Почивките бяха по 14 дни, с карти, включващи всичко за една почивка


По времето на социализма отдихът бе неизменна и задължителна част от трудовото ни всекидневие. Хората здраво работеха, но държавата им бе гарантирала заслужена почивка.

Според Кодекса на труда всеки работещ имаше право на 14 работни дни годишен отпуск. Някой категории ползваха по 20, а униформените – цял календарен месец.

Почти всички категории работници и служещи си имаха почивни станции на най-хубавите места в страната – задължително по морето, балнеосанаториуми във Велинград, Поморие, Павел баня, Вършец и къде ли не из богатата ни на минерали извори родина. През зимата се пукаха по шевовете станциите в Рила, Пирин, Родопите,Стара планина…


Мнозина си позволяваха лукса всяка година да почиват и на море, и на планина. Някои работяги, свикнали със селския труд, пренебрегваха отдиха и се хващаха на работа в кооперативите или в личните си стопанства, но това си беше техен избор.

За младежите и децата бе създадена широка мрежа от лагери и почивни станции, където всяко лято бъдещето на нацията почиваше, спортуваше, занимаваше се с увлекателни дейности и игри.


Неслучайно населението на България наближаваше 9 милиона.

И така до „избухването” на т. нар. демокрация. Сега някои от по-възрастните не си спомнят кога за последен път са виждали море. В скъпоплатените СПА центрове се глезят олигарси, мутреси, богаташи с неизвестен произход на парите си и, разбира се, новите ни политици и „народни” избраници. Простолюдието работи на няколко места, за да свърже двата края и въобще не му идва на ума да почива – така, докато се пресели в т. нар. по-добър свят.

Спомен за една лятна ученическа бригада в АПК


Незабравими спомени, буйна младост, много смях и вяра, че ако защитаваш правдата и приятелите си, сигурно си в правилната посока. Връщам се назад в далечната 1978 година, когато за последен път бях на лятна ученическа бригада в АПК Стара Загора. В съседство с нашия лагер е разположен този на „колегите“ в консервния комбинат „Петко Енев“.


Винаги сме им завиждали, че работят във фабрика, на закрито, а нашето училище години подред го разпределяха по кърищата, а там определено си беше по-тежко. Но да карам подред… Влизаше се през парадния вход, под голямата табела „АПК СТАРА ЗАГОРА“ и вдясно по алеята се озоваваш в лагера за бригадири – няколко бараки за по 20 човека, тревясал плац със забито национално знаме в средата и външна тоалетна със „Стая за девойката“, в която уж имаше един бойлер, за съжаление невинаги работещ. И туй то. Останалата атракция – на полето. За четири години бяхме станали тесни специалисти по обезметляване на царевица в опитните ниви край старозагорското село Маджерито. Който не е вършил тази дейност, няма как да ме разбере.



Не се плашехме от работа, бяхме отговорни и трудолюбиви деца, но условията са си изключително тежки.Закарваха ни към 6 сутринта на блока и ни пускаха между два реда в избуялата над 2 м царевица. Трябваше да се върви и с двете ръце да се прекършват на върха „метличките“ на растенията. Добре, но съществуваше една малка ранна подробност – когато пристигахме на полето, студена кладенчова вода вече напояваше обилно междуредията. Бяха ни раздали по едни галоши и обути в тях влизахме „в кален бой“, защото трябваше да се работи бързо, имаше норма. На места затъваш до средата на прасеца, дърпаш крака, галошът остава всмукан като в блато, улавяш се за стъблата, за да излезеш и накрая се тръшнеш я по корем, я на дупе в калта. А редовете дълги, дълги, краят им не се вижда.


Краката ни замръзваха, въпреки че беше юли месец. По някое време спираха водата и тръгвахме по-устремно, но пък излизаше друг проблем. Листата на царевицата идваха на височината на гърдите, врата и лицето, а както знаете острите им ръбове са доста „резливи“. Обръщахме работните куртки с копчетата назад, за да защитим с гърба и яката поне донякъде откритите части. Целите бяхме нарязани, а от потта щипеше още по-здравословно.Продължаваме, часовете се нижат, слънцето се изкачва и започва силно да прежуря, влагата под краката ни се изпарява, прахът от метлиците, които чупим, се сипе върху нас, залепва по потната кожа, влиза в очите и носа. На места редовете наистина бяха дълги по 500 м и ако си по-бавен, изоставаш от групата, оказваш се сам в този ад и ти призлява.


