Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Едно време при соца сред учениците имаше ред и дисциплина, както и уважение към учителите. Залягахме над уроците и спазвахме добро поведение, защото иначе следваха наказания.

Ето как изглеждаше училището тогава. Сутрин при влизане в школото имаше дежурен учител и дежурни ученици, които ни посрещаха. Правеше се проверка за облеклото, нокти, коса, носна кърпа, връзка – пионерска или чавдарска. Оставяхме си чантите и излизахме на двора на физзарядка. Всички спортуваха, няма болни, не болни. След това се правеше уборка на двора. После миене на ръце и в класните стаи.

Бие ли първият звънец, задължително всички са в стаята и приготвят учебници, тетрадки и пр. За това следеше дежурен ученик по клас. Редувахме се по пореден номер. Дежурният стоеше на вратата и когато другарката се зададеше, казваше „Клас стани, клас мирно“ и така стояхме, докато тя влезе в стаята, остави дневника на бюрото и каже „Седнете“.В часа слушаш и внимаваш, а ако не – дървената показалка „играеше“. А това да те извикат в стаята на директора си беше голям стрес, защото там се явяваш с родител, че и бой ядяхме пред класен и директор, а после и вкъщи пак.

Училището тогава не беше зависимо от броя ученици и затова при лошо поведение или слаб успех те изключваха, без да им мигне окото. Второ – нашите родители ни набиваха в главите, че учителят е нашият родител в училище и каквото каже, се изпълнява! Ред и дисциплина, ако не внимаваш или пречиш в час, напускаш и ти пишат неизвинено. Ако някой ученик имаше много отсъствия, идваше без домашни, се викаха родителите. Ако продължава, се намаляваше поведението и като крайна мярка следваше преместване в друго училище. Учителите някак знаеха как да ни накарат да внимаваме./Ретро.бг/


 


В мрачна непрогледна нощ

по стръмнини и по пътеки,

метнал автомат и нож,

граничарят бди над всеки.


За него пек и буря няма,

в студ и сняг е закален.

Не е при него вече мама -

той мъж е във халат зелен.


Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни? Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април


1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.


През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.


По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев…

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар!



Днес сред децата и младежите (и не само) са много популярни военните и екшън компютърни и PlayStation игри. По времето на моето социалистическо детство бяха популярни едни малко по-други „екшън“ и „военни“ игри. Те не се водеха с мишка и джойстик във виртуалното пространство, а в реалната действителност - сред блокове, градинки, строежи, улици, коли и т.н. Някои от тях носеха дори съвсем реален риск за здравето. Но пък бяха заредени с толкова ENERGY & FUN, че просто не можехме да им устоим! Ще ви споделя моето ТОП3 на екшън игрите от СОЦ детството ми. 


На ПЪРВО МЯСТО, без никакво съмнение, поставям играта на фунийки, или „фишки“, на жаргон. Тя много прилича на днешния пейнтбол, с тая разлика, че я играехме абсолютно навсякъде в квартала, а не в контролирана, затворена среда и добре защитени със специална екипировка. Най-интересно ни беше да я играем по строежите. Макар това я правеше двойно по-опасна. Необходимите „оръжия“ и „амуниции“ за играта бяха железните, алуминиеви, медни тръби, с които се изстрелваха хартиените фунийки. „Хартиени фунийки“ звучи доста безобидно. Но това нещо, изстреляно от 70-100 сантиметрова дълга и тънка тръба, дори без да е със слепен с лепило връх, летеше като куршум и ако те удареше по голите баджаци, ръка, или не дай боже, в шията или лицето – доста болеше (някои садистчета дори слагаха карфици на върха, но не за игра помежду ни – имахме си джентълменски етикет, а за да тормозят врабци, гълъби, кучета, котки или мрежата на прозореца на кварталния гадняр, Бай Фильо). За съжаление, понякога се случваха и трагични инциденти с уцелени лошо очи. Тогава трудно се намираха защитни очила (някои ползваха слънчеви), но болшинството играехме без абсолютно никаква защита. Стрелбата от врата нагоре беше забранена, но не всички бяха знаменити стрелци.

Някои тръби бяха истинско произведение на изкуството. Много популярни бяха прикладите направени с форма на пушка – парче дърво изрязано или издялано в съответната форма със залепена отгоре, обикновено с изолирбанд, тръба. Имаше и двуцевки, че дори и трицевки. Дървото се украсяваше с дърворезба, с прогаряне, лепенки – имаше наистина много яки „пушки“.

