Виждат се уникални кадри пред автогарата и веселието на центъра на градът


ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА ЗА МЕЖДУНАРОДНАТА ДЕТСКА АСАМБЛЕЯ „ЗНАМЕ НА МИРА”


На 21.12.1976 година по случай 20 годишнината от приемането на декларация на ООН за правата на детето, общото събрание на организацията обявява 1979 година за Международна година на детето.  България подкрепя това решение и по предложение  на Людмила Живкова - Министър на културата започва организирането на първата Международна детска асамблея „Знаме на мира”.


Патрон на първата Асамблея е Амаду Мхтар-М’ Боу - Генерален директор на  ЮНЕСКО.


През ноември 1978 година на 20-та сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО той оценява Асамблеята като една от най-крупните инициативи, свързани с Международната година на детето и подчертава, че „идеята за провеждането й предлага на много деца, закърмени с различна култура, възможност да разберат, че независимо от различията съществува един общ език на братство и солидарност, който е залог и надежда в бъдещето.”


Ръководството на Асамблеята е реализирано от Международен инициативен и организационен комитет, оглавени от Людмила Живкова. В тях  участват и допринасят за високото интелектуално и естетическо ниво на Асамблеята много видни български и чуждестранни дейци на културата, политици и творци. Извършената от тях подготвителна и организационна работа създава солидни предпоставки за високия международен престиж на Първата международна детска асамблея „Знаме на мира”. Тя събра на среща в България 2 500 деца от 77 страни.


В Народното събрание се провежда и Първият световен детски парламент, на който е прието „Писмо-обръщение” на децата участници в Международната детска асамблея „Знаме на мира” до децата от целия свят.


На 34-та сесия на Общото събрание на ООН „Писмото-обръщение” е разпространено  като официален документ.


Оценка на Асамблеята, на нейните цели и значение дава и Генералния секретар на ООН – Курт Валдхайм. Той подчертава, че „цялостното и ефективно реализиране на правата на децата и стимулирането на техните художествени заложби, на които Международната детска асамблея „Знаме на мира” отдели специално внимание, ще спомогне за обогатяването на всяко общество и всяка нация”.


По време на Първата асамблея е открит Монумент „Знаме на мира”. На него са изложени камбани, подарени от децата от различните държави – участнички.


Също така 61 държави участнички, подаряват растения за международния детски парк при монумент „Знаме на мира”.


Големият успех на Асамблеята и интересът, който тя предизвиква в целия свят и желанието на Световния детски парламент, обуславят решението тя  да се провежда на всеки 3 години и България да бъде неин домакин.


През септември 1980 година в София по повод годишнината от Първата асамблея се провежда среща на 214 млади творци от 89 страни.


Честването на годишнината е отбелязано в над 60 страни по света с концерти, изложби и конкурси за детско творчество.


През 1982 г. в София е изграден център „Знаме на мира”. В много страни като Полша, Франция, Португалия, Белгия, Холандия, Австрия, Бразилия, Мексико, Япония, Индия са създадени национални центрове, обединяващи привърженици на „Знаме на мира”.


През 1982, 1985 и 1988 година в София се провеждат още три Международни детски асамблеи и четири срещи на децата от цял свят. В тях общо взимат  участие над 1800 деца от 138 държави.


Девиз на международното движение „Знаме на мира” е: „Единство, Творчество, Красота”.


Движението има общопризнат хуманен характер и няма политическа насоченост. Прието е като нова форма на дипломация и сътрудничество в името на мира.


Освен от ООН и ЮНЕСКО, „Знаме на мира” е подкрепено и от УНИЦИФ, ИНСЕА и други международни организации.


Основни документи в това отношение са:


            - II-та Световна конференция на ЮНЕСКО - 1982 г.


            - XX, XXI, XXII, XXIII сесии на Генералните конференции на


              ЮНЕСКО.


            - XXIV сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО – Париж -1987 г.


            - XXV  конгрес на ИНСЕА - 1984 г., които приемат резолюции за подкрепа и сътрудничество със "Знаме на мира", и препоръчват на всички страни-членки на тези организации да подкрепят „Знаме на мира”.


ООН разпространява като официален документ Писмото-обръщение, прието от децата на Световен детски парламент в София - 1979 година.


Лидери на ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други като Курт Валдхайм, Хавиер Перес де Куеляр, Амаду Махтар М'Боу, Фр.Майор Сарагоса, Джеймс Гранднд, както и Роналд Рейгън, М.С.Горбачов, Папа Йоан Павел II и много други изпращат приветствия до софийските Асамблеи и подкрепят идеята - децата да творят в мир за мира.


