По времето на социализма у нас се снимат не малко игрални и серийни филми предназначени за подрастващото поколение. Всички си спомняме с умиление сериалите „Войната на таралежите“, „Неочаквана ваканция“ и „Васко да Гама от село Рупча“. А „Рицар без броня“, „С деца на море“, „Куче в чекмедже“… и до днес остават в съкровищницата на родното кино. А както върви скоро няма изгледи някой да ги замести или измести.  Детско кино отдавна вече не се снима. Каква е причината? Нека оставим този въпрос към кинаджиите. Сигурно те знаят отговора на този наболял въпрос.
Детските филми носят и награди за българското кино от цял свят. Въпреки че немалко кинаджии гледат на тях като „втора категория“.
На художествен съвет през 1973 г. обсъждат сценарий за детска история и един от членовете на съвета ехидно пита сценаристите този филм с деца за деца ли е, или за възрастни. На което Марко Стойчев, по-малкият от Братя Мормареви, отговаря:
„Филм с коне, братко, не е за коне!“Първият от тази категория е „Следите остават“, пуснат по екраните на 3 септември 1956 г. Той е „детски приключенски филм“, според тогавашната си анотация и е изкован по всичките правила на идеологическите мерки и конструкции. Героите му нямат нюанси. Добрите са добри, лошите – много лоши. Децата говорят като възрастни и се правят на разузнавачи. В специална тетрадка не записват, а „донасят“ (точно този е глаголът) кой какво е проследил през деня.
След премиерата филмът се поглъща като топъл хляб от гладната за култура и развлечения българска публика. Най-големите му почитатели, естествено, са малките зрители, които масово започват да изграждат тимуровски команди и да следят дали около тях в квартала им няма съмнителни типове. „Следите остават“ дори е включен в училищните програми и е изучаван като пример за подражание от подрастващото поколение. В него изгрява и звездата на Стефан Данаилов.Точка първа“ по сценарий на Валери Петров е анонсиран като „антивоенна съвременна драма“. Историята в него е разказана през погледа на малката Веска, която напуска незабелязано дома си и докато се разхожда из града, преживява интересни приключения. Много човешка история, в която и идеологическите моменти са туширани от мъдрата поетика на Валери Петров.
„Вятърната мелница“ (1961) доста прилича на „Следите остават“. Докато си играят в морско градче, деца спасяват от крадци ценни златни монети.
И през 1963 г. се появява истинска бяла лястовица – „Капитанът“ на Димитър Петров.
Филмът донася четири изключително престижни отличия: голямата награда „Сребърна гондола“ на кинофестивала във Венеция; два приза от Хихон, Испания – „Сребърната купа“ на Националната федерация на киноклубовете и бронзов медал на дружеството на киносценаристите. И през 1966 г. – сребърен медал в категорията за детско-юношески филми за най-добра интерпретация от международния кинофестивал в Ла Плата, Аржентина.Четири награди печели и „Рицар без броня“ (1966), заснет от Борислав Шаралиев по сценарий на Валери Петров. След Специалната награда на фестивала във Варна и Наградата на София филмът е отличен и във Венеция („Сребърният лъв на Сан Марко“) за „най-добра интерпретация на детска роля“ на Олег Ковачев. Той е награден и от в. „Пионерска правда“ на Международния кинофестивал (МКФ) в Москва.
Въпреки международния пробив, който прави Димитър Петров с „Капитанът“, трябва да минат почти 10 години, докато отново може да снима детски филм. През 1971 г. се появява „Таралежите се раждат без бодли“ по сценарий на Братя Мормареви.
Филмът е оценен с цели пет награди!На варненския фестивал печели Специалната награда „в лицето на режисьора Димитър Петров, на сценаристите Братя Мормареви и оператора Крум Крумов“. От Москва донася три награди – „Сребърен медал“ в конкурса за детски филми, наградата на детското жури „Клоунски кариран каскет“ за най-весел филм, и наградата на ЦК на Ленинския комсомол за детски филм. И през 1974 г. – наградата „Фемина“ на МКФ в Брюксел.
Изключителен  успех има и „Куче в чекмедже“, с който Димитър Петров печели по две награди във Варна и Москва. Режисьорът създава своя школа, в която безспорните отличнички са Мариана Евстатиева-Биолчева и Иванка Гръбчева. Двете не се долюбват особено, но това не им пречи да правят чудесни детски филми и също да донесат куп международни награди и отличия за българското кино.За филмите си „Мигове в кибритена кутийка“, „Похищение в жълто“, „Горе на черешата“, „Търси се съпруг за мама“ и „Принцът и просякът“ Мариана печели награди в Москва, Хихон (Испания), Авелино (Италия), Варна, Алесон (Франция), Минск, Ленинград и др.
През 1974 г. филмът „Изпити по никое време“ на  Иванка Гръбчева обира наградите на МКФ в Хихон,  Испания: голямата награда „Златен Пелайо“ и наградите на Съюза на писателите кинематографисти, на ЮНЕСКО и на Испанския национален център за детско-юношеско кино.
Филмът е отличен още във Варна и на МКФ в Сантарен, Португалия.
Последният истински детски филм е „Принцът и просякът“, който Мариана Евстатиева-Биолчева засне през 2004 г. Над 10 години оттогава – нищо…
 Автор: Пенчо Ковачев, в-к „24 часа“

