Сред малкото американски сериали, излъчени у нас по времето на комунистическото управление, се откроява великолепната екранизация по романа на Ъруин Шоу „Богат беден“. В него е разказва майсторски и изключително увлекателно драматичната история на едно емигрантско семейство в САЩ от края на Втората световна война до началото на 60-те години. Вниманието му е фокусирано върху житейските перипетии на двама братя с коренно различни съдби. Благоразумният и прилежен Руди (акт. Питър Строс) преуспява с цената на непосилни жертви, а буйният и непокорен Том (акт. Ник Нолти) се разплаща за безбройните си грешки в непрестанна борба с другите. След смъртта на бащата пътищата им окончателно се разделят: Руди започва стремителния си възход в бизнеса и политиката, докато Том бере плодовете на неуспешната си кариера на боксьор, заричайки се да не допусне и синът му да направи същия избор.
Лутайки се между бедността и богатството, любовта и омразата, алчността и честолюбието, героите, пресъздадени превъзхоходно от Ник Нолти и Питър Строс се борят за своето място под слънцето в тази чудесна притча за съвременната цивилизация.

Точно преди 10 години БНТ излъчи „Богат, беден“ повторно. А неотдавна известният телевизионен журналист Димитри Иванов сподели във в. „Сега“, че когато в България е показван този сериал, в телевизията пристигали многобройни писма от зрители, молещи да бъде излъчено интервю с Ник Нолти (изпълнителя на ролята на Том), но имало и такива, които настоявали за разговор в ефира с Том Джордаш (измисления герой в романа), но не и с писателя, по чиято книга е създаден сценарият на популярната телевизионна тв-поредица. Впрочем, подобни желания имат милиони зрители навсякъде по света, където е излъчван „Богат, беден“. „От това не трябва да правим изводи единствено за равнището на масовия зрител. Бестселъровият успех е винаги един касов триумф и понякога едно авторово поражение“, - обобщава Димитри Иванов.
Самият Ник Нолти също разказа неотдавна в интервю за телевизия HBО по повод българската премиера на сериала „Шанс“, че в продължение на години хората са го възприемали само като героя му от „Богат, беден“. „Не, не си Ник, а Томи Джордаш и ще седнеш на тази маса”, му казвали те всеки път, когато ходел в Южна Франция, например.
В интерес на истината, на младини Ник Нолти не се различава особено от героя си в „Богат, беден“ и се прославя като едно от най-лошите момчета на Холивуд – както заради бунтарския си нрав, така и заради слабостта към запоите.

НИК НОЛТИ, чието истинско име е Никълъс Кинг Нолти, е роден в Омаха, Небраска, на 8 февруари 1941 г. Завършва гимназия в родния си град и понеже отрано се изявява като спортист, го приемат в университета на Аризона със специална футболна стипендия. Но независимо от спортния си талант, много скоро е изключен, защото не проява особен афинитет към ученето. Тогава заминава за Пасадена, където се насочва към актьорското изкуство.
Цели 14 години играе на сцената, преди да се прочуе с ролята си в сериала „Богат, беден“ през 1976 г.
Две години по-късно дебютира и на големия екран във филма „Дълбината“ на режисьора Питър Йейтс.
Впоследствие създава цяла галерия от пълнокръвни образи, разкриващи широкия диапазон на таланта му. Такива са например, вечно дрогираният ветеран от войната във Виетнам във филма на Карел Райц „Кой ще спре дъжда“ (1978), разочарованият герой от спортната драма на Тед Кочеф „Северен Далас 40“ и сърдитият Нийл Касиди от „Сърдечен пулс“ (1980).
А в комедийния екшън „48 часа“ (1982) Нолти играе твърдоглав полицай, намерил идеалния си партньор в лицето на чернокож нехранимайко (акт. Еди Мърфи). Няколко години по-късно двамата участват в продължението на този зрителски хит, озаглавено „Още 48 часа“. През 80-те години Ник Нолти създава най-ярките си образи на големия екран - легендарния Док от „Улица „Консервна“ (1982), храбрия фоторепортер от „Под огъня“ (1983), наглия скитник от комедията на Пол Мазурски „Паника в Бевърли хилс“ (1986), затворника-писател от „Плевели“ (1987).