През 1987 г. ООН удостоява "Знаме на мира" със званието "Вестител на мира".


"Знаме на мира" е асоцииран към департамента за обществена информация на ООН в Женева и е член на Националния комитет за УНИЦЕФ. Програмата му е включена в международната програма на Десетилетието на световното културно развитие до 2000 година.


През 1990 г. сложните политически и икономически процеси, възникнали през последвалите години, отмениха по-нататъшното провеждане на Асамблеите и център „Знаме на мира” е закрит.


През 1999 година по повод 20 – годишнината от първата международна детска асамблея „Знаме на мира” се създава Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира”, която е неправителствена организация, регистрирана в обществена полза и е продължител на идеите на „Знаме на мира”.


Фондацията е правоприемник на идеите на Людмила Живкова за „Единство, Творчество и Красота”, думи съдържащи висока хуманна същност: грижи за детското развитие и възпитание, разкриване на детските способности и поощтряване на творческото им израстване. Основен принцип на фондацията е, че всеки може да бъде творец в Асамблеята на мира.


През годините Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира” е провела десет детски Асамблеи, в които деца от всички краища на България изявяват своя талант чрез песни, танци и рисунки. Във всяко едно събитие са взели участие около четири хиляди деца от български и международни  училища, придружавани от родители и учители.


Асамблеите са провеждани под патронажа на Президента на Република България г-н Георги Първанов, Председателя на 39-то НС г-н Огнян Герджиков, Министър Председателя г-н Сергей Станишев, г-жа Зорка Първанова и съпругата на Посланика на САЩ  г-жа Кати Пардю.


Днес на монумент „Знаме на мира” има над 107 камбани, дарени днес от цял свят.


Най-новите камбани, са дарени от Папа Йоан Павел ІІ, при посещението му в България през 2002 година, камбаната дарена от първата жена космонавт – Валентина Терешкова, камбана на НАТО, камбана от първия и втория български космонавти – Георги Иванов и Александър Александров и техните европейски колеги, камбана на фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира”, камбана от Индонезия, камбана от „Лайънс клуб” Италия, камбана от Армения и камбана от футболен клуб „Базел 1893” - Швейцария.



През изминалите години фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира”, е организирала редица инициативи свързани с подкрепата и развитието на детското творчество.


В тази връзка под патронажа на Президента на България – Георги Първанов през 2002 година е реализирана инициативата „Академия Бъдещето на България” и е създадена стена на която се поставят имената на млади българи, които са получили международни отличия в сферата на изкуството, науката и спорта. Поставени са имената на: гимнастичката Симона Пейчева, пианистът Ивайло Милушев, балерината Вихра Маджарова, Петя Неделчева – двукратна носителка на купа „Европа” по бадминтон и математиците Калоян Славов и Добромир Рахнев, Албена Денкова и Максим Стависки –световни и европейски шампиони по фигурно пързаляне, Ивет Лалова – шампионка по лека атлетика, Ивайло Рисков – постижения в математика и информационните технологии, Станимир Рачев – за високи постижения в областта на физиката, цигуларката Мариана Димитрова, Кирил Стоянов – музикант ударни инструменти, световните шампиони по шахмат Антоанета Стефанова и Веселин Топалов, сумистът Калоян Махлянов - Котоошу, тенисистката Цветана Пиронкова Радко Котев – математик и Александра Жекова  - световна и европейска шампионка по сноуборд. Също така е направено пано и с българската азбука.


През юни 2004 година на монумент „Знаме на мира” е поставен и паметник в памет на децата жертви на тероризъм от българските деца. Паметникът е изработен от скулптора Крум Дамянов и е открит от председателя на 39-то Народно събрание - проф. Огнян Герджиков.


 


Песничката “Оранжево небето” олицетворява щастливото детство в родната България, в която живяха децата на 70-те и 80-те години, родени и израснали в Народната република. Със сигурност всички сте я чували тази песничка. С още по-голяма сигурност на всички ви харесва.

Наистина, практически всички, които са израснали в тези години си спомнят с топлота и нежност това време. Не само евтиният сладолед, почти безплатните билети за кино, игрите в двора на къщата, между блоковете или по спортните площадки, но си спомнят и пионерските и детски лагери, събирането на хартия и старо желязо, лагерните огньове, викторините и конкурсите… Славно време!