Виктор Пиве, Леополд Сароян, комисар Жув или полицаят Крюшо – това са само някои от незабравимите роли на великия френски комик, който напусна този свят през януари 1983 година, но остава завинаги в историята с десетките филми, които милиони по цял свят обичат да гледат до днес, пише БГНЕС. На неговите образи да се превивали от смях и са го аплодирали около 120 милиона зрители. Нека споменем само една справка – филмът "Голямата разходка", в който Луи дьо Фюнес прави потресаващ комичен дует с Бурвил, в продължение на 42 години остава най-гледаният френски филм със 17,27 милиона зрители. Френски телевизии често излъчват филми на актьора, които събират пред екраните цели семейства. Луи дьо Фюнес продължава да е популярен, защото на неговите образи са се смели поколения киномани. Нисък, плешив, с игриви сини очи, с богата гама гримаси и тикове, Луи дьо Фюнес е символ на "средностатистическия французин". „Той е олицетворение на това, което хората у нас най-малко обичат, което те обичат да ненавиждат – тъпият полицейски началник, лошото ченге", пише Софи Адриансен, автор на книга за актьора, която е била едва на 6 месеца, когато 68-годишният комик умира. Тази огромна разлика във възрастта не й пречи да е влюбена в неговата кариера. Луи дьо Фюнес е роден на 31 юли 1914 г. в парижкото предградие Курбьовоа в семейство на банкрутирал бижутер. След завършването на гимназия работи в различни професии – амбулантен търговец, помощник-счетоводител, железар. За кратко посещава курсове по актьорско майсторство, препитава се като пианист в бар и накрая играе в пиеса благодарение на актьора Даниел Желен. Дълго време играе третостепенни роли в театъра и киното и получава признание едва на около 40 години с филма "Преминаване през Париж" /1956 г./, в който си партнира с Бурвил и Жан Габен, радващи се тогава на голямо признание. Успехът му става все по-голям след "Фантомас" с Жан Маре през 1964 г., а през същата година и с "Полицаят от Сен Тропе", който се превръща в сериал, чийто последен епизод "Полицаят и полицайките" е и последен филм в кариерата на актьора. През 1975 г. преживява сърдечна криза, но продължава да играе и прави незабравимия филм "Крилце или кълка". Макар да е често охулван от критиката, медиите и интелектуалните среди, Луи дьо Финес запазва специално място в сърцата на французите, които и днес се смеят на шапката на "Равинът Жакоб" или перуката на диригента на оркестър в "Голямата разходка" – аксесоари, намерили място и в музей в бившия замък на актьора в Нант. 

Режисьор : Стефан Димитров
В ролите : Николай Бинев, Невена Коканова, Иван Янчев и др.
Година : 1978
Линк към филма ТУК>
Резюме : В малкото планинско селце Чуй петльово животът тече бавно и еднообразно. Останали са само няколко старци, като единственото им развлечение е да разказват спомените си от войната, пълни с героизъм, любов и приключения. А преди години тук са кипели човешки страсти, раждали са се деца. Мислейки че умира, жената на бившия Даскал му признава най-големия си грях - на млади години му е изневерила. Макар и да казва, че любовния грях не е грях, той трудно приема истината. А чий грях е по-голям - дали неговия на младини, когато заклева в борбата своите ученици, а той не отива на акция и остава жив? Ще успее ли главния герой да се пребори със съвестта си?

Пепа Николова Кирова (23 декември 1946 - 22 септември 2006) е българска актриса, родена в град Харманли.

През 1965 г. кандидатства в Школата за естрадни певци за радиото и телевизията, където е забелязана от режисьора Вили Цанков. Той я кани в Младежкия театър "Николай Бинев" и от 1965 г. започва да работи там. От 1968 г. Пепа Николова е в Държавния театър в Хасково, а от 1979 г. - в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов".