И през следващото десетилетие продължава да се снима под режисурата на знаменити режисьори, като Сидни Лъмет („Q & A“), Мартин Скорсезе („Нос Страх“), Барбра Стрейзанд („Принцът на приливите“). За ролята си в последния филм получава и първата си номинация за „Оскар". Партнират все великолепни актриси, като Сюзан Сарандън („Лоренцо“), Джулия Робъртс („Обичам неприятностите“), Шарън Стоун („Симпатико“) и др.
В „Джеферсън в Париж“ (1995) пресъздава образа на един от най-популярните американски президенти, а за участието си в „Страдание“ (Affliction, 1997)) на Пол Шрайдър е номиниран повторно за „Оскар“. Следват запомнящи се роли в „Закуска за шампиони“ по Кърт Вонегът, „Тънка червена линия“ - по Джеймс Джонс...  Сред по-новите филми с Ник Нолти се открояват „Хълк“ (2003), „Хотел „Руанда“ (2004), „Мирният воин“ (2006) и др. За изпълнението си в излезлия миналата година „Бойна кръв“ (Warrior) е номиниран за трети път за „Оскар“ – този път за най-добра поддържаща роля. В продължение на години Ник Нолти има сериозни проблеми с алкохола. През септември 2002 г. дори го арестуват за шофиране в нетрезво състояние. Резултатите от теста показват употреба на наркотици. Осъден е на 3 години изпитателен срок и забрана за употреба на алкохол и наркотици с проследяващи тестове.
Има три неуспешни брака и един син от последната си съпруга, с която се разделя през 1994 г. Живее в Малибу, Калифорния. „Направих много грешки и не се отказвам от тях. Понякога това е единственият начин да се научиш“, - признава чистосърдечно големият актьор.
ПИТЪР СТРОС се прославя със своите роли предимно във филми за телевизията, сред които се откроява „The Jericho Mile“ (1979), за който получава „Eми” за най-добро изпълнение на главна роля в минисериал. С още номинации за най-престижната телевизионна награда е отбелязана актьорската му работа в „Богат, беден” (1976) и „Maсада” (1981). Номиниран е общо пет пъти и за „Златен глобус”.
Роден е на 20 февруари 1947 г. в Кротън на Хъдсън (Croton-on-Hudson), щата Ню Йорк, където от малък се увлича по театъра, благодарение на местния международен Шекспиров фестивал. Като ученик в гимназията прекарва летните си ваканции с театралната трупа „Поконо” в Пенсилвания или с „Оегънкуит” в Мейн. През 1969 г. завършва Северозападния университет в Ню Йорк, твърдо решен да стане актьор.Дебютира на „Бродуей” през 1981 г. в пиесата на Том Грифин „Einstein and the Polar Bear". Сред по-значимите му роли на театралната сцена са тези в „The Dance Next Door”, „The Mind with the Dirty Man”, както и в „The Trial of the Catonsville Nine”, играни в Лос Анджелис и Балтимор.
От ролите му за големия екран се откроява тази във филма „Синият войник” (1970) на Ралф Нелсън, в който негова партньорка е Кандис Берген. Запомнящи са също изпълненията му в „Последният магнат” (1976), „Tайната на Н.И.М.Х“ (1982), „Космически ловец: Приключения в Забранената зона” (1983), „За нула време“ (1995) и др. Последната му роля (засега) в киното е тази на американския президент в продължението на екшъна „Трите хикса 2” на режисьора Лий Тамахори.Питър Строс определено е по-известен като телевизионна звезда, благодарение на участията с много тв-филми и сериали, сред които най-популярни са изпълненията му в „Нежна е нощта“ (1985), „Каин и Авел“ (1985), „Братството на розата“ (1989), „Любовни сезони” (1999), „Жана Д’Арк“ (1999) и, разбира се, „Богат, беден” (1976-1977).
И той като Ник Нолти има три брака, последният от които е с актрисата Рейчъл Тикотен, с която живее от 14 години в Оджаи, Калифорния, където се занимава с отлеждане на цитрусови плодове. Изявява се с успех и като кинопродуцент.