Една от причините за тази потресаваща носталгия, която социологическите агенции прикриват, е притиснала почти зловещо всеки българин днес, роден в Народна република България. Да, носталгията е свързана с добрите спомени за безгрижните детски години, които по време на социализма преживяха, смея да твърдя, всички. Дори и сираците тогава бяха щастливи! Оттогава минаха доста години.


Народът ни днес е диво разслоен – едни от децата днес тънат в разкош, а другите в пълна нищета или зловеща бедност. Не знам дали се свиква с бедността. Но при всички положения мизерията се усеща. Травмиращо. Тя е безжалостна. Народът ни боледува, както от болести, непознати за времето на социализма, но и от болест, която няма как да не е заразна, когато виждаш, че държавата и управляващите НЕ се вълнуват от съдбата на малките българчета. А съдбата на малките българчета зависи днес от пазарния морал. При него всичко се купува и продава, включително и децата.


Да си спомним щастливото детство по времето на Народната република. Всички деца бяха обхванати в ясли и детски градини. Практически всяко българче в Народната република, за разлика от българчетата в капиталистическата днес държава, посещаваха, ако родителите им желаеха, ясли и детска градина.


Няма никакви съмнения, според педагогическата наука, че посещаването на ясли и детска градина, е с огромно положително значение за изграждането на малките човечета. Науката педагогика НЕ поставя това под никакво съмнение! Равенството на половете по време на Народната република бе гарантирано, така че майките по време на социализма спокойно оставяха децата си на грижите на педагозите, за да работят.


Равенството на половете по време на социализма бе гарантирано за първи път в социалистическата Конституция! Грижата на социалистическата държава малчуганите ВИНАГИ да бъдат здрави, нахранени, облечени, под медицински грижи, обучени, възпитани и прочие също бе неоспорима. И недостижима от днешна гледна точка. Да, някои от вас вероятно не харесваха млякото в детската градина или кожата от пилето в супата (както аз например), но със сигурност всеки един от вас в детската градина е бил предоволно нахранен. Порционите за децата бяха значително по-големи от сегашните. В криминалната хроника по времето на социализма липсваха престъпления срещу деца. Не защото имаше цензура, а защото НЯМАШЕ престъпления срещу деца. Днес има.


Контролът в яслите, детските градини и училищата бе безупречен – педагогически, медицински, административен, родителски, обществен, партиен… При толкова видове контрол всеки мерзавец, ако случайно се появеше такъв, получаваше заслуженото почти на секундата. Изключения не се правеха. Наказанието бе сурово, ако някой си позволеше да злоупотреби с дете. Е, при капитализма по едно време имаше педофил дори в Народното събрание… Практически всички деца имаха РАВНИ възможности за получаване на качествено образование. Това горното също е неоспоримо.


За някаква степен на неравенство можеше да се говори само по отношение на големите градове спрямо малките и селата. В големите градове имаше повече безплатни школи, спортни клубове…Но що се отнася до квалифицираните преподаватели – те бяха такива и в най-сгушеното българско село. Българските учители по времето на социализма работеха в името на Родината и децата всеотдайно, от цялото си сърце… И резултатите бяха видими. В страната практически НЯМАШЕ неграмотност. Сега има. Дори във “висококвалифицираните” капиталистически градове… Високо ниво на детския и юношески спорт и физкултура. Трудно е днес да си представим, че някога, само преди малко повече от 20 години, нямаше разни и разнообразни магазини за какво ли не на всеки ъгъл, но имаше детско-юношески спортни школи, хорове, музикални школи, оркестри, танцови ансамбли, езикови школи, театрални школи, групи за рецитали, шахматни школи… Имаше дори технически школи.


Освен в училищата, там се създаваха бъдещите спортни майстори и медалисти. А който не продължаваше активните си занимания със спорт, получаваше сериозна закалка – физическа и духовна, възпитание в колективен дух, възпитание за хъс за борба и победа, за издръжливост, дисциплина, преодоляване на трудностите… Точно в тези безплатни школи се откриваха и самородните таланти – спортни, музикални и какви ли не още, които държавата грижовно отделяше, за да ги превърне с още по-големи инвестиции в бъдещите си медалисти. Те прославиха НРБ по всички краища на планетата. Превъзходството на социализма по отношение на детско-юношеския спорт и физкултура също е неоспорим факт.