През 1965 г. кандидатства в съществуващата по онова време Школа за естрадни певци за радиото и телевизията, където я забелязват актьорът Петър Слабаков и режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков и я канят да се снима в главната роля в „Понеделник сутрин". Филмът е забранен от комунистическата цензура и остава невидян от публика до 1989 г., когато Съюзът на българските филмови дейци и? присъжда - с 23 години закъснение - наградата за най-добра женска роля.

В този филм непрофесионалната актриса играе безработно „паднало момиче с леко поведение" от провинциален град, което е скептично към всекиго и всичко. Но се увлича по момче, което е различно от другите и познати. А той, идеалист и активист, настоява тя да постъпи на работа в неговата „бригада за комунистически труд". Филмът не излиза на екран, но режисьорът Вили Цанков я кани в Младежкия театър, където тя получава първи малки роли. След това е в Хасковския театър и от 1979 г. до пенсионирането си - в Сатиричния

Заговори ли се за български комедии, категорично може да заявим  че, филмите от 70-те и 80-те години на миналия век, са най-добрите в този жанр. А един от любимите на поколения Българи е „Сиромашко лято” (1973) на режисьора Милен Николов -Мечо с участието на неповторимия Георги Парцалев. Този незабравим актьор е феномен, заразяващ всеки със своя неподправен чар, артистизъм и талант. Едва ли има  човек, който да не го харесва.

„Сиромашко лято” е от малкото, наред с „Тримата от запаса”, където Парцалев изразява своя драматичен талант, като в комедиен сюжет изиграва и тъжните страни на проблема, които сценарият създава. Той пък е написан специално за него от братя Мормареви (Мориц Йомтов - Марко Стойчев). Може би не са много тези, които знаят, че двамата са родени във Варна с разлика от десетилетие, но се срещат в София. Първият завършва Американския колеж, учи биохимия и става професор, но съчетава сериозната наука с журналистика.

Марко се дипломира „Английска филология” в Софийски университет. Започва работа като редактор. Запознават се в БНР. Така през 50-те години се ражда творческият тандем „БРАТЯ МОРМАРЕВИ”, на който дължим едни от най-любимите български филми, създавани в киноисторията ни. Това „Войната на таралежите”, „С деца на море”, „Изпити по никое време”…

Идеята за „Сиромашко лято” идва като препоръка от „висшестоящите органи” да напишат сценарий за пенсионерите, считайки темата за пренебрегвана до момента. Двамата я развиват с много обич и чувство за хумор. Техният естетски вкус към смешното, изключително премереният усет към каламбура и невероятното умение да забъркват героя си в заплетени моменти, не липсват и тук.

„Пенсионирането е като сиромашко лято. Само през него човек може да разбере истинската топлина на слънцето” - казва героят на Иван Кондов – Ванката. Тази реплика е лайтмотив на целия филм. В центъра на историята е финансовият ревизор Методи Рашков (Георги Парцалев), който е пенсионер. От заплетения свят на финансите, той е запратен в този на битовизма. Новата му роля така увлича сина и снаха му, че задълженията му се увеличават с всеки изминал ден. Идва момент, в който те забравят, че зад домакинската престилка, се крие човек изпълнен със сили и желание за живот. Методи Рашков с бунтовнически плам решава да напомни, че макар и пенсионер, все още има достойнство и избягва от дома. Свободният живот обаче скоро омръзва. Той разбира, че младите могат и без него, но той без тях…

Във филма участват още Татяна Ловова и незабравимата Леда Тасева. Първата играе привлекателната сърдечна тръпка на Методи Рашков. Останала далече от семейството си, тя запълва празнината с културно- масовата дейност на квартала. Леда Тасева пък е досадната съседка и тя увлечена по героя на Парцалев, която по свой неповторим начин влиза в съперничество и борба за сърцето на другаря Рашков. Поставени в тази сложна ситуация, двете се въвличат в сложна плетеница от интриги, комични ситуации и излизат от тях по-особено интригуващ за зрителя начин.

Режисьорът Милен Николов-Мечо завършва кино образованието си в Прага. Завръща се в родината си през 1963 г. Дебютира с новелата „Белият кон” три години по-късно. Следват филмите „Краят на песента”, „Романтична история”, „Гола съвест”, „Някой пред вратата” и други. Музиката в „Сиромашко лято” е на Борис Карадимчев.

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