Той беше легендарния строител – зидарят на индустриална България

Героят на социалистическия труд спасява социолога проф. Георги Фотев от тоталитарно-комунистическата машина

Почина легендарният строител от времето на социализма и герой на социалистическия труд Георги Карауланов. Тъжната вест съобщи днес във фейсбук известният социолог проф. Георги Фотев, който е бил близък с бригадира. Карауланов си е отишъл преди два дни на 86 години, пише lupa.bg.Роден е на 4 декември 1933 г. в Средец. Помага на баща си в коларо-железарска дейност. От 1947 до 1949 г. учи в училище за трудови резерви. Първата му работа след това е във фабриката „Верига“ в Бургас. Между 1950 и 1953 г. е бригадир на националната младежка бригада в Димитровград. През 1957 г. става член на БКП. Участва в строителството на големи промишлени обекти като Азотноторовия завод в Димитровград, комплекса „Марица изток“, завода „Кремиковци“ (1961 – 1974) и заводите в Троян и Ловеч.

Освен това участва в строежа на обществени сгради като зала „Фестивална“, сградите на радио „София“ и Дома на профсъюзите в София. С указ № 882 от 30 август 1969 г. е обявен за герой на социалистическия труд на България. На следващата година заминава за Уляновск, СССР, където ръководи интернационалната бригада „Георги Димитров“, която изгражда мемориален комплекс по случай 100-годишнината от раждането на Владимир Ленин.

През 1972 г. завършва техникума по Механотехника, а след това завършва задочно АОНСУ. От 1972 до 1974 г. е директор на Завода за метални конструкции. През 1974 г. е избран за секретар на Централния съюз на българските профсъюзи. Остава на този пост до 1990 г. От 1971 до 19 декември 1977 г. е кандидат-член на ЦК на БКП, а от 19 декември 1977 до 1990 г. е член на ЦК на БКП. Издава четири книги: „Кръвна група“, „Зърно и плява“, „Чаша носталгия“ и „Пълно за празно“. Награждаван е с „Орден на труда“ – бронзов (1953), „Червено знаме на труда“ (1963), „Георги Димитров“ (1967), „Народна република България“ II ст. (1982) и I ст. (1983).Ето и скръбното съобщение на Георги Фотев за кончината на легендарния строител и разказа на социолога за това какъв човек е бил Карауланов:

„Почина Георги Карауланов. Необикновен, изключителен, човек. Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл. Човек може да бъде смазан по хиляда начини. Аз съм му признателен. Приживе той знаеше това. Искам вие да знаете за него. Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години.

След като ме взе в бригадата се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности. Той не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум. В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание „Карата“. От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.

Растеше неприязан на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който вместо да работи се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра, това, което направих, той отсече, че няма да напусна. Заповяда ми да бъдем вечерта у тях. Вече се справях с пиенето. Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко. Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен. Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата. Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…

Останах в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа. Слава богу след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще гордеят от това, което щял съм да направя… Пазя онова писмото. Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите от читанките, партийните конгреси, плакатите и т.н.Аз произхождах от семейство- противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр. Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!

Специален. Не беше въпрос на пропагандно заиграване с неговата прямота, макар че такова имаше. Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.

Открих му и на хората от бригадата света на изкуството. Май че Цанко Живков е писал за това. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани. В началото той ми се смееше. Търсеха приятелството му най-талантливи творци от онова време. Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов „Кръвна група“. Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката.

Един от най-вълнуващите разкази „Мелодия за флейта“ е посветен на моя милост. Разказът беше по случая с несправедливата обида, който остана болка на Карата. След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но Карата винаги ме спасяваше. Тук разказвам само това на което съм бил жив свидетел. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности – истината и справедливостта. Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопичното съзнание не беше така.

Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата „Дългата нощ на комунизма в България“. Той не ме е укорявал нито веднъж, а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които ме заклеймявали, както те го могат. Не съм ставал след промените член на партия, но бях много активен в демократичната общност, където обаче се подвизаваха и продължават да се подвизават хора с манталитет, който ми е така противен, както само Карат можеше да си представи. Понякога се отчайвам. Но щом съм се посветил на науката, нямам право на униние.

Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно и на други спасителят си отиде. Остаряваше и духа му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немоща си. Когато го навестявах обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му.

