Леталото (1981)


Филмът е посветен на българина Мехмед Пришков от махала Върба, Смолянски окръг, който в началото на 20-ти век е летял с направен от него самолет. Тази история е станалa през 1912 г. в Родопите. Старата граница е минавала между Дожден и Върба. Населението на двете села е било Българско, но едните изповядвали християнската вяра, а  другите - мохамеданската.

Ламята (1974)


„Ламята“ е български игрален филм от 1974 година на режисьора Тодор Динов, по сценарий на Николай Хайтов. Оператор е Борис Янакиев. Създаден е по повестта „Ламята“ на Николай Хайтов. Музиката във филма е композирана от Александър Бръзицов.

Мълчаливите пътеки (1967)


„Мълчаливите пътеки“ е български игрален филм от 1967 година на режисьора Владислав Икономов, по сценарий на Любомир Левчев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка.

Следите остават (1956)


„Следите остават“ е български детски приключенски филм от 1956 година на режисьора Петър Б. Василев. Сценарият е на Павел Вежинов и представлява адаптация на неговия едноименен роман. Оператор е Бончо Карастоянов. Музиката във филма е композирана от Парашкев Хаджиев.
Дата на премиерата: 1956 г.

Как изглеждат днес звездите от култовия руски сериал „Бригада”








Незабравимият Григор Вачков (Статия )


„На всеки километър“, „Мъжки времена“, „Топло“, „Мера според мера“ – емблематични за поколения българи са филмите, с които винаги свързваме името Григор Вачков. Роден през 1932 година в с.Трънчовица, бъдещият актьор завършва Лозаро-винарското училище в Плевен. През 1951 г. тръгва да кандидатства в Държавното театрално училище в София, стиснал в ръката си куфар, пълен с... хляб. На входа двама студенти от по-горен курс решават да се пошегуват с него и го „упътват“ към зоологическата градина, която се намирала по същата улица наблизо.  Като видял къде са го пратили, младежът се върнал и казал: За зоологическата градина сте вие двамата. Аз съм за тук! И ще стана артист!По време на подготвителния курс режисьорът Гриша Островски пита всеки от кандидатите за слава защо са тук и какво искат да играят. Тогава Григор Вачков казва, че иска да играе нечовешки роли. А в странно скосените му очи „се виждаха пламъци“ – разказва по-късно състудентката му Татяна Лолова. С този пламък в погледа, с енергията и магнетизма на играта си, той успява да се превърне в звезда с роли в 44 филма. Преди да си отиде от този свят през 1980-та едва на 47 години, актьорът оставя не само богата творческа биография, но и спечелената любов на зрителите - и от екрана, и от сцената.
Григор Вачков със съпругата си Силвия и дъщеря им Мартина Вачкова

Сред най-емблематичните му театрални превъплъщения са тези в пиесите на Йордан Радичков – „Суматоха“ и „Лазарица“. Запознава ги режисьорът Методи Андонов и така се слага началото на едно изключително приятелство помежду им. „Не знам какво ги сближи толкова: дали селският им произход, чистите им души или пък непосредствеността и скромността им, но те сякаш бяха родени един за друг“, си спомня съпругата Силвия Вачкова. В Златния фонд на БНР се пази интервю с актьора, в което той разказва за връзката си с прочутия наш писател и драматург :Моята връзка с творчеството на Йордан Радичков – един от най-големите ни съвременни писатели, освен че е отдавнашна, е вътрешна връзка. Тя не е толкова в единството на мисленето, колкото в единството на усещането. Баща ми е вложил в мене една селска сърцатост, издръжливост, проницателност. Цял живот човек се труди над себе си. Мъчи се да се изгради като човек, но все нещо го гложди отвътре, все гледа да се запази там - по-близко до корена си, до ветровития си характер. Истината в изкуството винаги лежи във възела на смешното и тъжното, на остро комедийното и остро драматичното. Това е мое дълбоко убеждение. В това открих и непрекъснато откривам родството си с Радичков. Вие ме питате дали богатата артистичност, превъплъщенията на Радичков са притегателната стръв за актьора? Лично аз никога не мога да постигна превъплъщение докрай, никога не мога да излъжа зрителя, че не съм аз. Мисля, че това е, което ме свързва с творчеството на Радичков – чувствам се много удобно в кожата на неговите герои.

