15 култови реплики от филма "С деца на море"

"С деца на море" е български игрален филм от 1972 г. на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви. Филмът се състои от две новели - "Делфинът" и "Фотолюбител".

HighViewArt.com подбра любимите си цитати от вечната българска комедия, в която участва великият Георги Парцалев.

1. "- А какво е командировка?

- Когато ти плащат, е командировка, а когато ти си плащаш, е курорт."

2. "Няма да е делфин това. Любов ще е."

3. "Имам да спя още 10 минути и идвам."

4. "Къде е Кирчо? Техните го търсят да го бият."

5. "И много, много няма да ги разпитвате. Че възрастните като ги питаш много и почват да лъжат."

6. "- Колко коня е лодката?

- 30 коня и 6 магарета."

7. "Ще почака, ще почака, пък ще си отиде. То си има едно време, дето човек трябва да си го изчака."

8. "- Чак като се разплака разбрах, че е французойче.

- Че как разбра бе? Да не плачеше на френски?"

9. "Ха-ха, чичо Манчо, снех те!"

10. "Като му дръпна едно увеличение, ще се видят и мустаците на капитана."

11. "Щом ми е приятел... А що ми вика свиня."

12. "Майка ти… баща ти, къде са?"

13.  "Той е още чавдарче, но може да му се има доверие."

14. "- Абе, на тебе нещо да не ти е повреден броячът?

- Бъди спокоен, чичо Манчо. Всичко е наред."

15. "Айде тогава изщракай го набързо и ще ви водя на ресторант."

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как изглеждаше нашият градски дом при социализма през 80-те

 

В периода 1944-1989 г. най-обитаваните градските жилища в НР България можем да разделим условно на два вида – буржоазни кооперации, построени преди 1949 г. и панелни - най-масововото жилищно строителство преди 1990 г., имащо за цел да задоволява жилищните нужди на бързо нарастващото население на индустриализиращите се градове. Увеличаването на градското население става за сметка на миграционните процеси от селото към града, масовизирали се от началото на 60-те и продължили до края на социалистическия период в страната. „Буржоазният“ апартамент по условие се намира в кооперация на централна улица с масивна входна врата и широко стълбище. 

С мозайка на пода е изписана годината на построяване на кооперацията – например „1936“.След като си се качил до някъде с асансьора „Шиндлер“ се озоваваш пред дъбова входна врата с месингова табелка. Антрето (наричано още „вестибюл“) е най-често полутъмно, бихме казали, дори мрачно – често благодарение на почти задължителната ламперия, която е била прелакирана множество пъти. Най-характерната вещ тук е порт-мантото – обикновено претрупано, понякога има и специална ваза за чадъри. Холът в „буржоазния“ апартамент всъщност е бивш салон, подът е най-често от дъбов паркет, върху който има „персийски“ килим. Мебелировката – виенски бюфет. Във витрината се виждат сервизи за кафе и чай и порцеланови фигурки. В хола има още и столова маса с тапицирани столове. 

По стените на „буржоазния“ апартамент все се срещат и картини от т.нар. български класици – художници от началото и средата на 20-ти век – И. Мърквичка и Я.Вешин, Н.Танев, Б. Обрешков, В. Стоилов и др., както и фамилни портрети – най-често много големи маслени картини в позлатени, почти „барокови“ рамки – на баби в плюшени рокли и на дядовци, седнали в кресла, придържащи в ръка верижката на джобен часовник например. Мебел, която задължително се среща в „буржоазния“ апартамент, е библиотеката. 

В зависимост от това колко е голям, тя може да се намира в кабинета, където всъщност й е мястото, но също така и в хола, в спалните или във вестибюла. В „буржоазния“ апартамент, разбира се, има и пиано – например Блютнер, или едно от най-престижните – Петрофф. Кухнята в „буржоазния“ апартамент- хладни помещения с под на черни и бели мозаечни плочи, по стените има масивни дървени шкафове, най-често боядисани с блажна боя, а в дъното – килер, в който на рафтове стоят тенджери, тави и съдини от дебело жълтеникаво йенско стъкло. По стените над мивката – фаянсови плочки, най-често едноцветни, а ако имат фигурки е истински лукс. Най-характерно, разбира се, за „буржоазния“ апартамент, е че в него предметите по условие са старинни и често с антикварна стойност. „Панелният“ апартамент има едно единствено разпределение – от входната врата се озоваваш в коридор, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, направо – малък коридор с две спални в двата края и баня по средата. Всички врати в „панелния“ апартамент са от талашит, антрето е постлано с балатум, по стените има тапети, а в края на 80-те години е много модерно в коридорите да се правят сводове „в арабски стил“.

