януари 17, 2026
Не съм от най-добрите фактологични източници, защото „демокрацията“ ме свари на 20 години, а и детските ми години преминаха в Куба, но съм била веднъж с баба и дядо през 70-те на сватба в Сандански, което си беше цял панаир. Леля Ванга също беше поканена и дори поведе хорото с байрака – мисля, че беше Кръстница на някого от младоженците. Беше си типично полу-селска, полу-градска и напълно македонска сватба. А, както е известно, една македонска сватба си е равна на 3 руски възстания и една френска революция… във всеки случай пияните и закланите са повече. Помня, че бяха наредени дълги маси насред улицата, която беше затворена – както сега мутрите затварят улици за техните си мероприятия.
Масите бяха застлани с мушами, върху тях бяха наредени порцеланови чинии с тъмно син кант, прибори и чаши. Отстрани димеше огромен казан с чорба, а на една пейка бяха натрупани даровете за сватбарите. Тогава на всички гости се раздаваха подаръци и то директно от булката – тя обикаляше насядалите и ги даруваше наред, като се почваше от Кумовете и свекърите, и се минаваше нататък по гостите. Спомням си, че на децата ни подаряваха на момичетата малки престилки, а на момчетата – пижамки. На възрастните се забождаше на ревера кърпича и се премяташе през рамото им – на жените престилка или пешкир – от тия, селските на вафли, а на мъжете им даваха потници или ризи. Представяте ли си количествата текстил, които отиваха по една българска сватба?! Защото те не бяха като сегашните с по 40-50 гости, не, тогава се канеха всички от двата рода, всички приятели на двата рода, всичките им комши…. иначе, ако пропуснеш някого, върло се обиждаха. Инсулт си беше и да не отидеш, ако си поканен.
Но, да се придържам към хронологията. Първо се накичваше една кола – обикновено Волга или Чайка, че беше голяма. На капака й се слагаха панделки, цветя и задължително кукла с бяла рокля. Кумовете с младоженеца отиваха с това нЯщо да се вземат булката. Там ги канеха да хапнат по малко баница и да пият ракия. След това най-близките роднини от двете страни се замъкваха до Съвета – Общината по днешному. Вътре имаше специална ритуална зала – таванът беше с дърворезба, имаше и дървени тронове – за кръщенетата после, защото тогава не се правеха в Църквите, ами пак в Съвета. В залата нахлуваха първо родата и гостите, и чак тогава пускаха Менделсон, и заедно влизаха младоженците. Нямаше такива лиготии като бащата да води булката до младоженеца – и двамата се замъкваха заедно. Пред едно бюро спираха. Зад него беше застанала соц лелка с официален костюм, която с патетичен глас и служебен фалцет обявяваше, че вече са „здраво социалистическо семейство“ и завършваше с „венчайте се“.
После им подаваше чаши, пълни с пенливо вино „Искра“, които младоженцити изпиваха на брудершафт, свекървата подаваше питка с мед да си отчупят, а кумовете даваха пръстените. След поставянето на пръстените двамата нещастници трябваше да се разпишат в една дебела книга и това предизвикваше много комични ситуации, защото булката трябваше да отмята тонове було, да пише с ръкавици и подобни…. След това всички пляскаха, викаше се „горчиво“, младоженците се целуваха и задължително, ако килата на булката позволяваха, младоженецът трябваше да я изнесе на ръце. След това цялата тумба се строяваше пред Съвета за задължителната снимка от 200 души. Жените от родата на булката хвърляха малки вързопчета от същата материя като воала на булката, в които имаше загърнати бонбонки, парички и захарни фигурки. Децата и циганчетата запячи се втурваха да събират.
Следваше задължителното замъкване на цялата процесия до някой паметник /обикновено на Съветската армия/, пред който булката трябваше да си остави букета. Тука се седеше поне час, защото следваше задължителната фотосесия на булката – седнала на тревата, махнала си шапката /в края на 70-те и началото на 80-те беше много модерно булките да имат капели/, погледнала мазно мъжа си, а той – навел се над нея и подава един карамфил. Карамфилът си беше цветето на соца. Аз поне не си спомнях букети от други цветя – везде само карамфили, а в ресторантите бучваха по средата на масата задължително един! Следваше ресторантът – гостите вече са се настанили /тогава нямаше протокол и всеки сядаше кой, където реши, като най-често семействата си се тупваха един до друг, да са си заедно. Имаше само една маса за младоженци, Кумовете и родителите им/, тогава влизаха новобрачните. Ресторантите осигуряваха „Конферансие“ – така им викаха и те изпълняваха ролята на организатор, Ди Джей, аниматор, всичко. Конферансието се разкряскваше на микрофона „а, сега да посрещнем с бурни аплаузи младото семейство“ и се втурваше срещу двойката. След него се повличаха тъща и свекърва. Като настаняха младоженците на масата им, конферансието държеше реч и следваше тост за бъдещето на младите. Викаше се пак горчиво и така. Следваше разнасянето на ястията.
