15 култови реплики от филма "С деца на море"

"С деца на море" е български игрален филм от 1972 г. на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви. Филмът се състои от две новели - "Делфинът" и "Фотолюбител".

HighViewArt.com подбра любимите си цитати от вечната българска комедия, в която участва великият Георги Парцалев.

1. "- А какво е командировка?

- Когато ти плащат, е командировка, а когато ти си плащаш, е курорт."

2. "Няма да е делфин това. Любов ще е."

3. "Имам да спя още 10 минути и идвам."

4. "Къде е Кирчо? Техните го търсят да го бият."

5. "И много, много няма да ги разпитвате. Че възрастните като ги питаш много и почват да лъжат."

6. "- Колко коня е лодката?

- 30 коня и 6 магарета."

7. "Ще почака, ще почака, пък ще си отиде. То си има едно време, дето човек трябва да си го изчака."

8. "- Чак като се разплака разбрах, че е французойче.

- Че как разбра бе? Да не плачеше на френски?"

9. "Ха-ха, чичо Манчо, снех те!"

10. "Като му дръпна едно увеличение, ще се видят и мустаците на капитана."

11. "Щом ми е приятел... А що ми вика свиня."

12. "Майка ти… баща ти, къде са?"

13.  "Той е още чавдарче, но може да му се има доверие."

14. "- Абе, на тебе нещо да не ти е повреден броячът?

- Бъди спокоен, чичо Манчо. Всичко е наред."

15. "Айде тогава изщракай го набързо и ще ви водя на ресторант."

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как изглеждаше нашият градски дом при социализма през 80-те

 

В периода 1944-1989 г. най-обитаваните градските жилища в НР България можем да разделим условно на два вида – буржоазни кооперации, построени преди 1949 г. и панелни - най-масововото жилищно строителство преди 1990 г., имащо за цел да задоволява жилищните нужди на бързо нарастващото население на индустриализиращите се градове. Увеличаването на градското население става за сметка на миграционните процеси от селото към града, масовизирали се от началото на 60-те и продължили до края на социалистическия период в страната. „Буржоазният“ апартамент по условие се намира в кооперация на централна улица с масивна входна врата и широко стълбище. 

С мозайка на пода е изписана годината на построяване на кооперацията – например „1936“.След като си се качил до някъде с асансьора „Шиндлер“ се озоваваш пред дъбова входна врата с месингова табелка. Антрето (наричано още „вестибюл“) е най-често полутъмно, бихме казали, дори мрачно – често благодарение на почти задължителната ламперия, която е била прелакирана множество пъти. Най-характерната вещ тук е порт-мантото – обикновено претрупано, понякога има и специална ваза за чадъри. Холът в „буржоазния“ апартамент всъщност е бивш салон, подът е най-често от дъбов паркет, върху който има „персийски“ килим. Мебелировката – виенски бюфет. Във витрината се виждат сервизи за кафе и чай и порцеланови фигурки. В хола има още и столова маса с тапицирани столове. 

По стените на „буржоазния“ апартамент все се срещат и картини от т.нар. български класици – художници от началото и средата на 20-ти век – И. Мърквичка и Я.Вешин, Н.Танев, Б. Обрешков, В. Стоилов и др., както и фамилни портрети – най-често много големи маслени картини в позлатени, почти „барокови“ рамки – на баби в плюшени рокли и на дядовци, седнали в кресла, придържащи в ръка верижката на джобен часовник например. Мебел, която задължително се среща в „буржоазния“ апартамент, е библиотеката. 

В зависимост от това колко е голям, тя може да се намира в кабинета, където всъщност й е мястото, но също така и в хола, в спалните или във вестибюла. В „буржоазния“ апартамент, разбира се, има и пиано – например Блютнер, или едно от най-престижните – Петрофф. Кухнята в „буржоазния“ апартамент- хладни помещения с под на черни и бели мозаечни плочи, по стените има масивни дървени шкафове, най-често боядисани с блажна боя, а в дъното – килер, в който на рафтове стоят тенджери, тави и съдини от дебело жълтеникаво йенско стъкло. По стените над мивката – фаянсови плочки, най-често едноцветни, а ако имат фигурки е истински лукс. Най-характерно, разбира се, за „буржоазния“ апартамент, е че в него предметите по условие са старинни и често с антикварна стойност. „Панелният“ апартамент има едно единствено разпределение – от входната врата се озоваваш в коридор, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, направо – малък коридор с две спални в двата края и баня по средата. Всички врати в „панелния“ апартамент са от талашит, антрето е постлано с балатум, по стените има тапети, а в края на 80-те години е много модерно в коридорите да се правят сводове „в арабски стил“.