В коридора на „панелния“ апартамент порт-мантото е заменено от закачалка. Характерна особеност са строените в коридора обувки на обитателите, понеже да се оставят пред вратата се счита за „селски маниер“ от новите граждани. Коридорът е покрит с балатум – така, готов почти, ти дава апартамента държавата. През 80-те настилката бива заменена от обитателите с модерния за тогава мрамор, а по-късно и с теракот. Холът на „панелния“ апартамент е толкова еднотипен, че човек може да се обърка дали е в собствения си апартамент или в друг блок и комплекс.Стените са облепени с тапети – отново подарък от държавата. От едната страна в хола е разположена холна гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които са основно предназначени човек да си вдигне краката върху тях, но в социалистическия бит те са вид неудобно място за сядане, защото няма къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш. Гореописаната гарнитура е покрита с изкуствен губер – най-често червен или зелен. В средата на гарнитурата има ниска лакирана масичка, която в делник е покрита с плетена на една кука покривчица –или с каре с „българска бродерия“. 

Редно е върху нея да има ваза с изкуствени цветя. Когато дойдат гости, изкуствените цветя се махат и се поставят донесените от гостите карамфили (любимо цвете при ходене на гости по време а социализма). „Официалното“ сервиране и хранене се случва върху тази маса, делничното – в кухнята. Срещу „меката мебел“ са поставени огромни секции, купувани от мебелните магазини в големите окръжни градове.Върху тях има огромни бутилки с уиски върху накланяща се поставка, закупени от Корекома, а също и модерните по онова време човеци-роботи, направени от цигарени кутии. 

В секциите има подредени сервизи от кристални чаши допълвани от от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, произведен в Съветския съюз в заводите „Ломоносов“ и донесен от собственика на апартамента, който е работил в Коми например. В секциите има и книги – това, което е някак характерно: книгите не са „единични бройки“, а обикновено са цели рафтове с поредици от томове – най-често български класици. Между стъклата на витрините има затиснати малки снимчици на близки хора, а тук-там се срещат и стереокартички с намигаща японка. Кухнята в „панелния“ апартамент е с еднотипни талашитени кухненски шкафове – отново дар от държавата. В тях се подреждат фаянсови сервизи от завод „Китка“ в Нови Пазар. Типична баня в панелното жилище е с размери 1.50 на 2.50м. Облицована е с бели фаянсови плочки и мозайка, като към края на 70-те, характерното обзавеждане за баня е с фаянсовите и теракотни плочки произведени в заводи „Хан Аспарух” – Исперих. По времето на социалистическия бит всичко се покрива и „облича“. 

Покриват се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковат в найлон; шият се специални покривала за колите. Тази модна тенденция има символна функция– от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с много труд и чакане вещи, а от друга – те биват „издигнати в ранг“, прибавя им се „добавената стойност“ на нещо свръхценно. В опозиция на вещта в „буржоазния“ апартамент, чиято основна характеристика, но и основно качество е това да бъде стара, употребявана, патинирана, то в „панелния“ апартамент стремежът е новата вещ да си остане минимално употребена и похабена, да си остане „новичка“ или поне „като нова“.Обзавеждането на „панелния“ апартамент се дели на купено по обикновения начин и на купено по „втория начин“, „с връзки“, „под масата“, „вносно“, „корекомско“. С огромна благодарност към един от нашите почитатели за предоставените снимки от сп. “Наш дом”,1980-те

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как се отоплявахме с нафтови печки когато литър нафта беше 4 стотинки

 

Помните ли какво правехме в студените зимни сутрини едно време?

Просто се разхождахме по долни гащи и потник из целия апартамент, колкото си искахме. Защото беше топло навсякъде – и в кухнята, и в банята, че даже и в общите коридори.

Парното работеше толкова силно, че даже студеният въздух, който нахлуваше през аралъците на кривата дограма, не можеше да се пребори с жегата, която излъчваха радиаторите.

