Звездната двойка Стоянка Мутафова - Георги Парцалев

"Чудото Стояна играе, учи текста с лупата, готова е дори да стегне куфарите си за пътешествие", казва драматургът Юрий Дачев, съавтор на биографичната й книга "Една фурия на 90" (изд. "Слънце") , която вчера излезе от печат и от която ви предлагаме кратък откъс. Актрисата не крие "гаменския" си нрав, както сама го определя. 

Деветдесетте години не са я укротили, не е притихнало любопитството й, нито са се замъглили преценките й. Нито пък е станала по-лесен човек. Не, не е! Същата непредвидима, бушуваща виелица си е и сега, както и преди. Стояна и на сто ще бъде дете, което бързо забравя лошото, опасностите, разумните доводи. Любопитството й ги изтрива. Как да не завиждаш? Мисля си: от какви парчета е направен този живот? Любов, смърт, чест, пощада... Знам, че зад гърба ми някои мърморят: "Тая, дъртата, няма ли най-сетне да се насити да играе!?" Ами няма! Не се наситих. Ще играя и за внуците ви! На никого мястото не съм затулила, нито ролята съм изяла. Не ща никой да ми сваля шапка, ама тоя театър ние, дъртите, сме го създали. Няма що някой да ми го признава, важното е, че аз го знам. Актрисата е с неизменните перли и в началото на кариерата си. Майка ми. Наближавам нейните години. 

Очевидно дълголетието съм наследила от нея. Случва се в последно време честичко да ме запитат каква е рецептата на моето дълголетие.Кое е времето, в което бих избрала да живея. Общо взето, с натрупването на годините човек като че ли е по-склонен да иде- ализира тези мечтани времена (те стават и повече особено след една възраст). Нормално е - всеки човек мисли, че не е улучил добро време за живеене. Аз обаче от момиче и до ден днешен съм запазила избора си.Бих искала да живея в бел епок или в Древния Рим Яд ме е на краката ми, че не ми позволяват да се изкача на Перперикон. Слушам обаче редовно за този необикновен град. Въобще обичам да гледам по телевизията документални филми за разкопки. Сред нещата, за които съжалявам, е, че въпреки многобройните пътувания в живота си не стигнах до Египет... Гледам по телевизията "Листопад". 

Турският филм е единственият, който ми хваща окото в изобилието от сериали. Хубав разказ, добре подреден, увличащ и най-важното: прекрасни актьори. Талантливи и много, много красиви. Никога няма да спра да се радвам на хубавото, когато го видя в театъра или в киното. На моите години е абсурдно да изпитвам завист, но истината е, че това чувство никога не ми е било присъщо. Разминах се с голяма роля в киното - така ми било писано.Случвало се е да ме питат коя млада актриса виждам за своя наследница в театъра Честно казано - това с наследството много не го разбирам. Артистът, който има индивидуалност, трудно може да бъде определен по "наследствена" линия. Аз харесвах много актриси от по-възрастното поколение, но като тяхна "наследница" не съм се възприемала. Пък и май никой не е мислил така, въпреки че понякога е имало сравнения. Та на свой ред и аз така: просто харесвам някои млади актриси. В Сатирата Дана Стефанова. Интересна, ярка. 

Ако пиесата "Моето столетие"(спектакъл за живота на 4 поколения жени по френски текст, преведен специално за Мутафова - бел.ред.) стане, ще си партнираме с нея и това ме радва. От още по-младите харесвам Жанет Йовчева: много нерв и живот има в нея. Няма да се докарам дотам като някакъв ветеран да разказвам колко хубав е бил театърът едно време, пък сега не е така. Самата аз не спирам да играя, значи - част съм от този театър. Залите на представленията, в които участвам, са пълни. Няма как да не се радвам. Това, което ме притеснява, е, че част от публиката ходи на театър само за да се смее. На всяка цена. Сигурно е странно, че аз, комедиантката, го казвам, но наистина в този глад за кикотене има нещо, което не ми харесва... За какво мечтая ли? Муки, най-обичното ми същество, да е добре. Да се чувства сигурна, когато мен вече няма да ме има. Дъщеря ми е тревогата ми, грижата ми, мечтата, любовта ми. Никога не сме живели спокойно. Все се е случвало да се сдърпаме, понякога доста бурно. Това обаче не се отразява на чувствата ни. 

