В разгара на Студената война, едно малко американско момиче заминава за СССР. Това пътуване, което по-късно ще се окаже фатално, остава в историята като част от отношенията между Съветския съюз и САЩ.

Това момиче се казва Саманта Смит. В родината й е обявена за „Най-младия посланик на Америка“, а руснаците я наричат „Посланик на добра воля“. Тя става световноизвестна само за дни, след като дръзва да напише писмо до тогавашния главен секретар на комунистическата партия Юрий Андропов, в което споделя страховете си от ядрена война между Съединените щати и СССР. Неочаквано, той й отговаря и дори я кани да посети страната му.

Саманта е родена в Холтън, щата Мейн, където живее с родителите си – Артър – преподавател по литература, и Джейн – социална работничка. Момиченцето харесва хокей на трева, каране на кънки, четене, науки и играе в училищния отбор по софтбол. На пръв поглед, съвсем обикновено дете. Но още на 5-годишна възраст тя пише писмо до Кралица Елизабет II, за да й каже, че я харесва.

След като Андропов става лидер на СССР, големите американски вестници и списания публикуват обширни статии, които описват как той завладява властта и какви са очакванията за нови заплахи в света. По това време в Европа и Северна Америка има масови антиядрени протести, докато президентът Роналд Рейгън изоставя концепцията за „Разведряване на международните отношения“ и прибягва към разгръщане на ракетите „Круз“ и „Пършинг II“ в Европа. Съветският съюз пък влиза във войната в Афганистан за три години, което още повече покачва международното напрежение.

На фона на всичко това статия в списание „Тайм“ от ноември 1982 г. попада пред погледа на малката Саманта. И тя веднага пита майка си: „Ако толкова се страхуват хората от него, защо някой не му напише писмо, за да го попита дали и той иска война?“. А тя й отвръща: „Защо не му напишеш ти?“.


И така, само след дни, и когато Саманта е едва в 5-и клас, пише на Андропов, опитвайки се да разбере, защо връзките между Съветския съюз и Съединените щати са толкова напрегнати:


„Скъпи г-н Андропов,

Името ми е Саманта Смит. На 10 години съм. Поздравления за новата ви работа.

Загрижена съм за Русия и САЩ да не влязат в ядрена война. Вие за война ли сте или не?

Ако не сте, моля кажете как ще помогнете да няма война. На този въпрос не сте длъжен да отговаряте,но бих искала да знам, защо искате да завладеете целия свят или поне нашата страна.

Бог е направил света за нас да живеем заедно в мир, а не да воюваме.

Искрено ваша,

Саманта Смит“.


Писмото и е публикувано във вестник „Правда“, а на 25 април 1983 година, момичето получава отговор от Андропов. В него той пише:


„Скъпа Саманта,

Получих писмото ти, както и много други, които пристигат тези дни от твоята и други страна. Струва ми се – като съдя по писмото ти, че ти си смело и честно момиче като Беки, другарчето на Том Сойер от прочутата книга на твоя съотечественик Марк Твен. Всички момчета и момичета в нашата страна познават и обичат много тази книга.

Ти пишеш, че си много обезпокоена дали няма да избухне ядрена война между нашите две страни. И питаш правим ли нещо, за да не позволим това. Твоят въпрос е най-главният от онези, които вълнуват всеки човек. Ще ти отговоря на него сериозно и честно.

Да, Саманта, ние в СССР се стараем да правим и правим всичко, за да няма война между нашите две страни, за да няма изобщо война на земята. Така иска всеки съветски човек. Така ни учеше великият основател на нашата държава Владимир Ленин.

Съветските хора добре знаят колко ужасна и разрушителна е войната. Преди 42 години нацистка Германия, която се стремеше към господство над целия свят, нападна нашата страна, опожари и разруши хиляди и хиляди наши градове и села, изби милиони съветскимъже, жени и деца. В тази война, която завърши с победа за нас, ние бяхме в съюз със САЩ, заедно се борихме за освобождението на много народи от нацистките завоеватели. Надявам се, че ти знаеш това от уроците по история в училище.

И днес ние много искаме да живеем в мир, да търгуваме и да си сътрудничим с всички свои съседи на земното кълбо – и с далечните и с близките. И разбира се, с такава велика страна като Съединените американски щати. И Америка, и ние имаме ядрено оръжие – страшно оръжие, което може за един миг да убие милиони хора. Но ние не искаме то да бъде употребено когато и да е. Именно затова СССР тържествено, пред целия свят обяви, че никога, никога няма да употреби пръв ядрено оръжие срещу никоя държава. И изобщо ние предлагаме да бъде прекратено по-нататъшното му производство и да се пристъпи към унищожаване на всичките запаси от него на земята.

