Какво се случи с най-големите ни консервни комбинати от времето на соца ?

Преди 1990 год. консервната промишленост в България е сред водещите в Европа. Осеяните из страната консервни комбинати, заводи и фабрики бълват големи количества продукция. Износът е гарантиран. Зад нас е огромният съветски пазар, за който страната ни изнася значителна част от продукцията на преработвателните предприятия. Плодови и зеленчукови консерви произвеждат над 40 предприятия в България, които дават препитание на десетки хиляди работници. Дворовете на консервните комбинати са били  пълни със суровина, а работници почти винаги не са стигали. Чрез задължителните бригади, хиляди ученици и студенти са давали своя принос в събирането и преработването на земеделската реколта, която няма край. А консервите, които са се продавали по нашенските магазините, са били толкова нищожна част от общото количество за износ, че се е случвало да се продават направо с етикети на руски.

С края на СИВ обаче идва и залеза на огромна част от предприятията в сектора. До средата на 90-те много от тях фалират. Спират работа „Дунавия“–Русе, силистренският „Нектар“, свищовският консервен завод „Република“, старозагорският комбинат „Петко Енев„, консервните предприятия в Разград, Видин, Бойчиновци, „Варна плод“, „Кюстендилски плод“, комбинат „Ягода“ – Ямбол и др. Причините са много – лошо стопанско управ­ление, некоректни руски партньори, неконкурентна продукция на фона на междувременно навлезлите на руския пазар световни гиганти от бранша, загуба на завоювани пазари, непредвидим курс на долара.

Новите пазарни стопански реалности в сектора, не пожалват и двата най-големи консервни комбината у нас, пазарджишкият „Марица” и „Витамина” в гр. Стамболийски, от които днес е останал само спомена за славната ни социалистическа консервна промишленост.

Държавен консервен комбинат „Марица” – най-голямото консервно предприятие на Балканите

След като на 9 юли 1976 г. лично Тодор Живков открива новият консервен комбинат в Пазарджик, той става най-големия преработвателен комбинат на Балканите. Консервният мастодонт е и един от най-модерните в света по това време. Построен е по съвместен българо-италиански проект и работи със съвременни италиански технологии. Гигантът, създаден на огромна площ близо до жп гарата в Пазарджик, всеки ден е поглъщал тонове суровини за преработка, и то не само от плодородния район на Тракия, но и от цяла България.  

Произвеждали са се огромни  количества продукция. В най-силните години на комбината, той е поглъщал 5000 тона захар годишно, необходими за производството. Само за Англия в този период всяка година са изнасяни 5 млн. бройки с различни видове конфитюр, още 5 млн. от легендарните малки червени консерви с лютеница са отивали за Западна Германия. Горе-долу същите бройки са заминавали за Съветския съюз под формата на еднолитрови консерви със сладко и конфитюр, което руснаците обожавали. В тези години всеки стопанин на зеленчуков терен или на овощни площи е бил предварително обезпечен, че продукцията му ще бъде изкупена от предприятието. По този начин заводът е изхранвал хиляди земеделски производители от региона. Тонове с домати в ремаркета пристигали само от студентските и ученическите бригади. Отделно комбинатът разполагал с хиляди декари площи с овошки, ягодови и малинови насаждения, които отивали за сладка, конфитюри, сокове и нектари. В цеховете му ежедневно са се трудели над 3500 човека, а по време на сезона заетоста се е увеличавала десетократно.

Днес и стари, и по-млади зеленчукопроизводители и стопани на плодове в Пазарджишко все по-усилно въздишат по отишлия в историята най-голям консервен комбинат на Балканите. Поради лош мениджмънт, държавният  гигант започва да губи пазарите си още в началото на 90-те., а след приватизацията му започва бавно, но сигурно да затъва. До края на десетилетието натрупва огромни дългове и нереализирана продукция. В началото на 1999 г. работниците му остават без заплати. Спрян е тока на предприятието. Така в началото на новия век се стига до окончателният фалит на гигантът в консервната ни промишленост.Днес популярния в миналото консервен комбинат „Марица“ е само спомен за тези, които го помнят. По-голямата част от сградния му фонд не се използва и се руши. Много от огромните халета зеят празни и затворени. В част от тях са се настанили няколко частни фирми от консервния бранш работещи основно за износ. Хладилните цехове на комбината се използват от фирма „Марица екофроуз“. „Марис“ ООД е друг производител там, който консервира плодове и зеленчуци изцяло за износ. С подобен предмет на дейност е и смесеното българско-немско дружество „Реал консервен България“ ООД, което работи както за вътрешния пазар, така и за износ. Други халета пък са приютили фирма за стъклен амбалаж и куриерски услуги.