Стадионите бяха общодостъпни за всеки, който искаше да тренира. Плувните басейни също. А за ползата от ежегодното летуване на планина и море, при това чисти, от здравна гледна точка въобще дори няма да говорим. Достъпните цени на детските стоки. Всяко дете в Народната република бе облечено подходящо, с евтини дрехи. Те бяха по джоба на всяко семейство. Всички учебници също бяха безплатни. След завършване на учебната година те се връщаха в училището, а в началото на следващата учебна година учениците получаваха учебници за новия учебен материал. Днес дрехите, учебниците и учебните пособия за учениците костват на семействата хиляди.


Легендарната фраза “Всичко в името на детето” фактически се претворяваше в живота без всякакво съмнение. Капитализмът е лишен от емоции. И от любов. При него има само и единствено печалба. Летните ваканции.


Детските лагери в Народната република станаха факт след създаването на организация “Чавдарче” и Димитровската пионерска организация “Септемврийче”. За летните лагери по времето на социализма се мислеше толкова сериозно, колко сериозна бе и мисълта на държавното ръководство по отношение на националната сигурност. Отчасти тези две неща са свързани помежду си – благополучието и отбранителната способност на страната бяха обусловени в немалка степен от качественото и високо образование и здравния статус на подрастващото поколение. В Народната република от генералния секретар на ЦК на БКП до най-дребния партиен секретар и ръководител на ТКЗС – всички имаха отговорност да гарантират на подрастващото поколение дълги ваканции, за да не стоят децата в градовете и да бездействат по улиците, да се закаляват, да плуват, да дишат чист въздух, да се стабилизира още повече патриотичното възпитание и колективния дух, да опознаят родината, да обикнат природата, за да се грижат за нея…


Морето бе достъпно за всички. Планината бе разтворила обятията си за всички. Без изключение. Пионерските лагери позволяваха на родителите да вземат малко въздух от ежедневните грижи за децата, а след пионерския лагер цялото семейство заминаваше заедно на море или планина. Стойността на 15-дневен детски лагер бе символична – около 15-16 лева. Останалото го поемаше държавата. Нямаше семейство, което да не може да си позволи да изпрати детето си на морски или планински лагер – с осигурено спане, храна — сутрин, обед, вечер и две междинни закуски, спасител, лекар… А знаете ли колко деца днес не са виждали никога море на живо? Знаете.


А колко деца не са поглеждали почни нищо друго, освен компютъра? И това го знаете. Всяко предприятие имаше свой детски лагер и почивна база за трудещите се. Детският свят на НРБ. Плюсовете на социализма бяха много – сигурността за утрешния ден и липсата на социално разслоение, липсата на резки противоречия в обществото, спокойните и щастливи дни за всяко дете, това бяха едни от главните му достойнства. Всичко това днес го няма. То е част от “наследството на тоталитаризма”.


Който иска, нека презира и заклеймява това “тоталитарно наследство”. Сигурна съм, че повечето от вас са благодарни за това, че социалистическа България сътвори от всички нас здрави, обучени, дисциплинирани, отговорни, морални и обичащи до безкрайност Родината и справедливостта българи. Постарах се да напиша всичко това сухо. За да не ви натъжавам, че то вече е минало.


 


Хубаво детство имахме. Ходехме при баба и дядо на село и сами си правехме пързалката.


После изсушавахме  дрехите и ботушите до запалената печка. Ухаеше на печени тиквени семки, чай от липа и бабини мекички ( Не знаехме, че са мазни и вредни ) А " софиянчетата" ни завиждаха.


Някога, когато бяхме още деца, с нетърпение очаквахме ваканциите които да прекараме на село, при баба и дядо.Там започваха онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на семейният Москвич,падаха всички забрани и започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа,селски хляб и безкрайни игри..



Пенсионираната учителка Светла Данова от с. Петърница припомни следната ситуация от близкото минало в България, съобщава агенция Булпресс.


Всяка епоха си има своите характерни черти. И във всяка можеш да се сблъскаш както с доброто, така и с лошото. Това се отнася и за социализма. В онези времена на училището се гледаше като на храм, в който се придобиват знания. Достъпът беше свободен. На входа не стоеше охранител.


Както в градовете, така и в селата за образованието и възпитанието се полагаха значителни грижи.Подрастващите не само участваха в прекия учебен процес, но имаха възможност да се занимават в различни кръжоци като кръжок по електротехника, по радиотехника, цветарство, шев, кулинарство и др. под ръководството на учителите.