Накрая на месеца плащах 17 лева – давах ги на „Топлофикация” от все сърце.

В интерес на истината парното дойде доста късно.

До Априлския пленум всичко беше на твърдо гориво – въглища и дърва.

За осигуряване на отоплението човек трябваше да се запише още лятото в „Топливо”. Някъде записването ставаше и в профорганизацията.

Лошото беше, че някой път каруцата с кюмюра идваше в най-неподходящото време. Човек трябваше да си вземе един ден неплатен отпуск, за да пренесе топливото да избата. Някой път идваха комшиите да помагат, друг път се наемаха цигани.

Първите си 25 стотинки /днешни 2 стотинки и половина/ в живота си спечелих от едно пренасяне на въглища.

За 15 стотинки си купих чаша лимонада, 10 ми останаха.

Малко по-сложно беше с дървата – първо трябваше да се нарежат.

Имаше моторни резачки – техният звук е възпят от Валери Петров, имаше и резачи с ръчни триони.

Когато на леля Надка идваха дървата, тя пращаше телеграма на Шерифа – майстор на рязането от циганската махала, който естествено нямаше телефон.

Шерифа идваше след няколко часа и започваше. Беше стар и толкова слаб, че панталоните му се смъкваха при всяко движение на триона.

На една телеграма просто не се отзова…

Когато зарязахме къщите и започнахме да се местим в блокове, положението започна да се усложнява. Избите бяха миниатюрни, някои от тях нямаха прозорчета към улицата и кофите с въглища трябваше да се носят през дълги и тъмни коридори. След това да се качват по стълбите до апартаментите.

Имаше готварски печки, имаше и високи „пернишки”, и тричарки, и „циганско чудо”.

Някои от тях се върнаха в живота ни в годините на Прехода – когато останахме без парно.

Всяка сутрин преди работа печките се пълнеха, запалваха се с борина, после се духаше и т.н.

Електрически печки още нямаше.

При особени случаи някои пускаха котлони – те бяха с гол реотан.

Първите електрически печки бяха сиви или зеленикави, от здрава ламарина и имаха по два реотана един под друг.

Малко по-късно пуснаха електрическата печка „Лъч”. Тя беше върхът на дизайна – небрежно клекнала, с асиметрични крачета.

Реотаните често горяха и печката трябваше да се разглобява.

Имаше някаква партида и гедерейски печки с огледален  рефлектор – бяха красиви, но много слаби.

В началото на 70-те години пуснаха първите съветски вентилаторни печки. Малки, зеленикави – с цвят на танк Т 34, но струята топъл въздух се усещаше даже на два метра разстояние. Свалихме шапка на съветския технически гений.

 

Да се отопляваш на ток обаче излизаше много скъпо – някой път сметките минаваха 20 лева. Тогава някой измисли акумулиращите печки. Те се произвеждаха на две места, доколкото си спомням, едното беше пловдивския завод „Изгрев”. Същият завод по-късно пусна и т.н.платкови радиатори, които по дизайн биеха печките „Лъч”.

Акумулиращите печки работеха нощно време, акумулираха в тухлените си кожуси топлината и я излъчваха през деня.

Проблемът им беше, че тежаха сигурно един тон и беше почти невъзможно да се преместят – ако се смениш квартирата.

Забравихме нафтовите печки. Те се появиха през 60-те години. Бяха доста леки, но искаха кюнци. Бързо станаха модни и трябваха връзки, за да се намерят. Както и акумулиращите печки, разбира се.

Вечер по улиците щъкаха хора с 20 литрови туби в ръце. Тогава единици имаха собствени коли и тубите се пренасяха с автобуси и трамвай до най-близкия нафтопункт.

Тубите бяха мазни от нафтата и трябваше да се държат далеч от крачолите на панталоните.

По-бедните хора, които не можеха да отделят 2 лева за голяма туба, използваха по-малки.

В една студентска квартира пък зареждахме печката с чайник, който събираше нафта за 20 стотинки. Печката работеше два –три часа и отново трябваше да се търсят стотинки.

Колко щастливи бяхме обаче, когато резервоарът беше пълен догоре – първо пускахме малко нафта, след това с една дълга пръчка подпалвахме – отначало на едно, после на две…докато стигахме до 6.

„Печката на 6” беше върхът на щастието. Тогава ставаше толкова топло и приятно, че мадамите започваха сами да се събличат.