Когато той изграждаше Кремиковци правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си. Във „Фауст“ по такъв начин се отговаря на Въпроса: смисълът на живота ни е в делата ни. Но Кремиковци отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра. Между другото, да повторя, БКП не беше за Карата църква, но и Партията отиде пред очите му по дяволите.

Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце. Като се позовавах на Платон му казвах, че ако няма безсмъртие на душата, въпросът за смисъла на живота е катастрофален. Но душата на човека наистина продължават да живее. Тя е жива в сърцата на обичните му дъщеря и син Ани и Румен, на техните деца, Негови внуци, ще е жива в правнуците му, които още не разбират какво се случило с техния прадядо. Душата му ще е жива в моето сърце, в сърцата на моето семейство …

След като Румен ми съобщи скръбната вест, по интернет непозната жена, която била с мъжа си на самотно място на брега на морето, ме попита за мобилния телефон на моя приятел, защото стационарния телефон на Карауланов не отговарял. Казах на непознатата жена скръбната вест. Душата му ще бъде жива също в нейното сърце и в сърцето на съпруга и. В много чувствителни за истината, справедливостта и човешкото достойнство сърца ще живее непрежалимия Георги Карауланов-Карата"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше капитанът носен на ръце от българските граничари! Героят, който НЕ беше награден!

 

Героят на Българското Военно разузнаване п-к Пеньо Пенев.

През 2014 г. президентът Росен Плевнелиев отказва да го удостои с най-високото отличие орден „Стара планина“ – бил в списъка от агенти на Военното разузнаване и на практика го приравнява с доносниците на Държавна сигурност.Редовите разузнавачи обаче винаги ще си спомнят за капитана, който е носен на ръце от българските граничари при размяната му през 1964 г. на Капъкуле. Измъчваният 9 г. в турски затвори разузнавач не проронва дума и не издава нито един български агент в Турция. Той не се признава за виновен, не издава нито личния състав на резидентурата и задачите й, нито ръководената агентура. Разменят го за 9 турски шпиони у нас.

Министерството на отбраната през 2014 г. го награждава с награден знак „За принос към МО“.

„От това, че политиците не му отредиха място в паметта на държавата, не го заболя. Саможертвата си е велика и сред глупостта на политиците“!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Неуловим сериен убиец върлува в България през 70-те.Оказва се милиционер

„Провинциалистката” – така се казва следващият случай, в който Народната милиция се сблъсква с неуловимия сериен убиец. Всъщност никой не мисли, че става дума за такъв вид престъпник, защото по това време връзка между отделните случаи не се прави. Зловещият престъпник извършва делата си хаотично, без никаква логика или реална причина. Това пречи на следователите да намерят нещо общо между жертвите и от там да потърсят реална следа към него.

На 06.10.1979 г., в 16 часа на ул. „Ген. Липранди” в столичния квартал „Хаджи Димитър“ е открито тялото на Цветанка Станчева. Убита е с остър предмет. Лицето Н.Н. събира тухли от изоставена сграда, когато се натъква на зловещата находка. Особеното в случая е, че жертвата е заразно болна от сифилис, което насочва следователите към всички регистрирани болни, които не са посочили източника на заразата си. Поради особеностите на личния живот на Цветанка са заподозрени евентуалните й любовници, както и версията за психопат. Родена е 1960 г. в с. Мирково, Софийско. Започват масови проверки по кожно – венерическите кабинети. Логично се разпитва и персоналът на хотели, известни като свърталища на проститутки. Следвайки тази линия се установяват възрастни мъже и чужденци, които тя е обслужвала.

Цветанка е висока около 160 см, със стройна фигура, тъмно кестенява коса дълга до раменете и светло кафяви очи. Облечена е с черна вълнена блуза и дънки марка Levi’s. Тялото е предвидливо скрито под купчина парцали, но на местопрестъплението е открит отпечатък от палец и мъжки пръстен. Повечето от раните са нанесени по гърба на жертвата, която очевидно се е съпротивлявала и е успяла да пробяга известно разстояние.

Жертвата е от село, с родители земеделци. Има по–голям брат. Не успява да завърши училище, защото избягва с по – възрастен от нея мъж в с. Главница, но той я пребива системно. Продължава училище в Копривщица, но я изключват за лошо поведение, след което започва работа в ханчето на село Мирково. Там се запознава с Васил Деянов, който я отвежда в София, където се разделят и тя остава в града без легална работа.