Източник:Вестник "ТВ Сага" от 13.09.2012 

По времето на социализма у нас се снимат не малко игрални и серийни филми предназначени за подрастващото поколение. Всички си спомняме с умиление сериалите „Войната на таралежите“, „Неочаквана ваканция“ и „Васко да Гама от село Рупча“. А „Рицар без броня“, „С деца на море“, „Куче в чекмедже“… и до днес остават в съкровищницата на родното кино. А както върви скоро няма изгледи някой да ги замести или измести.  Детско кино отдавна вече не се снима. Каква е причината? Нека оставим този въпрос към кинаджиите. Сигурно те знаят отговора на този наболял въпрос.
Детските филми носят и награди за българското кино от цял свят. Въпреки че немалко кинаджии гледат на тях като „втора категория“.
На художествен съвет през 1973 г. обсъждат сценарий за детска история и един от членовете на съвета ехидно пита сценаристите този филм с деца за деца ли е, или за възрастни. На което Марко Стойчев, по-малкият от Братя Мормареви, отговаря:
„Филм с коне, братко, не е за коне!“Първият от тази категория е „Следите остават“, пуснат по екраните на 3 септември 1956 г. Той е „детски приключенски филм“, според тогавашната си анотация и е изкован по всичките правила на идеологическите мерки и конструкции. Героите му нямат нюанси. Добрите са добри, лошите – много лоши. Децата говорят като възрастни и се правят на разузнавачи. В специална тетрадка не записват, а „донасят“ (точно този е глаголът) кой какво е проследил през деня.
След премиерата филмът се поглъща като топъл хляб от гладната за култура и развлечения българска публика. Най-големите му почитатели, естествено, са малките зрители, които масово започват да изграждат тимуровски команди и да следят дали около тях в квартала им няма съмнителни типове. „Следите остават“ дори е включен в училищните програми и е изучаван като пример за подражание от подрастващото поколение. В него изгрява и звездата на Стефан Данаилов.Точка първа“ по сценарий на Валери Петров е анонсиран като „антивоенна съвременна драма“. Историята в него е разказана през погледа на малката Веска, която напуска незабелязано дома си и докато се разхожда из града, преживява интересни приключения. Много човешка история, в която и идеологическите моменти са туширани от мъдрата поетика на Валери Петров.
„Вятърната мелница“ (1961) доста прилича на „Следите остават“. Докато си играят в морско градче, деца спасяват от крадци ценни златни монети.
И през 1963 г. се появява истинска бяла лястовица – „Капитанът“ на Димитър Петров.
Филмът донася четири изключително престижни отличия: голямата награда „Сребърна гондола“ на кинофестивала във Венеция; два приза от Хихон, Испания – „Сребърната купа“ на Националната федерация на киноклубовете и бронзов медал на дружеството на киносценаристите. И през 1966 г. – сребърен медал в категорията за детско-юношески филми за най-добра интерпретация от международния кинофестивал в Ла Плата, Аржентина.Четири награди печели и „Рицар без броня“ (1966), заснет от Борислав Шаралиев по сценарий на Валери Петров. След Специалната награда на фестивала във Варна и Наградата на София филмът е отличен и във Венеция („Сребърният лъв на Сан Марко“) за „най-добра интерпретация на детска роля“ на Олег Ковачев. Той е награден и от в. „Пионерска правда“ на Международния кинофестивал (МКФ) в Москва.
Въпреки международния пробив, който прави Димитър Петров с „Капитанът“, трябва да минат почти 10 години, докато отново може да снима детски филм. През 1971 г. се появява „Таралежите се раждат без бодли“ по сценарий на Братя Мормареви.
Филмът е оценен с цели пет награди!На варненския фестивал печели Специалната награда „в лицето на режисьора Димитър Петров, на сценаристите Братя Мормареви и оператора Крум Крумов“. От Москва донася три награди – „Сребърен медал“ в конкурса за детски филми, наградата на детското жури „Клоунски кариран каскет“ за най-весел филм, и наградата на ЦК на Ленинския комсомол за детски филм. И през 1974 г. – наградата „Фемина“ на МКФ в Брюксел.
Изключителен  успех има и „Куче в чекмедже“, с който Димитър Петров печели по две награди във Варна и Москва. Режисьорът създава своя школа, в която безспорните отличнички са Мариана Евстатиева-Биолчева и Иванка Гръбчева. Двете не се долюбват особено, но това не им пречи да правят чудесни детски филми и също да донесат куп международни награди и отличия за българското кино.За филмите си „Мигове в кибритена кутийка“, „Похищение в жълто“, „Горе на черешата“, „Търси се съпруг за мама“ и „Принцът и просякът“ Мариана печели награди в Москва, Хихон (Испания), Авелино (Италия), Варна, Алесон (Франция), Минск, Ленинград и др.
