Звездата на родното кино и любимец на публиката Павел Поппандов празнува 70-и юбилей на 18 септември. Името му блести в родни филмови класики като „Оркестър без име” и „Равновесие” на Людмил Кирков, „Щурец в ухото” на Георги Стоянов, „Мъжки времена” на Едуард Захариев, „13-ата годеница на принца” на Иванка Гръбчева, „Васко да Гама от село Рупча” на Димитър Петров и много други. В театъра пък е най-разпознаваем с култовата роля на Трендафил Акациев.
Рождения си ден Поппандов, който страни от светската суета, ще посрещне с най-близките си хора и с малцината му останали истински приятели. „Това, което искам да пожелая на всички, е едно единствено – здраве”, казава Павката пред
„Ретро”.
- Как се чувства Павката Поппандов на 70, стряска ли ви това число?
- Слава Богу, още съм с акъла си. Не съм си пуснал на плешивата глава опашле отзад, не съм си сложил обеци и не съм се татуирал. Какъв срам! Но какво да се прави, явно съм старомоден и мисленето ми е от едно време. Иначе се чувствам добре, все още съм в кондиция. Показателно е, че помня текстове от филми, от пиеси отпреди много много години.
- Кого ще поканите на юбилея си?
- Обикновено на подобни тържества се появяват дежурните ласкатели, които не са от моята кръвна група и не ми се ще да се срещам с такива хора. Ще празнувам в много тесен кръг. Ще издам един от подаръците и той ще е най-скъпият за мен – това е спектакълът „Трендафил Акациев”, който Недялко Йорданов пише специално за моята годишнина. Премиерата ще бъде на 29 октомври в бившето кино „Левски”.
- Преди седмица за кой ли път по телевизията бе излъчен култовият „Оркестър без име”, в който играете. Людмил Кирков ли е най-важният режисьор в кариерата ви?
- Людмил Кирков е вторият след Боян Дановски - професор във ВИТИЗ, при когото съм държал изпит по актьорско майсторство. Това беше ролята на Милко във филма „Равновесие”. Дългата ми работа с него в пет-шест филма ми даде възможност да го опозная много добре, да науча много от него. Людмил притежаваше три завидни качества – беше голям професионалист, излъчваше топлота и сърдечност и имаше много тънко и вярно чувство за хумор. Вероятно заради някоя от тези черти сме си допаднали, за да бъде по-дълъг нашият общ път. Смятам, че той не получи дължимото от киносредите и от държавата. Отиде си много млад в годините на тотален хаос – 1995-а. Но аз изпълних част от моралния си дълг към него, участвах активно в поставянето на паметна плоча пред дома му. Всички актьори, които са останали живи и са работили с него през годините, говорят с благоговение за този човек.
- В „Равновесие” с Пламена Гетова е една от най-силните ви роли, но публиката ви свързва най-вече с „Оркестър без име”...
- Ролята ми там е съвсем различна. А зрителите имат право на своя избор и оценка. Но и публиката е различна, част от нея харесва единия филм повече, други – по-малко. Колкото до успеха на „Оркестър без име”, там има още една феноменална личност – сценаристът Станислав Стратиев. Когато две части си паснат, неминуемо резултатът е налице. И двамата с Людмил бяха със силно критично чувство, с богат житейски опит и с огромна обща култура – с много дълбоки познания в областта на литературата и музиката. Така че този тандем и в трите си филма „Кратко слънце”, „Оркестър без име” и „Равновесие” е доказал едно и също – перфектен професионализъм.
- Кой всъщност ви откри за киното?
- Георги Стоянов – човек със същите качества като Людмил Кирков. Той ми даде така да се каже началната скорост. С ролите в „Щурец в ухото”, в „Пантелей”, „Онова нещо”, „Константин Философ”. И това за мен е било дар Божи – да ме срещне с такива хора.
- А в театъра при кого държахте изпит?