В коридора на „панелния“ апартамент порт-мантото е заменено от закачалка. Характерна особеност са строените в коридора обувки на обитателите, понеже да се оставят пред вратата се счита за „селски маниер“ от новите граждани. Коридорът е покрит с балатум – така, готов почти, ти дава апартамента държавата. През 80-те настилката бива заменена от обитателите с модерния за тогава мрамор, а по-късно и с теракот. Холът на „панелния“ апартамент е толкова еднотипен, че човек може да се обърка дали е в собствения си апартамент или в друг блок и комплекс.Стените са облепени с тапети – отново подарък от държавата. От едната страна в хола е разположена холна гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които са основно предназначени човек да си вдигне краката върху тях, но в социалистическия бит те са вид неудобно място за сядане, защото няма къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш. Гореописаната гарнитура е покрита с изкуствен губер – най-често червен или зелен. В средата на гарнитурата има ниска лакирана масичка, която в делник е покрита с плетена на една кука покривчица –или с каре с „българска бродерия“. 

Редно е върху нея да има ваза с изкуствени цветя. Когато дойдат гости, изкуствените цветя се махат и се поставят донесените от гостите карамфили (любимо цвете при ходене на гости по време а социализма). „Официалното“ сервиране и хранене се случва върху тази маса, делничното – в кухнята. Срещу „меката мебел“ са поставени огромни секции, купувани от мебелните магазини в големите окръжни градове.Върху тях има огромни бутилки с уиски върху накланяща се поставка, закупени от Корекома, а също и модерните по онова време човеци-роботи, направени от цигарени кутии. 

В секциите има подредени сервизи от кристални чаши допълвани от от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, произведен в Съветския съюз в заводите „Ломоносов“ и донесен от собственика на апартамента, който е работил в Коми например. В секциите има и книги – това, което е някак характерно: книгите не са „единични бройки“, а обикновено са цели рафтове с поредици от томове – най-често български класици. Между стъклата на витрините има затиснати малки снимчици на близки хора, а тук-там се срещат и стереокартички с намигаща японка. Кухнята в „панелния“ апартамент е с еднотипни талашитени кухненски шкафове – отново дар от държавата. В тях се подреждат фаянсови сервизи от завод „Китка“ в Нови Пазар. Типична баня в панелното жилище е с размери 1.50 на 2.50м. Облицована е с бели фаянсови плочки и мозайка, като към края на 70-те, характерното обзавеждане за баня е с фаянсовите и теракотни плочки произведени в заводи „Хан Аспарух” – Исперих. По времето на социалистическия бит всичко се покрива и „облича“. 

Покриват се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковат в найлон; шият се специални покривала за колите. Тази модна тенденция има символна функция– от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с много труд и чакане вещи, а от друга – те биват „издигнати в ранг“, прибавя им се „добавената стойност“ на нещо свръхценно. В опозиция на вещта в „буржоазния“ апартамент, чиято основна характеристика, но и основно качество е това да бъде стара, употребявана, патинирана, то в „панелния“ апартамент стремежът е новата вещ да си остане минимално употребена и похабена, да си остане „новичка“ или поне „като нова“.Обзавеждането на „панелния“ апартамент се дели на купено по обикновения начин и на купено по „втория начин“, „с връзки“, „под масата“, „вносно“, „корекомско“. С огромна благодарност към един от нашите почитатели за предоставените снимки от сп. “Наш дом”,1980-те

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как се отоплявахме с нафтови печки когато литър нафта беше 4 стотинки

 

Помните ли какво правехме в студените зимни сутрини едно време?

Просто се разхождахме по долни гащи и потник из целия апартамент, колкото си искахме. Защото беше топло навсякъде – и в кухнята, и в банята, че даже и в общите коридори.

Парното работеше толкова силно, че даже студеният въздух, който нахлуваше през аралъците на кривата дограма, не можеше да се пребори с жегата, която излъчваха радиаторите.

Накрая на месеца плащах 17 лева – давах ги на „Топлофикация” от все сърце.

