щях да съм в град без дрехи втора употреба, без затворени магазини, с 56,000, а не с 12-15,000 население (статистиката лъже, предполагам, че знаеш. да не вземеш да ми цитираш уикито).


Щях да съм в град без престъпност, без хора, търкащи билетчета с нездрав блясък в очите, без хазартни зали.

Град, в който хората не се притесняваха от криминална хроника, и оставяха ключове от апартамента си под изтривалката, и всички го знаеха.


Щях да съм в град, където децата да играят навсякъде из града, без да се тревожа, без джендър-пропаганда в детските градини, училищата, без содомо-гоморианство.

Град, където момчетата стават мъже, а момичетата – жени. Момчетата бяха гаджета с момичетата, женеха се, раждаха се деца и нямаше нищо по-хубаво от това.


Щях да съм в град с поне 7-8 дискотеки, плюс още толкова в близките села, където заведенията и дансингите са пълни, но дрога и оръжие нямаше.

Ленински съботник в  парк „Пеньо Пенев“ през 80-те

Щях да съм в град пълен с безплатен и лесно достъпен масов спорт.


Щях да съм в град, където учителите са уважавани хора, а не ровещи в кофите за боклук, или принудени да продават на неделния пазар, за да оцеляват.


Щях да съм в град, където при 56,000 има само една банка: ДСК, която даваше нисколихвени кредити и в предприятията работеше взаимно-спомагателна каса (без никакви лихви), и ЧСИ не изхвърляха хората на улиците за неизплатени кредити на банковите мошеници.

Щях да съм в град без бързи кредити.Щях да съм в град с прекрасно поддържан парк „Пеньо Пенев“, с младежки серенади с китари по нощите там, със запазен парк Вапцаров, с работещо лятно кино като античен амфитеатър там, с ресторант „Простор“ (Севастопол), с езера, пълни с вода, лилии, и водоплаващи птици.


Щях да съм в град с поне 5-6 кина, работещ театър с местна наша актьорска трупа, с пълна зала на всяко представление.


Щях да съм в град без бездомници, бедни, и зарязани от Бога и държавата хора.


Щях да съм в град, където милицията не се шегува, и след престъплението следваше залавяне, бой, съд, и наказание.


И не смятам, че щеше да ми е зле.

Кое не е така?


 


  • 1.Ако се сбиеш си е твой проблем.
  • 2.Ако се сбиеш и кажеш на вашите е липса на достойнство. 
  • 3.Ако се сбиеш и имаш липса на достойнство и кажеш на вашите, те със сигурност ще те набият и те.

  • 4.Биеш се (тек на тек) демек един на един. Дъното е да скочат двама на един!
  • 5. Номер 4тири не важи ако ти скочиш на двама и повече.
  • 6. В боя се създаваха най-силните приятелства. 

  • 7.Ножове,пепелници,камъни е дъното,да използваш това доказва липсата на топки.
  • 8.Падне ли на земята и ако се пази само го оставяш.Никога не риташ паднал човек!
  • 9.Ял си и си давал шамари зад училището .

  • 10. Малко кръв в носа винаги оправя егото.



В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. През 1962 г. на 17 г. завърших професионално образование. Постъпих на работа в КЗ “Г. Димитров” – гордостта на града, като корабен тръбар.


В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. Когато ястието беше с месо – около 0,60 лв.


По-късно храната за корабостроителите от основните цехове стана безплатна и се полагаше по кофичка кисело мляко на смяна.

Неусетно минаха две години и влязох в казармата (ако съм сега на 19 години, пак ще служа с желание), но мястото ми в цеха беше запазено. След уволнението се върнах пак в цеха при същата бригада. Строяхме танкери и малки пътнически кораби за СССР – “страна, която ни пороби”. В края на всяка година братушките подписваха, че корабите са готови, за да влезе валута в хазната, а довършителните работи продължаваха до края на февруари на следващата година. В завода се развиваше масово физкултурна дейност.


На 23 г. се разболях от остър гастрит. Цеховият лекар ми определи дата, когато да получа от него безплатна карта за Старозагорски минерални бани, но понеже не отидох да я взема, д-р Владимиров я донесе в цеха. Само дето не ми издърпа ушите заради моето лекомислие. Загриженост и отговорност имаше в цеховете. Лекари и стоматолози се грижеха за здравето на работниците с отговорност.


Записах се да уча механотехника. Работех по седем часа, а осмия го плащаше заводът. Всяка година ползвах 12 работни дни за ученическа отпуска. Когато подготвях дипломната работа и макет, ползвах 30 дни платен отпуск. Като се дипломирах, веднага ме назначиха технолог. Избраха ме за секретар на комсомола. Сключихме шефство с комсомолки – текстилки от ТК “1 май”. На забави и излети се опознавахме и създавахме семейства. С моята съпруга се запознахме на комсомолски семинар и вече 43 г. сме заедно.

С всяка измината година корабостроителите се квалифицираха, навлязоха новости в българското корабостроене. Започнаха да идват поръчки от западни страни. Корабостроенето се превърна в основно направление на машиностроенето. Построихме 100 000-тонен танкер. Работехме, творяхме, почивахме рационално. С жената и двете ни деца сме ходили 12 пъти на курорт.



 

През 1975 г. постъпих в органите на МВР. Всяка година попълвахме вещеви заявки. Тъй като дрехите и обувките бяха предостатъчни, на всяка втора година си пишехме от 80 до 100 лева, които получавахме на ръка. Не проявихме желание непременно да глобяваме.

Профилактиката беше основно направление в нашата работа. Служил съм на пристанище Варна-запад, фериботен комплекс, и съм свидетел на натоварените с агнета и телета кораби, предназначени за Сирия, Иран и т.н.


Ядяхме качествено месо с печат от “Родопа”, а не както сега – от Нова Зеландия

Като чуя, че днес колегите от МВР работят с износени дрехи и кубинки, ми става мъчно. А им намаляват годишния отпуск. Всеки, в повечето случаи, се снабдяваше с жилище и други неща с кредити, които се изплащаха без проблеми. Банките бяха народни, а сега са крадливи.


Дойде тъй очакваната демокрация – псевдодемокрация.

Иван Костов обяви корабостроителния завод в несъстоятелност. Разпродаде се БМФ. Замлъкнаха и други фабрики и предприятия. Срина се икономиката във Варна.


Искам да завърша с това, че новоизлюпените демократи са бивши членове на БКП – БСП. Когато са ги приемали в партията, са се клели в нейния устав да й бъдат верни и да не стават ренегати. И до днес си пазя комсомолската и партийната книжка. А на идиотите от Габрово ще кажа: Не осквернявайте паметника на Митко Палаузов – детето герой! Омразата у децата на Габрово и агресията я насаждате вие. Щом аз, дядо на 71 г., от време на време препрочитам моменти от книгата за Митко и я препоръчвам на децата си, няма опасност да станат агресивни. Погледнете филмите от различните канали на телевизията и ще видите откъде идват агресията, изнасилванията, кражбите, убийствата и т.н.


Петко АЛЕКСАНДРОВ, Варна


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