Мисля, че това е достатъчен отговор на втория ти въпрос: „Защо искате да завоювате целия свят или най-малкото САЩ?“ – ние не искаме нищо такова. Никой в нашата огромна и прекрасна страна – нито работниците и селяните, нито писателите и лекарите, нито възрастните и децата, нито членовете на правителството – не иска нито голяма, нито „малка“ война. Ние искаме мир, ние имаме какво да правим: да отглеждаме жито, да строим и изобретяваме, да пишем книги и да летим в Космоса.

Ние искаме мир за нас и за всички народи на планетата. За нашите деца и за теб, Саманта.

Каня те, ако родителите ти те пуснат, да посетиш нашата страна, на едно прекрасно място през лятото. Ще разгледаш нашата страна, ще се срещнеш с твои връстници, ще посетиш международния детски лагер – „Артек“ – край морето. И сама ще се убедиш: всеки в СССР е за мир и дружба сред хората.

Благодаря ти за писмото. Желая ти всичко най-добро през младия ти живот.

„Ю. Андропов„.

Новината за това необичайно събитие веднага плъзва из цяла Америка. Саманта е поканена да даде интервю пред водещите Джони Карсън и Тед Копъл, както и в много други телевизионни предевания на големи новинарски мрежи.на 7 юли 1983 г. момичето заминава за Русия заедно с родителите си. Прекарват там две седмици, като посещават Москва, Ленинград и  най-големия съветски пионерски лагер „Артек“, който се намира на Кримския полуостров. Саманта обаче не се вижда лично с Андропов, защото по това време той вече е сериозно болен. Затова и няма нито един кадър, на който двамата да са заедно. Разговарят обаче по телефона.

По всичко личи, че на Саманта й харесва в Русия. По-късно тя пише книга, в която разказва, че в Ленинград тя и родителите и са били изключително впечатлени от гостоприемството на хората. А на пресконференцията в Москва американското момиче казва: „Руснаците  са също като нас“.

В „Артек“ тя избира да спи със съветски деца, вместо да се възползва от отделната стая, която и предлагат. За да улеснят общуването й, учителите и децата, които говорят английски език, са избрани да живеят в сградата, в която е настанена. Докато учи руски песни и танци със съветските деца, местните медии следят всяка нейна стъпка и публикуват репортажи и снимки.

Така американското момиче става широко известно в СССР.

А когато на 22 юли Саманта се завръща в САЩ, пристигането и е отпразнувано от жителите в щата Мейн и популярността и продължава да расте в цялата страна. Така тя се превръща на практика в политически активист за мир и дори следващата година започва да води специално детско предаване на „Дисни“, посветено на политиците. В него Саманта прави интервюта с няколко от кандидатите за президентските избори през 1984 – включително Джордж Макгавърн и Джес Джексън.

В същото време пътуването й вдъхновява визитата на съветското момиче Катя Лъчева в САЩ.

А Саманта заминава заедно с майка си в Япония, където се среща с министър-председателя Ясухиро Накасоне и участва в Детския международен симпозиум в Кобе. В речта си там момичето предлага съветските и американски лидери да разменят внучките си за по две седмици годишно, защото никой президент „няма да иска да бомбардира страната, в която се намира внучето му“.

По-късно Саманта написва книга – „Пътешествие в Съветския съюз“ и дори заради известността си получава роля в телевизионния сериал на Робърт Вагнер „Лайм Стрийт.

Последното обаче, вместо да е поредното щастливо събитие в живота й, се оказва фатално. По време на обратния полет от снимките на филма на 25 август 1985 година малкият самолет, с който тя и баща й се връщат, не успява да кацне на пистата на летището в Оубърн, Мейн, и се разбива близо до него. Загиват всички 8 души на борда – шестима пътници и двама екипаж, включително Саманта и татко й.Внезапната трагедия с едва 13-годишната Саманта потриса света. Раждат се и конспиративни спекулации около причината за катастрофата. В официалния доклад от разследването обаче заключенията са, че инцидентът е станал в тъмна и дъждовна вечер – около 22 часа, пилотите са били неопитни, и инцидентно и случайно е имало повреда в наземния радар.