Да си намериш готина тръба обаче въобще не беше лесна задача. Трябваше да имаш връзки за тая работа – човек, който работи в завод за производство на тръби, полилеи, лаборатории и др. подобни, където се правеха или използваха подобни тънки и прави тръби. Един приятел съсипа скъпия семеен полилей за да си направи тръба, за което отнесе сериозен бой от баща си, а после и от майка си. „Патрондашите“ си ги правехме от срещуположно залепени лентички лекопласт или от прецизно изрязани парчета картон с изолация – забивахме фунийки в улеите и дупките на изолацията. Зад ушите, а по-къдрокосите – в косата, също бяха много популярни места за държане на бързи куршуми. Самите фунийки бяха втората много-много важна част от играта. 

Тогава списанията с лъскави и гладки странички бяха липсващ деликатес. Повечето печатни издания бяха вестници с едни много тънки и грапави страници, или списания – с още по-дебели и грапави. Но имаше едно списание, което беше абсолютният връх на сладоледа и неговото име беше… и нейното име беше… „Жената днес“! Това списание предлагаше перфектния изстрел. Страничките му бяха като на западните списания и дори  в някои отношения, по-добри. Бяха гладки, тънки и много леки. В същото време фунийките ставаха здрави и летяха с огромна скорост и точност (разбира се, ако знаеш и как да ги правиш добре – за което също се изискваше доза умение). Затова беше много важно ако не майка ти, то поне някоя баба, леля или съседка да е абонирана за това култово по онова време списание. Така получаваш постоянен достъп до най-добрите амуниции. 

Защото по РЕП-овете или бързо свършваха или въобще ги нямаше. Другият вариант бяха западните списания, които още по-трудно се намираха, а и родителите си ги пазеха и слагаха под масички и по специални поставки за да се фукат с тях на гостите си. Т.е. пазеха ги като зениците на очите си и ако гепиш някое – е, спомнете си за приятеля ми, оня с полилея… Самата игра си беше нещо средно между чист екшън с много тичане, скачане, стрелба и тактика. Разделяхме се на 2 отбора, избирахме района на игра и започвахме. Както казах вече, района можеше да бъде навсякъде, но най-ценни за игра бяха междублоковите пространства със самите блокове, входове, мазетата, градинки и паркинги с коли отпред и пр. препятствия, и скривалища. Но строежите, които около нас по това време изобилстваха – строяха се непрекъснато нови панелки, бяха „супер терена“ за игра на фишки! Беше си бая опасно, защото не бяха обезопасени за подобни мероприятия, но може би именно тая тръпка ни привличаше толкова към тях. Спомням си как един приятел за една бройка да полети от шестия етаж, защото залитна на един чакъл и само намесата на друг приятел, който го хвана буквално на ръба, го спаси  от падане върху панели и бетонни блокове. Но пък, мамка му, толкова забавно беше! Самата подготовка за играта, нарязването на страничките от „Жената днес“ на тънки лентички, правенето на фунийките, зареждането на пушките и тръбите, съставянето на тактика за боя… абсолютната №1 екшън игра от соц детството!



По времето на социализма отдихът бе неизменна и задължителна част от трудовото ни всекидневие. Хората здраво работеха, но държавата им бе гарантирала заслужена почивка.

Според Кодекса на труда всеки работещ имаше право на 14 работни дни годишен отпуск. Някой категории ползваха по 20, а униформените – цял календарен месец.

Почти всички категории работници и служещи си имаха почивни станции на най-хубавите места в страната – задължително по морето, балнеосанаториуми във Велинград, Поморие, Павел баня, Вършец и къде ли не из богатата ни на минерали извори родина. През зимата се пукаха по шевовете станциите в Рила, Пирин, Родопите,Стара планина…


Мнозина си позволяваха лукса всяка година да почиват и на море, и на планина. Някои работяги, свикнали със селския труд, пренебрегваха отдиха и се хващаха на работа в кооперативите или в личните си стопанства, но това си беше техен избор.

За младежите и децата бе създадена широка мрежа от лагери и почивни станции, където всяко лято бъдещето на нацията почиваше, спортуваше, занимаваше се с увлекателни дейности и игри.


Неслучайно населението на България наближаваше 9 милиона.