Въпреки скромността му, че не може да постига пълно превъплъщение, ролята на Лазар е една от емблематичните, изиграни от Григор Вачков. Ето и откъс от пиесата „Лазарица“ на Радичков, която е написана специално за него и той я играе над 50 пъти:Ето, и кукувица ме закука, дълги години живот ми обеща. Чуваш ли, Шаро, колко много години ми изкука кукувицата. Напразно клечиш ти долу под крушата, напразно точиш зъби и ръмжиш. Лай, лай, не ми е за пръв път да ме лае куче. Абе що да слушам, та не си слеза, айде чиба. Туй куче наистина е побесняло, иначе защо тъй ожесточено ще се нахвърля срещу мене, като че не съм му никакъв стопанин, а чужденец. Малко изглежда съм го възпитавал, повече е трябвало да го възпитавам като го бия по главата. Човек отглежда куче, за да го брани, да му бъде страж, а не за да го лае. Държавата що е държава и тя отглежда кучета. Околовръст по границите има яки вълкодави. Те денонощно са на страж и в пек, и в зной, и в дъжд, и в снежни бури, както казват по радиото, а и телевизията в този смисъл се изказва. Но тия граничарски кучета ни за миг не си помислят, че могат да изменят и вместо страж да бъдат на държавата, да клекнат те да я облайват. Възможно ли е държавата да висне ей тъй в крушата като мене, а кучетата й да клекнат отдолу и да я лаят. Че държавата такива кучета ще ги хване за ушите, без окото й да мигне и ще ги прати в кариерите да чукат камъни.Дори след прекарания инфаркт, Григор Вачков до последно играе „Лазарица “ – моноспектакъл, който трае 2 часа и половина. С безбройните си роли, с ведрата си усмивка и нестихваща жизненост той остана завинаги в сърцата на зрителите.  Или, както критикът Никола Вандов пише: „Беше човек, който дава кураж на хората да продължават, да търсят „мъжките времена” в своите трудни делници, да виждат смисъл и красота в живота си. До последно не се предаде, до последно се раздаваше на хората.”
Източник:http://bnr.bg/

Без драскотина (1989)


„Без драскотина“ е български игрален филм от 1989 година на режисьора Зако Хеския, по сценарий на Константин Павлов. Оператор е Красимир Костов. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев.

Дата на премиерата: 9 януари 1989 г.

Режисьор: Зако Хеския
Композитор/и: Кирил Дончев
Актьорски състав: Тодор Колев

Шведските крале (1967)


Поради честите отсъствия от дома Горан не може да участва пълноценно във възпитанието на децата си. Младата и красива жена на Благо не може да се примири със самотата и търси топлина извън семейството. А Спас решава да си вземе отпуска и да замине на море, където в луксозен хотел да си поживее “като шведските крале”.

Но пъстрият и шумен свят го посреща без интерес. Колкото и да се опитва да се държи “на ниво”, Спас изпада в смешни, а често пъти и в жалки ситуации. Постепенно започва да разбира, че това, което му се е струвало примамливо, е само лъскава фасада, а истинският живот и радост са сред момчетата в бригадата, където всички го очакват.

Нако, Дако и Цако моряци (1976)


Тук тримата легендарни комици са моряци – част от екипажа на кораба „Цанко Церковски“. Когато акостират на чуждо пристанище, тримата тръгват да пазаруват, но местни наркотрафиканти ги объркват с членове на бандата и вместо рокля им дават кашон с пакети кокаин. Разбрали грешката си, мафиотите са по петите им.

Апостолите (1976)


„Апостолите“ е български игрален филм от 1976 година на режисьора Борислав Шаралиев, по сценарий на Георги Бранев и Веселин Бранев. Оператор е Атанас Тасев. Създаден е по на „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Музиката във филма е композирана от Красимир Кюркчийски.

Дата на премиерата: 1976 г.
Режисьор: Борислав Шаралиев
Композитор/и: Красимир Кюркчийски

Авантаж (1977)


„Авантаж“ е български игрален филм от 1977 година на режисьора Георги Дюлгеров, по сценарий на Георги Дюлгеров и Руси Чанев. Оператор е Радослав Спасов. Създаден е по документалната книга „Един прокурор разказва“ на Петко Здравков. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков

Черните ангели (1970)


„Черните ангели" е български игрален филм (драма) от 1970 година, по сценарий и режисура на Въло Радев. Оператор е Атанас Тасев. Създаден е по книгата „В името на народа" на Митка Гръбчева. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков.

Бялото слънце на пустинята (СССР 1970 г) Целият филм

Бялото слънце на пустинята е съветски игрален филм от 1970 г. на московското студио Мосфилм и Ленфилм. Представлява съчетание от екшън, комедия, музика и драма, и е смятан за един от класическите истърни, създавани в СССР.