Много здраво сме свързани. Когато срещна Невена Андонова, известната журналистка, дъщеря на Методи, все й припомням една случка в Бургас преди много години. Аз, Муки, Невена, майка й Цветана Гълъбова спяхме в една стая. С Муки се сдърпахме, вдигнахме патърдия. Голяма ще да е била, защото съседите се уплашили и извикали милиция. Хазяйката ни беше много оправна жена, изпрати тихо и набързо милиционерите. Тогава забелязах колко сме уплашили Невена. Красивото момиченце, приличащо на малка мадона, беше събрало колене, стиснало ръце, личицето й потрепваше, сякаш през него минаваше ток. Засрамихме се с Муки. Така без никаква опасност да ни доскучае си живеем с моята любима дъщеря в компанията на две котки и едно куче. Планове? Отдавна съм предпазлива по отношение на тях. Май че по времето на онова шумно гостуване в Бургас с Цеца Гълъбова си говорехме да спрем да пътуваме. Непрекъснатото лашкане по про- винцията с естрадни сценки беше започнало да ни дотежава. Говорихме си, че мъжете ни вече са със стабилни позиции в професиите си и можем да си позволим повече почивка, да се съсредото- чим в сериозни театрални роли. Разумни планове, няма спор. 

Малко време след това останах без Нейчо (Попов - съпруга й). Двайсет дни след това го последва Мето (Андонов). Тръгнах с Парцалев по старите пътища Трябваше да се работи, да се печели. Мечти? Какви други освен тези, свързани с доброто на дъщеря ми? От другите се случва да си припомня една - да отида на Луната. Знам, че такова пътуване скоро ще стане възможно, даже от телевизията разбрах, че супермилиардери вече предплащат места за космически пътувания... Блазя им на тия, които ще дочакат билетите до Луната да поевтинеят. Ще стане, сигурна съм. Въображаемото момиче, с което си другарувах като дете, обитаваше някаква Огледална планета. Баща ми се уплаши тогава, че дъщеря му е луднала, но току-виж, открият и такава планета. И дотам ще има космически "рейсове", на които някои ще се качват с билет в джоба. Камъчето от Кръстова гора не съм изгубила. Продължава да е често в ръката ми, докато раз- мишлявам. Сигурно щеше да е по-лесно всичко, ако бях религиозна по традиционния начин. Не съм. Мечтая си, когато няма да ме има на тази земя, от друг свят ли, от Огледална планета ли да мога да надничам надолу и да видя, че детето ми е добре... Честно казано - знам, че за хората такива гледки са недостъпни. От друга страна пък: кой знае?
www.24chasa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как Павел Попандов отказва роля в "Капитан Петко воевода" (Статия)

Звездата на родното кино и любимец на публиката Павел Поппандов празнува 70-и юбилей на 18 септември. Името му блести в родни филмови класики като „Оркестър без име” и „Равновесие” на Людмил Кирков, „Щурец в ухото” на Георги Стоянов, „Мъжки времена” на Едуард Захариев, „13-ата годеница на принца” на Иванка Гръбчева,  „Васко да Гама от село Рупча” на Димитър Петров и много други. В театъра пък е най-разпознаваем с култовата роля на Трендафил Акациев.
Рождения си ден Поппандов, който страни от светската суета, ще посрещне с най-близките си хора и с малцината му останали истински приятели. „Това, което искам да пожелая на всички, е едно единствено – здраве”, казава Павката пред „Ретро”.

- Как се чувства Павката Поппандов на 70, стряска ли ви това число?

- Слава Богу, още съм с акъла си. Не съм си пуснал на плешивата глава опашле отзад, не съм си сложил обеци и не съм се татуирал. Какъв срам! Но какво да се прави, явно съм старомоден и мисленето ми е от едно време. Иначе се чувствам добре, все още съм в кондиция. Показателно е, че помня текстове от филми, от пиеси отпреди много много години.

- Кого ще поканите на юбилея си?

- Обикновено на подобни тържества се появяват дежурните ласкатели, които не са от моята кръвна група и не ми се ще да се срещам с такива хора. Ще празнувам в много тесен кръг. Ще издам един от подаръците и той ще е най-скъпият за мен – това е спектакълът „Трендафил Акациев”, който Недялко Йорданов пише специално за моята годишнина. Премиерата ще бъде на 29 октомври в бившето кино „Левски”.

- Преди седмица за кой ли път по телевизията бе излъчен култовият „Оркестър без име”, в който играете. Людмил Кирков ли е най-важният режисьор в кариерата ви?