В интерес на истината парното дойде доста късно.

До Априлския пленум всичко беше на твърдо гориво – въглища и дърва.

За осигуряване на отоплението човек трябваше да се запише още лятото в „Топливо”. Някъде записването ставаше и в профорганизацията.

Лошото беше, че някой път каруцата с кюмюра идваше в най-неподходящото време. Човек трябваше да си вземе един ден неплатен отпуск, за да пренесе топливото да избата. Някой път идваха комшиите да помагат, друг път се наемаха цигани.

Първите си 25 стотинки /днешни 2 стотинки и половина/ в живота си спечелих от едно пренасяне на въглища.

За 15 стотинки си купих чаша лимонада, 10 ми останаха.

Малко по-сложно беше с дървата – първо трябваше да се нарежат.

Имаше моторни резачки – техният звук е възпят от Валери Петров, имаше и резачи с ръчни триони.

Когато на леля Надка идваха дървата, тя пращаше телеграма на Шерифа – майстор на рязането от циганската махала, който естествено нямаше телефон.

Шерифа идваше след няколко часа и започваше. Беше стар и толкова слаб, че панталоните му се смъкваха при всяко движение на триона.

На една телеграма просто не се отзова…

Когато зарязахме къщите и започнахме да се местим в блокове, положението започна да се усложнява. Избите бяха миниатюрни, някои от тях нямаха прозорчета към улицата и кофите с въглища трябваше да се носят през дълги и тъмни коридори. След това да се качват по стълбите до апартаментите.

Имаше готварски печки, имаше и високи „пернишки”, и тричарки, и „циганско чудо”.

Някои от тях се върнаха в живота ни в годините на Прехода – когато останахме без парно.

Всяка сутрин преди работа печките се пълнеха, запалваха се с борина, после се духаше и т.н.

Електрически печки още нямаше.

При особени случаи някои пускаха котлони – те бяха с гол реотан.

Първите електрически печки бяха сиви или зеленикави, от здрава ламарина и имаха по два реотана един под друг.

Малко по-късно пуснаха електрическата печка „Лъч”. Тя беше върхът на дизайна – небрежно клекнала, с асиметрични крачета.

Реотаните често горяха и печката трябваше да се разглобява.

Имаше някаква партида и гедерейски печки с огледален  рефлектор – бяха красиви, но много слаби.

В началото на 70-те години пуснаха първите съветски вентилаторни печки. Малки, зеленикави – с цвят на танк Т 34, но струята топъл въздух се усещаше даже на два метра разстояние. Свалихме шапка на съветския технически гений.

 

Да се отопляваш на ток обаче излизаше много скъпо – някой път сметките минаваха 20 лева. Тогава някой измисли акумулиращите печки. Те се произвеждаха на две места, доколкото си спомням, едното беше пловдивския завод „Изгрев”. Същият завод по-късно пусна и т.н.платкови радиатори, които по дизайн биеха печките „Лъч”.

Акумулиращите печки работеха нощно време, акумулираха в тухлените си кожуси топлината и я излъчваха през деня.

Проблемът им беше, че тежаха сигурно един тон и беше почти невъзможно да се преместят – ако се смениш квартирата.

Забравихме нафтовите печки. Те се появиха през 60-те години. Бяха доста леки, но искаха кюнци. Бързо станаха модни и трябваха връзки, за да се намерят. Както и акумулиращите печки, разбира се.

Вечер по улиците щъкаха хора с 20 литрови туби в ръце. Тогава единици имаха собствени коли и тубите се пренасяха с автобуси и трамвай до най-близкия нафтопункт.

Тубите бяха мазни от нафтата и трябваше да се държат далеч от крачолите на панталоните.

По-бедните хора, които не можеха да отделят 2 лева за голяма туба, използваха по-малки.

В една студентска квартира пък зареждахме печката с чайник, който събираше нафта за 20 стотинки. Печката работеше два –три часа и отново трябваше да се търсят стотинки.

Колко щастливи бяхме обаче, когато резервоарът беше пълен догоре – първо пускахме малко нафта, след това с една дълга пръчка подпалвахме – отначало на едно, после на две…докато стигахме до 6.

„Печката на 6” беше върхът на щастието. Тогава ставаше толкова топло и приятно, че мадамите започваха сами да се събличат.

Хубавото на нафтовите печки беше, че работеха даже когато токът спираше.

