Актьорът Кирил Господинов, превърнал се във всенароден любимец с ролята си в култовата комедия „Баш майсторът“, напусна този свят на 68  години. Умря, сломен от мизерия и самота. Човекът, който на екрана се правеше на голям тарикат, се оказа безпомощен като дете в условията на „дивия капитализъм“ от началото на 90-те. За да свързва двата края, след пенсионирането си отвори малка бакалия в столично предградие, но „бизнесът“ му безславно фалира по време на Виденовата зима. Завличат го нелоялни доставчици, затъва в борчове, налага се да ипотекира таванчето, където се е приютил със сина си Николай… В един момент, омерзен и отчаян, комикът напусна София и се пресели във Варна, където е живял като дете. Виталността му беше пословична, обаче и тя не можа да победи купищата болести, връхлетели го след принудителното оттегляне от сцената.

„Последните му години бяха много самотни, споделя неговата колежка Илка Зафирова, но той беше изпълнен с някакво спокойствие. Киро беше шантав човек, нестандартен, различен от всикчи останали….“, сигурна е звездата на театър „София“.
Гларусът, който сваляше с финт мацките в „Шведски крале“, нямаше особен късмет с жените. Като студент преживява изпепеляваща любов с ученичка. Женят се, ражда им се дете, но момичето е прекалено незряло за съпруга и майка. Тръсва бебето на бащата и… тръгва да си дири късмета. Така стига чак до Франция, където се омъжва повторно за местен богаташ.

 А синът й Николай се запознава с майка си като ученик в гимназията. След провала на ранния брак и раздялата с „момичето на мечтите си“ Кирил Господинов напразно се опитва да удави мъката си в алкохол. Но еуфорията е кратка и обикновено завършва в участъка. Любим партньор в разпивките и поразиите е колегата от Сатирата Константин Коцев. Двамата авери пресушават заедно цистерни с вино, свалят гаджета, зъбят се на системата от кръчмарската маса, изобщо, вършат всевъзможни диващини от гледна точка на соцморала… И на сутринта, махмурлии, редовно се събуждат на един нар в участъка, гушнати един в друг като мечета. Това щуро приятелство окриляло баш майстора до определен период – за да се сгромоляса във върло разочарование.

„С Константин Коцев много често си казвахме: „Феранте пала ом либер!“ Живей за свободата! И много често повтаряхме, че сме свободни, че сме независими… А то какво – Константин Коцев и член на пратията стана, и всичко… Скъса със своята независимост.
Стана и роб на пари. Да е жив и здрав!“, изля насъбралата се в душата му горчилка Господинов.

Преди смъртта си комикът насоли яко и много светила на родния театър. Особено непримирим беше към Георги Калоянчев. В спомените му той е представен като деспот, интригант и придворен шут на Тато.
„В Сатирата стоях само три години, защото там беше невъзможно да се диша, разкрива симпатичният „шмекер“. Калоянчев и Кольо Анастасов не даваха роличка да вземеш от тях. Калоянчев се държеше като абсолютен господар в театъра. Той прогони Маврото, Милен Пенев, Методи Андонов… На всичкото отгоре по онова време съпругата на Методи му беше любовница. Измисли, че са говорили против него, което не беше вярно, и ги изгони от театъра. Не му е коствало много да ги изхвърли – един четвъртък при Тато и… готово. Живков правеше такива услуги на фаворитите си.
Калата, освен че е надарен от природата, е много кофти човек. Той всеки четвъртък ходеше при Живков да му разказва вицове. И всеки четвъртък се събирахме в клуба на Сатиричния театър и го чакахме да се върне от посещението си при Тодор Живков и да каже как е минала срещата. И той влизаше в клуба като абсолютен господар и казваше: „Ей сега идвам от бай Тошо. Приказвахме си…“ И ни обяснява как е минала срещата и какви вицове му е разказвал.
5834По едно време Калоянчев воюваше с всички. С Парцалев, със Стоянка Мутафова, с Никола Анастасов… Но най-вече с Парцалев. Калата беше враг на Парцалев. Ненавиждаше го. Кольо Анастасов пък успя да се докопа след Калоянчев до поста партиен секретар на Сатирата. И двамата станаха врагове. Жестоки. До гроб!“, намери смелост да изнесе кирливите ризи на колегите си покойният актьор.