- Людмил Кирков е вторият след Боян Дановски - професор във ВИТИЗ, при когото съм държал изпит по актьорско майсторство. Това беше ролята на Милко във филма „Равновесие”. Дългата ми работа с него в пет-шест филма ми даде възможност да го опозная много добре, да науча много от него. Людмил притежаваше три завидни качества – беше голям професионалист, излъчваше топлота и сърдечност  и имаше много тънко и вярно чувство за хумор. Вероятно заради някоя от тези черти сме си допаднали, за да бъде по-дълъг нашият общ път. Смятам, че той не получи дължимото от киносредите и от държавата. Отиде си много млад в годините на тотален хаос – 1995-а. Но аз изпълних част от моралния си дълг към него, участвах активно в поставянето на паметна плоча пред дома му. Всички актьори, които са останали живи и са работили с него през годините, говорят с благоговение за този човек.

- В „Равновесие” с Пламена Гетова е една от най-силните ви роли, но публиката ви свързва най-вече с „Оркестър без име”...

- Ролята ми там е съвсем различна. А зрителите имат право на своя избор и оценка. Но и публиката е различна, част от нея харесва единия филм повече, други – по-малко.  Колкото до успеха на „Оркестър без име”, там има още една феноменална личност – сценаристът Станислав Стратиев. Когато две части си паснат, неминуемо резултатът е налице. И двамата с Людмил бяха със силно критично чувство, с богат житейски опит и с огромна обща култура – с много дълбоки познания в областта на литературата и музиката. Така че този тандем и в трите си филма „Кратко слънце”, „Оркестър без име” и „Равновесие” е доказал едно и също – перфектен професионализъм.

- Кой всъщност ви откри за киното?

- Георги Стоянов – човек със същите качества като Людмил Кирков. Той ми даде така да се каже началната скорост. С ролите в „Щурец в ухото”, в „Пантелей”, „Онова нещо”, „Константин Философ”. И това за мен е било дар Божи – да ме срещне с такива хора.

- А в театъра при кого държахте изпит?

- Театралният ми изпит беше 1992 г. при Недялко Йорданов. Той ми гласува доверие, рискува с мен – защото след Тодор Колев трябваше да вляза в ролята на Трендафил Акациев. Мисля, че успях да се справя и не съм го разочаровал. На Недялко дължа това, че ми отключи необятната врата, зад която е скрита поезията. Започнах да чувствам, да обичам мерената реч. Не че не съм изпитвал удоволствие и не съм настръхвал, когато съм чел стиховете на Вазов, Ботев, Вапцаров, Смирненски, Дебелянов... Но говоря за съвременната поезия и тая виртуозност в намиране на съответната рима... Случи се така, че и в НЛО имахме песни по текстове на Недялко. И всички те са с начало и край, във всеки се разказва една конкретна история – комична или по-тъжна. Съдържанието е с абсолютен смисъл.

- Защо съвременното българско кино още не може да отлепи от дъното и да спечели публиката?

- Моят отговор на този въпрос вероятно ще подразни някого. Ако човек обърне внимание ще види, че с цената на маса компромиси мераклията да направи филм си е и сценарист, и продуцент, и режисьор. Да не говорим за един, който в телевизионен сериал имаше цели 7 позиции. И в стремежа си на всяка цена да стартира, без да се е научил образно казано да лети, естествено, че ще се пребие. Другият проблем идва от това, че режисьорът е финансово ограничен и третият, не по-малко важен проблем – е липсата му на биография, на познания за живота. И още нещо – стремежът към елементарна имитация на филми. Затова според мен това наше кино буксува. Но за мен има една категорично изявена бяла лястовица – това е Стефан Командарев. Работил съм с него в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. От позицията на опита ми съм имал възможност да наблюдавам отстрани как работи с актьорите, с целия екип и какви са изискванията му в определена ситуация. За Командарев мога да кажа, че е от истинската българска киношкола. Независимо от това, че дебютира далеч след като зад нея беше спусната завесата.

- Преди години след снимките на „Васко Да Гама от село Рупча” сте попаднал в лапите на Държавна сигурност. Бихте ли разказали историята?