По време на Режима – една зима през 80 и не знам коя година ток имахме два часа, после два часа го изключваха и т.н, спираха естествено всички електрически уреди, спираше даже парното, но нафтовата печка продължаваше да топли. И да хвърля дискретна светлина. Тъй като нямаше и телевизия, единственото нещо, което можеше да направи човек, е да се завие с едно родопско одеало и да чака. В повечето случаи се унасяхме и така можеше да прескочим и вечерята.

Оставаше обаче проблемът с къпането на бебетата. Нафтовата печка не можеше да се пренесе навсякъде. Дъщеря ми я къпехме в банята, като предварително в една купичка запалвахме спирт. Някой път замествахме спирта с ракия –анасонлийка. Бебето се омирисваше на кръчма, но това беше най-малкият кахър.

Лошото беше, че по време на Режима спираха и асансьорите. Тези, които живееха на високо, планираха до минути дневния си режим – изчисляваха кога да се приберат, кога да сготвят и да се изкъпят, кога да си легнат.

Иначе парното беше хубаво нещо. Мечтата за този плод на цивилизацията е възпята в прочутия български филм „Топло”.

Новите апартаменти ги даваха с готово парно, но с платкови радиатори. Които имаха живот не повече от 5 години. Дотогава трябваше да се сменят с чугунени.

Чугунените струваха по 500 лева на апартамент, не всички имаха толкова пари на куп, но държавата даваше заем. И аз взех заем и за няма и пет години го изплатих.

Всъщност топлото не идваше от ТЕЦ-а, а от СССР. ТЕЦ-ът беше само част от дружбата.

Великият Съветски Съюз не само ни беше освободил два пъти, но и ни пращаше евтина нафта. Част от нея препродавахме, с друга се движеше транспортът ни, с трета се топлихме евтино.

Дойде Горбачов и всичко започна да върви назад. А като дойдоха и нашите демократи на власт и си развалиха отношенията с нашия по-голям брат, започнахме да мръзнем.

В интерес на истината в началото се радвах на демокрацията, но като получих първата сметка от 480 лева и разбрах, че не вървим по правилния път.

Първо намалих радиаторите, после спрях да плащам, те спряха и да ме топлят.

Чугунените радиатори още си стоят – тежки и студени.

Гледам ги и си мисля, че съм готов на всичко – само и само да се върне онова време, когато сутрин се разхождах по гащи и по потник. Па ако ще пак да ни спират тока на 2 часа, ако ще пак да ни правят идиоти…

Защото от топлото по-хубаво няма. Описал го е още Христо Ботев в „Политическа зима”.Вижте още: » Как живее Българинът,по-добре или по-зле отколкото през 80-те

Блогът на Евгений Тодоров -zaprehoda.blog.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За филиите с лютеница, ожулените колене и детството на село

Някога, преди не чак толкова много години, детството беше усмихнато, щуро и ухаещо на приключения. Тогава огласяхме летата с детските си викове и смехове и от ранни зори до късни нощи прашният път пред къщата на село и потайните места зад блока не можеха да си починат от нашите игри.

Някога, преди не чак толкова много години, да си стоиш вкъщи си беше наказание, а основното притеснение на нашите баби беше как да ни догонят с филията с лютеница, за да хапнем поне нещичко. Тогава за ядене се сещахме само в моментите, когато казанът с домашната лютеница или маджун вече бе запечатан в буркани и на цялата тайфа оставаше задачата да оближе остатъка.

Някога, преди не чак толкова много години, нямахме смартфони, таблети, нито дори лаптопи и затова ни се налагаше по цял ден да караме колело и да играем на гоненица, стражари и апаши, ластик, народна топка, ръбчета… Абе, все първобитни игри. В най-цивилизования случай прибягвахме до четенето на книги.

Някога, преди не чак толкова много години, имаше само един продавач на сладолед. Идваше в селото веднъж на седмица, носеше 2 големи кофи с различен вкус, но сладоледът пак не стигаше за всички хлапета. Затова през останалото време изстудявахме дини и пъпеши в реката и се катерехме по дърветата, за да берем плодове.Дааа… Някога, преди не чак толкова много години, детството беше истинско..