През 1974 г. филмът „Изпити по никое време“ на  Иванка Гръбчева обира наградите на МКФ в Хихон,  Испания: голямата награда „Златен Пелайо“ и наградите на Съюза на писателите кинематографисти, на ЮНЕСКО и на Испанския национален център за детско-юношеско кино.
Филмът е отличен още във Варна и на МКФ в Сантарен, Португалия.
Последният истински детски филм е „Принцът и просякът“, който Мариана Евстатиева-Биолчева засне през 2004 г. Над 10 години оттогава – нищо…
 Автор: Пенчо Ковачев, в-к „24 часа“

Виктор Пиве, Леополд Сароян, комисар Жув или полицаят Крюшо – това са само някои от незабравимите роли на великия френски комик, който напусна този свят през януари 1983 година, но остава завинаги в историята с десетките филми, които милиони по цял свят обичат да гледат до днес, пише БГНЕС. На неговите образи да се превивали от смях и са го аплодирали около 120 милиона зрители. Нека споменем само една справка – филмът "Голямата разходка", в който Луи дьо Фюнес прави потресаващ комичен дует с Бурвил, в продължение на 42 години остава най-гледаният френски филм със 17,27 милиона зрители. Френски телевизии често излъчват филми на актьора, които събират пред екраните цели семейства. Луи дьо Фюнес продължава да е популярен, защото на неговите образи са се смели поколения киномани. Нисък, плешив, с игриви сини очи, с богата гама гримаси и тикове, Луи дьо Фюнес е символ на "средностатистическия французин". „Той е олицетворение на това, което хората у нас най-малко обичат, което те обичат да ненавиждат – тъпият полицейски началник, лошото ченге", пише Софи Адриансен, автор на книга за актьора, която е била едва на 6 месеца, когато 68-годишният комик умира. Тази огромна разлика във възрастта не й пречи да е влюбена в неговата кариера. Луи дьо Фюнес е роден на 31 юли 1914 г. в парижкото предградие Курбьовоа в семейство на банкрутирал бижутер. След завършването на гимназия работи в различни професии – амбулантен търговец, помощник-счетоводител, железар. За кратко посещава курсове по актьорско майсторство, препитава се като пианист в бар и накрая играе в пиеса благодарение на актьора Даниел Желен. Дълго време играе третостепенни роли в театъра и киното и получава признание едва на около 40 години с филма "Преминаване през Париж" /1956 г./, в който си партнира с Бурвил и Жан Габен, радващи се тогава на голямо признание. Успехът му става все по-голям след "Фантомас" с Жан Маре през 1964 г., а през същата година и с "Полицаят от Сен Тропе", който се превръща в сериал, чийто последен епизод "Полицаят и полицайките" е и последен филм в кариерата на актьора. През 1975 г. преживява сърдечна криза, но продължава да играе и прави незабравимия филм "Крилце или кълка". Макар да е често охулван от критиката, медиите и интелектуалните среди, Луи дьо Финес запазва специално място в сърцата на французите, които и днес се смеят на шапката на "Равинът Жакоб" или перуката на диригента на оркестър в "Голямата разходка" – аксесоари, намерили място и в музей в бившия замък на актьора в Нант. 

Режисьор : Стефан Димитров
В ролите : Николай Бинев, Невена Коканова, Иван Янчев и др.
Година : 1978
Линк към филма ТУК>
Резюме : В малкото планинско селце Чуй петльово животът тече бавно и еднообразно. Останали са само няколко старци, като единственото им развлечение е да разказват спомените си от войната, пълни с героизъм, любов и приключения. А преди години тук са кипели човешки страсти, раждали са се деца. Мислейки че умира, жената на бившия Даскал му признава най-големия си грях - на млади години му е изневерила. Макар и да казва, че любовния грях не е грях, той трудно приема истината. А чий грях е по-голям - дали неговия на младини, когато заклева в борбата своите ученици, а той не отива на акция и остава жив? Ще успее ли главния герой да се пребори със съвестта си?

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