Голямата трагедия край Китен през 1972 година

 

Утрото на 28 юли 1972 година не предвещава нищо лошо. Курортистите във ведомствената станция на НИПКИДА (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по двигатели и автомобили) в Ахтопол стягат багажа си и се приготвят да отпътуват към домовете си в София. Същевременно две млади и здрави момчета току-що уволнили се от казармата, се стягат за вечерна забава край брега на ММЦ-Приморско, а 65 годишен рибар се готви за поредния си улов в Китенската река. 

Летният сезон е в разгара си, а по алеите на ММЦ-то и към Китен щъкат красиви полякини и чехкини. Вечерта обаче се превръща в нечовешки кошмар за всички.Привечер автобус „Чавдар“, натоварен с 48 пътници прибиращи се от почивка, вече е напуснал почивната станция в Ахтопол и към 19,20 часа стига до моста на пълноводната Караагач, (известна още като Караач, Орляшка река, а от 1980 г. официалното й название е Китенска река – б.а.). И тук се случва страшното. Мостът имал малка гърбица образувала се от сгорещеният асфалт и шофьорът вероятно решава да я избегне. Рейсът отскача леко встрани и за миг водачът губи контрол. Предната и задната лява гума на возилото затъват в пешеходната зона на съоръжението над реката. Плочата, която е отдолу, се счупва и пропада, а на моста нямало парапети и мантинела. Автобусът се сгромолясва от 5 метра височина във водата, приземява се по таван и се превръща в ковчег, покрит изцяло от калните талази на Караагач. Пътниците били предимно майки с деца.

 Свидетел на трагедията първи става живеещият на близо рибар Васил Димитров, който по това време е излизал да слага рибарските мрежи. Той чува тътена от падането на автобуса, но първоначално не осъзнава какво е станало. След минута-две на повърхността забелязва човешки ръце и веднага поема с най-голямата лодка към давещите се пътници. Бай Васил не можел да плува, но проявява изключителна смелост, героизъм и самообладание като превъзмогва страха в тези трудни минути. След като достига с лодката до давещите се, той вижда как пострадалите започват да губят съзнание и не знаят какво да правят. 

Възрастният рибар с нечовешки усилия започва да прехвърля хора зад борда. В същото време районът се изпълва с хора, между които и много чужденци. Всички крещели стъписани от ужас, но никой не посмява да скочи в мътните води на реката. И в изневиделица се появяват двамата смелчаци Евтим Милев и Иван Янев. Те вървели по пътя към Китен официално облечени за вечерното джамбуре в ММЦ „Георги Димитров”.След като виждат в бездната лодка с възрастен човек на борда, а в нея и няколко човешки тела, без да му мислят много хвърлят дрехите си и отиват да помагат на лодкаря. Младежите се мятат в мътните води на реката и през изпочупените стъкла на рейса започват да изваждат пътуващите. От общо 48 пътници шансът да оживеят обаче имат само малцина. Жертвите са 37. Те са на възраст от 3 до 75 години, а 14 от тях са деца.  От спасените 12 една жена умира, но тя е била със свръхтегло и сърцето й спира, когато е вече на борда. Един успява да доплува сам до брега. 

По-късно на мястото на трагедията пристигат леководолазите и военните. Но те се натъкват само на трупове. Равносметката е жестока: сред мъчително удавилите се летовници имало и цели семейства. Като легенда сред местните хора започва да се разказва, за отгледано от своите спасители извадено дете, чийто родители са загинали. Оказа се обаче, че оцелели деца няма. Двама от участниците в организираната след това акция по изваждането на хората и автобуса са леководолазът Георги Дърмонаров и служителят на КАТ Атанас Николов. Инструкторът от морския клуб към тогавашното ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) по време на службата си се е натъквал на много ужасяващи случаи, когато е трябвало да вади удавници, но смята, че по-зловеща гледка от тази край Китен никога не е виждал. „По това време аз обучавах леководолази в Поморие. 

На мен и на още няколко инструктори, които също бяха мои възпитаници, ни разпоредиха да тръгнем към река Караагач. Дойдоха колеги от Мичурин, сега Царево, както и военни от Атия. Никога няма да забравя жестоката картина, която се разкри пред нас, докато вадехме автобуса от реката: изтървахме го няколко пъти и от него изпаднаха 12 трупа. Беше ужас!”, разказа Дърмонаров. „По време на трагедията бях в Приморско, около 20,30 часа дежурният ни съобщи, че има произшествие. След 10 минутки отидохме на моста, автобусът в действителност не се виждаше, водата го закриваше. Три денонощия вадихме трупове. Спомням си, още виждам като насън, че повечето хора бяха обърнати по гръб и вероятно са починали от удара, а не толкова от удавяне. Само десетина души успяха да излязат. Те са седели на различни места в автобуса, така че не може да се каже, че някои са били в по-изгодна позиция. Целият рейс беше в тиня и кал. Водата в реката е много мътна и търсенето на телата беше изключително трудно. Две от телата се наложи да ги търсим повече време. 

Никога няма да забравя майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател. Тя плачеше непрекъснато три дни поред.“, спомня си Николов. В тогавашните медии съобщенията за подобни събития в повечето случаи са тема табу за комунистическата власт. В случая пресата поднася информация за жестоката трагедия, макар и пестеливо. Три дни след случилото се най-подробно злополуката е отразена на последните страници на бургаския ежедневник „Черноморски фронт”и профсъюзния „Труд”, въпреки че никъде не се споменава за броя и имена на жертви, както и факти около събитието. Единствено е съобщено, че има жертви и са спасени 10 човека. В „Народна младеж” също се появява невзрачна дописка за трагичния инцидент със заглавие „Автомобилна катастрофа, има загинали”. Вестник „Отечествен фронт” почти дублира „Народна младеж” със скромно каре с информация „Автомобилна катастрофа, има жертви”, а официозът „Работническо дело” е най-пестелив – нито дума, нито запетая.

На 07.08.1972 г в бр. 32 на седмичника „Поглед”, журналистът Любомир Янков публикува очерка си за лодкаря-спасител „Другото име на героизма”. За проявения героизъм на бай Васил, държавата му дава 500 лв. награда и медал. След преживеният шок рибарят се поболява и малко след това почива от рак. Очеркът завършва с „Молим двете момчета, взели участие в спасяването на пострадалите, да съобщят имената и адресите си в редакцията.”  Явно от вестника са искали да ги намерят, за да им направят очерци, но така и не ги откриват.След инцидента е назначена правителствена комисия за разследване причините за катастрофата и оказване помощ на пострадалите. От  направените експертизи се оказва, че моста е лошо проектиран и построен, до самия завой, с неравна повърхност и декоративен парапет.Съоръжението е било твърде слабо.  При ваденето на автобуса дори е имало съмнения, че мостът ще удържи крана. След драматичния инцидент единствената реакция от страна на тогавашната власт е била да постави ограничение за 20-тонни камиони през моста. Тировете, преминаващи до този момент оттам на път за Турция, са били изведени през Звездец. После случаят бързо се забравя от институциите, но не и от хората. Те и до ден днешен помнят покъртителната картина след зверската катастрофа край Китен, в онзи горещ юлски ден на 1972 година.