- Това е комичен случай, обаче можеше да има много тежки последствия. Снимахме на кораб „Васко да Гама” – бяхме аз и Иван Ласкин, Гец, режисьорът, операторите, капитана и останалите от екипажа. Слязохме за пръв път в Барселона да снимаме паметника на Колумб. Докато гласят техниката, аз ни в клин ни в ръкав изведнъж изтърсих: „Е, до тука беше. 36 години чаках да попадна в слънчева Испания. Снимайте си тъпите български филми, аз избирам свободата”. На режисьора Митко Петров му увисна ченето от ужас. Аз свих зад близкия ъгъл, взех си едно кафе и след 15-ина минути се връщам и викам: „Абе, размислих. Ще отложа за по-късно”. Те разбраха, че е шега, но за тях беше много горчива. Довършихме снимките и потеглихме с обратния рейс. На пристанище Бургас ме извикаха по уредбата: „Поппандов при капитана”. Едни хора искали да се видят с мен. Дойдоха двама служители на Държавна сигурност. И единият ми казва: „Я сега ти кажи, другарю Поппандов, нещо за слънчева Испания!”. И се почва една разправия. Аз им обяснявам, че многократно съм пътувал за снимки и в други западни държави и ако съм искал да бягам, да съм го направил досега. В крайна сметка стана ясно, че това е било шега. Другият ми каза: „Не си прави повече подобни шеги, защото може да те заведем при други  „шегаджии”. Дадох си сметка, че можеше да има страхотни последствия и да бъда вдигнат на трупчета в буквален и преносен смисъл.

- Навремето сте отказал да играете ролята на Славчо Трънски. Вярно ли е, че се е наложило лично реалният прототип да ви заповяда?

- Преди години сценарият на Славчо Трънски „Нощните бдения на поп Вечерко” попадна в творческия колектив на Георги Стоянов. Четем с него и се превиваме от смях. Там има епизод, в който поп Вечерко е на кон, до него на магаре, дегизиран пак в свещенически дрехи, е самият Славчо Трънски – Боян му е партизанското име. В този момент от близката гора се подават още няколко партизани, облечени в расо – все едно цялата Духовна семинария е отишла и са станали партизани. Много се смяхме и аз не подозирах, че съдбата така ще се извърти, че аз ще играя този Боян. Един ден ме извика режисьорът Митко Петров и ми връчи сценария „Нощните бдения на поп Вечерко”. Стана ми лошо. И започнах по най-деликатния начин да се измъквам – че имам друг ангажимент и пр. Той ми каза: „Не, Павка, разбери, Славчо Трънски иска във филма си само имена”. И там действително са Цеца Манева, Калоянчев, Константин Коцев, Иван Иванов... Аз се покрих. Пак ме викат в киноцентъра - трябвало да се явя на другия ден във военното министерство.  Хванах се за главата. Аз съм прост редник от запаса, за какво ще ме викат. Подозирах, че не е за добро. Отидох и ме качиха в кабинета на генерал-полковник Славчо Трънски. Той ми каза: „Е, чете ли сценария, кво ще кажеш?”. И аз почвам да лъжа. Ами казвам, има елементи в тоя сценарий, които ми напомнят за Васил Левски – когато героят е предрешен като свещеник, партизаните и те, облечени в раса. Това, викам, много силно ме впечатли и ми напомня за поведението на Левски. Славчо Трънски се разтопи от удоволствие и каза: „Налиии!”. Беше ясно, че пътят ми за отстъпление става почти невъзможен. Обясних му, че имам поет друг ангажимент по същото време. Тогава Трънски каза: „Значи така ще направим – ще те вземем запас два месеца, ще те водим на снимки и като свършим тоя филм... Другите да чакат”. Като си представих, че ще ме карат в униформа от н-ското поделение на снимки, след това ме връщат, сипват ми чорбица в канчето... Приех я тая роля и я изиграх. Е, филмът не беше чак толкова лош благодарение на режисьора Митко Петров и моите колеги.

- С кои актьори запазихте приятелство през годините?

- Най-близки по душа са ми били Катя Паскалева, Наум Шопов и Велко Кънев. А Наум, той беше академия – от него можеш всичко да научиш. Диапазонът и на тримата беше страхотен – от крайно ексцентрична, от крайно комична до напълно драматична роля можеха да играят. Бяха жестоки професионалисти и това го доказват филмите, които са оставили. Чувствах ги близки, а с Катя бяхме и астрални близнаци, тя също е родена на 18 септември. Да използвам да поздравя и Руси Чанев – и той е на същата дата. Много трудно съчетание – да бъдеш и добър човек и актьор, беше Парцалев, с когото съм работил и в киното, и в естрадата. Иначе тези, към които съм изпитвал респект, са Иван Кондов, Николай Бинев, Гец.

- Коя роля съжалявате, че не сте изиграл?