Георги Тодоров Калоянчев (Калата) Биография

Георги Тодоров Калоянчев (Калата) е български актьор роден в Бургас на 13 януари 1925 г. След отбиване на военната си служба се записва в бившето театрално училище в София. Сред състудентите му в класа на професор Сърчаджиев били още Катя Зехирева, Коста Цонев и Катя Динева.През 1951 г. руският режисьор Борис Бабочкин (по онова време поставил три пиеси в Народния театър) забелязва младия актьор и как превъплъщава образа в „Буря“ на Островски с хумор и драматизъм. Веднага след завършването на института, Калоянчев е приет в трупата на Народния театър. През 1952 г. завършва актьорско майсторство в ДВТУ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Стефан Сърчаджиев.
Дебютира в киното с филма Утро над родината (1951) – в ролята на циганчето Сали, е душата
на компанията. Но след това за известен период от време не получава почти никакви роли. Точно в този период Калоянчев преминава от Народния в трупата на скоро създадения Сатиричен театър. Следва и поредица от незабравими образи в незабравими филми – щангистът в Специалист по всичко“ (1962), Кондов във „Вълчицата“, инспекторът в „Инспекторът и нощта“, фокусникът в „Най-дългата нощ“ (1969), Риксата в „Привързаният балон“ (1969), Джордано Бруно в италианската продукция Галилео Галилей“ (1969), Езоп в „Езоп“ (1971), „Неочаквана ваканция“ (1981), „Нощните бдения на поп Вечерко“ (1981), „Бон шанс, инспекторе!“ (1984), „За къде пътувате?“ (1990) „Големите игри“ (1999) и „Рапсодия в бяло“ (2002). Играе в над 50 филми.
През 1990 г. по сценарий режисьорът Иван Ничев заснема „Бай Ганьо тръгва из Европа“ с Георги Калоянчев в ролята на прочутия българин. Оказва се, че това е един от най-гледаните филми през първата половина на 90-те.
През 2006 г. излиза своеобразното продължение „Бай Ганьо се завръща от Европа“. Сценарият е писан специално за големият актьор, но десет години по-рано и дълго време не се намират пари за реализацията му. Всичко това налага нов актьор за ролята на бай Ганьо. Огромното си уважение към таланта на Калоянчев Иван Ничев доказва, като въвежда нов, несъществуващ герой в класическото произведение на Алеко Константинов – духът на Бай Ганьо. През 2006 г.
след многото други призове и отличия Калоянчев получава и Наградата на Съюза на артистите за цялостно творчество.
Най-голямата награда за него си остава званието Народен артист – в най-истинския му смисъл на актьор, всенароден любимец от близо половин век.
Автор е на автобиографичната книга Жив съм, ваш съм! (2003).
Умира на 18 декември 2012 г. в София, на 87-годишна възраст

Георги Парцалев-Любопитни факти и случки от живота му (Статия)

Георги Парцалев е роден в гр. Левски през 1925 г. Завършва гимназията в Плевен, след което учи медицина в Софийския университет. През 1956 година започва работа в Сатиричния театър. Изиграва незабравими роли в “Михал Мишкоед”, “Големанов”, “Ревизор”, “Смъртта на Тарелкин”, а през 1958 г. идва първата му роля в киното — в „Любимец 13“. Постепенно се превръща в живата легенда на българската комедия с незабравимото си участие в „Привързаният балон” (1967), „Кит”, „Петимата от Моби Дик” (1970), „С деца на море” (1972), „Сиромашко лято” (1973), „Баща ми бояджията” (1974), „Два диоптъра далекогледство” (1976), „13-ата годеница на принца” (1987). Умира на 64 години в София през 1989 г. Той си отиде от света на 31 октомври 1989 г. в София. Колегите му от Сатирата още шушукат, че е починал от СПИН.Официалната диагноза е скоротечна левкемия, а близките му твърдят, че е починал от рак на черния дроб.Артист и бохем по душа, Пацата всяка вечер заформя купони за своя сметка за по 20-ина души.Любимото му заведение е несъществуващият вече унгарски ресторант до Сатирата, после барът на хотел “София” и като откриват “Шератън” – той му става любимо местенце. Живее на таван под наем, но поддържа легендата, че е богаташ. Запалва се по колекционирането на антики, икони, ретромебели, стари бижута.Много легенди се носят за актьора, повечето действителни случаи.Веднъж той и Стоянка Мутафова, като видели, че изпускат влака, а имали участие, лягат на релсите пред тръгващия от гара Димово влак,машинистът успява да спре в последния момент.Друг път заради него спира международният влак за Москва на спирка, на която не спира по принцип – Бяла, заради
известността на актьора началник влакът склонил.Суетата на Георги Парцалев е пословична. Винаги искал по-голям хонорар от колегите си, защото е звезда, и много обичал да се снима и да разглежда снимките си.По-драматичната страна на таланта си за първи път показва като бай Иван съботянина в “Тримата от запаса”. За съжаление голямата му професионална мечта – да се превъплъти в образа на Дон Кихот, така и не се сбъдва.Обикновено играе сам, а сред колежките, с които застава на сцената, са Стоянка Мутафова и Татяна Лолова. В едно от последните си интервюта Георги Парцалев казва: “Чувствам се еднакво добре навсякъде. Киното, например, създава популярност. То просто е една индустрия. В него сълзата може да се създаде и изкуствено. Докато в театъра за една сълза в последно действие трябва да воюваш още от първото. За естрадата трябва друга нагласа. При нея трябва да превземеш залата. Това много ми помага в работата ми. Телевизията пък дава възможност да играеш това, което не си могъл в театъра”."Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме хората да се смеят на глупости"- обича да казва той.Ето какво разказва за него актрисата Цветана Гълъбова: “През 1962 г. репетирахме и играхме заедно в "Свинските опашчици". Точно бяха пуснали приказка, че Парцалев е толкова смешен за публиката само защото говори смешно. Режисьорът Методи Андонов се зае да покаже, че това не е вярно – Парцалев е смешен, защото има сценично присъствие от най-висока проба. Играеше Нуц и имаше само две реплики. Методи му ги отне и тях и ги даде на Златина Дончева, която играеше съпругата му. Така Парцалев по време на целия спектакъл не продумваше нито една дума.Въпреки това смехът на публиката при неговата игра беше до задушаване. На всеки спектакъл Парцалев показваше нови и нови импровизации. Имаше толкова смешни находки, че и ние по сцената едва се удържахме. Зрителите ни прекъсваха с ръкопляскания и тропаха с крака от възторг при неговата игра. Това беше още един пример, че Парцалев не само говори смешно, а просто е велик актьор.”
По Агенция БЛИЦ / в-к Над 55, Иванка Николаева – С. М.