 

Източници: www.plovdiv-online.com; www.blitz.bg; www.flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как децата ставаха чавдарчета и пионери

По време на учителството ми приемахме децата за чавдарчета, пионери и в осми клас – за комсомолци. С тези организации се целеше да се създаде разнообразие в живота им и да се помогне за по-добра успеваемост. Важен момент за третокласниците беше приемането им в пионерската организация. Ще разкажа за такава церемония на двата трети класа в ОУ „Проф. Пенчо Николов Райков“ в Трявна. Решението на ръководството на училището, подкрепено от дружинния съвет, бе то да стане на историческия връх Шипка.

В ранната сутрин на 23 септември 1977 г. всички третокласници заедно с шефстващите отряди при седмите класове се настаниха в чакащите ги автобуси. Потеглихме с пионерска песен. Стигнахме стълбите на върха. Повечето от учениците за пръв път идваха на това свято място. Децата се строиха в района на паметника. След традиционните рапорти на шефстващите отряди третокласниците произнесоха предварително заученото тържествено пионерско обещание. Следваше най-тържественият момент – седмокласниците им завързваха червените връзки. От този момент те бяха вече пионери.

Следващия ден новите пионерски отряди проведоха първите си сборове, на които си избраха патрони и отрядни съвети и заживяха със задачите на пионерската организация.

 

Пенчо Пенчев, Трявна

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето изглежда днес Poбинятa Изaypa - гepoинята oт лaтино сериала, ĸoятo пoĸopи бългapитe през 70-те /Снимки/

Poбинятa Изaypa зa днeшнитe тийнeйджъpи мoжe дa e пoчти нищo, нo зa пoĸoлeниeтo нa мaйĸитe и бaбитe им бeшe ĸyлтoв oбpaз. Cимпaтичнaтa гepoиня пoĸopи нe caмo poднaтa cи Бpaзилия, нo пpeминa oтвъд Жeлязнaтa зaвeca. Coциaлиcтичecĸитe дaми, cъпpyзитe и дeцaтa им cтoяxa пpeд eĸpaнитe и yлицитe oпycтявaxa. Дo eдин ce интepecyвaxa дaли любимĸaтa им щe избягa зaвинaги oт Лeoнcиo и щe имaли щacтлив ĸpaй иcтopиятa й. Bcичĸo тoвa oбaчe бeшe пpeди повече от 35  гoдини…

Днec звeздитe oт cepиaлa ca дocтoлeпни гocпoдa и дaми – вeтepaни в ĸинoиндycтpиятa в poдинaтa, пише kliuki.ws. Hяĸoи oт тяx вeчe нe ca cpeд живитe, нo cпoмeнът зa тяx oщe пpeдизвиĸвa нocтaлгични ycмивĸи.

Лyceлия Caнтoc пoлyчи cвeтoвнa cлaвa ĸaтo poбинятa Изaypa eдвa нa 21 гoдини. Tя бeшe любимĸa нa зpитeлитe oт нaд 80 cтpaни. Cнимa aĸтивнo в cepиaли, нo ce пpoчyвa и ĸaтo aвтop нa дoĸyмeнтaлиcтиĸa. Ocвeн в ĸyлтoвa poля, cвeтът щe я зaпoмни ĸaтo eднa oт нaй-пpoдaвaнитe ĸopици нa „Πлeйбoй” и мaйĸa нa cин, ĸoйтo cъщo e aĸтьop.

Eдyин Лyизи – Aлвapo – втopият любим и cъпpyг нa poбинятa Изaypa, ĸoйтo я cпacявa oт дecпoтcтвoтo нa Лeoнcиo. Днec e нa 68 гoдини. Имa мaлĸo poли в ĸинoтo, нo пoчти вcяĸa гoдинa имa yчacтия в тeлeвизиoнни cepиaли.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вижте как беше изпратен Тодор Живков! Едва ли друг български политик ще има такова погребение /Снимки/

 Десетки хиляди хора се събират на площада в София, за да го изпратят.

Тодор Христов Живков е виден политик от Българската комунистическа партия (БКП), който в Народна република България (НРБ) между 1954 и 1989 година заема най-високите ръководни постове – първи секретар (1954 – 1981) и генерален секретар (1981 – 1989) на ЦК на БКП, председател на Министерския съвет на НРБ (1962 – 1971) и председател на Държавния съвет на НРБ (1971 – 1989). Кмет на София (27 май – 1 ноември 1949).

Като участник в партизанското движение, ползва псевдонима Янко. По време на управлението си и след това, е известен с прозвищата Бай Тошо, Тато, Първия и Бившият Първи (тъй като е бил генерален (първи) секретар на ЦК на БКП)

Роден е на 7 септември 1911 г. в село Правец, Орханийско в средно заможно семейство. Той е най-голямото дете на Христо и Маруца Живкови – след него се раждат брат му Георги и сестра му Цветана.

Дядо му Тодор по бащина линия е пъдар в Правец, а баба му Вуна е много набожна и има роднини във Влашко. Баща му Христо Живков, макар да притежава земеделска собственост, опитва да се занимава и с други дейности – работи като кожухар, прекарвайки зимите в работилници в Габрово, продава дървен материал в полските села на Северна България, опитва се да започне производство на овче сирене. Участва в Балканските и Първата световна война и получава подофицерско звание.

Майка му Маруца Живкова е от сравнително заможното семейство Гергови, преселило се в Правец от Сомовит и отворило хан и кръчма на шосето от София за Варна. След женитбата им семейството се премества в близкия град Орхание. За разлика от съпруга си, който получава начално образование, тя не е ходила на училище, но говори добре български и влашки.

Живков започва образованието си в родното си село, като повтаря 1-во отделение (сега 1-ви клас). В годината, когато завършва началното си образование, в селото е открита прогимназия, където продължава да учи. За кратко прекъсва обучението си по финансови причини поради заболяване на баща му, като се опитва да работи във фабрика за керемиди в Горни Богров, но скоро се връща в Правец и през 1926 година завършва прогимназия. След това учи в гимназията в Орхание, където живее през седмицата, а в събота след училище и в неделя е в Правец. В гимназията се включва в местна група на Въздържателното движение. Там участва в организирането на ученическа стачка, за което има неприятности с полицията и, въпреки успеха на стачката, през 1929 година е принуден да напусне училището и заминава за София.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Колекция „убийствени шеги“ от Сталин,които много ще ви озадачат

Сталин притежавал особено чувство за хумор – специфично и остроумно. Понякога той озвучавал своите решения и умозаключения с такива шеги, че на онези, с които се шегувал, никак не им било до смях, пише www.tribali.info.