Източник:inspireme-magazine.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ако сте израснали през 70/80-те и поне веднъж сте се качвали на този мотоциклет, този текст е за вас

Всъщност тогава то си беше направо синоним за мотоциклет, може би защото присъстваше в много български къщи и беше мечтата на почти всяко подрастващот момче през 70-те и 80-те.Всеки собственик на легендарното моторче си има история с него, която помни до днес.

Дали такава, свързана с със спукана гума посред пътя или да правиш центровка някъде сред нищото,дали да чистиш зацапана свещ за да може да даде искра при запалването, или просто смешна, като това да паднеш и цялото съдържание на инструментите под седалката да се изсипе на земята точно пред погледа на възхитените ти приятели.

Ако и вие имате незабравими спомени с това моторче легенда,моля споделете ги

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Посрещането на Пеещия влак на шуменската гара по време на първата детска Асамблея "Знаме на мира" през август 1979 г. /Видео/

 

Виждат се уникални кадри пред автогарата и веселието на центъра на градът

ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА ЗА МЕЖДУНАРОДНАТА ДЕТСКА АСАМБЛЕЯ „ЗНАМЕ НА МИРА”

На 21.12.1976 година по случай 20 годишнината от приемането на декларация на ООН за правата на детето, общото събрание на организацията обявява 1979 година за Международна година на детето.  България подкрепя това решение и по предложение  на Людмила Живкова - Министър на културата започва организирането на първата Международна детска асамблея „Знаме на мира”.

Патрон на първата Асамблея е Амаду Мхтар-М’ Боу - Генерален директор на  ЮНЕСКО.

През ноември 1978 година на 20-та сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО той оценява Асамблеята като една от най-крупните инициативи, свързани с Международната година на детето и подчертава, че „идеята за провеждането й предлага на много деца, закърмени с различна култура, възможност да разберат, че независимо от различията съществува един общ език на братство и солидарност, който е залог и надежда в бъдещето.”

Ръководството на Асамблеята е реализирано от Международен инициативен и организационен комитет, оглавени от Людмила Живкова. В тях  участват и допринасят за високото интелектуално и естетическо ниво на Асамблеята много видни български и чуждестранни дейци на културата, политици и творци. Извършената от тях подготвителна и организационна работа създава солидни предпоставки за високия международен престиж на Първата международна детска асамблея „Знаме на мира”. Тя събра на среща в България 2 500 деца от 77 страни.

В Народното събрание се провежда и Първият световен детски парламент, на който е прието „Писмо-обръщение” на децата участници в Международната детска асамблея „Знаме на мира” до децата от целия свят.

На 34-та сесия на Общото събрание на ООН „Писмото-обръщение” е разпространено  като официален документ.

Оценка на Асамблеята, на нейните цели и значение дава и Генералния секретар на ООН – Курт Валдхайм. Той подчертава, че „цялостното и ефективно реализиране на правата на децата и стимулирането на техните художествени заложби, на които Международната детска асамблея „Знаме на мира” отдели специално внимание, ще спомогне за обогатяването на всяко общество и всяка нация”.

По време на Първата асамблея е открит Монумент „Знаме на мира”. На него са изложени камбани, подарени от децата от различните държави – участнички.

Също така 61 държави участнички, подаряват растения за международния детски парк при монумент „Знаме на мира”.

Големият успех на Асамблеята и интересът, който тя предизвиква в целия свят и желанието на Световния детски парламент, обуславят решението тя  да се провежда на всеки 3 години и България да бъде неин домакин.

През септември 1980 година в София по повод годишнината от Първата асамблея се провежда среща на 214 млади творци от 89 страни.

Честването на годишнината е отбелязано в над 60 страни по света с концерти, изложби и конкурси за детско творчество.

През 1982 г. в София е изграден център „Знаме на мира”. В много страни като Полша, Франция, Португалия, Белгия, Холандия, Австрия, Бразилия, Мексико, Япония, Индия са създадени национални центрове, обединяващи привърженици на „Знаме на мира”.

През 1982, 1985 и 1988 година в София се провеждат още три Международни детски асамблеи и четири срещи на децата от цял свят. В тях общо взимат  участие над 1800 деца от 138 държави.

Девиз на международното движение „Знаме на мира” е: „Единство, Творчество, Красота”.

Движението има общопризнат хуманен характер и няма политическа насоченост. Прието е като нова форма на дипломация и сътрудничество в името на мира.