И така до „избухването” на т. нар. демокрация. Сега някои от по-възрастните не си спомнят кога за последен път са виждали море. В скъпоплатените СПА центрове се глезят олигарси, мутреси, богаташи с неизвестен произход на парите си и, разбира се, новите ни политици и „народни” избраници. Простолюдието работи на няколко места, за да свърже двата края и въобще не му идва на ума да почива – така, докато се пресели в т. нар. по-добър свят.



Незабравими спомени, буйна младост, много смях и вяра, че ако защитаваш правдата и приятелите си, сигурно си в правилната посока. Връщам се назад в далечната 1978 година, когато за последен път бях на лятна ученическа бригада в АПК Стара Загора. В съседство с нашия лагер е разположен този на „колегите“ в консервния комбинат „Петко Енев“.


Винаги сме им завиждали, че работят във фабрика, на закрито, а нашето училище години подред го разпределяха по кърищата, а там определено си беше по-тежко. Но да карам подред… Влизаше се през парадния вход, под голямата табела „АПК СТАРА ЗАГОРА“ и вдясно по алеята се озоваваш в лагера за бригадири – няколко бараки за по 20 човека, тревясал плац със забито национално знаме в средата и външна тоалетна със „Стая за девойката“, в която уж имаше един бойлер, за съжаление невинаги работещ. И туй то. Останалата атракция – на полето. За четири години бяхме станали тесни специалисти по обезметляване на царевица в опитните ниви край старозагорското село Маджерито. Който не е вършил тази дейност, няма как да ме разбере.



Не се плашехме от работа, бяхме отговорни и трудолюбиви деца, но условията са си изключително тежки.Закарваха ни към 6 сутринта на блока и ни пускаха между два реда в избуялата над 2 м царевица. Трябваше да се върви и с двете ръце да се прекършват на върха „метличките“ на растенията. Добре, но съществуваше една малка ранна подробност – когато пристигахме на полето, студена кладенчова вода вече напояваше обилно междуредията. Бяха ни раздали по едни галоши и обути в тях влизахме „в кален бой“, защото трябваше да се работи бързо, имаше норма. На места затъваш до средата на прасеца, дърпаш крака, галошът остава всмукан като в блато, улавяш се за стъблата, за да излезеш и накрая се тръшнеш я по корем, я на дупе в калта. А редовете дълги, дълги, краят им не се вижда.


Краката ни замръзваха, въпреки че беше юли месец. По някое време спираха водата и тръгвахме по-устремно, но пък излизаше друг проблем. Листата на царевицата идваха на височината на гърдите, врата и лицето, а както знаете острите им ръбове са доста „резливи“. Обръщахме работните куртки с копчетата назад, за да защитим с гърба и яката поне донякъде откритите части. Целите бяхме нарязани, а от потта щипеше още по-здравословно.Продължаваме, часовете се нижат, слънцето се изкачва и започва силно да прежуря, влагата под краката ни се изпарява, прахът от метлиците, които чупим, се сипе върху нас, залепва по потната кожа, влиза в очите и носа. На места редовете наистина бяха дълги по 500 м и ако си по-бавен, изоставаш от групата, оказваш се сам в този ад и ти призлява.


 


А командирите стоят на високия синор и ай някъде си пропуснал някоя метла, тя стърчи издайнически, видима отдалеч, шефовете крещят:“Връщай сеее! Отначало, провери си реда!“ И така ден след ден – един месец, с някои прекъсвания, за да помогнем на друга нива или ТКЗС, като оберем доматите, чушките, лука… Най-яркият ми спомен обаче е свързан с едно произшествие. Отидохме както винаги една сутрин на кукуруза, но няколко дни подред усилено напояваха и много момичета бяха започнали да се оплакват от болки в корема – просто измръзвахме в тая ледена вода. Бях с помпозното звание тогава „командир на отряд“. Още в 8 часа събрах всички извън редовете и казах, че се прибираме в лагера.


Транспорт по това време съответно нямаше и тръгнахме пеша през нивите със закачки и смях, типично безгрижно и по младежки.Росни-пресни пристигнахме към 9,30. Всяка бригада си имаше по един ЗКПЧ – зам.-командир по политическата част. Той ни посрещна свъсен и ни попита защо се прибираме по никое време. Изтипосах се отпред и войнствено казах, че аз съм ги организирала, защото има много от нас с оплаквания. Продължих да вадя вода от 9 кладенеца, все силни доводи, че сме жени и ще раждаме деца и ако сега в ледената вода се повредим, кой ще е виновен…