Но животът е въртележка. В него има не само тегло, а и триумф. Нищо, че първото може да трае години, а другото – само миг. Такъв звезден миг за Кирил Господинов става срещата му с Леа Иванова, при която българската „лейди суинг“ му прави… любовно признание! От дете тя била неговият кумир в естрадата, но бъдещият маестро на комедията и насън не е могъл да си представи, че изпълнителката на „Чико от Порто Рико“ също ще бъде негова заклета фенка.
Паметната случка се разиграла в средата на 70-те след някакъв гала-спектакъл във варненския Дворец на спорта. Великата Леа била със своята неразделна дружка Стоянка Мутафова. След края на представлението певицата дошла при „баш майстора“ и казала, задъхана от вълнение: „Вие сте моят любимец! Аз много ви харесвам, много ви почитам…“ Господинов бил шашнат от вниманието, което му оказала първата джаз дама на България. Двамата се гушнали нежно и се щракнали за спомен, но за съжаление това било тяхната първа и последна среща. До смъртта на Леа комикът не могъл да си прости, че не е намерил време за по-близък контакт с певицата.

Диляна МОМЧЕВА

ДОСИЕ
10600Комикът има нещастието да започне кариерата си в седмото изкуство с фал старт, тъй като дебютният му филм – „Понеделник вечер“, е спрян от ЦК.
Червените велможи се разгневили, че той показва едно към фалша и идиотизма на почина „бригада за комунистически труд“. В скандалната лента от 1965г. освен Господинов се снима цяла плеяда звезди – Петър Слабаков, Стефан Данаилов, Асен Кисимов, Пепа Николова… Главен сатрап на „Понеделник сутрин“ е тогавашният секретар по идеологията в ЦК на БКП Венелин Коцев. Кирил Господинов го засича случайно на някаква прожекция и го пита кога ще излъчат филма. Функционерът го изгледал мрачно и процедил през зъби: „Филмът „Понеделник сутрин“ ще излезе в понеделник сутрин!“ Лентата е заключена в архива на филмотеката и пусната на екран 22 години по-късно, когато послаинята й вече не са актуални.

Снимките на „Баш майстора“ също не минават без скандал. След като приключват работата по една от сериите, от Киноцентъра викат изпълнителя на главната роля да я озвучи отново. Там са показани двама цигани, които работят в свинефермата, и естествено, говорят с харатерен акцент. Това подразнило цензора от ЦК, защото според партията в българия нямало цигани. На самия Кирил Господинов също му забранили да говори на диалект. „Бях огорчен и ядосан, спомня си актьорът. Но не можех да не преозвуча филма, защото това означаваше да отиде на вятъра трудът на повече от 50 души. Отрязаха освен сцените с циганите и много други ефектни епизоди. Например с пияния поет. Той цитираше Достоевски, като и други велики и големи автори, но беше вечно пиян. Нормално. Ако не беше пиян, нямаше да работи в свинефермата на баш майстора, а щеше да твори стихове и да ги издава. Отрязаха и това, за да не обидят Съюза на писателите“.

До последно „баш майстора“ не спря да боготвори Георги Парцалев. Не крие, че е бил хомосексуалист и докато снимали „Тримата от запаса“, пристигнал в село Бърдарски геран и се настанил в една къща с приятеля си. Господинов описва по-възрастния си колега като „изключителен човек, мъдрец и любимец на мало и голямо“. По време на снимките народът от съседните села се стичал с каруци и камиони да го види и да му стисне ръка. Носели му дамаджани с домашно вино и ракия, баници, погачи, агнета, прасета… Пацо приемал даровете, за да не обиди обикновените хорица, но после гощавал царски целия екип.

Източник:vesti.bg

Най-старото кино в света, в което в края на XIX век своите филми са представяли братя Люмиер, отново ще бъде отворено в южното френско градче Ла Сиота, близо до Марсилия. Кино „Eden“ бе затворено през 1995 г. за ремонт. Напълно реновирана е залата, старите седалки са заменени с кадифени кресла, а килимите с дъбов паркет. Обектът е реконструиран и отвън, фасадата е украсена с мозайка.

Към края на XIX век киното е собственост на приятел на бащата на братята Люмиер, Раул Гайо, и в него пред 250 зрители на 21 март 1899 г. всъщност за първи път в историята е показан филма на пионерите на киното „Пристигане на влака гарата“. Филмът с продължителност 50 секунди, който братята Август и Луи заснели през 1895 г., е черно-бял, ням и показва влак на пара, който пристига на гарата и от него слизат пътници.