В тях придобиваха знания, нужни им за живота. В редица селски читалища бяха открити музикални школи по акордеон и немалко деца се записваха в тях. Внимание се отделяше и на летния отдих на учащите си. В продължение на 20 дни те можеха да почиват в планински или морски пионерски лагери.


Някои деца предпочитаха местните лагери, каквито имаше открити по инициатива на председателите на бившите ТКЗС-та. Такива имаше в плевенските села Садовец и Петърница. Там децата играеха на воля, а храната им се приготвяше винаги от пресни продукти, които се доставяха от зеленчуковите и овощни градини на ТКЗС. Нямаше случаи на отравяния. Таксата в петърнишкия лагер беше 2,50 лв.


Децата от многодетни семейства почиваха в лагерите безплатно.Немалко деца от село Петърница предпочитаха екскурзионното летуване. То им предлагаше интересни преживявания по време на походите из планините, както и посещенията на градове, свързани с нашата история, като Карлово, Калофер и др.

Организатор на това летуване беше началният учител Георги Александров. Заедно с него задължително имаше медицинско лице и втори учител.


Летният отдих се отразяваше здравословно на децата. Наесен постъпваха в училище, обогатени с познания за родината, отпочинали и готови за нови предизвикателства в училище. / bulpress.top


 


Да отидеш до телевизора и да го включиш от копчето на стабилизатора.

Да поставиш игличката на грамофона точно там, където започва новото парче.

Да върнеш бурканчетата от кисело мляко и бутилките от олио в магазина.

Да си оставиш ключа под изтривалката, когато излизаш.

Да пишеш писма на руско другарче.

Да идеш на градска баня.

Да позвъниш на съседката в неделя сутрин с молба да ти услужи с чаша захар, понеже магазинът не работи, а после в знак на благодарност да й занесеш 3-4 парчета кекс.

Да си оплетеш блуза по образец от списание Бурда.

Да бързаш да се прибереш, защото ще ти „звъннат“.

Да отидеш на сладкарница и да ти налеят от кранчето една боза от шест ст…..

Да вариш прясното мляко след като го купиш, защото ще вкисне.

Да отключваш с ключа, както ти е на врата.

„На ти две лукчета, че нямам да ти върна.“

Да събираш салфетки и станиоли от шоколадови яйца.

Да си абониран за Славейче, Пламъче, Мурзилка, Веселые картинки, Космос, Паралели, Септемврийче…

Да се качиш в асансьора, да дръпнеш решетката и след това да пуснеш монетка 1 стотинка, за да тръгне.

Да сложиш индиго м/у два листа и да напишеш доклад по биология в 2 екземпляра.

Да влезеш в детската градина и да видиш всичките деца облечени в сини или червени престилки и шорти под тях, на ситни или едри квадратчета, тип „голям пипит“.

Да пиеш кафе смляно лично от теб с ръчна кафемелачка.

Да се вълнуваш, когато „пуснат“ нещо в магазина.

Да имаш да пишеш домашно и да отидеш в читалнята да търсиш материали, защото няма Гугъл.

Да си разменяте подаръци в училище за Нова година – старателно надписани книги и грамофонни плочи.

Да свириш от балкона на детето да се прибира за вечеря,

а не защото е тъмно или страшно.

Да ходиш до „Домашни потреби“ за тиган, до „Плод-зеленчук“ за чушки и домати, до „Млад техник“ за детски играчки, до „Битовия комбинат“ за…

Да си купуваш плочи с музика.

Да сменяш ремъка на касетофона.

Да бъркаш нескафе със захар и лъжичка докато направи пяна, за да стане фрапе.

Да играеш на криеница, стражари и апаши и пътни знаци.

Да звъниш на вратата на някоя бабичка и да тичаш да се скриеш.

Да си дадеш чорапогащника на `ловим бримки`.

Да си вариш домашна кола-маска.

Да хвърляш яйца от балкона върху неприятелите си.

Да гледаш на черно-бял телевизор „Студио Х“ всяка събота, след 23.30 часа.

Да скачаш на ластик на улицата пред блока.

Да участваш в Ленински съботник.

Да гледаш в неделя сутрин „Бързи, смели, сръчни“.

Да познаваш мириса на „Кореком“.

Да цъкаш пред величието на новия Москвич.

Да се съберете родата на копане или бране на царевица или грозде.

Да печеш чушки на чушкопек на терасата и да се питате с приятелката ти от 2 етаж коя колко има още да пече.

Най-големият магазин, който си виждал да са централните хали.

Да разлистваш Некерман и да му се взираш с влажни очи.

