Кои бяха заведенията на мутрите и къде се случва една от първите показни престрелки през 90-те

 

Кои са заведенията на мутрите? Какво се знае за празници на ръба между живота и смъртта и уроците на миналото. Те се появяват с началото на демократичните промени у нас. Там подземният свят излиза на повърхността, облича скъпи костюми, завладява нощния живот и смутното ежедневие.

„Като хора с повече свободно време и вкус към живота, естествено, те имаха много силна емоционална връзка с тези заведения. Там преминаваше голяма част от живота им, а на някои животът им приключваше пред тях“, казва разследващият журналист Слави Ангелов в рубриката „Задочна България“ по bTV

Ангелов е криминален журналист с 30 години опит в този ресор. Той започва професионалния си път именно в годините на клутовите заведения с печална слава.

В руините на тоталитарния строй у нас, когато България вече не се нарича Народна република, героите на столицата се променят. На преден план излизат млади, добре тренирани мъже, без висше образование, които след няколко години и добре изпълнени мокри поръчки ще се нарекат мутри.

Те създават представата за успешния, пробивен човек на новото време. Своите първи познанства и срещи правят на масите на софийските заведения.

Едно от тях е сладкарница „Магура“ на бул. „Витоша“, тя е и едно от най-известните чейндж бюра в началото на прехода.

„Това са места, на които ходят тогава чейнчаджии, тъй като тогава да имаш валута е забранено, валутно престъпление. Това представлява престъпния свят в онези години.

Тогава няма някакви по-сложни престъпления. Тогава имаме просто едни измамници.

Ментори, хора като Иво Карамански, като Митко Бретона ги водеха в Чехия, Унгария, учеха ги там да крадат коли, да правят – наричаха се врътки, шанжета. Може би в този период те започват да създават и първите си заведения“, обяснява Слави Ангелов.

В рамките на две-три години, тези обикновени измамници се издигат в престъпните среди у нас. Натрупаните капитал и самочувствие изискват от тях не просто да обикалят по култови заведения, но и да построят свои.

„Те като всички бандити по света гледат филми, гледали са „Кръстникът“ и това, което им харесва, опитват да го заимстват по някакъв начин. Те искаха да се забавляват, в един момент се оказаха хора, които имат твърде много свободни пари.

Едно от нещата е престижът, много е важно да имаш заведение. Всички тези заведения, за да бъдат оборотни, трябваше да изглеждат добре, за да привличат хора, които да влизат там. През заведения можеха да перат пари от различни престъпни дейности като рекет, по-късно наркотици, проституция и т.н.“, разказва разследващият журналист.

Нападението срещу бар „Бедни-богати“ в края на 1993 г. слага началото на цяла серия от престъпления, свързани с една гангстерска война в София. От места за забавления и нелегални сделки заведенията на мутрите лека-полека се превръщат в терени за разчистване на сметки. Ако тръгнеш на разходка из центъра на София, се натъкваш на малка карта на гангстерските войни от 90-те.

Една от първите показни престрелки в центъра на столицата се случва на 12 януари 1994 година, преди точно 30 години. Мястото – казино „Севастопол“ на ул. „Раковски“, владение на Иво Карамански, наричан кръстник на българската мафия, свързван с валутни измами и трафик на крадени автомобили.

„Карамански беше открил това казино малко по-рано, беше поканена Лепа Брена да пее на откриването му. Пред казиното „Севастопол“ беше прострелян Младен Михалев-Маджо в ръката.

Години по-късно се разбра, че човекът стрелял по него беше един бандит с прякор Муто, който беше открит прострелян в главата в една тоалетна на Витоша. Така че можем да кажем, че първите проливания на кръв в престъпния свят бяха свързани, пряко или косвено, с първите заведения на мутрите и на измамниците от подземния свят“, коментира разследващият журналист.

Заведенията на мутрите посрещат и техните най-лични празници. Пример за това е ресторант „Мираж“, собственост на застрахователната компания „ВИС-2“, всъщност групировка за рекет. Управляват я братята Васил и Георги Илиеви.

По-малкият брат Георги вдига сватбата си именно в „Мираж“, на която присъстват някои от най-обсъжданите фигури на престъпния свят и родния шоубизнес. На път за този ресторант е застрелян Васил Илиев.

„Тези заведения в онези години бяха просто техните офиси. Там се решаваше от това: „Кой да бъде изгърбен днес?“ и стигнем до това: „На кого ще се дава подкуп, каква престъпна стратегия ще има и т.н.“, разказва още Слави Ангелов.

Кървавият залез на мутренските заведения започва едва с началото на новото хилядолетие. Въпреки това някои от тях съществуват до ден днешен. Пример е ресторант „Славия“, в който преди 20 години беше разстрелян Милчо Бонев, по-известен като Бай Миле, и още петима души.