Невена Богданова Коканова (Биография)

Невена Богданова Коканова е родена на 12.12.1938 г. в Дупница. Починала на 03.06.2000 г. Започва кариерата си на 18 години в средата на 1950-те в Ямболския театър, без да има специално образование. Изиграва над 50 роли в киното. Блага Димитрова написва "Отклонение" специално за нея.
Снима се за пръв път във филма "Години за любов" на режисьора Янко Янков. Изпълнява ролята на Ирина от екранизацията на романа "Тютюн" (реж. Никола Корабов, България/СССР, 1962), "Инспекторът и нощта" (1963), Лиза от "Крадецът на праскови" (реж. Въло Радев, 1964), Ана от "Карамбол" (1966), Герда от "Дъх на бадеми" (1967), Неда от "Отклонение" (1967), "Botschafter morden nicht/Посланниците не убиват" (реж. Георг Леополд, ГДР, 1970), Тинчето от "Момчето си отива" (1972), "Дърво без корен", 1974), "Матриархат" (1976), "Слънчев удар" (реж. Ирина Акташева и Христо Писков, 1977), "Трите смъртни гряха" (1980), "Бъди щастлива, Ани", "Обич", "Спомен за близначката" и др. През 1969 г. се снима във филма на голямата италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани "Галилей".
Получава награди на Варненския фестивал. Удостоена е с приза "Златна камера" на Съюза на българските филмови дейци.
В Ямбол има Театрални празници и Драматичен театър

Змейова сватба (ТВ театър) (1976)


Телевизионна постановка от 1973 година.По едноименното произведение на Петко Тодоров.

Режисьор Вили Цанков

Оператор Крум Георгиев

В ролите: Йосиф Сърчаджиев, Йордан Спиров, Катя Иванова, Маргарита Дупаринова, Иван Кондов, Богдан Глишев и др.

Хубавата Цена решава да свика седянка. Пристигат момите и ергените. Девойката е ухажвана от по-смелите, но братята й ги гонят и всички си тръгват. Останала сама, Цена чува познатия й вече глас на Змея Горянин, който успява да я омае с нежните си слова и тя отива в пещерата му. Разбира, че макар и различен от другите, той е по-добър и по-честен. А Змеят, докоснат от чистотата и красотата на момичето, за пръв път чувства, че има сърце. Щастието им е краткотрайно. На другия ден пристига цялото село, за да освободи Цена. Когато тя заявява на всички, че ще се омъжи за Змея, един от братята й прекъсва младия й живот.

Снежната кралица - бг аудио


„Тримата глупаци“ Българска сатирична анимационна поредица


Българска сатирична анимационна поредица от 11 късометражни филма, създадени в периода между 1970 и 1990 година от Доньо Донев. Донев е автор на персонажите и режисьор на филмите. Автори на сценариите са Доньо Донев, Анастас Павлов, Георги Чавдаров, Димо Боляров.

В произведението са използвани типични за Донев изразни средства: опростени фон и линии, деформирана реч, междуметия, музикален съпровод на тъпан и гайда. Оживеният анимационен стил е дело на аниматора Антони Траянов.

Поредицата постига голям успех. Всеки един от епизодите е удостоен с поне една международна награда.

През 1992 г. е основан хумористично-сатиричния вестник „Тримата глупаци“, носещ името на персонажите от филма, чийто главен редактор също е Доньо Донев. От 1997 г. изданието е преименувано на „Четиримата глупаци“.