Започва връзки с различни интимни приятели, при които живее през това време. Редовно „бръмчи” по модерните тогава заведения „Ялта”, „Пролет”, „Бяло агне”, „Преслав”, „Прага” и „Парк хотел Москва”. Следователите съвестно снемат отпечатъци от свидетелите намерили трупа. Търси се връзка с убийството на артиста Любо от бар „Ориент”. Агент „Антон” е внедрен сред група от проститутки, а агент „Орлин” започва да разработва средите на хомосексуалистите с цел изясняване на редовните й клиенти и контактите й  с „колежки”. В следствие на тези действия са арестувани Бореца, Курилеца, Бати и А. Узунов – известни столични сутеньори. Интересна част в това досие представлява бележка, която отбелязва немарливостта на оперативния състав. Посочва се, че свидетелите не са разпитвани незадълбочено и не се правят усилия да се разследват всички хипотези. За да се активизира работата, се създават специални анкетни листи, които да се попълнят за всички заподозрени. Постепенно разследването стига до лицето Цеца Арабката, която както подсказва прякора й обслужва предимно гости на страната ни от Близкия Изток и Северна Африка. Оказва се, че Цветанка за последно е видяна с оркестрант от бар „Ориент”.

Важният момент в случая е, че за първи път се прави предположение за връзка с друг случай – смъртта на Мариолка Найденова (Господинова), убита 17 дни по–късно. Тялото й е открито на 23.10.1979 в двора на „Строително управление 1”, на ул. „Козлодуй” No 4, с нанесени 36 прободни рани по него.

Сходството в двата случая дава основание на МВР да разкрие делото „Садиста”, обединяващо подобен род престъпления. По време на него са проверени 600 психично болни. Оказва се, че Цветанка е любителка на груповите забави с известни в подземния свят герои. Милиционерите разбират, че преди време е хващана в неудобна ситуация с трима осъдени за изнасилване в залата по борба в Дианабад. Докато четях документите попаднах на цветущи прякори на престъпници от онова време като Бай Слави Бръснаря – известен сутеньор, „Буби”, Катя Куцата, Насо Пора и др.

Допълнителни затруднения създават и фалшивите следи подхвърлени от разни самохвалковци, които искат да впечатлят един или друг събеседник. Лицето П.С., наричан Пешо, разказва пред една своя бивша съученичка и нейна колежка работещи в книжарница, как негов приятел, наречен Пенчо, често взимал момичета на автостоп и ги принуждавал да правят секс с него. Малко преди убийството двамата взимат обща позната от „Горублянско ханче”, с която имат полов контакт, след който се налага да пият антибиотици. Афектиран от тази дребна неприятност и чул за убийството, Пешо разказва пред двете жени как неговия приятел пречукал някаква болна от сифилис, която го заразила. Те съвестно съобщават в МВР, но се оказва, че и двамата хулигани имат стабилни алибита.

Крайната сметка е 154 лица, за които е установено, че са имали връзка с убитата Цветанка. 23 – ма са били интимни партньори с нея, 4 – ма със сифилис, проверени са 800 душевно болни и са проучени 45 сведения от агенти. Резултатът обаче е нулев.

По–горе споменах за злощастната съдба на Мариолка Господинова, което е сходно с това на предната жертва. Основните версии са ревност, психично болен или някой от бившите й съпрузи. Тялото е намерено до ламаринена барака на споменатите вече дата и място. В близост до него има кания от нож, монети, опаковки от лекарства, дамско палто, огледалце, портмоне, цигари БТ и НВ, презервативи, значка на ФК „Левски” и личен паспорт. В джоба й намират шперц. Трупът е в седнало положение, подпрян на купчина стари кабели. Съблечена е гола до кръста, като сутиена и блузата й са зад нея.

Мариолка е развеждана два пъти. Има 2 деца от първия си съпруг. С последния си съпруг сключва устна „сделка” да излиза 2 пъти в месеца с други мъже, тъй като той е възрастен и болен. Тя е с основно образование. За първи път се омъжва през 1962 г., но системните й изневери разтрогват брака седем години по–късно. За това време успява да зарази съпруга си с трипер и да остави съмнение в него за бащинството на втората им дъщеря.

През 1972 г. се омъжва отново, за да се разведе през 1974 г. За последен път сключва брак през 1979 г., който трае само няколко месеца, поради системното й нарушване на уговорката. Въпреки това тя остава да живее при бившия си съпруг.