1. При разработването на легендарния автомобил „Победа“ имало вариант да го назоват „Родина“. Разбрал за идеята, Сталин попитал иронично: „И колко ще струва родината?“ Името на колата веднага било променено.

2. Веднъж докладвали на Сталин, че маршал Рокосовски се обзавел с любовница – известната красавица и актриса Валентина Серова. И, значи, сега какво ще правим с него? Сталин извадил лулата от устата, помислил малко и казал:

– Какво ще правим… ще завиждаме!

3. Разхождали се Сталин и първият секретар на грузинския Централен комитет А. И. Мгеладзе по алеите на кунцевската вила на Сталин и домакинът черпел с лимони, които сам отгледал:

– Опитайте, тук до Москва са израсли.

И така няколко пъти между разговорите по други теми:

– Опитайте, де, много хубави лимони!

Най-накрая гостът загрял:

– Другарю Сталин, обещавам ви, че след 7 г. Грузия ще осигури лимони за цялата страна и няма да ги внасяме от чужбина.

– Слава богу, досетихте се! – въздъхнал Сталин с облекчение.

4. Артилерийският конструктор В. Г. Грабин разказвал как в навечерието на 1942 г. бил поканен при Сталин:

– Вашето оръдие спаси Русия. Какво искате – орден „Герой на социалистическия труд“ или Сталинска премия?

– За мен няма значение, другарю Сталин.

Дали му и едното, и другото.

5. През войната войските, командвани от ген. Баграмян, стигнали до Балтика. За да представи това събитие по-тържествено, арменският генерал лично напълнил една бутилка вода от Балтийско море и заповядал на своя адютант да отлети с шишето в Москва при Сталин. Докато летял обаче немците контраатакували и отблъснали армията на Баграмян от балтийското крайбрежие. В Моска вече знаели това, но адютантът нямал радио в самолета и не знаел лошата новина. И така, гордият пратеник влиза в кабинета на Сталин и провъзгласява с патос:

– Другарю Сталин, генерал Баграмян ви изпраща вода от Балтика!

Сталин взема бутилката, върти я няколко секунди в ръце, връща я на адютанта и казва:

– Дай я на Баграмян и му кажи да я излее там, откъдето я е налял.

6. През 1939 г. в Кремъл гледали филма „Влакът отива на изток“. Филмът бил посредствен: върви влак, спира, върви, спира…

– Коя е тази гара? – попитал Сталин.

– Дамяновка.

– Тук слизам и аз, – казал Сталин и излязъл от киносалона.

7. В политбюро обсъждали кандидатури за министър на въгледобива. Предложили директора на една от мините – някой си Засядко. Един обаче възразил:

– Той злоупотребява с алкохола!

– Поканете го при мен, – наредил Сталин. Дошъл Засядко. Сталин повел беседа с него и предложил да пийнат.

– С удоволствие – казал Засядко и напълнил чаша водка. – За ваше здраве, другарю Сталин! – пил на екс и продължили разговора.

Сталин сръбнал малка глътка и предложил да повторят. Засядко глътнал и втората чаша на един дъх. Сталин предложил трети път, но събеседникът му отместил своята чаша встрани и казал:

– Засядко си знае мярката.

На заседание на политбюро пак станало дума за кандидатурата на Засядко и някой пак споменал за злоуопотребата с алкохола. Сталин, разхождайки се с лулата, казал:

– Засядко си знае мярката!

И много години след това Засядко оглавявал руската въгледобивна промишленост.

8. Eдин генерал-полковник бил на доклад при Сталин. Върховният главнокомандващ изглеждал доволен от доклада, два пъти кимнал одобрително. Като приключил с рапорта, генерал-полковникът се засуетил.

– Май искате още нещо да ми кажете? – досетил се Сталин.

– Да, имам лична молба. В Германия си подбрах някои интересни за мен вещи, но в контролния пункт ги задържаха. Моля, ако е възможно, да ми ги върнат.

– Може. Напишете рапорт и аз ще го подпиша.

Генерал-полковникът бързо извадил от джоба си предварително подготвен рапорт и го дал на Сталин, той написал резолюция на листа и молителят горещо благодарил.

– Няма нужда да ми благодарите – вметнал Сталин.

 

Чак тогава генерал-полковникът прочел резолюцията на главнокомандващия: „Върнете вещите на полковника. Й. Сталин.“

– Има грешка, др. Сталин, аз не съм полковник, а генерал-полковник.

– Всичко е правилно, другарю полковник – отсякъл Сталин.

9. През 1938 г. адмирал И. Исаков бил заместник-началник на Военноморския флот. Веднъж през 1946 г. му позвънил Сталин и казал, че има идея да го назначи за началник на Главния морски щаб.

– Другарю Сталин, длъжен съм да ви информирам, че имам сериозен недостатък. Единият ми крак е ампутиран – казал Исаков.

– Това ли е единственият недостатък, за който смятате, че трабва да доложите? – последвал въпрос.

– Да – потвърдил адмиралът.

– По-рано имахме началник на щаба без глава и нищо, работеше си. Вие само крак нямате, това не е страшно – заключил Сталин.

10. След войната Сталин научил, че професор К. си построил голяма вила в Подмосковието. Извикал го при себе си и го попитал: „Истина ли е, че сте си построил вила за еди колко си хиляди!?“ Професорът потвърдил. „Тогава приемете огромните благодарности от името на детския дом, на който сте дарили тази вила“, казал Сталин и пратил професора да преподава в Новосибирск.

11. През есента на 1936 г. на Запад тръгнал слух, че Йосиф Сталин е починал от тежка болест. Чарлз Нитер, кореспондент на Асошиейтед прес решил да вземе информация от извора и отишъл в Кремъл. Там предал за Сталин писмо, в което го молел да потвърди или да опровергае този слух. Сталин отговорил на журналиста незабавно: „Драги господине! Доколкото ми е известно от съобщенията в чуждестранната преса, аз вече отдавна съм напуснал този грешен свят. Тъй като не бива да се отнасяме с недоверие към съобщенията в западната преса, ако вие не искате да бъдете зачеркнат от списъка на порядъчните хора, моля да вярвате на тези съобщения и да не нарушавате моя вечен покой в отвъдното. 26 октомври 1936 г. С уважение Й. Сталин.“

12. Веднъж чуждестранни кореспонденти питали Сталин:

– Защо на арменския герб е изобразена планината Арарат, при положение, че тя не се намира на територията на Армения?

Сталин отговорил:

– На турския герб е изобразен полумесец, а той също не се намира на територията на Турция.

13. Извикали народния комисар по селското стопанство на Украйна на заседание на политбюро и той попитал:

– Как трябва да докладвам – кратко или подробно?

– Както искате. Може кратко, може подробно, но регламентът е три минути – отвърнал Сталин.