Хубавото на нафтовите печки беше, че работеха даже когато токът спираше.

По време на Режима – една зима през 80 и не знам коя година ток имахме два часа, после два часа го изключваха и т.н, спираха естествено всички електрически уреди, спираше даже парното, но нафтовата печка продължаваше да топли. И да хвърля дискретна светлина. Тъй като нямаше и телевизия, единственото нещо, което можеше да направи човек, е да се завие с едно родопско одеало и да чака. В повечето случаи се унасяхме и така можеше да прескочим и вечерята.

Оставаше обаче проблемът с къпането на бебетата. Нафтовата печка не можеше да се пренесе навсякъде. Дъщеря ми я къпехме в банята, като предварително в една купичка запалвахме спирт. Някой път замествахме спирта с ракия –анасонлийка. Бебето се омирисваше на кръчма, но това беше най-малкият кахър.

Лошото беше, че по време на Режима спираха и асансьорите. Тези, които живееха на високо, планираха до минути дневния си режим – изчисляваха кога да се приберат, кога да сготвят и да се изкъпят, кога да си легнат.

Иначе парното беше хубаво нещо. Мечтата за този плод на цивилизацията е възпята в прочутия български филм „Топло”.

Новите апартаменти ги даваха с готово парно, но с платкови радиатори. Които имаха живот не повече от 5 години. Дотогава трябваше да се сменят с чугунени.

Чугунените струваха по 500 лева на апартамент, не всички имаха толкова пари на куп, но държавата даваше заем. И аз взех заем и за няма и пет години го изплатих.

Всъщност топлото не идваше от ТЕЦ-а, а от СССР. ТЕЦ-ът беше само част от дружбата.

Великият Съветски Съюз не само ни беше освободил два пъти, но и ни пращаше евтина нафта. Част от нея препродавахме, с друга се движеше транспортът ни, с трета се топлихме евтино.

Дойде Горбачов и всичко започна да върви назад. А като дойдоха и нашите демократи на власт и си развалиха отношенията с нашия по-голям брат, започнахме да мръзнем.

В интерес на истината в началото се радвах на демокрацията, но като получих първата сметка от 480 лева и разбрах, че не вървим по правилния път.

Първо намалих радиаторите, после спрях да плащам, те спряха и да ме топлят.

Чугунените радиатори още си стоят – тежки и студени.

Гледам ги и си мисля, че съм готов на всичко – само и само да се върне онова време, когато сутрин се разхождах по гащи и по потник. Па ако ще пак да ни спират тока на 2 часа, ако ще пак да ни правят идиоти…

Защото от топлото по-хубаво няма. Описал го е още Христо Ботев в „Политическа зима”.Вижте още: » Как живее Българинът,по-добре или по-зле отколкото през 80-те

Блогът на Евгений Тодоров -zaprehoda.blog.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За филиите с лютеница, ожулените колене и детството на село

Някога, преди не чак толкова много години, детството беше усмихнато, щуро и ухаещо на приключения. Тогава огласяхме летата с детските си викове и смехове и от ранни зори до късни нощи прашният път пред къщата на село и потайните места зад блока не можеха да си починат от нашите игри.

Някога, преди не чак толкова много години, да си стоиш вкъщи си беше наказание, а основното притеснение на нашите баби беше как да ни догонят с филията с лютеница, за да хапнем поне нещичко. Тогава за ядене се сещахме само в моментите, когато казанът с домашната лютеница или маджун вече бе запечатан в буркани и на цялата тайфа оставаше задачата да оближе остатъка.

Някога, преди не чак толкова много години, нямахме смартфони, таблети, нито дори лаптопи и затова ни се налагаше по цял ден да караме колело и да играем на гоненица, стражари и апаши, ластик, народна топка, ръбчета… Абе, все първобитни игри. В най-цивилизования случай прибягвахме до четенето на книги.

Някога, преди не чак толкова много години, имаше само един продавач на сладолед. Идваше в селото веднъж на седмица, носеше 2 големи кофи с различен вкус, но сладоледът пак не стигаше за всички хлапета. Затова през останалото време изстудявахме дини и пъпеши в реката и се катерехме по дърветата, за да берем плодове.Дааа… Някога, преди не чак толкова много години, детството беше истинско..

Източник:inspireme-magazine.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