В това време идва и Главния – командира на бригадата. Ние стоим в средата на плаца, мен ме заклеймиха, че правя ПОЛИТИЧЕСКА ДЕМОНСТРАЦИЯ и ЩЕ МЕ ИЗКЛЮЧАТ ОТ КОМСОМОЛА за постъпката ми. В този момент ледената вода в редовете с царевица ми се видя топла. Разпуснаха по бараките останалите, а на мен ми връчиха една опърпана метличка, с която да мета плаца. За наказание и публично порицание. Нали се сещате как се мете трева с метла и то такова огромно пространство. Изключването сякаш го преживях, но обидата от унижението ме накара да заподсмърчам. В този момент виждам, че до бариерата стои майка ми, грейнала като Месия за страдащите. По какъв случай е дошла, нямам спомен, не сме имали свиждания. И добре, че дойде. Така де – „майчица, златна сенчица“. Командирът беше известен със залитането си по женската част, а мама си беше хубавелка. Той се завъртя край нея, заусуква се, тя го попитала защо мета сама по обед и той обяснил, че имало малко недоразумение. След 5 минути ме освободи „от повинност“. Не случайно са го казали хората:“Красотата ще спаси света“, в случая тя спаси провинилия се ПОЛИТИЧЕСКИ…

Автор: Красимира Янкова /www.zarata.org/


 


До 1970г  БРП получава 6 бр. СПК “Метеор” с капацитет от 70 места, пътуващи по линията: Русе -Свищов- Никопол- Козлодуй-Лом -Видин. „Корабите на подводни криле „Метеор” и „Възход” спират на Арчар (древната Рациария), Долни Цибър, Остров, Вадин, Байкал, Загражден, Кривина, Ряхово, Малък Преславец и Попина”. Някога – да, но не сега! Пише „Морски вестник”през 2015г. 


Возил съм се много пъти.Пътувала съм от Видин-Оряхово и обратно.Беше приказно! Гледаш как пори водата,че чак ти става страшно.Бърз,удобен и евтин транспорт.А вие спомняте ли си?



Предало го, като противник в установяване на комунистическата власт в селото им. 

Бил скрил жито, за да не го секвестират, както и като кмет е издал документи на заточеници, с които те да избягат...


Негови са думите:


“Гад си ти, тате!”

Тази история е вдъхновила  четения, поеми, песни, пиеси, една опера и шест биографии!

Що се отнася до 18 годишната Хелена от Масачузетс, тя преди дни докладва на полицията майка си, чичо си и леля си, за това, че са участвали в протеста при Капитолия. 

Момичето изпратило видео и снимки, на които ясно се виждат лицата им. 

Казва, че го е сторила след вътрешна борба, питала се е “дали това е редно”, но принципите и са надделели. 

Близките и роднини са арестувани незабавно, а майката е уволнена от работа!

...и понеже родителите й, след това уволнение, не могат да плащат за колежа, Хелена си открила дарителска сметка. 

В нея момичето вече има събрани над 58 000 долара.

Помните ли...

Оруел беше описал детската организация, която е длъжна да подслушва родителите си и да докладва...

Изглежда това ще е света ни.

Новото нормално.

Христо Христов


 

Тези къщи от Горни Пасарел от 65 години вече са на дъното на язовира.Във водоема още стоят основите на къщите, улиците и чешмите

Ще ви разкажа интересната история на 3 села, които са пожертвани, за да се изгради през 50-те години на миналия век язовир Искър. Днес Калково, Шишманово и Горни Пасарел са на дъното на водоема, който захранва с вода София и региона. Бившият жител на Шишманово Георги Тулийски с подробности разказва какво се е случило преди 65 години на това място. Той е известен журналист, писател и поет, бил е главен редактор на всекидневника “Народна младеж”. Ето разказът на събеседника ми, който тогава е бил дете:

“Помня, че бях 12 годишен, 6-ти клас, когато ни изселиха – започва Тулийски. Историята на селото ми Шишманово започва още от Второто българско царство, според преданията. Преди турско робство се е казвало Чамурлия, а там, в низината са се събирали три реки. Говори се, че синовете на султан Баязид, който завладява областта, се сбиват. В борбата за по-хубава земя, единият настъпва откъм София, другия през Ихтиман и се срещат в нашата долина.