При тази богата биография, логично първите трима заподозрени са кристално ясни. Първият съпруг обаче е бил на гости в твърде голяма компания. Вторият също гостува при приятели, при това с приспиване. Третият е в тежко здравословно състояние и умира малко след събитията. Интерес за разследващите представлява и младеж с психични отклонения, мечтаещ за реки от кръв и склонен към самонаранявания.

Оказва се че двете с Цветанка Станчева се познават, което и навежда следователите към мисълта за връзка между двете убийства. В това време мъж на име Цоньо занася оцапан с кръв костюм на химическо чистене. Съпругата му вижда в това повод да го „накисне” и донася в МВР. Оказва се обаче, че е участвал в разтърваване на побойници.Установяват се 10 нейни любовници, през последните 3 години, но всичките се оказват извън всякакво подозрение. Заподозрян обаче е, вече доказаният убиец Стефан Христов, който на 30.12.1979 отнема живота на Георги Георгиев от ревност. Преди да извърши грозното си деяние, той заподозира приятелката си във връзка с неговия приятел Георги. Подлага я на нечовешки изтезания чрез побоища, пускане на кръв, заливане с вряла вода, в следствие на които тя признава за несъществуваща връзка. Подлудял от тези самопризнания, той издебва жертвата си дома му и го заколва. За съжаление на разследващите органи обаче, нито една улика не сочи към него.

В кървавия списък идва ред на Анжела Пантова. На 3-ти срещу 4-ти март 1980 г. тя е убита на гара Курило, близо до павилион за хранителни стоки, след което е пренесена в празен вагон. Преди това е била в парк-хотел „Москва”, след което в 23:10 се качва на трамвай 14 и от Централна гара хваща влака София – Лакатник, и слиза от него в компанията на 2–ма младежи. За разлика от останалите жертви, тя е получила един единствен удар с нож в гърба, след който бяга около 30 метра, преди да бъде удушена, а пред9и това вероятно и изнасилена. Тук се стига до прозрението, че жертвите са убити на места в близост до, които има връзка с трамвай номер 14. Поради съпротивата на жертвата се установява и кръвната група на извършителя – АВ.

Следващата жертва на нашия „герой” се казва Лилия Христова. Младото момиче изчезва на 24 март 1980. Сигналът подават родителите й. Проверяват се отделенията на Бърза помощ, приятели, роднини и настоящият й приятел К. Захариев. Със сигурност е установено, че до 22 часа на тази дата е била в дома си в кв. „Емил Марков”, след което излиза на среща с гаджето си. За ужас на всичките й близки, на 15 април 1980 г. тялото на Лилия е открито в парка „Христо Смирненски”. Жертвата е родена 1959 г. и е само 21 годишна. Дрехите й са свалени, но здрави, няма следи от алкохол, а дамската й чанта липсва. Логично първият заподозрян е мъжът, с който се е видяла последно. В обясненията си той разказва, че се познават от няколко години, когато след излизане с обща компания преспиват заедно и започват мимолетна връзка. Една вечер след посещение в дома на Христова, Захариев прави забележка на брат й относно чистотата в жилището и двамата се сбиват. Тогава те скъсват отношенията си и ги възобновяват малко преди убийството. Вечерта преди изчезването прекарват в дома му, където гледат телевизионният театър „Гешефти”. След това той я изпраща до спирката на автобус 74.

В хода на разследването се установява, че Лилия е имала многократни връзки с различни мъже, а от друга страна е жертва на домашно насилие и дори има поставена психиатрична диагноза „Невроза”.

Кръгът на заподозрените е тесен, а всички те имат адекватно алиби. В случая на К. Захариев, в негова полза свидетелстват и двамата му родители, които са били заедно с него в жилището му, след като той изпраща момичето. След няколкократни подновявания, делото е затворено.

За „десерт” на това грозно блюдо от убийства, идва ред на три опита за обири, които в крайна сметка разплитат възела, който се оказва неразрешим, въпреки къртовския труд на милицията.

На 20.03.1980 г. в асансьора на блок в кв. Надежда 1–ва част към 22:30 е заплашено с нож (наподобяващ този използван при другите случаи) младо момиче. 30 минути по–късно на ул. „Яков Латинов”, опитът вече е успешен и от девойка са отнети след заплаха 2 лв. Двете жертви дават сходно описание – млад мъж, висок около 170 см, строен и неможещ да изговаря буквата „Р”.