Бай Ганьо е Европа. Български игрален филм (комедия)


„Бай Ганьо тръгва из Европа“ е български игрален филм (комедия) от 1991 година на режисьора Иван Ничев, по сценарий на Марко Стойчев. Оператори са Георги Николов и Яцек Тодоров.

Създаден е по фейлетона „Бай Ганьо тръгва из Европа“ на Алеко Константинов. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков.

Криворазбраната цивилизация (ТВ театър) 1974 г


„Криворазбраната цивилизация“ е телевизионен мюзикъл, постановка на Българската национална телевизия от 1974 година по едноименната класическа пиеса „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников.

Режисьор на продукцията е Хачо Бояджиев, музиката е композирана от Дечо Таралежков. Главните роли се изпълняват от Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Ружа Делчева, Никола Анастасов, Лора Керанова и Зорка Димитрова.

Това е вероятно най-популярната адаптация на късно-възрожденската пиеса на Войников. Великолепната сценография, незабравимата музика и точно подбраният актьорски състав превръщат произведението във водеща творба в жанра на мюзикъла и телевизионните постановки.

Двойникът (1980)


Денев е специалист в областта си, който нямайки свободно време да напише доктората си, се съгласява на помощта, която му предлага неговият братовчед – Иван. А именно – да си разменят местата. Трудно е някой да разбере играта им, тъй като приликата между двамата е наистина голяма. Иван е управител на магазин, о̀правен в далаверите и със сериозен успех сред жените. Но попаднал в академичната среда на братовчед си, задачата му ще се окаже не така лека.

Последният ерген (1974)


„Последният ерген“ е български игрален филм (комедия, драма) от 1974 година, по сценарий и режисура на Владимир Янчев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Найден Андреев. Художник на постановката е Петко Бончев.

Художникът Александър Цоков (Тодор Колев), последният ерген в квартала, предприема решителна стъпка в своя живот - да се ожени. Оказва се, че преди това той трябва да води малка война с родителите - Зара и Камен Шишкови (Татяна Лолова и Андрей Чапразов) на любимото момиче Йорданка (Цветана Манева), които търсят по-подходяща партия за дъщеря си - някой по-млад и по-заможен. Брат й Тео (Стефан Мавродиев) също е срещу Цоков.

Малко остава родителите да спечелят битката - бащата използва служебното си положение, за да спре сватбата. Стига се до странни и неудобни ситуации...

Изправен пред възможността да го разделят с любимата, Цоков прибягва до помощта на свой близък приятел полковник (Георги Георгиев-Гец). Двамата решително щурмуват еснафската крепост. Любовта тържествува.

Пипи Дългото Чорапче


В покрайнините на малкото градче имаше една запустяла градина. Сред градината се издигаше стара къща, а в къщата живееше Пипи Дългото чорапче. Тя беше на девет години и живееше тук сам-самичка. Нямаше нито майка, нито татко — нещо, което всъщност беше много хубаво, защото никой не й казваше да си ляга тъкмо когато й беше най-весело, или пък да гълта рибено масло, когато й се ядяха бонбони.

Някога Пипи имаше татко, когото много, много обичаше; имала си е и майка, но тъй отдавна, че изобщо не я помнеше. Майка й умряла, когато Пипи била съвсем мъничко бебе и така врещяла в люлката, че никой не можел да се доближи. Пипи вярваше, че сега майка и е на небето и надзърта през някоя дупчица за своето момиче, затова често махаше нагоре с ръка и се провикваше:

— Не се тревожи! Все някак ще се оправя!

Пипи не беше забравила баща си. Той бе морски капитан и кръстосваше големите морета. Пипи пътуваше с него на кораба, но един ден по време на силна буря вятърът отнесе баща й в морето и той изчезна. Ала Пипи беше съвсем уверена, че някой ден той ще се върне. Не можеше да повярва, че е загинал и мислеше, че е слязъл на брега на някой остров, пълен с негри, които са го направили свой крал. И че сега той се разхожда цял ден със златна корона на главата.

— Моята майка е ангел, а татко ми — негърски крал. Наистина не всички деца могат да се похвалят с такива чудни родители — обичаше да повтаря доволна Пипи. — А когато татко си построи кораб, ще дойде да ме вземе и ще стана негърска принцеса. Ех, че живот ще бъде!

Бащата на Пипи беше купил старата къща с градината преди много години. Беше решил да живее тук с Пипи, когато остарее и вече няма да може да кръстосва моретата. Но стана така, че той изчезна в морето и докато го чакаше да се върне, Пипи реши да отиде във Вила Вилекула. Тъй се казваше къщата, която стоеше готова, обзаведена и очакваше обитатели. Една хубава лятна вечер Пипи се сбогува с всички моряци от кораба на баща си. Те много я обичаха, а и Пипи беше силно привързана към тях.