Подобна е съдбата и на другият ни голям консервен мастодонт „Витамина” в гр. Стамболийски (до 1979 г. гр. Нови Кричим).

„Витамина”- гр. Стамболийски – символът на някогашната ни консервна индустрия

Плодородната земя, изобилието на суровини и евтината работна ръка в широкото кричимско поле, са били основната предпоставка за превръщането на селището във важен център на консервната промишленост още преди Девети септември. След национализацията  от 1947 г., тринадесетте консервени предприятия на територията на селището се обединяват в ДКК “Витамина”.Разположението на преработвателното предприятие е много благоприятно по отношение на транспорт, суровини и амбалаж. Изградено е в източната част на Гара Кричим, северно и южно от ж. п. линията София – Пловдив, с което се улеснява транспортирането на суровините и готовата продукция. Стерилният, замразителният и тенекиено – амбалажния цех са били свързани с ж. п. коловози, а снабдяването със стъклен амбалаж (бутилки и буркани) е идвало предимно от заводите в Пловдив и Плевен. Всеки ден 12 автобуса са превозвали работници от околните села, студенти са идвали на бригади в Стамболийски и са нощували в общежитията на консервния комбинат. Работниците на щат са били 3000 души. Към завода е бил изграден и спортен комплекс, дори се е замисляло да се построи и закрит плувен басейн. Комбинатът е имал и няколко клона.Консервното предприятие „Витамина” е произвеждало огромна по тонаж продукция, а по стойност е заемало челно място в бранша. Експортната листа е била изключително богата. Забележителната история на “Витамина” разказва, че най-силното ? производство е било през 1985-1987 година. Производството на консерви тогава е стигало до 96 000 тона годишно. В комбината са се произвеждали над 80 вида различни консерви от плодове и зеленчуци в над 150 опаковки и грамажи. Асортиментът е включвал още 106 вида сокове, конфитюри, нектари, салати, туршии, замразени и стерилизирани продукти.Много от произведената продукция директно е отпътувала на Запад.

През онези години от двете страни на пътя между Стамболийски и Пловдив, е имало ябълкови градини, а навътре полетата са били пълни с пипер и домати. Така благодарение на тези ябълкови масиви, през 70-те там започва да се произвежда великолепен ябълков сок, който до шушка е заминавал за Испания, като испанците сами са си изпращали амбалажа. Според тогавашните слухове, Елисавета Багряна била любителка точно на този сок и от време на време се е отделяло по някое кашонче за именитата поетеса, доживяла преклонна възраст.Най-популярната марка на „Витамина” е позабравената вече лютеницата с „момиченцето“. Момиченцето с нацапана от лютеница устичка. Заради неповторимия си вкус, освен у нас, тя е изключително търсена и в бившия Съветски съюз, където основно се е експортирала. Освен за необятния пазар на СССР, продукцията на “Витамина” се изнасяла още за Англия, Франция, Германия, Норвегия, Дания, Испания, Монголия, Япония, Чили,Куба, САЩ, Алжир, Мароко, Гана, ОАР, Австралия.