Фаталният ден за този софийски кошмар е 18 април 1980 г. В Парка на свободата млад мъж прави опит да откъсне златно синджирче от врата на разхождаща се жена. На близо обаче се оказва пъргав служител на реда, който го залавя. Заведен в близкия милиционерски участък, заловеният е принуден да даде отпечатъци, като този от десния му палец съвпада с намерения при убийството на  Цветанка Станчева. Какво точно казва в признанията си не можах да прочета, тъй като делото е предадено на съда.

Все пак се оказва следното:

Извършител на серията убийства е Христо Георгиев. Роден е през 1956 г. в София. Баща му Богдан е по професия шивач, а майка му Цветанка е предачка и сърдечно болна. Има двама братя. Богомил, който е бивш боксьор и известен на органите на МВР като агресивен тип и Евгени, който е с умствени аномалии. Парадоксално в случая е, че Христо е бивш служител на Народната милиция. В началото на 70–те е назначен в Автостопанство номер 6, но алкохолизма и несериозното поведение му пречат да работи адекватно. На 09.11.1978 г. започва работа към МОП СГУ, Второ автопатрулно поделение. В началото на 1979 г. започва системно да отсъства и на 10.07 1979 е уволнен. Остава тайна как този агресивен човек, минава ситната цедка на психотестовете за започване на работа в системата на МВР. Все пак след няколко години работа и доза късмет Христо Богданов Георгиев е предаден на съда, който постановява най – тежкото наказание на 28.08.1980 г.

След тази канонада от престъпления изводите оставям на Вас, уважаеми читатели. За себе си поне разбрах, че нищо не е от вчера и че престъпност и подземен свят винаги ще има.

Източник:socbg.com

Автор: Стоян Гълъбов, със съдействието на архива при МВР.

/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Българска бира в кореком през 80-те.Каква бира се е пила тогава, каква сега?

В годините на социализма „народната власт”, за да задоволи „все по-нарастващите потребности на населението” (както се казваше тогава), построява 13 бирени фабрики, основно през 50-те и 60-те години. Някои от тях са модернизирани стари бирени фабрики, построени преди войната. Други са съвсем нови. Разположени са така, че да покриват равномерно цялата територия на страната с бира. Това е важно защото по онова време бирата не е пастьоризирана и стабилизирана и не може да се съхранява дълго и да се транспортира надалеч. 

Разваля се за 1-2 седмици и това означава бързо да се транспортира от завода в магазина.

Казаните за варене са медни, технологията е предимно пилзенска, някои майстори от пивоварните заводи са изпращани на специализация в братска Чехословакия, където независимо от идеологията на власт, бирата се прави както преди 150 години.

В България т. нар. „специално пиво”, се появява по-късно, има трайност от един до три месеца и е в по-ограничени количества на пазара. Повечето видове бира до средата на 70-те години се продават в бутилки без етикет, а понякога и с обикновени капачки без марка на производителя.

Така до към 80-те години бирите в България са били основно регионални. Благоевградчани са пиели „Пиринско пиво”, пловдивчани – „Каменица”, бурзаглии – „Бургаско пиво”. Северозападна България е оставена на пивоварните в Лом и Мездра. Централна България пие великотърновско и плевенско пиво, североизточна – шуменско и варненско. В София властва „Столично пиво” и „Люлин”, но от края на 70-те години и през 80-те години в столицата започват да прииждат бири, произведени и от други пивоварни.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Уникалната банкнота от 3 лева за която малцина знаят

Нумизматите знаят, че има една уникална банкнота от 3 лв., която е изключително ценна. През миналия век тя е била официално разплащателно средство у нас в продължение на 10 години.

В колекцията на БНБ има една-единствена банкнота от 3 лв. Била е в обращение у нас от 1952 до 1962 г. Преди време такава трилевка била предадена и в държавните архиви.

Уникалната банкнота е плод на може би най-голямата парична реформа у нас. През 1951 г. „новите пари“ са отпечатани в Съветския съюз, а през следващата влизат в обращение. Включително трилевката с двете правописни грешки на гърба. Те са в резултат на руския правопис, а ние пък вземаме почти изцяло дизайна на техните рубли. Така в обращение се появява държавният съкровищен билет от 3 лева.