 


А командирите стоят на високия синор и ай някъде си пропуснал някоя метла, тя стърчи издайнически, видима отдалеч, шефовете крещят:“Връщай сеее! Отначало, провери си реда!“ И така ден след ден – един месец, с някои прекъсвания, за да помогнем на друга нива или ТКЗС, като оберем доматите, чушките, лука… Най-яркият ми спомен обаче е свързан с едно произшествие. Отидохме както винаги една сутрин на кукуруза, но няколко дни подред усилено напояваха и много момичета бяха започнали да се оплакват от болки в корема – просто измръзвахме в тая ледена вода. Бях с помпозното звание тогава „командир на отряд“. Още в 8 часа събрах всички извън редовете и казах, че се прибираме в лагера.


Транспорт по това време съответно нямаше и тръгнахме пеша през нивите със закачки и смях, типично безгрижно и по младежки.Росни-пресни пристигнахме към 9,30. Всяка бригада си имаше по един ЗКПЧ – зам.-командир по политическата част. Той ни посрещна свъсен и ни попита защо се прибираме по никое време. Изтипосах се отпред и войнствено казах, че аз съм ги организирала, защото има много от нас с оплаквания. Продължих да вадя вода от 9 кладенеца, все силни доводи, че сме жени и ще раждаме деца и ако сега в ледената вода се повредим, кой ще е виновен…


В това време идва и Главния – командира на бригадата. Ние стоим в средата на плаца, мен ме заклеймиха, че правя ПОЛИТИЧЕСКА ДЕМОНСТРАЦИЯ и ЩЕ МЕ ИЗКЛЮЧАТ ОТ КОМСОМОЛА за постъпката ми. В този момент ледената вода в редовете с царевица ми се видя топла. Разпуснаха по бараките останалите, а на мен ми връчиха една опърпана метличка, с която да мета плаца. За наказание и публично порицание. Нали се сещате как се мете трева с метла и то такова огромно пространство. Изключването сякаш го преживях, но обидата от унижението ме накара да заподсмърчам. В този момент виждам, че до бариерата стои майка ми, грейнала като Месия за страдащите. По какъв случай е дошла, нямам спомен, не сме имали свиждания. И добре, че дойде. Така де – „майчица, златна сенчица“. Командирът беше известен със залитането си по женската част, а мама си беше хубавелка. Той се завъртя край нея, заусуква се, тя го попитала защо мета сама по обед и той обяснил, че имало малко недоразумение. След 5 минути ме освободи „от повинност“. Не случайно са го казали хората:“Красотата ще спаси света“, в случая тя спаси провинилия се ПОЛИТИЧЕСКИ…

Автор: Красимира Янкова /www.zarata.org/

Когато метеори пореха вълните на Дунав

 


До 1970г  БРП получава 6 бр. СПК “Метеор” с капацитет от 70 места, пътуващи по линията: Русе -Свищов- Никопол- Козлодуй-Лом -Видин. „Корабите на подводни криле „Метеор” и „Възход” спират на Арчар (древната Рациария), Долни Цибър, Остров, Вадин, Байкал, Загражден, Кривина, Ряхово, Малък Преславец и Попина”. Някога – да, но не сега! Пише „Морски вестник”през 2015г. 


Возил съм се много пъти.Пътувала съм от Видин-Оряхово и обратно.Беше приказно! Гледаш как пори водата,че чак ти става страшно.Бърз,удобен и евтин транспорт.А вие спомняте ли си?

Прочетете написаното,след това изчакайте... само за момент и вижте как всичко започва да се променя


"Пуснете хората, които не са готови да ви обичат! Това е най-трудното нещо, което ще трябва да направите в живота си, а също така ще бъде и най-важното: спрете да давате любовта си на онези, които не са готови да ви обичат.

Спрете да провеждате трудни разговори с хора, които не искат да се променят.

Спрете да се появявате за хора, които са безразлични към вашето присъствие.

Спрете да обичате хората, които не са готови да ви обичат.

Знам, че вашият инстинкт е да направите всичко, за да спечелите добрите грации на всички около вас, но това е и импулсът, който ще ви лиши от вашето време, енергия и психическо, физическо и духовно здраве...

Ако сте изключени, едва доловимо обидени, забравени или лесно игнорирани от хората, на които предлагате времето си, вие не правите услуга, като продължавате да им предлагате своята енергия и живот.

Истината е, че не сте всички... И че не всеки е за Вас...

Именно това прави този свят толкова специален, когато откриете малкото хора, с които имате истинско приятелство, любов или връзка...

Ще разберете колко е ценно...

Защото сте преживели това, което не е...

Може би, ако спрете да се появявате, ще бъдете по-малко търсени...

Може би, ако спрете да опитвате, връзката ще приключи...

Може би, ако спрете да изпращате съобщения, телефонът ви ще остане тъмен в продължение на дни и седмици...

Може би, ако спрете да обичате някого, любовта между вас ще се разтвори...