След разпадането на социалистическия лагер и последвалата калпава държавна политика, започва и загубата на пазари, което се отразява изключително тежко на някогашния символ на родната ни консервна промишленост. Ширналото се на хиляди декари земя предприятие, през 1995 год. е приватизирано, а собствеността му е разпродадена на парче. Злите езици говорят, че приватизаторите на славния в миналото комбинат, платили за него толкова, колкото струвала една машина за опаковка на конфитюр. В края на 90-те години производството се свива над 10 пъти, а работниците се стопили на 650 души. Стига се дотам, че през 2001 г. 30 тона готови консерви остават на склад, защото нямали пазар. Малко след това  „Витамина” фалира. Днес в опустелия двор на комбината в Стамболийски, чиято тишина е прекъсвана само от звука на преминаващия влак се произвежда електричество от слънцето. Фотоволтаичният парк е инсталиран в двора сред руините на някогашни складове и цехове. Мощността на съоръжението е малко над 4 мегавата, а площта – 100 декара. За да му намери място, фирмата собственик “Витамина – ЕС” е съборила два склада.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1975 г. се появява първият българският телефон с електронна памет "Имефон"

Често в работата се случва да извършваме бързо едно след друго няколко кратки действия, каквото напр. е воденето на кратки телефонни разговори. Дори няколко секунди забавяне тежат, когато човек знае колко още много неща има да направи. Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е жадувано удобство, особено ако става дума за вътрешен, служебен телефон, от който се водят голям брой бързи разговори с малък брой хора.

И ето че през 1975 г. ДСО Респром отговаря на потребителските нужди и започва да произвежда т.н. Имефон, или АН-10, както е моделът на апарата (съкратено от ,,автоматичен номеронабирател“). Първите бройки излизат от софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик:

АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.

Ето кратко съобщение за появата на Имефон АН-10 през 1975 г. в списание ,,Електропромишленост и приборостроене“:Имефонът е съчетание между обикновен телефон и електронна памет. Виждаме, че изгледът му е по-различен – той няма традиционната за онези времена ,,шайба“, а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане! – да се набере номерът на търсения абонат. Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.

Виждаме обаче, че под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон. А вече ползвателят сам ще реши дали иска да запамети нововъведения номер, или просто еднократно е разговарял с него и няма нужда.С Имефон може да се набира номер и без микротелефонната гарнитура (т.н. слушалка) да е вдигната – процесът на набиране се следи чрез звук от говорител вътре в Имефона. Просто натискаме нужния имен бутон или с черните клавиши съставяме комбинацията от цифри за търсения номер. А когато чуем сигнала ,,свободно“ и отсреща ни вдигнат, взимаме слушалката и започваме да говорим.Ако търсеният номер се окаже зает, тогава с функционалния бутон R (,,повторение“) той може да се набере повторно, като това е възможно независимо дали абонатът е запазен в електронната памет на Имефона, или не.

Разбрахме, че ако номерът на търсения абонат е въведен предварително в паметта, ползвателят може да го избере само с едно натискане на съответния бутон. Но ако абонатът още не е записан, трябва да го въведем! Как става това?

Натиска се за секунда бутонът С (,,нулиране“), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.

За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, ботевградско производство. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също от Комбината по микроелектроника. Ето по-точно каква е схемата на Имефон АН-10:В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток в случай на проблем с външното електрозахранване от мрежата, и така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч. А ако в този период искаме да наберем абонат, трябва да щракнем СК-ключа и да включим към апарата външна, допълнителна шайба.

Скоростта на избиране на Имефона е 10 импулса/сек, а импулсното отношение: 1,6:1. Захранва се от 220 волта напрежение и консумира 30 вата мощност. Еквивалентното затихване на приемане е < 0,1 непера, а това на предаване – < 0,5.

Само Имефонът тежи около 2,5 кг, а заедно със захранващия си блок – около 8,5.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо Тодор Живков и ДС забраниха „Време разделно”

 

„Време разделно“ е можела да стане световен хит, ако навремето Тодор Живков и ДС не взели нужните мерки, за да откажат режисьорския и актьорски киноелит на Запад от създаването на международна версия на лентата.

Един от най-продаваните български писатели зад граница се захванал с „Време разделно“, след като Стефан Дичев и Андрей Гуляшки отказали да напишат историческата сага за кървавите събития, случили се през 1666 г. из Родопите, около днешния град Якоруда.