Освен от ООН и ЮНЕСКО, „Знаме на мира” е подкрепено и от УНИЦИФ, ИНСЕА и други международни организации.

Основни документи в това отношение са:

            - II-та Световна конференция на ЮНЕСКО - 1982 г.

            - XX, XXI, XXII, XXIII сесии на Генералните конференции на

              ЮНЕСКО.

            - XXIV сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО – Париж -1987 г.

            - XXV  конгрес на ИНСЕА - 1984 г., които приемат резолюции за подкрепа и сътрудничество със "Знаме на мира", и препоръчват на всички страни-членки на тези организации да подкрепят „Знаме на мира”.

ООН разпространява като официален документ Писмото-обръщение, прието от децата на Световен детски парламент в София - 1979 година.

Лидери на ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други като Курт Валдхайм, Хавиер Перес де Куеляр, Амаду Махтар М'Боу, Фр.Майор Сарагоса, Джеймс Гранднд, както и Роналд Рейгън, М.С.Горбачов, Папа Йоан Павел II и много други изпращат приветствия до софийските Асамблеи и подкрепят идеята - децата да творят в мир за мира.

През 1987 г. ООН удостоява "Знаме на мира" със званието "Вестител на мира".

"Знаме на мира" е асоцииран към департамента за обществена информация на ООН в Женева и е член на Националния комитет за УНИЦЕФ. Програмата му е включена в международната програма на Десетилетието на световното културно развитие до 2000 година.

През 1990 г. сложните политически и икономически процеси, възникнали през последвалите години, отмениха по-нататъшното провеждане на Асамблеите и център „Знаме на мира” е закрит.

През 1999 година по повод 20 – годишнината от първата международна детска асамблея „Знаме на мира” се създава Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира”, която е неправителствена организация, регистрирана в обществена полза и е продължител на идеите на „Знаме на мира”.

Фондацията е правоприемник на идеите на Людмила Живкова за „Единство, Творчество и Красота”, думи съдържащи висока хуманна същност: грижи за детското развитие и възпитание, разкриване на детските способности и поощтряване на творческото им израстване. Основен принцип на фондацията е, че всеки може да бъде творец в Асамблеята на мира.

През годините Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира” е провела десет детски Асамблеи, в които деца от всички краища на България изявяват своя талант чрез песни, танци и рисунки. Във всяко едно събитие са взели участие около четири хиляди деца от български и международни  училища, придружавани от родители и учители.

Асамблеите са провеждани под патронажа на Президента на Република България г-н Георги Първанов, Председателя на 39-то НС г-н Огнян Герджиков, Министър Председателя г-н Сергей Станишев, г-жа Зорка Първанова и съпругата на Посланика на САЩ  г-жа Кати Пардю.

Днес на монумент „Знаме на мира” има над 107 камбани, дарени днес от цял свят.

Най-новите камбани, са дарени от Папа Йоан Павел ІІ, при посещението му в България през 2002 година, камбаната дарена от първата жена космонавт – Валентина Терешкова, камбана на НАТО, камбана от първия и втория български космонавти – Георги Иванов и Александър Александров и техните европейски колеги, камбана на фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира”, камбана от Индонезия, камбана от „Лайънс клуб” Италия, камбана от Армения и камбана от футболен клуб „Базел 1893” - Швейцария.

През изминалите години фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира”, е организирала редица инициативи свързани с подкрепата и развитието на детското творчество.

В тази връзка под патронажа на Президента на България – Георги Първанов през 2002 година е реализирана инициативата „Академия Бъдещето на България” и е създадена стена на която се поставят имената на млади българи, които са получили международни отличия в сферата на изкуството, науката и спорта. Поставени са имената на: гимнастичката Симона Пейчева, пианистът Ивайло Милушев, балерината Вихра Маджарова, Петя Неделчева – двукратна носителка на купа „Европа” по бадминтон и математиците Калоян Славов и Добромир Рахнев, Албена Денкова и Максим Стависки –световни и европейски шампиони по фигурно пързаляне, Ивет Лалова – шампионка по лека атлетика, Ивайло Рисков – постижения в математика и информационните технологии, Станимир Рачев – за високи постижения в областта на физиката, цигуларката Мариана Димитрова, Кирил Стоянов – музикант ударни инструменти, световните шампиони по шахмат Антоанета Стефанова и Веселин Топалов, сумистът Калоян Махлянов - Котоошу, тенисистката Цветана Пиронкова Радко Котев – математик и Александра Жекова  - световна и европейска шампионка по сноуборд. Също така е направено пано и с българската азбука.