„Относително стръмен ъгъл на полета с ориентация на самолета по хоризонта, по посока на движението и скоростта при удара в земята изключват възможността жертвите да имат шанс за оцеляване“, пише още в публикувания документ за катастрофата със самолет „Бийчкрафт 99“.На погребението на Саманта Смит в Аугуста, Мейн, присъстват над 1000 души. Лично съветският посланик във Вашингтон Владимир Кулагин прочита съболезнователно обръщение от новия лидер на СССР – Михаил Горбачов.

Президентът Рейгън пък изпраща на майката на момичето съболезнователна телеграма, в която пише:

„Можете да бъдете уверена в това, че милиони американци, милиони хора споделят бремето на вашата скръб. Те ще помнят Саманта, усмивката и, идеализма  и незасегната и духовна красота.“

Майката основава „Фондация Саманта Смит“, която насърчава обмен на студенти между СССР и САЩ. Организацията съществува до 1995 г.

В памет на смелото момиче всеки първи понеделник на месец юни е обявен за ден на Саманта Смит със закон на щата Мейн. Близо до музея в Аугуста пък е издигната статуя, която я изобразява как пуска с ръце гълъб, докато мече, което символизира Мейн и СССР, се е свило в краката и.В университета в Мейн пък едно от общежитията е кръстено на нея, дори начално училище в щата Вашингтон носи нейното име.

В същото време Съветският съюз издава мемориална пощенска марка с лика на Саманта.И с това почитта към нея не спира – диамант, култивирано лале и далия, морски плавателен съд и планина са кръстени на нея. В Москва даже й издигнат паметник, а в „Артек“ правят алея „Саманта Смит“.

Дори когато съветският астроном Людмила Черних открива астероид 3147, му дава името 3147 Саманта.

А през 1985 г. датският композитор Пер Нюргард пише в нейна памет концерт за виола, който озаглавява „Помним Детето“.

Но с времето историята за момичето, осмелило се да пише на съветски комунистически лидер, започва да се позабравя, особено след разпадането на СССР през 1991 г. През 2003 година паметникът в руската столица, построен в нейна чест, е откраднат от крадци на метали…



Родена е в Смолян на 12 септември 1957 г. Завършва актьорско майсторство при професор Сашо Стоянов във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1980 г.

Работила е в Народен театър за младежта (1980-1987) и Народен театър „Иван Вазов“ (1987-).

През 2002 г. получава и наградата „Аскеер“ за поддържаща актриса за ролята в „Похапване с приятели“.Има пано с нейните отпечатъци на Стената на славата пред Театър 199.

Стената на славата пред Театър 199 - пано с отпечатъци, послание и шарж с нейното име.

В киното започва да се снима още като дете. Дебютира във филма „Цар Иван Шишман“ на 12-годишна възраст в ролята на царица Мария. Първата и по-сериозна роля е на Розмари в „Тайфуни с нежни имена“.

Член на САБ.

Има 2 брака – първият е със Сашо Диков (от него има дъщеря Петя), а вторият – с Ивайло Караньотов (от него има син Ангел).

През 2008 г. участва в българското шоу „Dancing Stars“, а на 16 март 2009 г. влиза във ВИП къщата на „Биг Брадър (Big Brother)“ като участник в третия сезон на „Vip Brother“.

Това е красивата Аня Пенчева


 

Тези къщи от Горни Пасарел от 65 години вече са на дъното на язовира.Във водоема още стоят основите на къщите, улиците и чешмите

Ще ви разкажа интересната история на 3 села, които са пожертвани, за да се изгради през 50-те години на миналия век язовир Искър. Днес Калково, Шишманово и Горни Пасарел са на дъното на водоема, който захранва с вода София и региона. Бившият жител на Шишманово Георги Тулийски с подробности разказва какво се е случило преди 65 години на това място. Той е известен журналист, писател и поет, бил е главен редактор на всекидневника “Народна младеж”. Ето разказът на събеседника ми, който тогава е бил дете:

“Помня, че бях 12 годишен, 6-ти клас, когато ни изселиха – започва Тулийски. Историята на селото ми Шишманово започва още от Второто българско царство, според преданията. Преди турско робство се е казвало Чамурлия, а там, в низината са се събирали три реки. Говори се, че синовете на султан Баязид, който завладява областта, се сбиват. В борбата за по-хубава земя, единият настъпва откъм София, другия през Ихтиман и се срещат в нашата долина.