14. В Болшой театър репетирали нова постановка на операта „Иван Сусанин“ от Глинка. Членовете на комисията с председател Болшаков изслушали репетицията и решили да свалят финала „Славься, ты Русь моя“, защото бил твърде църковен, твърде патриархален…

Докладвали, разбира се, на Сталин. „А ние ще постъпим другояче – рекъл Сталин. – Финала ще оставим, а Болшаков ще свалим.“

15. Когато след войната великите сили решавали какво да се прави с морския флот на победената Германия, Сталин предложил да си го поделят. Чърчил внесъл свое предложение: „Да го потопим!“ „Ами вие си потопете вашата половина“, отсякъл Сталин.

16. Отишъл Сталин на спектакъл в Художествения театър. Посрещнал го самият Станиславски и подал ръка:

– Алексеев – представил се той с истинската си фамилия.

– Джугашвили – отвърнал Сталин, стискайки ръката и отминал към своето място. (Рожденото име на Сталин е Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили.)

17. По време на Потсдамската конференция посланик Хариман попитал Сталин:

– След като немците през 1941 г. бяха на 18 км от Москва, сега сигурно ви е приятно да делите победения Берлин?

– А цар Александър беше стигнал до Париж – отговорил Сталин.

18. Попитал Сталин метеоролозите какъв е процентът на точност на прогнозите им.

– 40 процента, другарю Сталин.

– А вие казвайте обратното и тогава ще имате 60 процента – посъветвал ги Сталин.

19. По време на войната Сталин възложил на народния комисар по нефтената промишленост Байбаков да търсят и намерят нови нефтени находища. Байбаков възразил, че това не е възможно. Сталин отговорил:

– Има нефт, има Байбаков, няма нефт, няма Байбаков!

Съвсем скоро били открити нефтени находища в Татария и Башкирия.

Източник:udsport.net

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Четвърт век след войната в дълбока гора откриха стар съветски танк с ясно видим тактически номер 12

При отварянето на бойната машина на мястото на водача са намерени останките на младши лейтенант танкист. Той имаше пистолет с един патрон и бележник, а в бележника имаше карта, снимка на приятелката му и писмо с текст който ще Ви просълзи:

25 октомври 1941 г. "Здравей, Варя! Не, няма да се срещнем с теб. Вчера по обяд разбихме поредната колона на Хитлер. Фашистки снаряд проби страничната броня и избухна вътре. Докато бях с танка в гората, Василий умря.

Раната ми е жестока и тежка. Погребах Василий Орлов в брезова горичка. Василий умря, като нямаше време да ми каже нито една дума, не предаде нищо на красивата си Зоуи и русокосата Маша, която приличаше на глухарче в пух.

Така един от трите танка остана. По тъмно бях в гората. Нощта премина в агония, загуби се много кръв. Сега по някаква причина болката, която изгаря през целия гръден кош, утихна и в душата е тиха.

Жалко е, че не направихме всичко. Но направихме всичко възможно. Нашите другари ще гонят врага, който не трябва да ходи из нашите полета и гори.

 

Никога нямаше да живея такъв живот, ако не беше ти, Варя. Винаги си ми помагала: на Халхин Гол и тук. Вероятно в края на краищата, който обича, е по-мил към хората.

Благодаря, скъпа! Човек остарява а небето е вечно младо, като очите ти, които можеш само да гледаш и да се възхищаваш. Те никога няма да остареят, никога няма да избледнеят.

Времето ще отмине, хората ще лекуват раните, хората ще строят нови градове, ще отглеждат нови градини. Ще дойде друг живот, ще се пеят други песни.

Но никога не забравяйте песента за нас, за трите танкиста. Ще имате красиви деца, пак ще обичате.

И аз съм щастлив, че ви оставям с голяма любов към вас.

Вашият Иван Колосов " Вижте още:» Лъжата за началото на Втората световна война и Великата манипулация след нея

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Оправдателна бележка за пред съпруга,80-те Ето какво гласи тя:

По времето преди 1989 година,когато мъж отиваше в командировка или му се налагаше да отсъства от дома, му бе издавана оправдателна бележка за пред неговата съпруга.Вижте какво гласеше една такава бележка от 1985 година:

Здравото семейство изисква взаимно доверие

Уважаема съпруго,настоящата оправдателна бележка се дава на вашият верен съпруг, в уверение на това. че същият е бил от 17.00 часа до 06.00 часа в компания с честни и почтени мъже и не се е занимавал с деяния, които биха накърнили семейната  Ви чест!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Иван Иванов-символът на българското кино и любопитни подробности за него

Иван Иванов дължи летящия си старт в българското кино на своята младоликост. Той влиза късно във ВИТИЗ, преди това иска да стане летец като баща си.
Завършва института на 28 години и веднага става звезда с ролята на Радо – 17-годишен питомец на ТВУ (трудово-възпитателно училище) във филма „Всичко е любов“.

Открива го режисьорът Борислав Шаралиев. Преди години обаче Иван ми каза: „Шаро (така кинаджиите и приятелите наричат Шаралиев – б.а.) ме беше гледал във всички постановки в Учебния театър на ВИТИЗ и накрая ми каза: „Ти си.“ Аз много обичах Шаро. Но откритието, това съм си аз и за това няма спор…“
Иван Иванов е роден на 16 декември 1951 г. в Асеновград. Едва 23-годишен се жени за медицинска сестра, от която има син Георги, сега е съдия. Развеждат се след година. Още в първи курс във ВИТИЗ се влюбва в колежката си Петя Силянова.
„Видях я и си казах – това е моето момиче“, признава актьорът. Двамата са заедно и до днес. Имат син Стефан – режисьор и рапър с име Уош Ем Си.

Иван Иванов играе по два сезона в Младежкия и във Военния театър и става щатен актьор към киноцентър „Бояна“.Дебютира като студент в един безпрецедентен филм на родната кинематография – матрос в „Срещу вятъра“ (1977) на Христо Христов. Година по-рано – през 1976-а, излиза „Циклопът“ – филм, който Христов снима по едноименния роман на Генчо Стоев. Оператор е Венец Димитров, в главната роля – Михаил Мутафов.
Когато режисьорът започва да монтира заснетия материал, стига до извода, че сюжетната линия с възрастния моряк има повече социален привкус и някак си разводнява военната тематика на „Циклопът“. И се отказва от нея. После с оператора Крум Крумов снимат още сцени с нови герои и ги сглобява с изрязания материал. Така се появява филмът „Срещу вятъра“, в който в ролята на стария моряк е Григор Вачков, а на матроса – Иван Иванов.
Филмът мина някак тихомълком на екраните и сигурно малко зрители са запомнили младия русоляв и светлоок актьор, на когото моряшката униформа стоеше чудесно, но нямаше кой знае какво да изиграе като характер на героя си.

Още по-маломерна е ролята му в двусерийния тв филм „Големият товар“ на Иван Комитов. Филмът е за борбата на МВР срещу наркотрафиканти, които прекарват стоката си през България. Героят на Иван Иванов пак е безименен, но актьорът може би събира впечатления, които след години ще му помогнат за филма „Комбина“.Докато младият актьор трупа теория във ВИТИЗ и практика в двата филма, в Киноцентъра един сценарий на Боян Папазов се бори със забраните на различни началници и комисии. Те не са вчерашни и съзират номера на Папазов да използва живота в ТВУ-тата като обемна метафора на времето и обществото ни.