Най-ценното и важно нещо, което имате в живота си, е вашата енергия.

Не е само вашето време, тъй като е ограничено...

Това е вашата енергия!

Това, което даваш всеки ден, е това, което ще се създава все повече и повече в живота ти.

Тези, на които ще дадете времето и енергията си, ще определят вашето съществуване.

Когато осъзнаете това, започвате да разбирате защо сте толкова нетърпеливи, когато прекарвате времето си с хора, които не ви подхождат, и в дейности, места, ситуации, които не ви подхождат.

Ще започнете да осъзнавате, че най-важното нещо, което можете да направите за живота си, за себе си и за всички, които познавате, е да защитите енергията си по-яростно от всичко друго.

Направете живота си безопасно убежище, в което се допускат само „съвместими“ с вас хора.

Вие не носите отговорност за спасяването на хора.

Вие не носите отговорност да ги убедите, че трябва да бъдат спасени.

Не е ваша работа да съществувате за хората и да им давате живота си, малко по малко, момент след момент!

Защото, ако се чувствате зле, ако се чувствате длъжни, ако се чувствате задължени, вие сте коренът на всичко това чрез вашето настояване...

От вас зависи да осъзнаете, че сте любими на вашата съдба, и да приемете любовта, която смятате, че заслужавате.

Решете, че заслужавате истинско приятелство, истинска ангажираност и пълна любов с хора, които са здрави и проспериращи.

След това изчакайте... само за момент...

И вижте как всичко започва да се променя... "

Сър Антъни Хопкинс

Павлик Морозов е детето “герой”,предало баща си на комунистите


Предало го, като противник в установяване на комунистическата власт в селото им. 

Бил скрил жито, за да не го секвестират, както и като кмет е издал документи на заточеници, с които те да избягат...


Негови са думите:


“Гад си ти, тате!”

Тази история е вдъхновила  четения, поеми, песни, пиеси, една опера и шест биографии!

Що се отнася до 18 годишната Хелена от Масачузетс, тя преди дни докладва на полицията майка си, чичо си и леля си, за това, че са участвали в протеста при Капитолия. 

Момичето изпратило видео и снимки, на които ясно се виждат лицата им. 

Казва, че го е сторила след вътрешна борба, питала се е “дали това е редно”, но принципите и са надделели. 

Близките и роднини са арестувани незабавно, а майката е уволнена от работа!

...и понеже родителите й, след това уволнение, не могат да плащат за колежа, Хелена си открила дарителска сметка. 

В нея момичето вече има събрани над 58 000 долара.

Помните ли...

Оруел беше описал детската организация, която е длъжна да подслушва родителите си и да докладва...

Изглежда това ще е света ни.

Новото нормално.

Христо Христов

Такива бяха моделите през 60-те.Стил класа и естествена красота

 

Отляво надясно: Сандра Кристенсен, Патриша Мадън, Катлийн Браун и Каролайн Кросби.


През 60-те се създава ново разбиране и концепция за човешкото тяло. Това явление може да се забележи при американския дизайнер Руди Гернрайх, който през 1964 г. създава революционни унисекс бански костюми – монокини, а през 1965 г. – сутиен с телесен цвят, представляващ найлонови чашки, прикрепени към презрамки и тесен ластик.


Появяват се също така рокли и поли, откриващи горната част на бедрата. Те се наричат „мини” и се превръщат в поредното доказателство за свободомислещото ново поколение. Думата „мини” произлиза от „минимум” и първият, който предлага мини-модата (начело с мини-полите) е Андре Куреж през 1965 г.


Друга модна тенденция от 60-те е стилът “garcon” (фр. – момче). Независимо, че още през 1930 г. в САЩ ежедневни облекла за мъже и жени стават дънките, в Европа панталоните се превръщат в част от дамското облекло едва след Втората световна война. През 1964 г. Куреж представя в Париж своята колекция от вечерни панталони и табуто „жени с панталони” е напълно заличено. Дамските костюми с панталон достигат пика на своята популярност. Също така през 60-те са модерни и роклите с А-образен силует, като може да се каже, че и тях ги популяризира Куреж.


В своята колекция от ’64-та „Ерата на космоса” иновативният дизайнер Пиер Карден представя моделите на бъдещото, украсени с прости геометрични форми, като по гениален начин веднъж завинаги погребва класическата елегантност на 50-те. Неговото минималистично облекло се превръща в предшественик на стила pret-a-porter (фр. – готово за носене). През 1960-та година Карден конструира също така и мъжки облекла, въпреки че допреди това дрехите за мъже били напълно контролируема зона, останала почти непроменена от Френската революция. По този начин дизайнерът има своя принос и за появата на „унисекс” модата.

Абонамент за: Публикации (Atom)

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Старото кино