Легендата твърди, че при първото показване на филма зрителите били толкова ужасени от влака, който се движел към тях, че скочили от седалките и в голяма паника изтичали навън.

По-късно киното, наречено „Райската градина“ многократно става сцена, на която първите си изяви правят големи френски звезди като Ив Монтан и Фернандел. Но през 80-те години за киното настъпва лош период, неговият собственик е убит от крадци и посетителите започнали да го избягват. До пълното затваряне през 1995 г., киното отваря само веднъж годишно в продължение на седмица по време на местния кино фестивал.

Поддръжниците на възстановяването на антики и исторически забележителности никога не са се отказвали от желанието първото кино да бъде отново отворено, а шансът това да се случи се увеличи, когато Марсилия бе обявена за Европейска столица на културата за 2013 г. Местните власти най-накрая се съгласяват да обновят киното, за което се отпускат шест милиона евро. Киното ще работи като нормален киносалон с частен оператор.

Днес кино „Eden“ ще бъде посетено от актрисите Жулиет Бинош и Натали Баи , и от режисьора Роман Полански. Обновената кино зала с капацитет от 166 посетители няма да бъде само сцена, на която ще бъдат прожектирани филми , на посетителите ще бъде предложена постоянна изложба за историята на киното.

А ето как е изглеждало киното преди и как изглежда сега :





Източник:www.chr.bg


Личният ѝ стил е отличителен белег на една епоха и истинско вдъхновение за милиони жени. Модна и филмова икона, Одри е вечна със своите думи, които подтикват толкова много жени да покажат истинската си красота.

1. „Вярвам в розовото. Вярвам, че смехът е най-добрият начин за горене на калории. Вярвам в целувките, в многото целувки. Вярвам в това да бъдеш силен, когато нищо не е наред. Вярвам, че щастливите момичета са най-красивите момичета. Вярвам, че утре е нов ден и вярвам в чудеса.“

2. „За красиви очи търси доброто в другите; за красиви устни изричай само мили думи; а за хубава стойка, върви с мисълта, че никога не си сама.“

3. „Красотата на жената не е в лицето, истинската красота на жената е отразена в душата ѝ. Тя е грижата, която тя дава с любов, страстта, която тя показва. Красотата на жената расте с отминаващите години.“

4. „Сексапилът е повече от пропорции. Не се нуждая от спалня, за да докажа женствеността си. Мога да излъчвам толкова много сексапил, докато бера ябълки от дървото или докато просто стоя в дъжда.“

5. „Елегантността е единствената красота, която никога не избледнява.“

6. „Красотата на жената се вижда в очите ѝ, това е вратата към сърцето ѝ – там, където пребивава любовта.“

7. „С годините ще откриеш, че имаш две ръце – една, за да помагаш на себе си, и втора, за да помагаш на другите.“

8. „Има червен нюанс за всяка жена.“

9. „Най-важното нещо е да се наслаждаваш на живота си – да бъдеш щастлива – само това има значение.“

10. „Обичам хората, които ме карат да се смея. Мисля, че това е нещо, което харесвам най-много, да се смея. Смехът лекува много болести. Може би е най-важното нещо у човек.“

Одри Хепбърн: , Aнглийска филмова и театрална актриса, носителка на „Оскар“, балерина и общественичка.
От 1988 до смъртта си през 1993 г. служи като посланик на добра воля на УНИЦЕФ. Kласирана от Американския филмов институт като третa най-голямa женскa легенда в историята на американското кино и е билa поставенa в Международната Списък на славата на най-добре облечените жени. Cъщо така е считанa за най-естествено красивата жена на всички времена . 

"Черната пантера" е първият филм, който се излъчва в саудитските кина след 35 години забрана, която ще бъде отменена следващия месец, съобщава "Гардиън".

Премиерата му в Рияд се очаква на 18 април като част от сделка на американската верига AMC, която ще открие 40 кина в саудитски градове през следващите пет години.

Саудитска Арабия е имала няколко кина през 70-те години на миналия век, но духовници ги затварят във връзка с нарастващото ислямистко влияние в целия арабски регион по това време.През 2017 г. правителството заяви, че ще премахне забраната като част от амбициозните икономически и социални реформи, наложени от принц Мохамед бин Салман. Понастоящем той обикаля САЩ, търсейки инвестиции, за да разшири икономиката и да намали зависимостта от петрола.