И може би сценарият щеше още дълги години да събира прах в чекмеджетата на Българския Холивуд, ако на него не попада Борислав Шаралиев. Той застава зад текста с целия са авторитет на депутат, народен артист, носител на две награди „Златна роза“ от Варненския кинофестивал и на „Сребърен лъв“ от Венеция за „Рицар без броня“.

Така се дава шанс на героя на Папазов – Радослав Пенков Тасков, роден на 17 февруари 1961 г. в София, ученик в ТВУ в с. Белица да разкаже житейската си история. А на Иван Иванов – да покаже актьорския си талант и да извоюва звездния си статус в родното кино.
Режисьорът Шаралиев тръгва с идеята да снима в главните роли непрофесионални актьори. Хора от екипа му изръшкват всички столични гимназии и всички ТВУ-та в страната.Избраниците след огледите минават специален кастинг, но никой не издържа критериите на режисьора. Така той стига до извода, че 16-17-годишни младежи и девойки трудно могат да изиграят такива тежки роли, и се обръща към млади актьори от театрите и студенти от ВИТИЗ.

Иван Иванов има двама сериозни конкуренти за ролята. Единият е Емил Джуров, много талантлив млад актьор, почти негов връстник, другият е Ибиш Орханов. На Боян Папазов и Шаралиев им минава мисълта да снимат единия от тях, защото драматургията на сценария работи изцяло в полза на главния герой. Дори да не е голям хубавец на финала на филма той неминуемо печели симпатиите на зрителите. Така е например в „Абсолвентът“ с не особено красивия съвсем млад тогава Дъстин Хофман.

Режисьорът решава да заложи на основния холивудски принцип, според който актьорите красавци се харесват много повече на зрителите, и избира Иван Иванов. Уцелва в десетката, защото освен красив Иван е и талантлив.

„Филмът се получи, защото в сценария има герой – истински, пълнокръвен. И се случи така, че аз, който съм се родил на тази земя да свърша точно тази работа, се срещнах с този герой Радо“, обясни успеха на филма Иван Иванов. И добави, че, без да е грандоман, живее със самочувствието, че е в основата за успеха на „Всичко е любов“.След участието си в този филм Иван си спечелва славата на сикссимвол. Изиграва поредица от герои бунтари – в „Лавина“, 

„Комбина“, „Мярка за неотклонение“, „Романтична история“.

„С образа на Радо успях да кажа много неща тогава. Самият аз притежавам повечето от чертите на героя. И той има характер, който нищо в живота не може да пречупи“, споделя актьорът в интервю след премиерата.

„Иван е не само отличен артист, но и деликатен човек. А на снимачната площадка е изключително толерантен партньор. Той е дълбоко емоционален, но свенлив човек. Нищо, че изглежда мъжага. От хората е, които трудно показват своето истинско чувство“, казва колежката му Янина Кашева.Тя признава, че най-трудни за снимане били голите любовни сцени. Между двамата сякаш се появява някаква преграда, която пречи чувствата им да изглеждат истински. Все пак годината е 1978-а и кой знае какъв опит в изграждането на еротични сцени нямат нито режисьорите, нито актьорите.

Първия път, когато Иван и Янина трябвада се разсъблекат пред камерите, сцените са пълен провал. Въпреки че Шаралиев пуска в действие малка бутилчица уиски за разкрепостяване.
„И ние така се разкрепостихме, – разказа Янина – че се отрязахме от няма и 50 грама, седяхме и гледахме невиждащо. Ушите ми бучаха, Иван почти заспа. Натовариха на едни коли и ни върнаха обратно в София…“

Шаралиев разпуска екипа и нарежда на помощника си Огнян Гелинов да организира купон. Целта е двамата актьори да се опознаят и сближат. „Е, гаджета не станаха, но след този купон любовните сцени бяха заснети не само по-лесно, но и изглеждаха съъвсем истински“, спомня си Гелинов.

„Втория път вече се отпуснахме, получи се и събличането, и играта с дрехите. Много красиви станаха сцените, в които двамата се докосваме, държим се за ръцете, погледите ни се сливат, защото любовта не е в секса. И всеки що-годе чувствителен човек това го е усетил във филма“, коментира Янина Кашева.

Най-голите и смели кадри, разбира се, са отрязани и не влизат във филма. Съкратени са и други сцени, които тревожат идеологическите охранители.Въпреки това „Всичко е любов“ бързо печели изключителна популярност. Зрителският му успех е невероятен. Ученици и млади хора се редят на дълги опашки и гледат филма по няколко пъти. За няколко месеца той е гледан от над 2 милиона зрители. Иван и Янина стават всеобщи любимци.

През 1979 г. „Всичко е любов“ получава наградата на СБФД за сценарий, а Иван Иванов – за дебют. На филмовия фестивал във Варна през следващата 1980 г. филмът е отличен със специалната награда и наградата на критиката, Янина Кашева е отличена за най-добро изпълнение на женска роля.

Световна практика е, когато на екрана се появи ново лице, режисьорите да се надпреварват да го експлоатират. Същото се случва и с Иван. Шансът му е, че не го вкарват веднага в едно и също амплоа и да се чуди с какви актьорски хватки да излезе извън скованата му рамка.
През 1980 г. режисьорът Милен Гетов снима Иван в ролята на жандармерийския офицер Янкулов, чийто идеал е новият ред на хитлеристка Германия. 

Филмът е от така наречените антифашистки, а съсценарист е Иван Славков-Батето

Един от многото заснети в тази графа преди 1989 г., но Иван Иванов направи убедителен образ.Следващите години са изключително натоварени за актьора. Почти по едно и също време се снима в три филма. Най-успешният от тях е „Комбина“. Заглавието измисля редакторът Георги Мишев, режисьор е Никола Рударов, който помага на Владимир Ганев в сценария.
Иван Иванов е служителят на МВР Христо, който под псевдонима Васил (Вас) се внедрява в „комбината“ – контрабанден канал за хероин от Близкия изток за САЩ, който преминава през България. По това време 30-годишният Иванов е истински български киноидеал. Ученички лепят снимката му в лексиконите си, а след „Комбина“ започват да му подражават тийнейджърите – имитират го като поведение и особено като прическа. Всички момчета от един клас във врачанска гимназия се подстригват като героя му Вас.

А в „Комбина“ Иван Иванов всъщност е с перука. По сценария той излиза от затвора и трябва да е остриган. Но по същото време се снима и в „Ударът“ на Борислав Шаралиев, където играе ролята на капитан Петър Илиев. Това е човекът, който на 8 срещу 9 септември 1944 г. осигурява превземането на военното министерство. И тъй като капитанът бил с хубав алаброс, не можело Иван да го играе остриган нула номер. Затова му изработват много специална перука.Готовият филм е харесан от киношефовете, но някои началници в МВР се обявяват против в него да се говори за „организирана престъпност“ и „канал за наркотици“. В България такива проблеми няма! „Не казвам, че ги има, това е художествена измислица. А и може утре да се появят, защо не примете филма като превантивна мярка“, съпротивлява се режисьорът Никола Рударов. И през ум не му минава какъв пророк всъщност ще се окаже.