През юни 2004 година на монумент „Знаме на мира” е поставен и паметник в памет на децата жертви на тероризъм от българските деца. Паметникът е изработен от скулптора Крум Дамянов и е открит от председателя на 39-то Народно събрание - проф. Огнян Герджиков.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Щастливото детство в НРБ! Посвещава се на децата израснали през социализма!

 

Песничката “Оранжево небето” олицетворява щастливото детство в родната България, в която живяха децата на 70-те и 80-те години, родени и израснали в Народната република. Със сигурност всички сте я чували тази песничка. С още по-голяма сигурност на всички ви харесва.

Наистина, практически всички, които са израснали в тези години си спомнят с топлота и нежност това време. Не само евтиният сладолед, почти безплатните билети за кино, игрите в двора на къщата, между блоковете или по спортните площадки, но си спомнят и пионерските и детски лагери, събирането на хартия и старо желязо, лагерните огньове, викторините и конкурсите… Славно време!

Една от причините за тази потресаваща носталгия, която социологическите агенции прикриват, е притиснала почти зловещо всеки българин днес, роден в Народна република България. Да, носталгията е свързана с добрите спомени за безгрижните детски години, които по време на социализма преживяха, смея да твърдя, всички. Дори и сираците тогава бяха щастливи! Оттогава минаха доста години.

Народът ни днес е диво разслоен – едни от децата днес тънат в разкош, а другите в пълна нищета или зловеща бедност. Не знам дали се свиква с бедността. Но при всички положения мизерията се усеща. Травмиращо. Тя е безжалостна. Народът ни боледува, както от болести, непознати за времето на социализма, но и от болест, която няма как да не е заразна, когато виждаш, че държавата и управляващите НЕ се вълнуват от съдбата на малките българчета. А съдбата на малките българчета зависи днес от пазарния морал. При него всичко се купува и продава, включително и децата.

Да си спомним щастливото детство по времето на Народната република. Всички деца бяха обхванати в ясли и детски градини. Практически всяко българче в Народната република, за разлика от българчетата в капиталистическата днес държава, посещаваха, ако родителите им желаеха, ясли и детска градина.

Няма никакви съмнения, според педагогическата наука, че посещаването на ясли и детска градина, е с огромно положително значение за изграждането на малките човечета. Науката педагогика НЕ поставя това под никакво съмнение! Равенството на половете по време на Народната република бе гарантирано, така че майките по време на социализма спокойно оставяха децата си на грижите на педагозите, за да работят.

Равенството на половете по време на социализма бе гарантирано за първи път в социалистическата Конституция! Грижата на социалистическата държава малчуганите ВИНАГИ да бъдат здрави, нахранени, облечени, под медицински грижи, обучени, възпитани и прочие също бе неоспорима. И недостижима от днешна гледна точка. Да, някои от вас вероятно не харесваха млякото в детската градина или кожата от пилето в супата (както аз например), но със сигурност всеки един от вас в детската градина е бил предоволно нахранен. Порционите за децата бяха значително по-големи от сегашните. В криминалната хроника по времето на социализма липсваха престъпления срещу деца. Не защото имаше цензура, а защото НЯМАШЕ престъпления срещу деца. Днес има.

Контролът в яслите, детските градини и училищата бе безупречен – педагогически, медицински, административен, родителски, обществен, партиен… При толкова видове контрол всеки мерзавец, ако случайно се появеше такъв, получаваше заслуженото почти на секундата. Изключения не се правеха. Наказанието бе сурово, ако някой си позволеше да злоупотреби с дете. Е, при капитализма по едно време имаше педофил дори в Народното събрание… Практически всички деца имаха РАВНИ възможности за получаване на качествено образование. Това горното също е неоспоримо.