Саудитските араби са запалените потребители на западни медии и култура. Въпреки забраната за кино, холивудските филми и последните телевизионни сериали са широко гледани и обсъждани.

Първото кино на AMC ще бъде разположено във финансовия район "Крал Абдула" в сграда, която първоначално е предназначена за симфонична концертна зала, коментира изпълнителният директор на AMC Адам Арон. Основната зала включва около 500 кожени седалки, оркестър и тераса, както и мраморни бани, допълва той. До средата на лятото ще бъдат добавени още три екрана. "Смятаме, че това ще бъде най-красивият киносалон в света", обяснява Арон.За население над 32 милиона души, повечето от които са на възраст под 30 години, Саудитска Арабия иска да създаде около 350 кина с над 2500 екрана до 2030 г.

"Възстановяването на кината ще помогне за засилване на местната икономика, като се увеличат разходите на домакинствата за развлечения и същевременно се подкрепят създаването на работни места", коментира министърът на културата Ауад Алауад.

Адам Арон допълва, че очаква същите версии на филми, показани в страни като Дубай или Кувейт, да са подходящи и за Саудитска Арабия. "Холивуд отдавна се е занимавал с чувствителността на Близкия изток и съответно е коригирал филмовия продукт", допълва той.

Източник:news.bg

Полицейски служители са се появили в киносалон в Москва, в който се е прожектирал сатиричен филм за съветския вожд Йосиф В. Сталин, което е станало в незачитане на официалната забрана на излъчването на филма от страна на руските власти, съобщава "Асошиейтед прес".

Московската полиция не е обявила целта на посещението си в кино "Пионер", но то последва предупреждението на руското културно министерство, че киното може да бъде санкционирано в съответствие със закона.

По-рано тази седмица Министерството на културата отмени разрешителното, позволяващо прожектирането в кината на филма на британския режисьор Армандо Янучи "Смъртта на Сталин", след като комунистите и други разкритикуваха филма като подигравка с руската история.

Кино "Пионер" пренебрегна решението на властите и прожектира филма от вчера насам. Излъчването на неразрешен от властите филм се наказва с глоба.

Сталин остава масово почитан в Русия, въпреки бруталните му чистки, при които са били избити милиони хора.

Той идваше от „низините“ – оттам, откъдето, всъщност, идваме почти всички.

Може би и затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях, като коледна елха – и сам иронизираше тази си слабост.

Покрай задочната му разправия с Калоянчев, надълго разговарях със Стоянка Мутафова, и тя ми разказа, как го увещавала да спре да трупа мебели, понеже цялото му жилище било задръстено от тях.

Обаче той винаги казвал едно и също: „В мазата има още място, нека си стоят там“.

Всъщност, искал е да каже, че на никой не му пречат – така че, да бъдат любезни да не му се бъркат в живота.

***

Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. „Ленин“, днешното „Цариградско шосе“, в апартамент под наем – понеже когато събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гарсониера.

На някои артистки със съмнително дарование – огромни апартаменти, а на народния любимец – гарсониера, понеже си е сам.

„Ура“ за справедливостта.

И по този начин пак са го унижавали – и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, и така, както смята за нужно.

***

В апартамента му на „Ленин“ цареше някаква особена атмосфера – „диаболична“, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми.

Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец.

Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена – и Стоянка разказваше, как на всеки 24 май, докато слушал „Върви, народе възродени“, очите му винаги се насълзявали.

Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на актьорското съсловие.

И всеки път все прескачаха Парцалев – някакви .урветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто Парцалев.

Народен любимец, обаче без звание.

Може би и затова Народът го обичаше – в ония години той все още имаше определена слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква степен, без значение дори, колко са талантливи.

***

Веднъж, според легендата, Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“

Знам отдавна тази фраза, и никога не бих посмял да питам за истинността й самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал.

Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.

***

По-интересното е друго – в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.

А сега – прас! – отиваш и дърпаш за езика Калоянчев да каже, какъв е бил Парцалев.

И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно.

Това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избранниците на Съдбата.

Едно напълно ненужно занимание.

Защото – сигурно вече сте го забелязали – някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.

***

Работа е ясна.

Сражението почти е приключило, останала е съвсем малко надежда – и съвсем близо сме до деня, в който на знамето ни трябва да бъде извезан един задник.

А в държава, в която проявяват интерес най-вече към задниците – какво пречи пък други задници да я управляват?

Нищо, разбира се.