На кинофестивала във Варна през 1982 г. филмът печели уникалната награда „За популярност сред зрителите“. Решено е да има продължение. В Лондон дори заснемат първите кадри от „Комбина 2“. Как офицерът от ДС Вас (Иван Иванов) идва със специална задача в чужбина. И тогава гръмва скандалът за участието на Сергей Антонов в атентатата срещу папа Йоан Павел Втори. Идва часът на противниците на „Комбина“.

Какви шпиони, какви контрабандни канали, я вижте какво говори светът за нас, вдигат аларма те. И проектът е спрян.В „Комбина“ Иван Иванов си партнира с 23-годишната Ваня Цветкова, станала известна с ролята си на Доротея във филма „Бариерата“. Двамата за втори път играят роля на млади хора, които се влюбват един в друг, но биват трагично разделени от смъртта.
Наред с „Комбина“ и „Ударът“ актьорът играе и в „Лавина“ на Ирина и Христо Пискови, който се снима почти две години – от есента на 1979 до лятото 1981 г. Там, затрупан от лавината, загива героят на Иван – Асен, в „Комбина“ куршум пронизва героинята на Ваня – Съни.
Иван и Ваня изиграха неосъществената си любов и в трети филм – в сниманата 20 години след „Комбина“ лента на Малина Петрова „Другият наш възможен живот“ (2004). По сценарий героят на Иванов трябва да се срещне с Христо Фотев. Поетът умира на третия ден от началото на снимките.

Но преди това във „Мярка за неотклонение“ (1983) Иван пак е нещо като „бунтовник без кауза“. Героят му се казва Траян, а трима души изнасилват красивата му приятелка Яна (Стефка Илиева). И той започва да отмъщава сам. Ликвидира първия, при опита да убие втория е заловен. Започва следствие, което търси отговор на въпроса как младият човек е стигнал до порочния кръг на насилието.Няма как популярността и талантът на актьора да не останат незабелязани и за така наречената работническа тема. Младият режисьор Емил Цанев го ангажира във филма си „Стената“.

Действието се развива на строежа на голям язовир, където Иванов е в ролята на инж. Марин Маринов. Той е носителят на новото и влиза в кинфликт с ръководителя Чичов (Георги Георгиев-Гец), който в името на крайната цел си позволява „някои нарушения на правилата“. В конфликта между двама положителни герои надделява по-положителният. Познайте кой…
Един от последните филми на Иван Иванов преди 10 ноември е „Мечтатели“ на режисьора Иван Андонов, в който пресъздава образа на Димитър Благоев. Ролята на съпругата му Вела Живкова-Благоева изпълнява Цветана Манева.

Авторите на филма са се изхитрили и проследяват само шест години от живота на създателя на социалистическото движение в България – от завръщането му от Петербург през 1885 г. до Бузлуджанския конгрес през 1891 г. Благоев и сподвижниците му още са романтици в преследването на идеала си и може и да станат симпатични на зрителите.

Иван Иванов убедително влиза в ролята на Дядото, играе сдържано и обрано, стои добре в двубоя си срещу началника на полицията Стаменов (Стефан Данаилов). На фестивала във Варна през 1987 г. Иван е отличан с наградата за най-добра мъжка роля.След 1989 г. актьорът изчезна и от екрана, и от житейската сцена. Затвори се в апартамента си близо до пазара „Иван Вазов“. Изглежда, се затвори и в себе си. Май най-добре се чувстваше в с. Оборище, онова, бунтовното през април 1876 г. Навлезе в някаква дълга творческа пауза, която притесни многобройните му почитатели. Не даваше интервюта.

„Не съм се скрил – проговори той през 1997 г. – Просто няма кино и аз направих своя категоричен избор…“ Каза го въпреки участието си в тв сериала „Гори, гори, огънче“ (1994) и „Трафик“ (1995). И двата доста спорни, за да не кажа слаби. Изглежда, след участието си в „Кървав спорт 4“ е разбрал, че няма смисъл да харчи таланта си за „няколко долара повече“ в американски бози.

Каза още, че предпочита да пише, вместо да хленчи. И започна да издава книги: „Този живот – онзи живот“, „Отговори“, „Добре дошъл у дома“, „Живот“. Снима се и в няколко филма – „Стъклени топчета“, (1999), „Наблюдателят“ (2001), „Асистентът“ (2002), тв сериалите „Едно дете в повече“ (2004) и „Врабците през октомври“ (2007)…
А в редките си интервюта през годините с различни думи и метафори внушава: „Бог е любов. Толкова ми е кеф, че съм жив. По-голямо чудо от това няма – едновременно е красиво и тъжно. Животът е любов и болка…“

Автор: Пенчо Ковачев
24chasa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Брад Пит в снимки от времето преди да стане известен..

Всеки трябва да започне от някъде, дори и мегазвездa като Брад Пит (Brad Pitt). Така че, ще ви върнем малко назад към един запомнящ се момент от 1987 г. и по-точно неговия телевизионен дебют. Той се появява в четири епизода на популярния по онова време сериал "Далас" (Dallas) в ролята на Ранди, гаджето на Чарли Уейд (изиграна от Шалейн Маккол).
Според клюките, между 23-годишният тогава Пит и 15-годишната Маккол е имало нещо повече от това само да работят заедно. 

Тези дни в интернет се появи фотосесия на бъдещата знаменитост от точно това време. На някои соло снимки Брад, показва свенливо своите оформени бицепси, облечен в деним, пред камерата на фотографа Kathy Amerman. На други, роденият в Оклахома актьор държи за ръка или прегръща "приятелката си" Шалейн Маккол.
Брад Пит прави големия си пробив в киното с ролята си на неустоимия стопаджия във филма на Ридли Скот (Ridley Scott) "Телма и Луиз" (Thelma & Louise) от 1991 г., с който грабва интереса на публиката и режисьорите. Комбинацията от чара на лошо момче и сексуално излъчване му донасят славата на секс символ. Не след дълго идва успеха с участието му в "Там тече река" (A River Runs Through It) и "Интервю с вампир" (Interview with the Vampire) заедно с Том Круз (Tom Cruise), Крисчън Слейтър (Christian Slater) и Антонио Бандерас (Antonio Banderas), което го изстрелва в списъците на най-търсените и скъпи актьори.
В момента той е женен за актрисата Анджелина Джоли и е баща на шест деца.
Снимки: Kathy Amerman

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Звездната двойка Стоянка Мутафова - Георги Парцалев

"Чудото Стояна играе, учи текста с лупата, готова е дори да стегне куфарите си за пътешествие", казва драматургът Юрий Дачев, съавтор на биографичната й книга "Една фурия на 90" (изд. "Слънце") , която вчера излезе от печат и от която ви предлагаме кратък откъс. Актрисата не крие "гаменския" си нрав, както сама го определя. 