По-големият побеждава и се настанява, където днес е Ново село – по пътя от Ихтиман към Самоков. Един богат турчин от Самоков прави чифлик в нашето село и джамия. Спомням си, че имаше и 3 чешми, направени от турците, от които и след освобождението се е пиело вода. Интересен факт – Чакър войвода, който е роден в село Проданово, Смоковско, е действал и в Шишманово. Изселил се от махала на черкези, които турците докарали нарочно да тормозят българите. Дори 2-3 шишманци станали четници в четата му. През 1934 г. излиза указ, турските имена на села и градове да се сменят с български. Така Чамурлия става Шишманово. Тези исторически е събрал местният краевед Кирил Попов.

За последен път видях родното си село в началото на 90-те години, когато източваха язовира – продължава разказа си Георги Тулийски. – Там на дъното, където беше центърът, водата от една от чешмите продължаваше да извира. Тогава можах за последно да пия от нея. Язовирът се беше дръпнал почти до стената и на дъното му видях пътя, който минаваше през селото. Виждаше се как си текат отдолу старите реки Шипочница и Искър и мястото, където се събират.Основите на къщите и улиците си стояха.Видях и паметника на загиналите по време на Балканската и Първата световна война, който беше в центъра на площада. Лежеше там на дъното. После го пренесоха в манастира “Света Богородица”, който единствен е над водата днес.

Идеята за строеж на язовир тук идва още през 1892 г., след освобождението. Тогава белгийска фирма взима на концесия част от р. Искър. Белгийците търсят възможности за добив на енергия и водоснабдяване на района. Правят проучвания, но нищо не става. Чак през 1944 г. се прави проект. Язовирът започва да се строи в 1952 г., а официалното му откриване е през 1956 г. На строежа работеха много хора от потъналите села. Тогава те вече са знаели, че ще ги изселят от родните места. Помня, че с баща ми карахме тухли с конете – видях къде ще е първата електричека централа и стената.

Преди строителството през 1952 г., от София изпращат комисари, които да обяснят на хората и да ги подготвят за предстоящото изселване, спомня си Георги Тулийски. Предлагат им места, където да се заселят в Търговишко, Разградско и Свищовско, но не в Софийско.Увещават ги, че там също има добра земя и стопанства, където да работят. Обещават да им изплатят имотите, да платят разноските по преселването. Бях на 10-11 години, когато съселяните ми изпратиха делегация, да огледа районите за преселението, но не ги харесаха. Започнаха да търсят други в югоизточна България – Сунгурларе и Пловдивско, но пак не останаха доволни. 

Последното решение взимат ръководителите на ТКЗС-то – искат селяните от “дъното на язовира” да се заселят в Самоков. Тамошните управници обещават да направят 40 къщи, а от Ихтиман още 30 за шишмановци. Около 120 семейства заминават за Сунгурларе. На всички са им платени къщите, а на някои нивите – по 300 тогавашни лева за декар. Около 120 семейства, повечето от Калково и Пасарел, си купуват парцели в София, макар да нямат право. След това си имат проблеми – защото им отказват софийско жителство. Една група от тях отива при премиера Вълко Червенков, за да се разреши проблема. След 3 висене пред кабинета му получват отговор – получават софийско жителство. След време стотина семейства се връщат от Сунгурларе и се пръсват по Ихтиманско и Самоковско. Нашето семейство живя в село Живково цяла година, после баща ми да реши да се преместим в София, спомня си журналистът.

Нивите, които не останаха под водата ги прехвърлиха към ДЗС-тата на Ново село, Злокучене и Горни Окол. Като започнаха да връщат земята по реституцията някои от нашите събраха всички документи.Благодаря им и най-вече на Вера Васева. Някои успяха да си вземат земята, но други ниви останаха във вилната зона, която не е съвсем законна.

Първи заминаха тези за Сунгурларе, ние бяхме от последните, спомня си днес Георги Тулийски. Бяха съборили всички къщи, останала беше само църквата и паметника в центъра. Като я събориха камбанарията пренесоха в Ново село, но после я сложиха на манастира “Света Богородица”, който единствен остана над водата.




Има един факт, по който историците са единодушни — древногръцките философи никога не са пътували със самолет. Това обяснява абсолютното им мълчание по този въпрос. Иначе няма как те, които са казали по нещо за всичко земно и надземно, да не оставят някоя мъдрост и за стюардесата. Нещо от рода на: „Самолет без стюардеса е като небе без звезди“ или „Пилотът е мозъкът, а стюардесата — душата на самолета.“ Добре, че днешните творци съвестно са запълнили тази празнота. В техните творения стюардесата често е ако не главен герой, то поне персонаж, който в никакъв случай не остава незабелязан от главния герой.Почти няма човек, удобно седнал на седалката, прилежно закопчал колана си, чул кадифеното: „Драги пътници, намираме се на…“, и видял притежателката на това кадифе царствено да се появява в салона, който да не й завиди. Ей така, неочаквано, дори без да знае защо. Обикновено с приземяването и завистта, и стюардесата се забравят, но не от всички. Някои слизат от самолетната стълбица с твърдото убеждение, че точно там, на хиляди метри над морското равнище, по средата на маршрута София – Силистра например, са намерили призванието си, срещнали са детската си мечта: нежно гримирана, елегантна и загадъчна, като че ли