- Театралният ми изпит беше 1992 г. при Недялко Йорданов. Той ми гласува доверие, рискува с мен – защото след Тодор Колев трябваше да вляза в ролята на Трендафил Акациев. Мисля, че успях да се справя и не съм го разочаровал. На Недялко дължа това, че ми отключи необятната врата, зад която е скрита поезията. Започнах да чувствам, да обичам мерената реч. Не че не съм изпитвал удоволствие и не съм настръхвал, когато съм чел стиховете на Вазов, Ботев, Вапцаров, Смирненски, Дебелянов... Но говоря за съвременната поезия и тая виртуозност в намиране на съответната рима... Случи се така, че и в НЛО имахме песни по текстове на Недялко. И всички те са с начало и край, във всеки се разказва една конкретна история – комична или по-тъжна. Съдържанието е с абсолютен смисъл.
- Защо съвременното българско кино още не може да отлепи от дъното и да спечели публиката?
- Моят отговор на този въпрос вероятно ще подразни някого. Ако човек обърне внимание ще види, че с цената на маса компромиси мераклията да направи филм си е и сценарист, и продуцент, и режисьор. Да не говорим за един, който в телевизионен сериал имаше цели 7 позиции. И в стремежа си на всяка цена да стартира, без да се е научил образно казано да лети, естествено, че ще се пребие. Другият проблем идва от това, че режисьорът е финансово ограничен и третият, не по-малко важен проблем – е липсата му на биография, на познания за живота. И още нещо – стремежът към елементарна имитация на филми. Затова според мен това наше кино буксува. Но за мен има една категорично изявена бяла лястовица – това е Стефан Командарев. Работил съм с него в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. От позицията на опита ми съм имал възможност да наблюдавам отстрани как работи с актьорите, с целия екип и какви са изискванията му в определена ситуация. За Командарев мога да кажа, че е от истинската българска киношкола. Независимо от това, че дебютира далеч след като зад нея беше спусната завесата.
- Преди години след снимките на „Васко Да Гама от село Рупча” сте попаднал в лапите на Държавна сигурност. Бихте ли разказали историята?
- Това е комичен случай, обаче можеше да има много тежки последствия. Снимахме на кораб „Васко да Гама” – бяхме аз и Иван Ласкин, Гец, режисьорът, операторите, капитана и останалите от екипажа. Слязохме за пръв път в Барселона да снимаме паметника на Колумб. Докато гласят техниката, аз ни в клин ни в ръкав изведнъж изтърсих: „Е, до тука беше. 36 години чаках да попадна в слънчева Испания. Снимайте си тъпите български филми, аз избирам свободата”. На режисьора Митко Петров му увисна ченето от ужас. Аз свих зад близкия ъгъл, взех си едно кафе и след 15-ина минути се връщам и викам: „Абе, размислих. Ще отложа за по-късно”. Те разбраха, че е шега, но за тях беше много горчива. Довършихме снимките и потеглихме с обратния рейс. На пристанище Бургас ме извикаха по уредбата: „Поппандов при капитана”. Едни хора искали да се видят с мен. Дойдоха двама служители на Държавна сигурност. И единият ми казва: „Я сега ти кажи, другарю Поппандов, нещо за слънчева Испания!”. И се почва една разправия. Аз им обяснявам, че многократно съм пътувал за снимки и в други западни държави и ако съм искал да бягам, да съм го направил досега. В крайна сметка стана ясно, че това е било шега. Другият ми каза: „Не си прави повече подобни шеги, защото може да те заведем при други „шегаджии”. Дадох си сметка, че можеше да има страхотни последствия и да бъда вдигнат на трупчета в буквален и преносен смисъл.
- Навремето сте отказал да играете ролята на Славчо Трънски. Вярно ли е, че се е наложило лично реалният прототип да ви заповяда?