Деветдесетте години не са я укротили, не е притихнало любопитството й, нито са се замъглили преценките й. Нито пък е станала по-лесен човек. Не, не е! Същата непредвидима, бушуваща виелица си е и сега, както и преди. Стояна и на сто ще бъде дете, което бързо забравя лошото, опасностите, разумните доводи. Любопитството й ги изтрива. Как да не завиждаш? Мисля си: от какви парчета е направен този живот? Любов, смърт, чест, пощада... Знам, че зад гърба ми някои мърморят: "Тая, дъртата, няма ли най-сетне да се насити да играе!?" Ами няма! Не се наситих. Ще играя и за внуците ви! На никого мястото не съм затулила, нито ролята съм изяла. Не ща никой да ми сваля шапка, ама тоя театър ние, дъртите, сме го създали. Няма що някой да ми го признава, важното е, че аз го знам. Актрисата е с неизменните перли и в началото на кариерата си. Майка ми. Наближавам нейните години. 

Очевидно дълголетието съм наследила от нея. Случва се в последно време честичко да ме запитат каква е рецептата на моето дълголетие.Кое е времето, в което бих избрала да живея. Общо взето, с натрупването на годините човек като че ли е по-склонен да иде- ализира тези мечтани времена (те стават и повече особено след една възраст). Нормално е - всеки човек мисли, че не е улучил добро време за живеене. Аз обаче от момиче и до ден днешен съм запазила избора си.Бих искала да живея в бел епок или в Древния Рим Яд ме е на краката ми, че не ми позволяват да се изкача на Перперикон. Слушам обаче редовно за този необикновен град. Въобще обичам да гледам по телевизията документални филми за разкопки. Сред нещата, за които съжалявам, е, че въпреки многобройните пътувания в живота си не стигнах до Египет... Гледам по телевизията "Листопад". 

Турският филм е единственият, който ми хваща окото в изобилието от сериали. Хубав разказ, добре подреден, увличащ и най-важното: прекрасни актьори. Талантливи и много, много красиви. Никога няма да спра да се радвам на хубавото, когато го видя в театъра или в киното. На моите години е абсурдно да изпитвам завист, но истината е, че това чувство никога не ми е било присъщо. Разминах се с голяма роля в киното - така ми било писано.Случвало се е да ме питат коя млада актриса виждам за своя наследница в театъра Честно казано - това с наследството много не го разбирам. Артистът, който има индивидуалност, трудно може да бъде определен по "наследствена" линия. Аз харесвах много актриси от по-възрастното поколение, но като тяхна "наследница" не съм се възприемала. Пък и май никой не е мислил така, въпреки че понякога е имало сравнения. Та на свой ред и аз така: просто харесвам някои млади актриси. В Сатирата Дана Стефанова. Интересна, ярка. 

Ако пиесата "Моето столетие"(спектакъл за живота на 4 поколения жени по френски текст, преведен специално за Мутафова - бел.ред.) стане, ще си партнираме с нея и това ме радва. От още по-младите харесвам Жанет Йовчева: много нерв и живот има в нея. Няма да се докарам дотам като някакъв ветеран да разказвам колко хубав е бил театърът едно време, пък сега не е така. Самата аз не спирам да играя, значи - част съм от този театър. Залите на представленията, в които участвам, са пълни. Няма как да не се радвам. Това, което ме притеснява, е, че част от публиката ходи на театър само за да се смее. На всяка цена. Сигурно е странно, че аз, комедиантката, го казвам, но наистина в този глад за кикотене има нещо, което не ми харесва... За какво мечтая ли? Муки, най-обичното ми същество, да е добре. Да се чувства сигурна, когато мен вече няма да ме има. Дъщеря ми е тревогата ми, грижата ми, мечтата, любовта ми. Никога не сме живели спокойно. Все се е случвало да се сдърпаме, понякога доста бурно. Това обаче не се отразява на чувствата ни. 

Много здраво сме свързани. Когато срещна Невена Андонова, известната журналистка, дъщеря на Методи, все й припомням една случка в Бургас преди много години. Аз, Муки, Невена, майка й Цветана Гълъбова спяхме в една стая. С Муки се сдърпахме, вдигнахме патърдия. Голяма ще да е била, защото съседите се уплашили и извикали милиция. Хазяйката ни беше много оправна жена, изпрати тихо и набързо милиционерите. Тогава забелязах колко сме уплашили Невена. Красивото момиченце, приличащо на малка мадона, беше събрало колене, стиснало ръце, личицето й потрепваше, сякаш през него минаваше ток. Засрамихме се с Муки. Така без никаква опасност да ни доскучае си живеем с моята любима дъщеря в компанията на две котки и едно куче. Планове? Отдавна съм предпазлива по отношение на тях. Май че по времето на онова шумно гостуване в Бургас с Цеца Гълъбова си говорехме да спрем да пътуваме. Непрекъснатото лашкане по про- винцията с естрадни сценки беше започнало да ни дотежава. Говорихме си, че мъжете ни вече са със стабилни позиции в професиите си и можем да си позволим повече почивка, да се съсредото- чим в сериозни театрални роли. Разумни планове, няма спор. 

Малко време след това останах без Нейчо (Попов - съпруга й). Двайсет дни след това го последва Мето (Андонов). Тръгнах с Парцалев по старите пътища Трябваше да се работи, да се печели. Мечти? Какви други освен тези, свързани с доброто на дъщеря ми? От другите се случва да си припомня една - да отида на Луната. Знам, че такова пътуване скоро ще стане възможно, даже от телевизията разбрах, че супермилиардери вече предплащат места за космически пътувания... Блазя им на тия, които ще дочакат билетите до Луната да поевтинеят. Ще стане, сигурна съм. Въображаемото момиче, с което си другарувах като дете, обитаваше някаква Огледална планета. Баща ми се уплаши тогава, че дъщеря му е луднала, но току-виж, открият и такава планета. И дотам ще има космически "рейсове", на които някои ще се качват с билет в джоба. Камъчето от Кръстова гора не съм изгубила. Продължава да е често в ръката ми, докато раз- мишлявам. Сигурно щеше да е по-лесно всичко, ако бях религиозна по традиционния начин. Не съм. Мечтая си, когато няма да ме има на тази земя, от друг свят ли, от Огледална планета ли да мога да надничам надолу и да видя, че детето ми е добре... Честно казано - знам, че за хората такива гледки са недостъпни. От друга страна пък: кой знае?
www.24chasa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Истинската история по която е създаден филма „Оркестър без име“ (Статия+Видео)