слязла от рекламните календарчета на авиокомпания „Балкан“


И ако наистина тръгнат след нея, ще разберат, че конкурсите са не само за хората, но и за мечтите. Там, в администрацията на компанията, се оказва, че точно в този момент още 45 младежи и най-вече девойки „страшно обичат да пътуват, да се срещат с много хора, да се опознават с тях, да разговарят на чужди езици, да бъдат любезни“ и много държат това да става не къде да е, а във въздуха. За „Балкан“ това е златен шанс, в щатното разписание на стюардесите все още има свободни места, а едно ново разпореждане, което налага те да бъдат пенсионирани на 36 години (точно когато са най-красиви, опитни и знаещи), предвижда вакантните места да станат още повече.Оттук нататък мечтата се „приземява“. Започва да зависи от такива прозаични неща като сантиметрите на медицинския метър


(кандидатките трябва да се вместват между 160-ото и 172- ото му деление),


означенията на теглилката, показанията на апарата за кръвно налягане, констатациите на зъболекаря, на офталмолога, барокамерата… Сякаш ей сега пътниците ще извадят рулетки и ще започнат да мерят височината на стюардесите. Но наредба №5, занимаваща се с изискванията към работещите в Българска гражданска авиация, съвсем не се съобразява с доводите на опонентите.Като прибавим, че освен това някой с педантична точност пресмята оценките от изпитите (по руски и западен език), резултатите от психопрегледа, възрастта (тя не трябва да надвишава 24 години), става така, че повечето от кандидатите принудително се отказват. За онези, които остават, напрежението продължава: две учителки, бивше пиколо от „Шератън“, застрахователка, тролейбусна диспечерка, музейна работничка, финансистка и даже секретарка — общо тридесет и един човека, от които само трима мъже. Всички потвърждават, че са тук заради интересното, което може да се случи във въздуха, а и защото: „Бюрото ми действа убийствено“ (Как толкова хора се чувстват живи само когато седнат зад него?); „Страшно искам да се грижа за някого“ (Не като санитарка, разбира се); „Обичам да пътувам“ (И кондукторките пътуват, но…). Когато стане въпрос за семейството, оказва се, че в повечето случаи и там нещата изглеждат добре: „Бъдещият ми съпруг ще ме приеме такава, каквато съм“, или още по-добре:


„Няма да се женя“


И така. кандидатите почти са стъпили на самолетната стълбица, остава да се преборят с мандатната комисия — единадесет души и маса с червена покривка, които въобще нямат намерение да се предават. Още повече че общата култура (така се нарича последният изпит) се оказа с изисквания за съвсем конкретни знания.



Въпросите се надпреварват да бъдат колкото може по-различни. Интересуват се от теглото на една каса бира до последните изказвания на Виенските преговори, от начина, по който се пренася Рогозенското съкровище, до годината на Френската революция и последните събития в Иран и Ирак, от съдържанието на указ №56 до най-новата премиера на Народния театър. Има и чисто професионални запитвания: марки самолети, имена на авиокомпании. състав на атмосферата. Пред комисията А. Б. толкова сръчно акушира на родилка (на теория, разбира се), че наистина изненада беше къде се дяна първородният вик на най-малкия пътник. С предимство се ползват кандидатите, за които никой не е ходатайствал, които имат сериозни познания, непринудена усмивка и чувство за хумор. С една крачка пред другите са тези, които нямат говорни дефекти, имат ясна дикция и не се смущават от микрофон (навярно такива са изискванията и за телевизионни говорителки).


Докато самолетите „летят“ в различни посоки, по указание на комисията дрехите на двама от пътниците са залети с кафе и после веднага почистени. Съобразителността на една от кандидатките предотврати в последния момент ако не дипломатически, то поне голям скандал, който неизбежно би възникнал, ако свинските пържоли, така както настояваше комисията, бяха попаднали на масичките на четиримата араби в първа класа.