С тях през онзи период от време е можело да се купят близо 2 кг свинско месо и над 2 кг сирене или литър и 200 грама ракия.

През 1952 г., когато се появява трилевката, е разпоредено старите пари да се обменят в съотношение 100 към 4. Но повечето българи предават спестяванията си при деноминация от 100 към 2 или дори към 1. В резултат на това банката печели от цялата обмяна на парите близо 900 милиона лева.

Заедно с трилевката в емисията от средата на миналия век присъства и банкнота от 25 лева. Отпечатана е и такава с номинал от 500, но тя така и не е пусната в обращение. До следващата парична реформа през 1962 г. банкнотата от 3 лева е част от платежната ни система и е защитена със специален воден знак – надпис „БНБ“, а до него сърп и чук.Вижте още:Ако намерите тази монета у вас,може да спечелите 15 хиляди лева

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Очакванията на учените за COVID-19 - какво ще стане след масовата ваксинация и придобития имунитет?

Учените се обединяват около твърдението, че изграждането на имунитет срещу COVID-19 ще смекчи симптомите на болестта и ще я включи в редиците на обикновените вирусни инфекции и настинките.

Милиони хора по света вече са ваксинирани срещу коронавирус и това сякаш дава надежда, че в края на тунела от страдание и безнадеждност все пак има светлина. Според експертите ни чака по-добро бъдеще.

Коронавирусът няма да изчезне, но след като повечето възрастни изградят имунитет срещу него – без значение дали вроден след прекарана инфекция, или придобит след поставена ваксина, вече няма да бъде сериозна заплаха. Той няма да бъде нищо по-различно от обикновена настинка.

Хипотезата на учените е изложена в изследване, публикувано в списание „Science“ преди броени дни. Към момента вирусът е опасен и причината е, че той е непознат за човешкия организъм патоген и като такъв може да срине имунната система на зрял индивид, защото тя не е научена как да се справи с него. В бъдеще, когато всеки човек се окаже изложен на неговото действие – по време на инфекция или с ваксинация, рискът вече няма да бъде толкова висок.

От друга страна, децата постоянно се срещат с нови за тях патогени, което ги прави по-адаптивни и устойчиви при борба с вирусите. В заключение експертите уточняват, че само тези под 5-годишна възраст може да се разболеят от коронавируса, но дори и при тях инфекцията ще протича асимптомно или съвсем леко (например хрема).

Кога коронавирусът ще стане ендемичен?

В даден момент коронавирусът ще добие ендемичен характер, което означава, че ще циркулира сред хората, но в много редки случаи ще протича по-тежко. „Дали ще се случи след няколко години, или след няколко десетилетия зависи от темповете му на разпространение и мащабите, с които протича масовата ваксинация по света“, уточнява Джени Лавин, постодокторант в университет „Emory“, Атланта, САЩ, която ръководи изследването. Според нея ключът към успеха е един: възможно най-бърза и мащабна ваксинация на хората.

Лавин и колегите й изследват 6 други човешки коронавируса - четири от тях причиняват обикновена настинка, включително тези от семействата на SARS и MERS вирусите. Така те се надяват да успеят да начертаят пътя на новия патоген. Четирите коронавируса са ендемични и при заразяване симптомите са много леки. Тежкият остър респираторен синдром (SARS) и Близкоизточният респираторен синдром (MERS), които се появиха през 2003 г. и 2012 г., протичаха тежко при много от хората, но не се разпространиха бързо и повсеместно.

Макар всички гореизброени коронавируси да отключват сходен имунен отговор, екипът на Лавин забелязва, че новият вирус има най-големи прилики с ендемичните коронавируси, които причиняват познатата на всички настинка. Те се връщат назад към по-стари данни и стигат до заключението, че обикновено първата инфекция с някой от ендемичните вируси се развива между третата и петата година на детето. След това то се инфектира отново и отново, което му помага да изгради имунитет и да започне да отблъсква вирусите около него. Те не изчезват, а човешкият организъм спира да се разболява.

6 до 12 месеца след масова ваксинация коронавирусът може да стане ендемичен

Без наличие на ваксина срещу COVID-19 най-бързият път до навлизане в ендемична фаза на вируса е възможно най-лошият – огромен брой заболели и починали. Ваксините променят съществено сценария. Колкото по-бързо се имунизира населението, толкова по-добре за всички. Ефективната и масова ваксинация би могла драстично да съкрати времето, за което коронавирусът ще се превърне в ендемичен – една година, или дори 6 месеца.