- През 1975 г., веднага след „Щурец в ухото”, трябваше да снимаме „Приказка за сто и един” на Никола Русев. Това са притчи, за борбата между доброто и злото. Сред героите обаче имаше трима братя – казваха се Мальо, Кальо и Бальо. Милко Калев Балев. Това го дешифрира един човек и като съзряха зорките очи на цензурата, че тук става въпрос за другаря Балев, този сценарий замина.Междувременно получих покана за сериала „Капитан Петко воевода”, трябваше да играя втората роля – на Малък Петко. Хайтов страшно много настояваше, аз вече бях снимал в „Мъжки времена”. Хонорарът беше баснословен за онова време, не искам да го споменавам. И аз казах: „Не, поел съм ангажимент, ние ще правим „Приказка за сто и един”. И отказах. Но съдбата си знае работата. Ако се бях хванал да играя в „Капитан Петко воевода”,щях да се размина с няколко филма на Людмил Кирков.
Източник:Ретро

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Рено Верле- любимецът на няколко поколения киномани.(Статия)

 Един от най-хитовите френски и европейски актьори на 60-те и 70-те години, любимецът на няколко поколения киномани и обикновени зрители по света и в България, Рено Верле ( Renaud Verley )


Екранен партньор на Натали Делон ( Hathaile Delon ), Джейн Биркин ( Jane Birkin ), Джина Лолобриджида ( Jina Lollobridgida ) и още други красиви и известни актриси, любовник с някои от тях, Рено Верле има запазено място в Седмото изкуство със своя талант, непосредственост и емблематични роли, които са живи като пластика, послания и тънък досег с душата на всеки отворен към света човек.

Той има личното щастие и професионален шанс да работи в златните години на киното с такива гиганти, някои от тях истински ренесансови личности, сложили своя незабравим творчески отпечатък върху естетиката, проблематиката и посланията на това изкуство като Хуан Антонио Бардем ( Juan Antonio Bardem ), Лукино Висконти ( Luchino Visconti ), Мишел Боарон ( Michel Boisrond ), Клод Шаброл ( Claude Chabrol ), Франко Роси ( Franco Rosi ), Ерик Ромер ( Eric Rohmer ), Клаудио Гуерин Хил ( Claudio Guerin Hill ), Ив Боасе ( Yves Boisset ) и много, много други.

Роден на 9 .XI. 1945 г. в град Лил ( Lill ), Франция (France), той е част от великата, магнетична, противоречива, но за никого безразлична зодия на Скорпионите :-)
Семейството явно е артистично, защото по-големият  брат на име Бернар Верле ( Bernard Verley ) също е много известен френски актьор.

Натали Делон

Рено дебютира на 20 годишна възраст в тв. сериала '' David Copperfield '' на реж. Marcel Cravenne в ролята на Jorain, а неговата последна роля към момента е в '' Le Blue de l'ocean '' от 2003 г. в ролята на Абел Делкор ( Abel Delcort ).

Най- любим негов филм  е "Особен урок"  - пленителна история за любовта, за красотата, за
възмъжаването и трудните решения, в която си партнира с изключителната Натали Делон. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Златото на МакКена /Mackenna's Gold,1969 г

Световна премиера: 10.05.1969
Жанр: Уестърн, приключенски, романтичен
САЩ / 1969 / 128 минути
Режисьор: Джей Лий Томпсън

В ролите : Грегъри Пек, Омар Шариф, Тели Савалас, Камила Спарв, Кийнан Уин,
Джули Нюмар, Тед Касиди, Лий Коб, Реймънд Мази, Бърджис Мередит,
Антъни Куейл, Едуард Г. Робинсън, Ели Уалах, Едуардо Кианели, Дик Пийбоди

Рецензия : Бандитът Колорадо отвлича шерифът Маккена. Той вярва, че Маккена е видял карта, която води до богати залежи от злато в планините и го принуждава да му показва пътят. Но те не са единствените, които са след златото. Скоро те срещат група "почетни" граждани и конницата им пресича пътя, но това не е проблем преди те да влезнат в индианската територия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Откъс от българския игрален филм "Матриархат", 1977 г

Великия Георги Георгиев – Гец (1926 – 1996)! Откъс от българския игрален филм "Матриархат".

1977 г., на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Георги Мишев. Оператор е Георги Русинов. Създаден е по повестта „Матриархат“ на Георги Мишев. Музиката във филма е композирана от Борис Крадимчев.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