Младоженското соц меню не се различаваше особено от всяко едно друго банкетно, празнично такова. 70% си оставяше Нейно Величество Мешаната Скара – пържола, шишче, кебапче, кърначе… със салата от зеле и моркови и ганритура пържени картофи с настъргано сирене. В селските свадби задължително присъстваше чорбата – обикновено Курбан чорба – слагаше се агнешко/овнешко, зеленчуци и ориз. Не си спомням сватбена чорба с картофи или фиде, но винаги ми изниква оризът. Към края на 80-те вече почнаха да се усещат и да разнообразяват сватбеното меню, като вкараха „Катино мезе“, „Мозък пане“, „Желиран език“, „Телешки медальони“. Не си спомням също и меню с пиле… Често имаше и „Руски салати“, „Рулца по чешки“, „Снежанки“. Нямам спомени и за тематични сватби, както сега е модерно. Общо взето, всичко се развиваше по един сценарий и с една и съща храна. Задължителна част от пазаренето на ресторант за сватба беше и да се уговори с управителя пиенето да е „вкарано“. Обикновено хората си имаха лозя или пък приятели с такива и на масите се слагаха бутилки с домашна ракия, и вино. Само безалкохолното беше от ресторанта. Питките и баниците също се носеха отвън – жените на двете фамилии се надпреварваха коя от коя по-хубава и майсторска да донесе.
След основното и преди десерта следваше даряването. Дори и в тежки ресторанти съм виждала булката да обикаля и да мета през рамо на гостите си пешкири, престилки, потници, кърпи…. Задължително гостите трябваше да върнат жеста и да дарят нещо, като освен подарък, се даваше и пари. Парите се закачваха с карфици за роклята на булката или пък се нанизваха на дълъг канап, който се овесваше като гердан около шията на младоженката. Всички викаха, че тоя обичай бил простотия, но не познавах младоженци да се отказват от него. Знам за случаи, когато са събирали по 20-30 000 лв така – огромна сума за онова време, когато един 3 стаен апартамент струваше 24 000. При по-малките сватби нормално се събираха около 5-7 000 лева, които отиваха или за вноска за кола/апартамент или за сватбено пътешествие в чужбина. Подаръците варираха от сервизи за хранене до леки коли и апартаменти /от родителите/, и перални, телевизори, печки, холни гарнитури /от кумовете/. Познавах хора, които чакаха на денонощни опашки само и само да купят телевизор или хладилник, или пък холна гарнитура, за когато „се зажени детето да има“. Въпросните артикули се складирваха, както са си опаковани, по тавани, мазета или на село и се изваждаха чак на сватбата. За по-младите само да поясня, че тогава по магазините нямаше нищо и такива стоки като бяла техника, обзавеждане, електроника, се пускаше периодично и в малки количества. Ставаха огромни опашки, правеха се списъци /както сега при записване на първолаци/ и народът едва ли не се избиваше, за да се сдобие с цветен телевизор „Рубин“, хладилник „Мраз“ или печка „Раховец“….
След подаръците се сервираше десерта – торта и се почваха танците и оливките. Това беше моментът, когато семейните с малки деца си отиваха, защото ставаше вече към 5 следобед. Сватбите винаги се правеха в неделя и по обяд, защото съботите бяха работен ден.
За мене най-готината сватба от ония времена си остава тази на моя приятелка във Варна. Тя беше от майка българка и баща кенийец, а младоженецът беше нигерийски принц – ама от истинските, не от скамовете, дето ви спамят по нета. Следваха и двамата медицина във Варна и се запознали в института. За сватбата бащата на момчето – Негово Величество беше ангажирал най-тежкия ресторант тогава – „Орбита“ до Червения площад /първото „Хепи“. Сега не знам дали още го има/. Ресторантът беше на два етажа – като атриум. Ние, приятелите на момичето, се бяхме събрали вече, когато пристигнаха младоженците и роднините на мъжа й, тъй като бяха ходили до Букурещ – само там имаше нигерийско посолство. Беше си направо сцена от филма на Еди Мърфи „Пристигане в Америка“.
Изведнъж нахлуха в залата африканци с автентични костюми и тъпани, задумкаха, танцьорки се появиха, а зад тях величествено с целия си африкански блясък от традиционното племенно облекло влезнаха бащата и майката на момчето. Аз ахнах – приказка! Моята приятелка, която като мулатка, естествено си беше много красива, изглеждаше толкова ефирна и нереална в огромната си бяла рокля…. За нула време африканската делегация завихриха луд купон. После всички гости бяхме поканени в хотел „Черно море“, където ни бяха предплатили стаи. Ние, обаче отидохме с колите до селото на момичето, което беше около Варна и извихме на мегдана едно дълго хоро на развиделяване – цялото село се събуди и включи…. Така беше през далечната 1987 година….
Мариела Нордел
Едно време имаше така наречен младоженски заем до 10 000 лв