- Преди години сценарият на Славчо Трънски „Нощните бдения на поп Вечерко” попадна в творческия колектив на Георги Стоянов. Четем с него и се превиваме от смях. Там има епизод, в който поп Вечерко е на кон, до него на магаре, дегизиран пак в свещенически дрехи, е самият Славчо Трънски – Боян му е партизанското име. В този момент от близката гора се подават още няколко партизани, облечени в расо – все едно цялата Духовна семинария е отишла и са станали партизани. Много се смяхме и аз не подозирах, че съдбата така ще се извърти, че аз ще играя този Боян. Един ден ме извика режисьорът Митко Петров и ми връчи сценария „Нощните бдения на поп Вечерко”. Стана ми лошо. И започнах по най-деликатния начин да се измъквам – че имам друг ангажимент и пр. Той ми каза: „Не, Павка, разбери, Славчо Трънски иска във филма си само имена”. И там действително са Цеца Манева, Калоянчев, Константин Коцев, Иван Иванов... Аз се покрих. Пак ме викат в киноцентъра - трябвало да се явя на другия ден във военното министерство. Хванах се за главата. Аз съм прост редник от запаса, за какво ще ме викат. Подозирах, че не е за добро. Отидох и ме качиха в кабинета на генерал-полковник Славчо Трънски. Той ми каза: „Е, чете ли сценария, кво ще кажеш?”. И аз почвам да лъжа. Ами казвам, има елементи в тоя сценарий, които ми напомнят за Васил Левски – когато героят е предрешен като свещеник, партизаните и те, облечени в раса. Това, викам, много силно ме впечатли и ми напомня за поведението на Левски. Славчо Трънски се разтопи от удоволствие и каза: „Налиии!”. Беше ясно, че пътят ми за отстъпление става почти невъзможен. Обясних му, че имам поет друг ангажимент по същото време. Тогава Трънски каза: „Значи така ще направим – ще те вземем запас два месеца, ще те водим на снимки и като свършим тоя филм... Другите да чакат”. Като си представих, че ще ме карат в униформа от н-ското поделение на снимки, след това ме връщат, сипват ми чорбица в канчето... Приех я тая роля и я изиграх. Е, филмът не беше чак толкова лош благодарение на режисьора Митко Петров и моите колеги.
- С кои актьори запазихте приятелство през годините?
- Най-близки по душа са ми били Катя Паскалева, Наум Шопов и Велко Кънев. А Наум, той беше академия – от него можеш всичко да научиш. Диапазонът и на тримата беше страхотен – от крайно ексцентрична, от крайно комична до напълно драматична роля можеха да играят. Бяха жестоки професионалисти и това го доказват филмите, които са оставили. Чувствах ги близки, а с Катя бяхме и астрални близнаци, тя също е родена на 18 септември. Да използвам да поздравя и Руси Чанев – и той е на същата дата. Много трудно съчетание – да бъдеш и добър човек и актьор, беше Парцалев, с когото съм работил и в киното, и в естрадата. Иначе тези, към които съм изпитвал респект, са Иван Кондов, Николай Бинев, Гец.
- Коя роля съжалявате, че не сте изиграл?
- През 1975 г., веднага след „Щурец в ухото”, трябваше да снимаме „Приказка за сто и един” на Никола Русев. Това са притчи, за борбата между доброто и злото. Сред героите обаче имаше трима братя – казваха се Мальо, Кальо и Бальо. Милко Калев Балев. Това го дешифрира един човек и като съзряха зорките очи на цензурата, че тук става въпрос за другаря Балев, този сценарий замина.Междувременно получих покана за сериала „Капитан Петко воевода”, трябваше да играя втората роля – на Малък Петко. Хайтов страшно много настояваше, аз вече бях снимал в „Мъжки времена”. Хонорарът беше баснословен за онова време, не искам да го споменавам. И аз казах: „Не, поел съм ангажимент, ние ще правим „Приказка за сто и един”. И отказах. Но съдбата си знае работата. Ако се бях хванал да играя в „Капитан Петко воевода”,щях да се размина с няколко филма на Людмил Кирков.
Източник:
Ретро
септември 20, 2016