„Там влизат бандити, преоблечени като полицаи, карат всички да легнат по земята и ги изпозастрелват от упор. Огромна част от тези убийства станаха 2003 г., 2004 г., 2005 г., когато имаше масово разчистване на сметки в България, което беше свързано в голяма степен с подмяната на поколенията в престъпния свят“, коментира Ангелов.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя си отиде на рождения си ден

Катя Филипова си отива от този свят точно на рождения си ден – 13 май 2012 година, когато навършва 63 години. В продължение на два дни певицата има сериозни проблеми с дишането, а роднините й викат линейка. Още преди пристигането на екипа на „Бърза помощ“ тя издъхва. Когато след около 30 минути идват лекарите от „Пирогов“, те единствено констатират смъртта. Причината е белодробна емболия. До нея до последно е съпругът й Крум Калъчев, който неотлъчно се грижи за нея. „Разбит съм. Не мога нищо да коментирам“, казва той през сълзи.

Катя Филипова е родена на 13 май 1949 година във Варна, в семейство с дълбоки музикални и аристократични корени. Прадядо й Владимир Телесницки е руски дворянин, дошъл в България като офицер в Руско-турската освободителна война. В Казанлък се влюбва в прабаба Мария и остава тук. Родът на баща й в Русия има история от над четири века и се води сред най-старите дворянски кланове, като сред предците има и губернатори. Освен руска жилка, Катя носи и словенска – баба й по майчина линия е родена в Любляна. Баща й Александър завършва царската военна академия, участва във Втората световна война и е отличен като Герой на Съветския съюз за участието си във военните действия в Унгария. Майка й Дора Филипова е родена в Букурещ, завършва Кралската музикална академия там и е известна пианистка. Двамата работят в Музикалния театър в София и покрай тях Катя още от дете познава големите имена на българската сцена.

Едва на 14 години тя вече участва в два детски филма – „Капитанът“ на режисьора Димитър Петров и „Началото на една ваканция“ на Зако Хеския. Въпреки ранния досег с киното, съдбата й е свързана преди всичко с музиката и със златните години на българската естрада. Завършва икономика и социология във Висшия икономически институт в София, днешния УНСС, но още като студентка дебютира като певица. На 23 години се опитва да вземе тапия, за да пее по заведенията, но я скъсват. Талантът ? обаче е забелязан от композитора Панайот Славчев, който я включва в оркестър „Метроном“. В началото почти никой не я забелязва, но звездата й изгрява по време на концерт в Карнобат.

На този концерт присъства и самата Лили Иванова, която я харесва и я кани за вокалистка. През 1973 година Катя Филипова става солистка и на Естрадния оркестър на радио „София“ с диригент Вили Казасян, а малко по-късно печели конкурс за солист на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, с което започва и самостоятелната й кариера. Пее и в трио „Обектив“ заедно с Маргарита Хранова и Лидия Джонева, като трите често са подгряваща група на Лили Иванова.

Две години по-късно Катя Филипова вече е любимка и на публиката в Германия. В Берлин се сприятелява с естрадните звезди Франк Шьобел и Регина Тос. Започва активното й участие във фестивали, откъдето идват и големите международни отличия – „Златният мост“ в Берлин през 1975 година, първа награда на фестивала в Сопот през 1976-а, „Златна лира“ в Кастълбар, Ирландия, втора награда на шлагер фестивала в Дрезден през 1977 година. У нас е носител на първа и две втори награди от фестивала „Песни за морето и неговите трудови хора“ в Бургас и блести и на „Златния Орфей“. Всички тези статуетки до последно стоят в дома й. С песента „Звезда без име“ по музика на Атанас Косев печели специална награда за изпълнение в Кастълбар.

Катя Филипова пее на повече от 10 езика, владее шест – френски, английски, полски, немски, гръцки и испански, и изнася концерти в над 40 държави. Участва в галавечери с легендарните Карел Гот и Вики Леандрос, както и в събития с групата Boney M.. С песни на Тончо Русев озвучава филмите на режисьора Павел Павлов „Язовецът“ и „Есенно слънце“, в който застава пред камерата със Стефан Данаилов и Невена Коканова.

Личният й живот е неразривно свързан със съпруга й Крум Калъчев. Двамата се запознават, когато той е барабанист в оркестър „София“, а любовта им пламва през 1981 година на турне в Русия, когато Катя е зад кулисите и слуша как той пее. Още тогава знае, че това ще е нейният съпруг. Две години по-късно сключват граждански брак, а през 1993 година се венчават и в църква. В продължение на 31 години са неразделни и в живота, и на сцената. В първите години от брака си заминават на гурбет в Скандинавия с Динамит брас бенд и в продължение на осем години пътуват по море с ферибот между Финландия, Швейцария и Русия.

Сред най-известните песни на Катя Филипова са „Пътища“, „Птици“, „Есен“, „Добри познати“, „Добър вечер“, „Бялата птица“, „Сбогом, мое море“ и „Добър вечер, Едит Пиаф“. Най-емблематичната обаче остава „Незабрава“ от 1979 година по музика на Тончо Русев и текст на Калин Донков – песен, с която певицата завинаги се вписа в историята на българската естрада. В нея звучат думите: „Сърцето всяка участ заслужава, но не забрава, ах, но не забрава“, превърнали се в символ на нейния глас и съдба.