***

Времето, все пак, понякога е и справедливо.

Поне по отношение на Парцалев.

Те се занимават със задника му – а той изглежда все по-достолепен.

Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви.

Те говорят за задници – а пък той едва удържа сълзите си, когато ни казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихон – там, край паметника му в Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от амплоата/затвора му на комик.

Голям комик наистина, обаче комик, нали – друго си е да размахваш меча на Цар Шишман, примерно, на сцената на Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в сънищата на българската История…

***

Какви задници, по дяволите, защо ги тикате в очите ни – какво общо имат те с нашия занаят?

Като искате толкова да се занимавате със задници – правете политически предавания, правете нещо като едновремешната „Панорама“, която беше специалист в каденето на тамян тъкмо на задниците.

Не разпалвайте и не търгувайте с най-ниските инстинкти на публиката – защото когато си все в септичната яма на живота, няма как да миришеш приятно…

Направете си новото знаме – онова със задника, но поне изчакайте още малко, докато ги няма неудобните свидетели – такива като Мутафова, например, която и на 95 години е по-жива и духовно по-витална от вас, новите знаменосци.

***

Не говорете за великите мъртъвците така, както го правят ония .айнарки от „Пуси Райъп“ – не влизайте в църквите на тези мъртъвци с кубинки, не разбутвайте с лакти почитателите им, и пр.

Не превръщайте живота и особено изкуството в някаква лудница, от която долитат само грухтене и някакви други неприятни звуци.

И после – кои пък сте вие, че да раздавате индулгенция за едни, понеже сте се цанили за техни кочияши, а пък да обругавате други – понеже дори не си представяте, какво са били, какво са изживели и какви следи са оставили във Времето.

***

След като поразказа някои неща за Парцалев, Стоянка Мутафова спомена и нещо, от което се беше най-притеснила.

Гледала в едно предаване, как някакъв участник сочно, натрапчиво-нахално и продължително се изсеквал срещу камерата.

Стоянка беше поразена от това, че са го оставили да го прави и дори сякаш му са се наслаждавали.

„О, скъпа – казах й аз, – та нали това е идеята на днешната телевизия. Изсекни се срещу публиката!“

***

Веднъж питах Парцалев, кога е разбрал, че хората го обичат.

Събличал си балтона във фоайето на един театър, неволно ударил с лакът едно детенце и то силно се разплакало.

А майка му се навела да го успокоява и рекла: „Мълчи, бе, мамо, Георги Парцалев те удари!“

„Тогава“ – отвърна той.

Източник:afera.bg

Времето не само лекува но и отчуждава, изпраща в забрава известни личности , природни явления и исторически събития. Срещу това се противопоставя човешката памет с най-различни средства в живота.


С тези редове ще се опитаме в най-обобщена форма да припомним името на една позабравена личност. Ако Кирил Господинов беше жив, щеше да отбележи по най-тържествен начин своя 75-ти рожден ден на 24 май, най-българският празник, обкръжен от най-близките си, колеги, приятели и негови почитатели.

Тази годишнина е подходящ повод да си спомним за известния кино и театрален актьор, любимец на поколенията от недалечното минало с нарицателното име „Баш майстора”.
Роден е на 24 май 1934г. в село Гроздево Провадийска община Варненска област с родители Елена и Иван. Баща му Иван е добруджанец и е подгонен от румънските власти в окупирана южна Добруджа за смелостта му да разпространява нелегално български буквари, за да се учат младите добруджанчета на българско четмо и писмо.

Съдбата отрежда на Киро да се роди на най-светлия български празник „Св. Св. Кирил и Методий” - създателите на славянската азбука и книжнина. Тогава, когато природата се събужда за нов живот, облича най-красивите си одежди, уханието на цветята, създават онази красота, която пленява човешкото въображение, повдига тяхното самочувствие, зарежда ги с такава енергия, която удвоява труда на хората и го прав красив като природата. С такова самочувствие и настроение баща му се отправя към общината да запише новия гражданин на България, да спази традицията да бъде дадени името на кръстника. Служителят в общината, който трябвало да извърши този акт, подсказал на бащата, че момчето е родено на велик ден - празника на българските апостоли Кирил и Методий, и че е добре новороденото момче да вземе името на някой от тях. Бащата се съгласява, отхвърля замисленото и избира името Кирил.