Да си правиш захарна вода за косата, вместо гел.

Да се подредите всички от семейството за банани на Нова Година и да се правите, че не се познавате.

Да си шиеш разни дрехи, когато те поканят на сватба, банкет или друго събитие, за да си по-модерен.

Да си боядисваш дъвката с магданоз в зелено.

Да се състезаваш с другарчетата за най-бърза подредба на кубчето на Рубик.

Да събираш лайка, мащерка, други билки и кестени за чавдарско поръчение през лятото.

Да имаш уокмен и за да не му се изхабят батериите, да въртиш касетата на химикал/молив.

Да си мечтаеш за „ходеща кукла“ от СССР.

Да отидеш на истинско изпращане на войник.

Да чакаш с нетърпение Дядо Мраз на Нова година, да се чудиш какво ще ти донесе и още преди да е дошъл, да откриеш подаръка в гардероба.

“Милион и едно желания” в неделя сутрин по телевизията, когато баща/майка ти е направил(а) попара ,а следобед да те извикат другарчета да ти покажат новата си лагерна количка.


Никола Куташки



Това е един спомен от 80-те, който завинаги ще остане във съзнанието ми... Тогава бях заместник командир на гранична застава в 16-ти Граничен отряд, гр. Гоце Делчев. Беше в средата на лятото. Седях на пейката пред заставата, когато при мен дойде дежурният. Той ми обясни, че на портала на съоръжението, който е на пътя от селото за заставата е дошъл със семейството си бивш войник, служил на заставата преди пет години. Искал разрешение да влезе в района и да покаже на съпругата и децата си, къде е служил. Въпреки, че тогава такива посещения не бяха разрешени без открит лист, казах да ги пропуснат да влязат.


След около 20 мин. пред заставата спря лек автомобил Лада и от него слезе висок мъж, съпругата му и двете им деца. Веднага забелязах някакво особено напрежение в мъжа. Отдадох го на спомените, които го бяха налегнали.

Първите му думи след като се представи бяха: „Другарю лейтенант, мога ли да видя моя брат?”Учудих се кой е той и защо не са ми казали, че идва братът на някой от войниците.


Мъжът продължи: „Това е служебно куче Верни”. След тези думи извика: „Верни, тук съм!”приемаше никакви команди от сегашния си инструктор. Наложи се бившият му водач да го прибере в питомника.

Три дни след това Верни непрекъснато виеше, искаше да разруши питомника и не допускаше никой до себе си. Той беше едро куче и никой не искаше да му бъде учебен нарушител за задържане. След една година Верни внезапно почина. Погребахме го близо до границата, която той заедно със своите водачи и инструктори беше охранявал 10 години...

Това е една история, която ще помня до края на дните си. Това е историята на едно истинско приятелство между човек и куче, между бойни другари, които се срещнаха отново след 5 години.''

Снимка:личен архив на Димитър Васев 

АВТОР: Боби Минчев

Източник:www.nternationalist.blog.bg


 


Казарма отдавна няма, останаха само спомените на няколко поколения мъже. Няма да забравя как моите родители ме изпратиха в поделението. Баща ми даваше последни наставления, майка ми гледаше с тревога и плачеше за синчето си, което трябваше да става мъж. А приятелката ми се кълнеше, че ще ме дочака 900 дни. Въпреки всичко смятам, че в казармата младите момчета ставаха дисциплинирани, каляваха физиката и психиката си и наистина излизаха възмъжали.

Още помня клетвата, която положих като новобранец:


Аз, гражданин на Народна република България, като встъпвам в редовете на Въоръжените сили, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам законите, военните устави и заповедите на своите командири и началници.Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело, с всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа родина и на народното правителство.


Готов съм винаги по заповед на народното правителство да защитя своята родина – Народна република България – и като воин от Въоръжените сили се заклевам да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.

Ако наруша тази моя тържествена клетва, нека ме постигне суровото наказание на закона на Народната република и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.


Е, имаше много абсурди и омразни дейности като например т.нар. сапунка. Мозайката в коридора блестеше, защото всяка нощ се почистваше по специален начин. Първо се настъргваше сапунът – това ставаше с помощта на пружината от леглото. Добавяше се одеколон, паста за зъби, крем за бръснене и вода. Разбъркваше се и се изливаше върху пода. Попиваше се с  вълнен плат и накрая се измиваше с вода, докато се отмие цялата пяна. И това – по време на почивка.


Т. Апостолов


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