През 2007 година Катя Филипова е удостоена със „Златна лира“ от Съюза на музикалните и танцови дейци – признание за цялостния й принос към българската култура. Животът й преминава през много лични и професионални перипетии, но името й остава сред най-ярките в историята на родната естрада. Поклонението пред нея се състои на 16 май, сряда, от 12 часа в църквата „Свети Параскева“ в София.

Датата 13 май остава завинаги белязана – това е денят на нейното раждане и денят, в който тя си отиде. България ще помни Катя Филипова като един от най-големите гласове на своето време – глас, който „сърцето всяка участ заслужава, но не забрава“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Днес е примадона и жива легенда но в училище е била известна като "дивачката"

Днес тя е наричана „примадона“-та и „живата легенда“ на руската сцена, но навремето в училище е носела неособено ласкавия прякор „дивачката“.

Тя е Алла Пугачова – руска певица, композитор, продуцент и един от най-успешните и популярни изпълнители в историята на съветската и руската поп музика.

Алла Пугачева е родена на 15 април 1949 г. в Москва в семейството на инженер и счетоводител. На петгодишна възраст бъдещият артист влиза в музикално училище, а музикалната й кариера започва от 1965 г.

Оттогава името на изпълнителката не изчезва от заглавията на новините. Пугачова е носителла на много престижни музикални и държавни награди, а репертоарът й включва повече от 500 песни.

През 2022 г., следвайки съпруга си Максим Галкин, който е обявен за чуждестранен агент, тя напусна Русия и замина за Израел. През 2024 г., малко преди 75-ия си рожден ден, Пугачова издаде стрийминг албум след дълга пауза и многократни сбогувания със сцената.

„Дивачката“

Както си спомня самата Алла Пугачова, през ученическите си години мнозина я наричали „дивачката“.

Според певицата обаче този прякор й е лепнат съвсем не заради бунтарския й характер, а точно обратното. Пугачова твърди, че е била интроверт и комуникацията с другите хора е била трудна за нея. Ето защо тя станала „дивачката“.

Но бившите съученици на Алла Борисовна твърдят обратното – че тя е била лидер на класа и без страх е влизала в училищните дрязги. Освен това Пугачова можела както да удари този, който я обиждал, така и да защити слабите.

Големият пробив на „Златния орфей“

1975 г. е повратна точка в кариерата на Алла Борисовна – тя получава Голямата награда на фестивала „Златният Орфей“ за изпълнението на песента „Арлекино“, чийто автор е Емил Димитров.

За първи път „Златният Орфей“ се печели от рускиня. Двамата с Емил Димитров си стават близки приятели.

Дори Инстаграм акаунтът й се казва alla_orfey в чест на конкурса, който я прави звезда.

Публиката в Слънчев бряг е възхитена, а оттогава името на Пугачева се чува в целия Съюз. Скоро последва първият албум на певицата, озаглавен „Огледало на душата“.

През 80-те години Пугачева се запознава с композитора Иля Резник и композитора Реймънд Паулс, с които впоследствие си сътрудничи дълги години. Те създават непреходните хитове „Милион черверни рози”, „Маестро”, „Старинни часове”, „Завръщане”, „Без мен”, които и до днес са познати на слушателите.

На прощалния си концерт в София през 2004 г. легендата на руската естрада не забравя да благодари на Емил Димитров за своя звезден старт, като пада на колене пред него.

„Винаги ще обичам България, тя е страната, която ме направи богиня.”, казва Алла.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сладък спомен за сладкарницата от нашето детство

Помните ли сладкарниците на нашето детство? 

Онази гъста, леко кисела боза от 6 стотинки в дебела стъклена чаша, която беше толкова засищаща, че ни стигаше за цял следобед. И най-големият избор тогава: „Голяма боза с триъгълна баничка или малка боза с тулумбичка?“... 

Пред очите ни все още са онези, сиропирани пасти „Ропотамо“, пасти „Балкан“ и вълшебните фунийки с крем, от които първо изяждахме крема, а после хрупкавата кора. 

А чакането пред металните колички? Лелката с бяла престилка и шапка ни сипваше сладолед с голямата лъжица в хрупкава вафлена чашка, а той винаги капеше по пръстите ни, преди да успеем да го оближем... 

Купувахме негърче, еклер или суха паста „Балкан“ и усещахме вкуса на истинско масло, истинско мляко и захар – без никакви изкуствени подобрители, просто направени с майсторство. 

Събирахме стотинките, паднали между цепките на джобовете ни, само за една захарна ябълка или едно петле на клечка от панаира... 

Ако пазите този сладък вкус в спомените си, вие знаете – тогава щастието струваше стотинки, но имаше вкус, който нито един модерен ресторант днес не може да повтори. 

Защото в онези сладкарници се продаваше не просто захар, а чиста, детска радост. Това е нашето минало, незабравимо! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