С това име Кирил Господинов влиза в историята на българския театър и кино като един от най-известните и талантливи актьори. Той получава не само името на големия апостол, но и неговия талант и призвание да радва хората, да създава такива образи, с които да ги възпитава, да се формират като добри граждани на своята родина. В този смисъл той израства като апостол приличащ на своя съименник. Детството му не е много радостно. Родителите му се грижат за него, но са принудени често да сменят местожителството си, да търсят подходящи условия за приложение на бъчварската професия на бащата.

След връщането на южна Добруджа към майка България, семейството се връща в родна Добруджа в село Търновци, близо до град Тутракан.
Кирил завършва основно образование в този град, а средно в Русе. В това училище на 16 годишна възраст играе в пиесата „Тревога” от Орлин Василев. По негово изказване тази краста да бъде актьор не го напуща до края на живота му.
В най-ранна възраст, в него се пробуждат артистични качества, които са наследство от майчиния род - най-големия вуйчо Слави и прабаба му Руса.

По природа е умен, ученолюбив , наблюдателен със силна жажда за наука. Друга работа не търси, работи в много театри и навсякъде създава силни образи. Почти всички театри в България му правят предложения, но винаги има предпочитания. През 1966г. завършва ВИТИЗ с големи материални трудности. Вечер работи по столове, а денем слуша лекции. Бил е отличен студент. Създава едни от най-силните образи в театъра и киното. Тогавашните поколения, а и по-предните и идните завинаги ще запомнят такива образи в театъра като: Гунчо от „Има смисъл да утепаме мечка”; Шабан от „Човекоядката”; Тикваря от „ Петлето”; Странджата от „Хъшове”, в киното: Алекси от „Понеделник сутрин”; Спас от „Шведски крале”; Спиро от „Тримата от запаса”; ролята в „Птици и хрътки”; Капитанът от „Не се обръщай назад”; Баш майстора от телевизионния сериал за „Баш майстора”, излъчен през периода 1974 - 1983г.

Това са образи, които са получили всеобщо признание от специалисти, негови колеги, приятели, но с най-високите оценки го удостояват зрителите, като става техен любимец завинаги, изпращащи го с бурни овации при всяко негово изпълнение.
Създава десетки положителни образи в много театри и киното. Играл е в 41 филма, в телевизионни сериали и има десетки сценични изяви. Известен е не само в България, но и в много страни от всички континенти по света. Признанието не закъснява. Признателните му съселяни, с оглед увековечаване на името му, именуват читалището на негово име. В родното село Гроздево отворил за първи път очи и поел първата глътка въздух, която му дава сили и талант за да прослави селото си и в залеза на живота си Тервел. Член е на Съюза на Българските Филмови Дейци (СБФД), орден „Кирил и Методий” - първа степен. Следват наградите:
1. Трета награда за мъжка роля в пиесата „Поглед към вековете” на театралния преглед във Велико Търново 1986г.
2. Първа награда за мъжка роля на регионален преглед на българската драма и театър Варна  1969г.
3. Трета награда за мъжка роля (Шабан) от пиесата „Човекоядката”.
4. Награда за мъжка роля (Спиро) за филма „Тримата от запаса” - Варна 1971г.
Най-голямата му награда е любовта на безбройните зрители, които ще го носят в сърцето си и ще я предават на потомството, за да остане завинаги в паметта им, а това е най-величествения паметник за Кирил Господинов във вековете.
Както винаги и този път съдбата на заслужилите хора е жестока. Той си отиде твърде рано от този свят изпитал горчивината на съдбата си в края на живота си, но в последните си мигове той изживял сладостта, че добруджанската кръв го насочи към малкото градче Тервел, което той силно обичаше, където живее най-обичното му семейство - на сестра му Маргарита и нейния съпруг Румен, които го приютяват завинаги на Тервелска земя и той ще остане приятел на това градче, а славата му на голям актьор заслужено ще прерасне в слава на град Тервел, където е неговия вечен дом.
Почивай Киро на тая благодатна Тервелска земя, която те прие в своите обятия  като знак за благодарност за твоята всеотдайност в служба на хората. Това е твоето неоценимо богатство, което ти остави на този свят. Образите, които ти създаде за радост и гордост на всички българи не само в България, но и извън нейните граници, са безсмъртни.
Вечна му памет на Баш майстора!                                                     
Петър Жеков, краевед   

Библиографска справка:
Кирил Господинов - „Баш майстора” - автор Красимир Мишев
Източник:www.ndt1.com

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