Накрая всички самолети кацнаха успешно, в резултат на което към 360-те бордни домакини на авиокомпания „Балкан“ се наредиха още 26.



Имаше един въпрос, на който никой от кандидатите не можа да отговори: 


колко получава една бордна домакиня. Мечтата, преди да е станала професия, не се интересува от заплати. Нито от такива подробности, че трудът на бордната домакиня се оценява една категория по-ниско от труда на влаковите стюардеси. Въпреки стотиците килограми храна, които трябва да се товарят и разнасят при всеки по-дълъг полет без никакви перспективи за механизация. Нито дори от това, че докато самолетът лети до Коломбо или Дубай, стюардесата, за да осигури спокойното и приятно пътуване на пасажерите, трябва да изминава на борда по 10-12 километра. Да, това са неща, които днес бъдещите стюардеси все още не знаят.


Утре всичко ще бъде по-различно: 


приказното ще стане всекидневие — нервно, уморително, неповторимо. Тези, които досега са сънували дългите пътувания, все по-често ще мечтаят за скорошните завръщания, за земята и кратките часове почивка, след които отново ги чака небето, любезното „Драги пътници…“, усмивката и всичката умора и напрежение, които остават зад нея.


 



Преди четвърт век масово се отказахме от Лади и Москвичи, дори с цената на това да минем на 10-15 годишни стари западни коли. И днес какво стана – всички западни коли са Лади и Москвичи.


Коментарът бе на около 50 годишен автомонтьор, на който цялата му кариера е минала в този преход от руско към западно.

Москвичи и Лади доста се повреждаха. Хората возеха с пълен комплект инструменти в багажника. Да си механик стана втора професия на всеки български мъж. Това особено важеше за Москвичите.

Като минахме на западните коли, това се попромени. Те не се повреждаха толкова много, реално много народ изобщо изхвърли инструментите.Сега обаче старите времена се връщат. Дори чисто нови западни коли се трошат като Москвичи. Коли на 70 хиляди километра ходят на основен ремонт. Сменяме бутала, ремонтираме скоростни кутии. А на 30 хиляди да ти протече гарнитура, вече е съвсем нормално, обясни монтьорът.

Въвеждането на жизнен цикъл на продуктите, и неговото постоянно скъсяване, превърна всички коли в Москвичи. Чудо невиждано.


Случващото се е добре за нас – монтьорите, но не ми изглежда особено разумно. Освен това, хората пак ще вземат да се научат да ремонтират, и тогава ще ни изядат хляба.

Дори най-елитни марки като Мерцедес и БМВ вече се трошат след 2-3 години. Няма нито „немско“ нито „японско“ качество.

Ако Москвичите бяха оцелели, днес те щяха да са по-качествени от поне половината нови западни автомобили, обясни човекът.



 „Гледайте Плевен и мислете за България“!


30 години след 10-ти някогашният силно развит промишлен и културен център е ударил дъното– икономическото, демографското, културното…


И за да не сме голословни, ще подкрепим тезата си с фактите в Плевен. Какво се случи или не се случи в един от най-хубавите градове у нас за четвърт век, за какво стигнаха всичките тези години, в какво се превърна Градът под Панорамата?


Демографски колапс – най-бързо изчезващия град у нас!


Някак си логично е да започнем от населението. И с невъоръжено статистически око се вижда как от ден на ден все по-пусти са не само улиците на града, по-рехави са върволиците от минувачи, които крачат по Главната, която преди години е гъмжала от народ по всяко време от денонощието.

И все пак данните са следните: населението на Плевен през 1985 г. е било 165 766 души, през 2001-ва – 121 880, през 2005-а – 113 700, 2007-а – 112 570, 2009-а – 111 426, 2011-а – 106 011, декември 2013-а – 103 122. Простите сметки показват, че над 60 000 души са напуснали Плевен завинаги през периода на прехода. Плевен е последен по големина от групата на селищата в страната с население над 100 000 души. Засега. Но тази статистика е закономерен резултат от факта, че хората бягат, защото не намират препитание в родния си град.