За някаква степен на неравенство можеше да се говори само по отношение на големите градове спрямо малките и селата. В големите градове имаше повече безплатни школи, спортни клубове…Но що се отнася до квалифицираните преподаватели – те бяха такива и в най-сгушеното българско село. Българските учители по времето на социализма работеха в името на Родината и децата всеотдайно, от цялото си сърце… И резултатите бяха видими. В страната практически НЯМАШЕ неграмотност. Сега има. Дори във “висококвалифицираните” капиталистически градове… Високо ниво на детския и юношески спорт и физкултура. Трудно е днес да си представим, че някога, само преди малко повече от 20 години, нямаше разни и разнообразни магазини за какво ли не на всеки ъгъл, но имаше детско-юношески спортни школи, хорове, музикални школи, оркестри, танцови ансамбли, езикови школи, театрални школи, групи за рецитали, шахматни школи… Имаше дори технически школи.

Освен в училищата, там се създаваха бъдещите спортни майстори и медалисти. А който не продължаваше активните си занимания със спорт, получаваше сериозна закалка – физическа и духовна, възпитание в колективен дух, възпитание за хъс за борба и победа, за издръжливост, дисциплина, преодоляване на трудностите… Точно в тези безплатни школи се откриваха и самородните таланти – спортни, музикални и какви ли не още, които държавата грижовно отделяше, за да ги превърне с още по-големи инвестиции в бъдещите си медалисти. Те прославиха НРБ по всички краища на планетата. Превъзходството на социализма по отношение на детско-юношеския спорт и физкултура също е неоспорим факт.

Стадионите бяха общодостъпни за всеки, който искаше да тренира. Плувните басейни също. А за ползата от ежегодното летуване на планина и море, при това чисти, от здравна гледна точка въобще дори няма да говорим. Достъпните цени на детските стоки. Всяко дете в Народната република бе облечено подходящо, с евтини дрехи. Те бяха по джоба на всяко семейство. Всички учебници също бяха безплатни. След завършване на учебната година те се връщаха в училището, а в началото на следващата учебна година учениците получаваха учебници за новия учебен материал. Днес дрехите, учебниците и учебните пособия за учениците костват на семействата хиляди.

Легендарната фраза “Всичко в името на детето” фактически се претворяваше в живота без всякакво съмнение. Капитализмът е лишен от емоции. И от любов. При него има само и единствено печалба. Летните ваканции.

Детските лагери в Народната република станаха факт след създаването на организация “Чавдарче” и Димитровската пионерска организация “Септемврийче”. За летните лагери по времето на социализма се мислеше толкова сериозно, колко сериозна бе и мисълта на държавното ръководство по отношение на националната сигурност. Отчасти тези две неща са свързани помежду си – благополучието и отбранителната способност на страната бяха обусловени в немалка степен от качественото и високо образование и здравния статус на подрастващото поколение. В Народната република от генералния секретар на ЦК на БКП до най-дребния партиен секретар и ръководител на ТКЗС – всички имаха отговорност да гарантират на подрастващото поколение дълги ваканции, за да не стоят децата в градовете и да бездействат по улиците, да се закаляват, да плуват, да дишат чист въздух, да се стабилизира още повече патриотичното възпитание и колективния дух, да опознаят родината, да обикнат природата, за да се грижат за нея…

Морето бе достъпно за всички. Планината бе разтворила обятията си за всички. Без изключение. Пионерските лагери позволяваха на родителите да вземат малко въздух от ежедневните грижи за децата, а след пионерския лагер цялото семейство заминаваше заедно на море или планина. Стойността на 15-дневен детски лагер бе символична – около 15-16 лева. Останалото го поемаше държавата. Нямаше семейство, което да не може да си позволи да изпрати детето си на морски или планински лагер – с осигурено спане, храна — сутрин, обед, вечер и две междинни закуски, спасител, лекар… А знаете ли колко деца днес не са виждали никога море на живо? Знаете.

А колко деца не са поглеждали почни нищо друго, освен компютъра? И това го знаете. Всяко предприятие имаше свой детски лагер и почивна база за трудещите се. Детският свят на НРБ. Плюсовете на социализма бяха много – сигурността за утрешния ден и липсата на социално разслоение, липсата на резки противоречия в обществото, спокойните и щастливи дни за всяко дете, това бяха едни от главните му достойнства. Всичко това днес го няма. То е част от “наследството на тоталитаризма”.

Който иска, нека презира и заклеймява това “тоталитарно наследство”. Сигурна съм, че повечето от вас са благодарни за това, че социалистическа България сътвори от всички нас здрави, обучени, дисциплинирани, отговорни, морални и обичащи до безкрайност Родината и справедливостта българи. Постарах се да напиша всичко това сухо. За да не ви натъжавам, че то вече е минало.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