По-големият побеждава и се настанява, където днес е Ново село – по пътя от Ихтиман към Самоков. Един богат турчин от Самоков прави чифлик в нашето село и джамия. Спомням си, че имаше и 3 чешми, направени от турците, от които и след освобождението се е пиело вода. Интересен факт – Чакър войвода, който е роден в село Проданово, Смоковско, е действал и в Шишманово. Изселил се от махала на черкези, които турците докарали нарочно да тормозят българите. Дори 2-3 шишманци станали четници в четата му. През 1934 г. излиза указ, турските имена на села и градове да се сменят с български. Така Чамурлия става Шишманово. Тези исторически е събрал местният краевед Кирил Попов.

За последен път видях родното си село в началото на 90-те години, когато източваха язовира – продължава разказа си Георги Тулийски. – Там на дъното, където беше центърът, водата от една от чешмите продължаваше да извира. Тогава можах за последно да пия от нея. Язовирът се беше дръпнал почти до стената и на дъното му видях пътя, който минаваше през селото. Виждаше се как си текат отдолу старите реки Шипочница и Искър и мястото, където се събират.Основите на къщите и улиците си стояха.Видях и паметника на загиналите по време на Балканската и Първата световна война, който беше в центъра на площада. Лежеше там на дъното. После го пренесоха в манастира “Света Богородица”, който единствен е над водата днес.

Идеята за строеж на язовир тук идва още през 1892 г., след освобождението. Тогава белгийска фирма взима на концесия част от р. Искър. Белгийците търсят възможности за добив на енергия и водоснабдяване на района. Правят проучвания, но нищо не става. Чак през 1944 г. се прави проект. Язовирът започва да се строи в 1952 г., а официалното му откриване е през 1956 г. На строежа работеха много хора от потъналите села. Тогава те вече са знаели, че ще ги изселят от родните места. Помня, че с баща ми карахме тухли с конете – видях къде ще е първата електричека централа и стената.

Преди строителството през 1952 г., от София изпращат комисари, които да обяснят на хората и да ги подготвят за предстоящото изселване, спомня си Георги Тулийски. Предлагат им места, където да се заселят в Търговишко, Разградско и Свищовско, но не в Софийско.Увещават ги, че там също има добра земя и стопанства, където да работят. Обещават да им изплатят имотите, да платят разноските по преселването. Бях на 10-11 години, когато съселяните ми изпратиха делегация, да огледа районите за преселението, но не ги харесаха. Започнаха да търсят други в югоизточна България – Сунгурларе и Пловдивско, но пак не останаха доволни. 

Последното решение взимат ръководителите на ТКЗС-то – искат селяните от “дъното на язовира” да се заселят в Самоков. Тамошните управници обещават да направят 40 къщи, а от Ихтиман още 30 за шишмановци. Около 120 семейства заминават за Сунгурларе. На всички са им платени къщите, а на някои нивите – по 300 тогавашни лева за декар. Около 120 семейства, повечето от Калково и Пасарел, си купуват парцели в София, макар да нямат право. След това си имат проблеми – защото им отказват софийско жителство. Една група от тях отива при премиера Вълко Червенков, за да се разреши проблема. След 3 висене пред кабинета му получват отговор – получават софийско жителство. След време стотина семейства се връщат от Сунгурларе и се пръсват по Ихтиманско и Самоковско. Нашето семейство живя в село Живково цяла година, после баща ми да реши да се преместим в София, спомня си журналистът.

Нивите, които не останаха под водата ги прехвърлиха към ДЗС-тата на Ново село, Злокучене и Горни Окол. Като започнаха да връщат земята по реституцията някои от нашите събраха всички документи.Благодаря им и най-вече на Вера Васева. Някои успяха да си вземат земята, но други ниви останаха във вилната зона, която не е съвсем законна.

Първи заминаха тези за Сунгурларе, ние бяхме от последните, спомня си днес Георги Тулийски. Бяха съборили всички къщи, останала беше само църквата и паметника в центъра. Като я събориха камбанарията пренесоха в Ново село, но после я сложиха на манастира “Света Богородица”, който единствен остана над водата.