— Сбогом, момчета — каза Пипи и целуна всички поред по челата. — Не се тревожете за мене. Все някак ще се оправя!

От кораба Пипи отнесе две неща. Една малка маймунка на име Господин Нилсон — подарък от татко й и една голяма чанта, пълна със златни парички. Моряците стояха на палубата и гледаха подир Пипи, докато се изгуби от погледите им. Тя вървеше с твърда крачка, без да се обръща, с Господин Нилсон на рамо и с чантата в ръка.

— Забележително дете! — каза един от моряците с просълзени очи, когато Пипи изчезна в далечината.

Той беше прав. Тя наистина бе забележително дете. Най-необикновеното у нея беше силата й. Пипи беше така изумително силна, че в целия свят не можеше да се намери полицай, който да я надвие. Стига да поискаше, Пипи можеше да вдигне на ръце цял кон и често го правеше. Тя си имаше кон — беше го купила с една от многото златни парички в деня, когато се настани във Вила Вилекула. Открай време беше мечтала за собствен кон. Сега той живееше на верандата, но когато Пипи искаше да пие там следобедното си кафе, безцеремонно го изнасяше в градината.

В съседство с Вила Вилекула имаше друга градина и друга къща. Там живееха баща и майка с двете си добри дечица — момченце и момиченце. Момченцето се казваше Томи, а момиченцето — Аника. Те бяха много мили, възпитани и послушни деца. Томи никога не гризеше ноктите си и винаги правеше каквото искаше майка му. Аника не се сърдеше, когато не можеше да наложи своето, и беше винаги спретната в късите си, добре изгладени басмени роклички, които се стараеше да не изцапа. Томи и Аника си играеха кротко в градината, но често им се искаше да имат другарче в игрите. Докато Пипи още обикаляше моретата с баща си, те понякога дълго стояха край оградата и си казваха:

— Колко глупаво, че никой не се настанява в онази къща. Там би трябвало да живее някой с деца.

В онази хубава лятна вечер, когато Пипи за пръв път прекрачи прага на Вила Вилекула, Томи и Аника не бяха у дома. Бяха заминали за една седмица на гости у баба си. Затова не знаеха, че някой се е настанил в съседната къща. Когато се прибраха у дома си и застанаха край портата да огледат улицата, те още не подозираха, че съвсем наблизо вече имат другарче за игра. Както се чудеха какво да правят и си мислеха дали ще се случи нещо приятно през, деня или пък той ще бъде един от ония дни, в които нищо не може да се измисли, вратата на Вила Вилекула се отвори и оттам излезе едно момиченце. Това беше Пипи Дългото чорапче, която тръгваше на утринна разходка. Томи и Аника никога не бяха виждали такова чудновато дете. Ето как изглеждаше:

Косата й имаше цвят на морков и бе сплетена на две стегнати, стърчащи плитки. Носът й, досущ като мъничко картофче, беше обсипан с лунички. Под него аленееше доста голяма уста, пълна със здрави бели зъби. Роклята й беше направо странна. Пипи си я беше ушила сама. Отначало смяташе да я направи цялата синя, но синият плат не стигна и Пипи се принуди да пришие тук-там по някое червено парче. Дългите й тънки крачета бяха обути в дълги чорапи — един кафяв и един черен. Освен това носеше черни обувки точно два пъти по-големи от стъпалата й. Татко й беше купил тези обувки в Южна Америка, та краката на дъщеря му да имат накъде да растат, и Пипи не искаше да чуе за други.

Но онова, което най-много накара Томи и Аника да ококорят очи, беше маймунката на рамото на непознатото момиче — малък макак, облечен в сини панталони, жълто елече и с бяла сламена шапка на главата.

Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:

— Защо вървиш заднишком?

— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска? Освен това ще ти кажа, че в Египет всички си вървят така и никой не го смята за странно.

— Че откъде знаеш? — учуди се Томи. — Да не си ходила в Египет?

— Как да не съм ходила в Египет! Запиши си някъде, че съм ходила. Обиколила съм цялото земно кълбо и съм виждала много по-особени неща от хора, които вървят заднишком. Какво ли би казал, ако ме беше видял да ходя на ръце, както правят в Индокитай?

— Сега вече излъга — заяви Томи.

Пипи се замисли за миг.

— Имаш право. Излъгах — промълви тя печално.

— Грозно е да се лъже! — каза Аника, която чак сега посмя да отвори уста.

— Да, много е грозно да се лъже — съгласи се Пипи още по-печално. — Но понякога забравям това, разбираш ли? Пък и как ще искаш от едно дете, чиято майка е ангел, а татко му — негърски крал, да казва винаги истината? Освен това — продължи Пипи и луничавото й лице се озари — ще ви кажа, че в Белгийско Конго няма нито един човек, който да говори истината. Там по цял ден лъжат. Започват в седем часа сутринта и продължават до залез-слънце. Тъй че ако някой път се случи да излъжа, опитайте се да ми простите и си спомнете, че съм живяла повечко време в Белгийско Конго. Но въпреки това бихме могли да станем приятели, а?