В онези времена там пристигат еничари, чиято мисия е българското население да приеме „правата вяра“

Турските орди, предвождани от родения по същите места Караибрахим и отведен от тях още като дете, с цената на куп жестокости опитват да склонят българите да сменят вярата си.

Според много историци описаните в романа събития никога не са се случвали из Родопите, а „Време разделно” е бил създаден по поръчка на тоталитарния режим. Съществува версия, че вождовете на комунизма са използвали писателя, за да оправдаят „възродителния процес“, при който турци, помаци, татари и роми бяха насилствено принуждавани да сменят арабско-турските си имена с български. За подобна поръчка от БКП Дончев никога не е признавал.

„Със 75 лева командировъчни през 1963 г. потеглих към Родопите. Обикалях ги от сутрин до пладне, за да събирам сведения. След това се върнах в София и се затворих в библиотеката. Открих неотваряни с десетилетия книги. Бях притиснат от срокове и успях да напиша романа за 46 дни припомня си днес Антон Дончев.

Скоро, след като занася ръкописа в издателство „Български писател“, „Време разделно“ е отпечатан и чака своите читатели из щандовете на книжарниците. Известно време романът не прави никакво впечатление. Попада обаче в ръцете на Николай Хайтов. „Писателската колегия заговори за книгата ми, след като той се изказа, че съм написал голяма творба. Чак тогава се вдигна шум, тиражът се изчерпа и бе отпечатан и втори, спомня си още роденият в Бургас творец.

От написването си до сега романът на Дончев има над 30 издания на български език в тираж от около 1 милион екземпляра. Преведен е на повече от 30 езика. „Най-голям успех обаче пожъна в Америка. В продължение на 2 години всеки месец отпечатваха тираж след тираж, искаха да го наградят за най-добрия исторически роман на годината-казва писателят 5 години след издаването на „Време разделно“ в България италианската киноиндустрия проявява интерес да го филмира. С осъществяването на проекта се наема самият Карло Понти, съпруг на София Порен. По негова покана Дончев пътува до Рим, за да обсъдят на място бъдещата международна продукция. Помощник-сценарист на лентата трябва да бъде Енио де Концини, който години по-късно ще създаде култовата криминална сага „Октопод” с Микеле Плачидо. Избрани са и актьорите за двете главни роли. Съгласие да изиграе Караибрахим дава Лорънс Оливие, а Антъни Куин от раз приема да се въплъти в образа на Манол.Дино де Лаурентис, който по онова време оглавява киногиганта „Парамаунт“ праща писмо до Централния комитет на комунистическата партия, че пристига в София, за да съгласува с българската власт снимките на „Време разделно“. Популярният продуцент обаче така и не ползва самолетния си билет, тъй като среща огромен отпор от страна на управниците и самия Тодор Живков.

Трима-четирима от най-големите режисьори в света искаха да снимат филма. Руснаците също поискаха да участват. В ЦК бяха възмутени от връзките ми с известните кинотворци от цял свят. Един-единствен разговор съм имал с Живков и не по мое искане, а по негово. Явих се в уречения ден и място. Той ми каза: „Всички са против теб, против участието на България в международните филми. От Съюза на писателите му промивали мозъка, тъй като не искали да се прочуя на Запад като сценарист на международна екранизация. Но най-много против били в Държавна сигурност. Страхували се, че за снимките в страната ще влязат сумати чужденци, след които трябва да пуснат по един шпионин. Било ги страх, че няма да се справят и ще се издънят, казва още Дончев.

Георги Джагаров също настоява пред Тато да не допуска създаването на копродукции с кинематографисти от Запад. Така пътят на Антон Дончев към световното кино е прекършен още в зародиш.

В продължение на години той пише сценарии след сценарии, които обаче така и не виждат бял свят.

Ричард Бъртън искаше да играе Георги Димитров по мой сценарий. После научих, че Живков е бил против това, тъй като самият той е ненавиждал Димитров, уточнява Дончев.