Малцина знаят, че култовият филм „Оркестър без име” е истинската история на една българска студентска група – „Тонус”. От нея тръгват певческите кариери на Мая Нешкова и „ритонеца”-випбрадърец Здравко Желязков. По ирония на съдбата обаче, Мая и Здравко не участват в събитията в онова горещо лято на „Каваците”, откъдето е почерпил сюжета си сценарият на Станислав Стратиев. Прототипът на героинята на Катето Евро е Камелия Войводова – прелъстителна красавица, която умира от СПИН.
Някогашната студентска група „Тонус” се състояла от четирима оркестранти, трима души духова секция и солисти. Вокалисти на оркестъра станали Мая Нешкова и Здравко Желязков. Официално ръководител на групата се водел композиторът Любен Цветков от Оряхово, но реално я ръководел Валентин Пензов – дългогодишният директор на фестивала „Пирин фолк” в Сандански и носител на „Гран при” на предпоследния „Златен Орфей” през 98-а. Самият Пензов и до днес се чуди как Станислав Стратиев е разбрал за патилата им през онова лято на 75-а, когато оркестърът заминава за „Каваците” и там се случва мо-та-мо всичко, познато ни от филма „Оркестър без име”. 
„Та и повече от това!” смее се днес композиторът, връщайки се назад в онези романтични времена.При създаването си „Тонус” прави впечатление с ентусиазма на талантливите млади хора в него. Мая Нешкова е още ученичка, по престилка и обута в ? чорапки, когато я виждат за пръв път на сцена „като солистка на четирима, дрънкащи фалшиво на китара”, смеят се свидетели на случката. Момчетата от оркестъра си я харесват и я взимат в „Тонус”. Здравко постъпва при тях вече като студент в Консерваторията. Родителите му са разведени, баща му плащал някаква малка издръжка, младият „ритонец” още бил беден провинциалист в столицата и нямал и хал хабер, че съдбата ще го срещне със софиянката Катя.
Първото впечатляващо участие на „Тонус” е в Младежкия дом „Лиляна Димитрова” в София, където се провежда градският преглед за участие в култовия някога фестивал „Ален мак”- Благоевград. Групата прави страхотно впечатление – канят ги да пеят на „Предела”.
На самия фестивал „Ален мак” обаче се явяват пияни. Станало случайно – накарали ги да отидат на посещение при работниците в едно шивашко предприятие в Благоевград – ТПК „Рила”, и там началникът на цеха извадил да ги почерпи с 2 бутилки „Преслав”. „Участието ни после беше пълен провал, който обаче завърши с бурни аплодисменти!”, разказва самият Пензов за онзи „позорно”-славен миг в историята на „оркестъра с име”.

Официалният им ръководител Цветков вече бил известен с песен на дуета Стефка Берова и Йордан Марчинков, и за групата вече почва да се говори. Но… участия няма. Не щеш ли, на хоризонта се явил Бате Заре – композиторът Светозар Русинов, лека му пръст, който казал на Пензов, че бил уредил да пеят в заведение на „Каваците”, но условието било оркестърът да тръгне без духовата секция и без солистите си.„Солистът ще съм аз!” рекъл Зарето. По онова време, ако и вече да бил женен, той си паднал по пазвата на една ученичка на име Катя, макар че си било направо опасно да се задява с нея, щото баща й бил офицер от службите. За кого мислите, че става въпрос?! – За Катето от „Ритон”. На Пензов се паднала нелеката задача да обясни на вокалистите Мая и Здравко, че те няма да ходят на море, понеже солист ще е Бате Заре. Мая не направила въпрос, но Здравеца доста се разпенил, като му казали, че остава извън групата. „Айде, бе копелета – уж сме заедно, пък тръгвате без нас, да му е*а майката!”, подлютил се той в типичния си стил. Накрая – какво да прави, клекнал, примирил се. Двамата с Мая остават в София. Бате Заре в онзи момент бил вече голямата работа – току-що бил спечелил “Орфея” с песен за чавдарци, демек – за бай Тошо.И така, група „Тонус”, с чувствително подменен състав, тръгва за морето. Първата перипетия ги чака на гарата в Бургас – струпват им уредбите на перона, та едва успяват да си ги съберат. Потеглят за „Каваците”. Стигат до мястото, което се оказва кръчма без сцена, с някакво малко подиумче – метър и 20, на метър и 50. Но това не е голямата беда – началникът, с когото уж Зарчето бил се уговорил „твърдо”, се оказал… домакин. Като видял „мигрантите”, духнал нанякъде, та се не видял. Тогава Пензов предприел съобразителна крачка – задействал някакъв партиен секретар, че „тука са пристигнали композиторът на Тодор Живков и групата му и може ли така да ги посрещат?!?”
Партиецът моментално задвижил нещата и оркестърът се установява в кръчмата „с протекции”. Там пеят 2 месеца. Първоначално само „дрънкали”, без никой да ги забележи. Една вечер на домакина му пламнали фитилите: „Абе, момчета, нямате ли нещо по-така?! Барем да си оплакне очите човек?!? Хората искат да си пийнат, да погледат така нещо по-засукано, а вие – дрън-дрън!…”. Така на сцената се качва Камелия Войводова – прототипът на Рени от „Оркестър без име”. Тя тръгнала за без пари, ей-тъй – да се поразходи из морето с момчетата, но дошъл моментът и да „свърши работа”. На домакина му светнали очите, когато Камелия кръстосала крака на сцената „да се прави на Джоан Бейз”. Вече нямал нищо против момчетата „да си свирят”. Тя пък нямала нищо против да се черпи на масата на началника и да му посещава бунгалото. Всичко е ясно и от филма.Дали някой е разказал „подробностите от пейзажа” на онова романтично лято, или Стратиев е бил пряк свидетел на събитията, днес никой не може да каже със сигурност, но факт, че сценарият на „Оркестър без име” е досущ историята на „Тонус” през онова лято.
На другата година приели Мая Нешкова и Катето от „Ритон” да учат в Консерваторията. Историята на всеки един от истинските герои е публично известна, защото те са знаменитости. Трагично завършва само животът на Камелия/Рени, която първо се омъжила за някакъв поляк, а после така я орисала съдбата, че умряла от СПИН. „Не беше само хубава, и пееше. Джазът й вървеше. Като човек беше много отворена и купонджийка. Разби бая сърца, но пък как трагично си отиде!…”, спомня си за нея композиторът Валентин Пензов.
ДОСИЕ:Филмът на Людмил Кирков е създаден през 1982-ра и пресъздава историята на четирима бедни провинциални музиканти, мечтаещи да превземат световните сцени. Велко, Павката, Жоро и Филип, Георги Русев, в ролята на комшията, чиито кокошки не искат да мътят, маститият и похотлив управител на кръчмата Димитър Манчев, авторът на песента „Оставаме“ – Борис Карадимчев, и Рени – Катето Евро, са незабравимата компания на „Оркестър без име” – история за любов, море и „още нещо” – филмът, който помнят и харесват няколко поколения българи.
www.bgspomen.com
Източник: http://bulgaria365.info/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