Има един факт, по който историците са единодушни — древногръцките философи никога не са пътували със самолет. Това обяснява абсолютното им мълчание по този въпрос. Иначе няма как те, които са казали по нещо за всичко земно и надземно, да не оставят някоя мъдрост и за стюардесата. Нещо от рода на: „Самолет без стюардеса е като небе без звезди“ или „Пилотът е мозъкът, а стюардесата — душата на самолета.“ Добре, че днешните творци съвестно са запълнили тази празнота. В техните творения стюардесата често е ако не главен герой, то поне персонаж, който в никакъв случай не остава незабелязан от главния герой.Почти няма човек, удобно седнал на седалката, прилежно закопчал колана си, чул кадифеното: „Драги пътници, намираме се на…“, и видял притежателката на това кадифе царствено да се появява в салона, който да не й завиди. Ей така, неочаквано, дори без да знае защо. Обикновено с приземяването и завистта, и стюардесата се забравят, но не от всички. Някои слизат от самолетната стълбица с твърдото убеждение, че точно там, на хиляди метри над морското равнище, по средата на маршрута София – Силистра например, са намерили призванието си, срещнали са детската си мечта: нежно гримирана, елегантна и загадъчна, като че ли


слязла от рекламните календарчета на авиокомпания „Балкан“


И ако наистина тръгнат след нея, ще разберат, че конкурсите са не само за хората, но и за мечтите. Там, в администрацията на компанията, се оказва, че точно в този момент още 45 младежи и най-вече девойки „страшно обичат да пътуват, да се срещат с много хора, да се опознават с тях, да разговарят на чужди езици, да бъдат любезни“ и много държат това да става не къде да е, а във въздуха. За „Балкан“ това е златен шанс, в щатното разписание на стюардесите все още има свободни места, а едно ново разпореждане, което налага те да бъдат пенсионирани на 36 години (точно когато са най-красиви, опитни и знаещи), предвижда вакантните места да станат още повече.Оттук нататък мечтата се „приземява“. Започва да зависи от такива прозаични неща като сантиметрите на медицинския метър


(кандидатките трябва да се вместват между 160-ото и 172- ото му деление),


означенията на теглилката, показанията на апарата за кръвно налягане, констатациите на зъболекаря, на офталмолога, барокамерата… Сякаш ей сега пътниците ще извадят рулетки и ще започнат да мерят височината на стюардесите. Но наредба №5, занимаваща се с изискванията към работещите в Българска гражданска авиация, съвсем не се съобразява с доводите на опонентите.Като прибавим, че освен това някой с педантична точност пресмята оценките от изпитите (по руски и западен език), резултатите от психопрегледа, възрастта (тя не трябва да надвишава 24 години), става така, че повечето от кандидатите принудително се отказват. За онези, които остават, напрежението продължава: две учителки, бивше пиколо от „Шератън“, застрахователка, тролейбусна диспечерка, музейна работничка, финансистка и даже секретарка — общо тридесет и един човека, от които само трима мъже. Всички потвърждават, че са тук заради интересното, което може да се случи във въздуха, а и защото: „Бюрото ми действа убийствено“ (Как толкова хора се чувстват живи само когато седнат зад него?); „Страшно искам да се грижа за някого“ (Не като санитарка, разбира се); „Обичам да пътувам“ (И кондукторките пътуват, но…). Когато стане въпрос за семейството, оказва се, че в повечето случаи и там нещата изглеждат добре: „Бъдещият ми съпруг ще ме приеме такава, каквато съм“, или още по-добре:


„Няма да се женя“


И така. кандидатите почти са стъпили на самолетната стълбица, остава да се преборят с мандатната комисия — единадесет души и маса с червена покривка, които въобще нямат намерение да се предават. Още повече че общата култура (така се нарича последният изпит) се оказа с изисквания за съвсем конкретни знания.



Въпросите се надпреварват да бъдат колкото може по-различни. Интересуват се от теглото на една каса бира до последните изказвания на Виенските преговори, от начина, по който се пренася Рогозенското съкровище, до годината на Френската революция и последните събития в Иран и Ирак, от съдържанието на указ №56 до най-новата премиера на Народния театър. Има и чисто професионални запитвания: марки самолети, имена на авиокомпании. състав на атмосферата. Пред комисията А. Б. толкова сръчно акушира на родилка (на теория, разбира се), че наистина изненада беше къде се дяна първородният вик на най-малкия пътник. С предимство се ползват кандидатите, за които никой не е ходатайствал, които имат сериозни познания, непринудена усмивка и чувство за хумор. С една крачка пред другите са тези, които нямат говорни дефекти, имат ясна дикция и не се смущават от микрофон (навярно такива са изискванията и за телевизионни говорителки).


Докато самолетите „летят“ в различни посоки, по указание на комисията дрехите на двама от пътниците са залети с кафе и после веднага почистени. Съобразителността на една от кандидатките предотврати в последния момент ако не дипломатически, то поне голям скандал, който неизбежно би възникнал, ако свинските пържоли, така както настояваше комисията, бяха попаднали на масичките на четиримата араби в първа класа.