Въпреки съпротивата от страна на партията и българските културтрегери, писателят на няколко пъти остава верен на родината си и отказва предложения да предостави авторските си права на други държава. „Това означаваше да напусна България, тъй като тогава правата не бяха в мен, а в държавата. Да направя това беше невъзможно. 2 пъти подписах документи, че предоставям всички средства от моите филми на държавата. Трябваще да премахна подозренията, че искам да работя на Запад заради пари. Моята цел беше друга – единственият начин нашата история да стигне до милиони хора беше чрез киното и телевизията, казва още авторът на „Време разделно“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изчезването и появата на кораба след 90 години, не може да бъде обяснено до днес

Крайбрежната охрана на Куба откри кораб в Карибите, който изчезва в Бермудския триъгълник преди почти век. На 18 май властите в Куба съобщиха, че бреговата охрана е открила стар кораб без екипаж в Карибите. Според тях намереният кораб е известен американски SS параход. „Котопакси“, изчезнал в Бермудския триъгълник на 1 декември 1925 г.

Кубинските власти записаха появата на кораба на 16 май. Тогава той внезапно се появява западно от Хавана в ограничената зона. След продължителни неуспешни опити да се свържат с екипажа на кораба, бяха изпратени три патрулни лодки на кубинската брегова охрана, които го прихващаха.

Приближавайки се до целта, граничарите бяха шокирани от видяното. Корабът беше ръждясал и очевидно много стар. Те бяха още по-изненадани, когато се качиха на кораба - на него нямаше екипаж и навсякъде царуваше запустение. Веднага беше видно, че корабът е изоставен от десетилетия.

По-късно се оказа, че откритият кораб е построен преди сто години и е легенда за Бермудския триъгълник. Оказа се, че намереният кораб е същият "Котопакси", който мистериозно изчезна през 1925г.

По време на инспекцията на кораба на борда е намерен дневникът на капитана, който е служил в момента на изчезването на кораба, в клиничната навигационна компания Clinchfield. Автентичността на дневника бе потвърдена от експерт от Куба Родолфо Крус Салвадор. Той каза, че бордовият дневник съдържа много ценна информация за ежедневието на екипажа, но за съжаление не даде никакви улики за изчезването на кораба и неговия екипаж.

 

Документът описва интересни подробности, записани преди изчезването на кораба. Последното вписване в бордовия дневник е направено на 1 декември 1925 г. На този ден е SS. Котопакси извика бедствие и спря да общува. Оттогава вече почти 90 години няма информация за кораба. На 31 декември 1925 г. той е включен в регистъра на изчезналите хора и въпреки факта, че в последното си съобщение екипажът съобщава, че корабът потъва, той става част от легендата за Бермудския триъгълник.

Котопакси напуска пристанището на Чарлстън в Южна Каролина на 29 ноември 1925 г. По време на отпътуването на борда имаше 32 моряци, начело с капитан Майер. Корабът е трябвало да достави 2340 тона въглища до столицата на Куба - Хавана, но по неизвестна причина изчезна при неизвестни обстоятелства два дни след излизането от пристанището.

Тъй като няма информация за местонахождението на товарния кораб през последните 90- години, вицепрезидентът на Министерския съвет на Куба генерал Абелардо Коломе обеща, че властите на страната му ще разследват, за да разкрият мистерията около изчезването и появата на мистериозния кораб.

Припопняме , че Бермудският триъгълник обхваща района между Бермудите, Маями и Пуерто Рико. В този район десетки самолети и кораби изчезнаха неизвестно, съдбата на повечето от които все още не е известна. Виновниците за тези мистериозни изчезвания са наречени от свръхестествени сили, до интригите на извънземните цивилизации.

Тези теории обаче са популярни главно сред хората и учените не ги разпознават и обясняват всички аномалии на Бермудския триъгълник с човешки грешки при контрола на самолети и кораби и всякакви природни явления.

Но мистериозният външен вид на легендарния SS. „Котопакси“ предизвика голям интерес в научните среди и това трябва да накара много експерти да преразгледат своите убеждения по този въпрос, защото внезапното връщане на кораба след 90-годишно отсъствие не може да бъде обяснено с природни явления и човешки грешки.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