— Разбира се! — съгласи се Томи и изведнъж почувствува, че този ден няма да е от скучните.

— Защо например да не закусим заедно у дома? — предложи Пипи.

— Ами защо не? — съгласи се Томи. — Хайде да тръгваме.

— Хайде — каза Аника. — Да вървим веднага!

— Но първо нека ви представя на Господин Нилсон — каза Пипи.

Малката маймунка свали шапка и учтиво се поклони.

После минаха през полусрутената градинска порта на Вила Вилекула, по посипаната с чакъл пътечка, край която се издигаха стари, обрасли с мъх дървета, чудесни за катерене, стигнаха до къщата и се изкачиха на верандата. Там стоеше конят и лапаше овес от някакъв супник.

— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи.

Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.

— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.

Томи и Аника потупаха коня и влязоха в къщата. Тя се състоеше от кухня, гостна и спалня. Личеше си обаче, че тази седмица Пипи май беше забравила да изчисти. Томи и Аника се огледаха плахо да не би негърският крал да седи в някой ъгъл. Никога в живота си не бяха виждали негърски крал. Но тъй като не се появи никакъв татко, пък и никаква мама, Аника попита боязливо:

— Съвсем самичка ли живееш тук?

— Ами! — отговори Пипи. — Та нали Господин Нилсон и конят също живеят тук.

— Да, но аз питам дали нямаш мама и татко?

— Не, нямам — отвърна доволно Пипи.

— Ами тогава кой ти казва вечер кога да си лягаш и изобщо какво да правиш? — попита Аника.

— Аз сама — обясни Пипи. — Първо си го казвам много любезно, ако не послушам, го повтарям рязко и ако пак не слушам, следва тупа-лупа, разбирате ли?

На Томи и Аника не им стана съвсем ясно, но си рекоха, че може би това е добро разрешение. Междувременно бяха пристигнали в кухнята и Пипи се провикна:

— Сега тука ще се бъркат палачинки. Сега тук ще се пекат милинки. Сега тук ще се правят курабийки.

Тя взе три яйца и ги подхвърли високо нагоре. Едното падна върху главата й и се счупи, а жълтъкът потече по лицето й. Другите обаче тя улови ловко в една тенджера, където те се счупиха.

— Често са ми казвали, че жълтъкът е полезен за косата — каза Пипи и избърса очите си. — Ще видите, че косата ми ще започне да расте, та чак ще пращи. В Бразилия например всички се разхождат с размазани по косите яйца. Но затова пък там няма плешиви хора. Имало веднъж някакъв чичко, който бил тъй неразумен, че ядял яйцата, вместо да си маже с тях косата. После действително оплешивял и когато излизал на улицата, настъпвал такъв смут, че ставало нужда да се намесва полицията.

Докато говореше, Пипи ловко извади с пръсти яйчените черупки от тенджерата. После взе една четка за баня, която висеше на стената, и започна така да разбива тестото за палачинките, че опръска стените. Сетне изсипа остатъка от тестото в тиган за палачинки, който стоеше върху печката. Когато палачинките се изпържваха от едната страна, Пипи ги мяташе почти до тавана. Те се обръщаха във въздуха и тя ги улавяше, докато падаха. Щом ставаха готови, Пипи ги хвърляше към другия край на кухнята право в една чиния върху масата.

— Яжте — извика тя. — Яжте, докато не са изстинали!

Томи и Аника си хапнаха и решиха, че това са много вкусни палачинки. После Пипи ги покани в гостната. Там имаше само една мебел — голям скрин с многобройни мънички чекмедженца. Пипи ги отваряше и показваше на Томи и Аника всички съкровища, които бе скътала в тях. Там имаше странни птичи яйца, причудливи раковини и камъчета, малки изящни кутийки, красиви сребърни огледала, бисерни огърлици и много други неща, които Пипи и баща й бяха купували по време на своите пътешествия около земното кълбо. Пипи даде на новите си другарчета по един малък подарък за спомен. Томи получи кинжал с блестяща седефена дръжка, а Аника — малка кутийка, чийто капак бе покрит с розови мидички. В кутийката имаше пръстен със зелен камък.

— А сега по-добре си идете у дома — каза им Пипи, — за да може утре пак да дойдете. Защото ако не си отидете, няма как да дойдете пак, нали? А това би било жалко.

Томи и Аника бяха на същото мнение. И си отидоха. Минаха покрай коня, който беше изял всичкия овес, и излязоха през портата на Вила Вилекула. Когато си тръгваха Господин Нилсон им помаха с шапката си.

