Ален Делон е роден на 8 ноември 1935 в Со, буржоазно предградие на Париж. Името му е анаграма на “le don”, „дарбата”, и затова често се смята, че е псевдоним, но не е – това е рождената му фамилия, и подобно на тази на легендарния футболист Джордж Бест, е напълно заслужена. Ален е един от най-големите пичове на 20-21 век, мъжкар в киното и живота. И да сме актуални днес, ще припомним филмите му "За кожата на едно ченге" и "Дума на ченте".
Баща му Фабиен, който държи местното кино, е от корсикански произход, а майка му Едит е аптекарка. Развеждат се, когато Ален е едва тригодишен. Момчето така и не успява да се сближи с пастрока си, някакъв месар на име Пол Булон, и впоследствие, преди окончателно да спре да дава интервюта, темата за душевната рана от бягството на родния му баща изниква постоянно. Интересното е, че години по-късно Делон ще направи нещо подобно – през 1962 певицата Криста Пефген, по-известна като Нико (пяла е с митичната група Велвет Ъндърграунд), ражда син и започва да твърди, че бащата е Ален Делон. Актьорът никога не е признавал официално бащинството, въпреки че само един поглед към сините очи и лицето на синчето Арон не оставя и капчица съмнение кой е бащата. Дори Едит Булон, майката на актьора, категорично твърди, че именно той е таткото. Тя впоследствие осиновява и отглежда Арон, след като Нико пропада в бездната на хероиновата зависимост. Тежкият характер на Ален Делон и тук си казва думата: заради осиновяването той прекратява абсолютно всякакви контакти с родната си майка; ще се смили да отиде да я види едва 30 години по-късно, през 1995, на смъртния й одър.
Делон е твърдоглав от детинство
– постоянно го изключват от училище за бунтарско поведение и незачитане на по-възрастните. Оттогава започват и проблемите му със закона. По-късно постъпва в армията и го пращат радист в Индокитай (по това време все още колонизиран от Франция); уволняват го, след като открадва военен джип и прекарва 20тия си рожден ден в затвора. Когато се връща в родината през 1956, лежи още месец зад решетките в Тулон, този път за кражба на пистолет. Делон заживява край Пигал, парижкия квартал на проститутките, където, по собствените му думи, се прехранвал „благодарение на красивия си външен вид”, т.е. има сериозно подозрение, че е бил мъжка проститутка. Някъде по това време става едва ли не пръв приятел с братя Герини, лидери на тогавашната марсилска мафия.
Делон влиза в киното чрез една своя любовница
– актрисата Брижит Обер, най-известна с ролята си в “Да заловиш крадец” на Алфред Хичкок. През май 1957 той се появява под ръка с нея на фестивала в Кан. Бъдещият актьор най-често носи кожено яке, имитирайки един от своите тогавашни идоли, Марлон Брандо във филма “Дивият”. Тъкмо в Кан, буквално на улицата, го забелязва импресариото Жорж Бом, който сключва договор с него и започва да го представлява. Интересното е, че малко след това един от големите холивудски продуценти тогава – Хенри Уилсън, съзира Делон и му предлага да отиде да гради кариера в Холивуд, но Делон отказва. Коментарът му за случая сочи що за огромно самочувствие има той още тогава: „Отказах, защото не ми се напускаше Франция. Пък и бях убеден, че рано или късно Холивуд отново ще ме моли да отида.” По това време Делон е абсолютно див и неконтролируем – освен редовните запои из парижките нощни заведения, той винаги носи в якето си пистолет, дори при един скандал с приятелката си Обер стреля по колата й. „Винаги е бил леко ненормален”, твърди по-късно приятелят му и колега Жан-Клод Бриали.
Видът на Делон – нещо като красив бандит,
който те гледа настойчиво с пронизителносините си очи и като че ей сега ще те обере или дори убие – пасва идеално на киноекрана. Първата му голяма роля е в споменатия „Ярко слънце” – адаптация по същия роман на Патриша Хайсмит, по който в наши дни беше направен „Талантливият мистър Рипли” с Мат Деймън. В тогавашната версия тъкмо Делон е в ролята на Рипли, който убива красивия си богат другар, за да вземе самоличността му. Самият образ на героя Рипли изисква невероятно много аморалност, дива смелост и безпримерен егоизъм – така че няма по-подходяща личност от Делон, която да изиграе всички тези качества. Малко след филма Делон зарязва Брижит Обер заради друга актриса – прочутата красавица Роми Шнайдер. (По-късно, през 1969, двамата с Роми ще направят незабравими роли в „Басейнът” на Жак Дьоре.) Постепенно през 60те актьорът се превръща в една от най-големите звезди на френското кино, и се наслаждава докрай на славата си. След Роми завързва връзка с друга красавица – Франсин Канова, която скоро приема артистичното име Натали. Двамата се женят през 1964, а тя дебютира в киното край мъжа си в може би най-незабравимия му филм – „Самурай” (1967). След него Делон, вече прочут и с живота си на ръба, става направо жива легенда. И то не само във Франция, а и в Италия – където се снима заедно с Бърт Ланкастър в „Гепардът” на митичния Лукино Висконти. Междувременно не спира да парадира с приятелството си с лидерите на марсилската мафия; на няколко пъти е сниман от папараци в тяхната компания. Самоувереността му, че рано или късно ще превземе и Холивуд, обаче не се оправдава – той прави опит да пробие там през 1964 (тогава в Лос Анджелис се ражда и Антони, синът им с Натали), но тъй като така и не научава английски, не успява.