Дори по-голямата част от населението да се ваксинира, Лавин не очаква вирусът да изчезне. Той ще остане сред хората, но инфекцията ще протича много по-леко.

Други експерти също подкрепят тезата на екипа. Шейн Кроти, вирусолог към института по имунология „La Jolla“ в Сан Диего, САЩ, е напълно съгласен с изложеното в проучването на Лавин. Той смята, че ако ваксините предпазват от предаване на вируса, „е много вероятно да се повтори сценарият с болестта морбили, когато ваксинацията на всички, без значение възрастта, буквално е сложила край на инфекцията.“

Ваксината ще предпазва от разболяване с COVID-19, но от заразяване може би не

„Звучи правдоподобно, че ваксините ще ни предпазват от болестта, но не е задължително те да спрат инфекцията и нейното предаване“, твърди Кроти. „COVID-19 ще продължи да съществува и не вярваме, че наскоро създадените ваксини срещу него ще изградят непоклатим имунитет, който да ни предпазва от инфекция“, признава Дженифър Гомерман, имунолог от университета в Торонто.

Ваксината срещу коронавирус не изгражда имунитет в горните дихателни пътища

Естественият начин на инфектиране в реални условия, а не с ваксина, отключва силен имунен отговор в носа и гърлото. Гомерман допълва: „Ваксините, които разработиха някои компании наскоро, не предизвикват такъв естествен имунен отговор в горните дихателни пътища, защото се поставят в ръката.“

Според нея има известна вероятност инфекциите да продължат да се предават дори след провеждане на масова ваксинация.

Моделът, създаден от Лавин и колегите й, се основава на предположението, че новият коронавирус е много близък до другите от същото семейство, които причиняват обикновената настинка.

По-лошият сценарий – пикове и спадове през годините

Марк Липсич, експерт по въпросите на общественото здраве към Харвардското училище „TH Chan“ в Бостън, е по-умерен в своите прогнози и предупреждава, че има втори сценарий, който не е толкова оптимистичен. Той смята, че е възможно вирусът да следва хода на сезонния грип, при който се наблюдават пикове и спадове.

“Невинаги е удачно да правим сравнение с други коронавирусни инфекции, тъй като нямаме наблюдения как се отразяват те на по-възрастен човек, който обаче не се е сблъсквал до този момент с конкретния вирус и няма изграден имунитет. Възможно е новият коронавирус да прилича повече на сезонния грип. При него се редуват години на затишие, последвани от години на сериозна заплаха за живота на хората. 

Не е изключено SARS-CoV-2 да изобрети начини, по които да заобикаля имунния отговор на човешкия организъм. Това би усложнило много ситуацията.

Най-правдоподобно звучи хипотезата, че коронавирусът ще стане по-безопасен, но въпреки това не мисля, че другите варианти са за подценяване.“Кога и как са се появили първите коронавируси, които причиняват настинка, остава загадка. Избухването на пандемията през 2020 г. обаче изостри вниманието на учените и ги подтикна да потърсят отговорите. Така се ражда теорията, че друга пандемия от 1890 г., погубила живота на един милион души по света, вероятно е в резултат на OC-43, един от четирите известни коронавируси, които ни разболяват от безобидна настинка днес.

Според Андре Вейет, имунолог от Института за клинични изследвания в Монреал Канада, „населението тогава е изградило слаб имунитет срещу OC-43, благодарение на който обаче пандемията е отшумяла. В наши дни същият този вирус продължава да циркулира, но без да има сериозни последици върху човешкото здраве.

Източник:Фрамар.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Измериха -27 градуса в България! Ето къде беше най-студено

В България температурите по планините са много ниски. Станциите на НИМХ отчетоха минус 27 градуса на връх Мусала в 5 часа сутринта.

Минус 22 по Целзий беше температурата на връх Ботев и Черни връх, термометрите на Мургаш и в района на Рожен в Родопите показаха минус 18. В ниската част на страната най-ниските стойности на термометрите бяха в Трън, където няблюдателят Кирил Михайлов е измерил -13 градуса, предаде NOVA.

Минус 10 беше в Драгоман, минус 9 в София, минус 8 в Кюстендил, Шумен, Разград и Добрич.

*В статията е исползвана илюстративна снимка от интернет

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