От детските по първа с които израснахме (Сънчо : Песничка за Барбароните)


Зех тъ, Радке, зех тъ (1986)



„Зех тъ, Радке, зех тъ!“ (1976) е постановка (мюзикъл, комедия) на телевизионния театър на българската телевизия с режисьор Хачо Бояджиев. 


Създадена е по комедията „Михал Мишкоед“ на Сава Доброплодни.

Криворазбраната цивилизация (1974)


„Криворазбраната цивилизация“ е телевизионен мюзикъл, постановка на Българската национална телевизия от 1974 година по едноименната класическа пиеса „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников. Режисьор на продукцията е Хачо Бояджиев, музиката е композирана от Дечо Таралежков.

Страстна неделя (1986)


„Страстна неделя“ е български игрален филм от 1986 година на режисьора Иван Кавалджиев, по сценарий на Славчо Трънски. Оператор е Георги Георгиев. Музиката във филма е композирана от Веселин Николов.

Нощните бдения на поп Вечерко (1980)


„Нощните бдения на поп Вечерко“ е български телевизионен филм от 1980 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Славчо Трънски. Оператор е Цветан Чобански. Музиката във филма е композирана от Димитър Бояджиев.

Кутията на Пандора (1979)


„Кутията на Пандора“ е български телевизионен филм (криминална драма) от 1984 година на режисьора Владислав Икономов, по сценарий на Павел Вежинов. Оператор е Крум Крумов. Музиката е на Кирил Цибулка.

Фильо и Макензен (1979)


„Фильо и Макензен“ е български 7-сериен телевизионен игрален филм от 1979 година на режисьорите Димитър Петров и Владислав Икономов, по сценарий на Свобода Бъчварова. Оператор е Цанчо Цанчев. Музиката във филма е композирана от Александър Бръзицов. Художник на постановката е Богоя Сапунджиев. Редактор Камен Русев.

Калин орелът (1950)


„Калин Орелът“ е български игрален филм от 1950 година на режисьора Борис Борозанов, по сценарий на Орлин Василев. Оператор е Васил Холиолчев. Създаден е по едноименната пиеса на Никола Икономов. Музиката във филма е композирана от Парашкев Хаджиев.

Ивайло (1964)


„Ивайло“ е български игрален филм от 1963 година на режисьора Никола Вълчев, по сценарий на Евгени Константинов и Никола Вълчев. Оператор е Константин Янакиев. Създаден е по романа „Тлееща жарава“ на Евгени Константинов. Музиката във филма е композирана от Боян Икономов

Баш майсторът на екскурзия (1980)


„Баш майсторът на екскурзия“ е български игрален филм от 1979 година на режисьора Петър Б. Василев, по сценарий на Атанас Мандаджиев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Атанас Косев.

Невероятна история (1964)


„Невероятна история“ е български игрален филм от 1964 година на режисьора Владимир Янчев, по сценарий на Радой Ралин. Оператори са Неделчо Нанев и Георги Славчев. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел.

Мъже в командировка (1969)


„Мъже в командировка“ е български игрален филм от 1968 година на режисьорите Гриша Островски и Тодор Стоянов, по сценарий на Любен Станев. Оператор е Тодор Стоянов. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Филмът се състои от три новели със самостоятелен сюжет – „Пуловерът“, „Гост“ и „Епизодът“

Любимец 13 (1958)


„Любимец 13“ е български игрален филм от 1958 година на режисьора Владимир Янчев, по негов сценарий в съавторство с Любен Попов. Оператор е Георги Георгиев. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Художник на постановката е Неделчо Нанев.

Капитанът (1963)


„Капитанът“ е български игрален филм от 1963 година на режисьора Димитър Петров, по повестта "Капитанът" на Анастас Павлов. Оператор е Трендафил Захариев. Музиката във филма е композирана от Александър Райчев

Инспекторът и нощта (1963)


„Инспекторът и нощта“ е български игрален филм от 1963 г. на режисьора Рангел Вълчанов, по сценарий на Богомил Райнов. Оператор е Димо Коларов. Създаден е по едноименната повест „Инспекторът и нощта“ на Богомил Райнов. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. Художник на постановката е Петко Бончев.

Търг (1992)


Пътят към мечтата минава през капана на алчността...

Приятели с търговски намерения се опитват да спечелят повече от залога...

Христо и Антон решават да участват в търг за павилион. Кроят планове как да го преустроят в хубаво заведение. За да набавят парите, започват работа с частно такси. Приходите не са достатъчни. По примера на един ром се заемат с лов и продажба на котки. Един ден чужденец ги наема за курс до морето. Плаща във валута. На връщане Христо и Антон качват мъж, който забравя в колата металотърсач. Антон настоява да търсят с него имането, останало от дядо му. Така и не го откриват. Събраната сума се оказва недостатъчна да спечелят търга. Но докато те наддават, някой открадва от колата куфарчето с парите им...
Абонамент за: Публикации (Atom)

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Старото кино