През 1968 се случва нещо, което затвърждава мрачните оттенъци на славата на Делон. На сметище край Париж е открит трупът на личния бодигард на актьора, млад красив сърбин на име Стефан Маркович, прострелян в главата. Запознават се още през 1963 на Лазурния бряг, представени един на друг от известния тогава сръбски плейбой Милош Милошевич. Именно Милош е свързан с официалната версия на полицията за смъртта на Стефан – малко по-рано е убита съпругата на актьора Мики Руни, с която Милош има връзка, и ченгетата решават, че убиецът е Стефан, който по-късно пък се самоубива от угризения. Има обаче и други версии. Намерени са писма на Маркович, в които той твърди, че животът му е в опасност, и ако нещо се случи с него, виновни 100% ще са „Ален Делон и Франсоа Маркантони” (той пък член на корсиканската мафия и приятел на Делон). Актьорът е разпитван дни наред, но така и не се открива негово участие в убийството. Въпреки това, благодарение на пресата, оттогава насетне името на Делон във Франция винаги подсъзнателно се свързва с тоя неразкрит случай и подозрението, че работата му не е била съвсем чиста. В жълтите вестници междувременно пък се появява теорията, че Делон и Маркантони са очистили Маркович, защото е притежавал снимки от групови техни оргии с много известни жени и мъже, някои от които – високо в политиката (споменава се дори съпругата на президента Жорж Помпиду).
През 70-те Делон окончателно се отдава на разврат.
Единствената му по-сериозна връзка е с актрисата Мирей Дарк; по-късно апетитът му за красавици не само не увяхва, ами продължава с Ан Парийо (много известна актриса през 80-те, покъсно изигра Никита във филма на Люк Бесон) и Катрин, съпругата на пилота от Формула 1 Дидие Пирони. В началото на 90-те Ален е с холандската манекенка Розали ван Бремен, която му ражда две деца – Анушка и Ален-Фабиен.
Въпреки че не може да се оплаче от липса на пари, жени, успехи и т.н.,
с възрастта чепатият характер и параноята на Делон
все повече вземат връх и той все повече се изолира от света. Появява се дори негова снимка, на която размахва автомат в градината на имението си. Въпросното имение, по спомени на сина Антони, се охранявало с цели 17 изключително свирепи кучета, все от „бойни” породи. По-късно Делон почти се отрича от Антони след серия от скандали и дребни престъпления на сина.
Може би вследствие на тези, меко казано, странности, кинокариерата на актьора през последните 25 години е истинска катастрофа. Единственият голям – и на практика последен – негов филм е „Нашата история” (1984), в който си партнира с Натали Бай. За главната си роля там Делон печели единствения си Сезар, въпреки че образът, в който се напъхва, е абсолютно атипичен за него – героят му е пропаднал пияница. Критиката е луда по филма, но публиката – не: те не искат да видят своя мъжествен идол от „Самурай” в кожата на неудачник. От това време трябва да споменем и „полицейските” му екшъни, станали особено популярни през 80-те в България, например „За кожата на един полицай”; въпреки носталгията обаче, едва ли можем да ги приемем за кой знае колко стойностни.
За разлика от Жерар Депардийо, когото френската публика никога не е преставала да обича, случаят с Делон по-скоро прилича на този с Бриджит Бардо – блестящи ранни години, последвани от постепенен упадък и изолация от света. При Ален можем да направим паралел дори с героя на Оскар Уайлд Дориан Грей – това е историята на красив, талантлив млад човек, който обаче попада под лошо влияние; било то приятелите му мафиоти, било то разюздания живот, който е водил в продължение на поне 25 години.
Как ще бъде запомнен? Като жертва на обстоятелствата или все пак като безкрайно надарен актьор, божествено красив в женските очи? Трудно е да се каже. Може би най-подходяща тук е една част от монолога на Ален Делон в споменатата роля в пиесата „Вариации на енигмата”: „Може би ме смятате за тираничен, самовлюбен, лош. Може би дори ме смятате за непоносим. Наричайте ме с каквито си искате прилагателни. Но едно е сигурно – никой на тая земя не би могъл да каже за мен, че съм бил обикновен”.
юли 25, 2016