Накрая всички самолети кацнаха успешно, в резултат на което към 360-те бордни домакини на авиокомпания „Балкан“ се наредиха още 26.



Имаше един въпрос, на който никой от кандидатите не можа да отговори: 


колко получава една бордна домакиня. Мечтата, преди да е станала професия, не се интересува от заплати. Нито от такива подробности, че трудът на бордната домакиня се оценява една категория по-ниско от труда на влаковите стюардеси. Въпреки стотиците килограми храна, които трябва да се товарят и разнасят при всеки по-дълъг полет без никакви перспективи за механизация. Нито дори от това, че докато самолетът лети до Коломбо или Дубай, стюардесата, за да осигури спокойното и приятно пътуване на пасажерите, трябва да изминава на борда по 10-12 километра. Да, това са неща, които днес бъдещите стюардеси все още не знаят.


Утре всичко ще бъде по-различно: 


приказното ще стане всекидневие — нервно, уморително, неповторимо. Тези, които досега са сънували дългите пътувания, все по-често ще мечтаят за скорошните завръщания, за земята и кратките часове почивка, след които отново ги чака небето, любезното „Драги пътници…“, усмивката и всичката умора и напрежение, които остават зад нея.


 



Преди четвърт век масово се отказахме от Лади и Москвичи, дори с цената на това да минем на 10-15 годишни стари западни коли. И днес какво стана – всички западни коли са Лади и Москвичи.


Коментарът бе на около 50 годишен автомонтьор, на който цялата му кариера е минала в този преход от руско към западно.

Москвичи и Лади доста се повреждаха. Хората возеха с пълен комплект инструменти в багажника. Да си механик стана втора професия на всеки български мъж. Това особено важеше за Москвичите.

Като минахме на западните коли, това се попромени. Те не се повреждаха толкова много, реално много народ изобщо изхвърли инструментите.Сега обаче старите времена се връщат. Дори чисто нови западни коли се трошат като Москвичи. Коли на 70 хиляди километра ходят на основен ремонт. Сменяме бутала, ремонтираме скоростни кутии. А на 30 хиляди да ти протече гарнитура, вече е съвсем нормално, обясни монтьорът.

Въвеждането на жизнен цикъл на продуктите, и неговото постоянно скъсяване, превърна всички коли в Москвичи. Чудо невиждано.


Случващото се е добре за нас – монтьорите, но не ми изглежда особено разумно. Освен това, хората пак ще вземат да се научат да ремонтират, и тогава ще ни изядат хляба.

Дори най-елитни марки като Мерцедес и БМВ вече се трошат след 2-3 години. Няма нито „немско“ нито „японско“ качество.

Ако Москвичите бяха оцелели, днес те щяха да са по-качествени от поне половината нови западни автомобили, обясни човекът.



 „Гледайте Плевен и мислете за България“!


30 години след 10-ти някогашният силно развит промишлен и културен център е ударил дъното– икономическото, демографското, културното…


И за да не сме голословни, ще подкрепим тезата си с фактите в Плевен. Какво се случи или не се случи в един от най-хубавите градове у нас за четвърт век, за какво стигнаха всичките тези години, в какво се превърна Градът под Панорамата?


Демографски колапс – най-бързо изчезващия град у нас!


Някак си логично е да започнем от населението. И с невъоръжено статистически око се вижда как от ден на ден все по-пусти са не само улиците на града, по-рехави са върволиците от минувачи, които крачат по Главната, която преди години е гъмжала от народ по всяко време от денонощието.

И все пак данните са следните: населението на Плевен през 1985 г. е било 165 766 души, през 2001-ва – 121 880, през 2005-а – 113 700, 2007-а – 112 570, 2009-а – 111 426, 2011-а – 106 011, декември 2013-а – 103 122. Простите сметки показват, че над 60 000 души са напуснали Плевен завинаги през периода на прехода. Плевен е последен по големина от групата на селищата в страната с население над 100 000 души. Засега. Но тази статистика е закономерен резултат от факта, че хората бягат, защото не намират препитание в родния си град.


Бизнесът и икономиката – в будна кома


Функционират колкото да се каже, че ги има, и произвеждат толкова, колкото да плащат (не всички редовно) на служителите си. Фирмите просто фалираха или се покриха в сивия сектор. Преди 25 години Плевен беше крупен индустриален град. Около десетина държавни предприятия, сред които „Плама“, Ядрения завод, „Плевенски цимент“, машиностроителните заводи и др. формираха голям процент от приходите в националния бюджет. Със своето качествено производство плевенските заводи присъстваха на международните пазари. След вандалската приватизация, нямаща нищо общо с нормалната процедура на раздържавяване, се оказа, че плевенските предприятия са ограбени от международни мошеници с помощта на безлични чиновници, които тихо и кротко си прибираха тлъсти проценти от мнимите приватизатори. През тези 25 години мнозина предприемчиви хора дръзнаха да създадат частни фирми, като ползваха възможностите за отпускане на кредити от банките. Убийствените лихвени проценти обаче направиха заемите невъзможни за обслужване. Така през 2011 г. за пръв път чухме потресаващата статистика, че около 60 – 70% от бизнеса в Плевен е фалирал или пък се е покрил в сивия сектор.


В момента нефтената рафинерия „Плама“ практически не работи. Нефтохимическият комбинат между Плевен, Долни Дъбник и Градина започва да дава продукция от 1970 г., а  след промените към пазарна икономика става единствената фалирала рафинерия в света. Повечето машиностроителни и металообработващи предприятия също са ликвидирани, другите са свили многократно производството си. За икономически „гиганти“ сега се смятат две – три шивашки фирми, в бранша има още десетина средни и малки предприятия.

А данните на статистиката са следните: по Булстат през 1999 година са били регистрирани 20 328 фирми в областта. 13 години по-късно – през 2012-а, те са 9 370 със заети в тях 52 169 души.


Училищата в областта – с  50 по-малко

През 1989 г. в региона има 163 учебни заведения. В тях учат 57 655 деца. През учебната 2012 – 2013 година те са се стопили до 117, а децата – до 30 729. От тези числа можем да извадим още две училища, които бяха закрита тази учебна година – Професионалната гимназия по добив на полезни изкопаеми и газоснабдяване „Проф. Георги Златарски“ в Долни Дъбник и ОУ „Христо Ботев“ в село Староселци.


Политически интриги и лобита разбиха и съдебната система

„Тогава разследвахме дребни кражби, тук-там по някое сбиване, нарушаване на реда от шумни компании. Ако станеше някакво убийство, изнасилване, отвличане, то беше единствено за години наред и хората дълго го обсъждаха. Но най-важното е, че хората се бояха от закона и проявяваха уважение към полицията“. Това си спомня местен полицай, който около 10 ноември 1989 г. заедно със свои колеги посрещнал демокрацията на площада.Магистрати си спомнят с носталгия времената, когато сроковете за образуване и за разглеждане на делата са се спазвали стриктно. Преди 25 години обаче много рядко са регистрирани тежки криминални престъпления. В резултат на това прокуратурата и съдът са имали възможност да изработват всеки случай с нужното внимание и да постигат качество на правораздаването. Тежките, знакови убийства на хора от силовите групировки, както и засилването на активността на престъпния свят като че ли поставиха началото на опитите за опитомяване на съдебната ни система. Представителите на ъндърграунда искаха убийците на всяка цена да останат скрити, а пък политиците желаеха да задържат властта си – също на всяка цена. Затова съдебната система им трябваше. Пробивът се извърши с раздаване на пари и постове, с много кръв и унижени човешки достойнства. Следваше разделението на лобита, интригите и загубата на доверие в съдебната система. Плевенската прокуратура се задръсти от стари, залежали дела, от които лъхаше на корупция.


Земеделието и животновъдството – на командно дишане


Разположен в централната част на Дунавската равнина, градът беше един от водещите центрове на селското стопанство. Районът нямаше необработваема земя и незастъпен отрасъл на животновъдството – крави, свине, птици, овце. Сега големите ферми в Плевенско се броят на пръстите на едната ръка, а с дребно стопанство никой не се занимава – селата обезлюдяха, кражбите на домашни животни станаха ежедневни престъпления, с които държавата показа, че не може да се справи. Само Институтът по лозарство и винарство и гимназията със същия профил все още се опитват да запазят славата на района като водещ в отрасъла.


Люлка на велики спортисти


Плевен беше и един от водещите спортни центрове – стотици са местните спортисти, печелили медали от олимпийски, световни и европейски първенства през изминалите години. Тереза Маринова, Гълъбин Боевски, Пламен Гетов, Цветан Антов са само част от спортните звезди на плевенския небосклон. Днес техни последователи липсват не защото местното спортно училище няма треньорите и капацитета да подготвя шампиони. Няма спонсори, които да помагат финансово на младите спортисти, няма и зали и условия, където те да се подготвят. Почти всички клубове са буквално напъхани да тренират в двете спортни зали – „Балканстрой“ и „Спартак“. Очаква се в необозримото бъдеще и Плевен да има своята „Арена Армеец“, но да видим.  Ако не се намерят необходимите пари, градът ще се сдобие с още един антипаметник на спорта – подобен на този до входа на Кайлъка.


ШЗО – едно от най-елитните поделения на армията


Все още, а и повече от век (107 години) за много мъже от страната първата асоциация с Плевен беше ШЗО. Това беше едно от най-елитните поделения на Българската армия за всички времена, твърдят военните. Създадена е с указ на Фердинанд през 1901 година, през 1998 беше преименувана на Център за учебна подготовка на младши командири и новобранци и през 2003-а стана Учебна база „Христо Ботев“. Закриха я през лятото на 2007 година след като отпадна задължителната военна служба. Същата година в Плевен бе дислоцирана от Казанлък Пета шипченска механизирана бригада, която правителството на Бойко Борисов ликвидира.

Сега в момента в Плевенския гарнизон са разположени един зенитно-ракетен дивизион, подчинен на Втора механизирана бригада в Стара Загора, един механизиран батальон, подчинен на 61 механизирана карловска бригада и един център за начална военна подготовка. Или ако трябва да говорим с числа, в града има не повече от 600 военни.


Културният афиш обедня


Кореняците плевенчани с носталгия си спомнят за времето, когато културният афиш на града е бил наситен с интересни събития (без да се дублират в един и същи ден и час) и културните институти не са излизали в отпуск през лятото. Така само 1988 г. е запечатала следните събития за месеците юни – август: премиера на „Аида“ на Плевенската опера с гостуващи солисти от СССР; концерти пред каскадата – на Духовия оркестър (единственото, запазило се до днес), но и на формации и фолклорни състави от Плевен и съседни общини; летни театрални вечери с гостуващи актьори от София, като отделно Клубът на дейците на културата организира срещи-разговори с театрални дейци от НТ „Иван Вазов“ и Театъра на Народната армия с последващи камерни спектакли.


За децата се организират празнични срещи с участници в асамблеи, с лауреати от международни конкурси, изложби на детско творчество. Младежкият дом напълно оправдава името си за времето, през което съществува. После изведнъж стана „нефункционален“, сградата с много мъки беше продадена, а от 7 години на нейно място зее огромен трап. Народна опера с филхармоничен оркестър „Христо Бръмбаров“ се закрива и се създава Плевенска филхармония с открита оперна сцена. С реформите на първия кабинет „Борисов“ без малко Плевен да остане и без филхармония.


Здравеопазването – бяла лястовица на фона на тоталния срив


Единственият сектор, който процъфтя в Плевен в годините на прехода, е здравеопазването. Ако през 1989-а областта, а и цяла Централна Северна България са обслужвани само от т. нар. Окръжна болница, днес в града има цели девет лечебни заведения. Плевен се открои като водещ в областта на гинекологията и онкогинекологията. Без съмнение тук огромен принос има проф. Григор Горчев, който пръв у нас заговори и направи операции с роботизирана хирургия, в неговата клиника проплака първото хайфу бебе у нас. Тук са и два от водещите центрове по репродуктивна медицина, които помагат на двойки с проблеми от цялата страна.

Това се случи в региона за 25 години. Остава ни надеждата, че равносметката ни, когато празнуваме 50 години преход, ще е по-оптимистична. Само да не стане като в популярната песен – а дано, ама надали…


Плевен преди 10 ноември 1989 г.

В годините на социализма Плевен е един от най-силно развитите промишлени градове в България. Като структуроопределящи за икономиката  са отраслите нефтопреработване, металообработване, машиностроене, лека и хранително-вкусова промишленост. Тук (завод "Илинден") се произвеждат машините за леене с противоналягане по патента на акад. Ангел Балевски, а консервният комбинат е  вторият по големина в страната. Други големи и важни стопански предприятия давали препитание на  хиляди са : Завода за турбини "Вапцаров", завода за винарски машини, Чугунолеярен и Стоманолеярен завод, Завод за електронни изделия, завода за алуминиеви отливки, циментовия завод и завода за стъкло.


Градът се славел още с хубавия си център изцяло обновен в края на 70-те, красивия парк “Кайлъка” и Скобелевия парк с  костница и Панорама „Плевенска епопея“, построена в чест на 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство. Плевен е бил посещаван от над половин милион туристи годишно, главно от бившия СССР.


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