Бизнесът и икономиката – в будна кома


Функционират колкото да се каже, че ги има, и произвеждат толкова, колкото да плащат (не всички редовно) на служителите си. Фирмите просто фалираха или се покриха в сивия сектор. Преди 25 години Плевен беше крупен индустриален град. Около десетина държавни предприятия, сред които „Плама“, Ядрения завод, „Плевенски цимент“, машиностроителните заводи и др. формираха голям процент от приходите в националния бюджет. Със своето качествено производство плевенските заводи присъстваха на международните пазари. След вандалската приватизация, нямаща нищо общо с нормалната процедура на раздържавяване, се оказа, че плевенските предприятия са ограбени от международни мошеници с помощта на безлични чиновници, които тихо и кротко си прибираха тлъсти проценти от мнимите приватизатори. През тези 25 години мнозина предприемчиви хора дръзнаха да създадат частни фирми, като ползваха възможностите за отпускане на кредити от банките. Убийствените лихвени проценти обаче направиха заемите невъзможни за обслужване. Така през 2011 г. за пръв път чухме потресаващата статистика, че около 60 – 70% от бизнеса в Плевен е фалирал или пък се е покрил в сивия сектор.


В момента нефтената рафинерия „Плама“ практически не работи. Нефтохимическият комбинат между Плевен, Долни Дъбник и Градина започва да дава продукция от 1970 г., а  след промените към пазарна икономика става единствената фалирала рафинерия в света. Повечето машиностроителни и металообработващи предприятия също са ликвидирани, другите са свили многократно производството си. За икономически „гиганти“ сега се смятат две – три шивашки фирми, в бранша има още десетина средни и малки предприятия.

А данните на статистиката са следните: по Булстат през 1999 година са били регистрирани 20 328 фирми в областта. 13 години по-късно – през 2012-а, те са 9 370 със заети в тях 52 169 души.


Училищата в областта – с  50 по-малко

През 1989 г. в региона има 163 учебни заведения. В тях учат 57 655 деца. През учебната 2012 – 2013 година те са се стопили до 117, а децата – до 30 729. От тези числа можем да извадим още две училища, които бяха закрита тази учебна година – Професионалната гимназия по добив на полезни изкопаеми и газоснабдяване „Проф. Георги Златарски“ в Долни Дъбник и ОУ „Христо Ботев“ в село Староселци.


Политически интриги и лобита разбиха и съдебната система

„Тогава разследвахме дребни кражби, тук-там по някое сбиване, нарушаване на реда от шумни компании. Ако станеше някакво убийство, изнасилване, отвличане, то беше единствено за години наред и хората дълго го обсъждаха. Но най-важното е, че хората се бояха от закона и проявяваха уважение към полицията“. Това си спомня местен полицай, който около 10 ноември 1989 г. заедно със свои колеги посрещнал демокрацията на площада.Магистрати си спомнят с носталгия времената, когато сроковете за образуване и за разглеждане на делата са се спазвали стриктно. Преди 25 години обаче много рядко са регистрирани тежки криминални престъпления. В резултат на това прокуратурата и съдът са имали възможност да изработват всеки случай с нужното внимание и да постигат качество на правораздаването. Тежките, знакови убийства на хора от силовите групировки, както и засилването на активността на престъпния свят като че ли поставиха началото на опитите за опитомяване на съдебната ни система. Представителите на ъндърграунда искаха убийците на всяка цена да останат скрити, а пък политиците желаеха да задържат властта си – също на всяка цена. Затова съдебната система им трябваше. Пробивът се извърши с раздаване на пари и постове, с много кръв и унижени човешки достойнства. Следваше разделението на лобита, интригите и загубата на доверие в съдебната система. Плевенската прокуратура се задръсти от стари, залежали дела, от които лъхаше на корупция.


Земеделието и животновъдството – на командно дишане


Разположен в централната част на Дунавската равнина, градът беше един от водещите центрове на селското стопанство. Районът нямаше необработваема земя и незастъпен отрасъл на животновъдството – крави, свине, птици, овце. Сега големите ферми в Плевенско се броят на пръстите на едната ръка, а с дребно стопанство никой не се занимава – селата обезлюдяха, кражбите на домашни животни станаха ежедневни престъпления, с които държавата показа, че не може да се справи. Само Институтът по лозарство и винарство и гимназията със същия профил все още се опитват да запазят славата на района като водещ в отрасъла.


Люлка на велики спортисти


Плевен беше и един от водещите спортни центрове – стотици са местните спортисти, печелили медали от олимпийски, световни и европейски първенства през изминалите години. Тереза Маринова, Гълъбин Боевски, Пламен Гетов, Цветан Антов са само част от спортните звезди на плевенския небосклон. Днес техни последователи липсват не защото местното спортно училище няма треньорите и капацитета да подготвя шампиони. Няма спонсори, които да помагат финансово на младите спортисти, няма и зали и условия, където те да се подготвят. Почти всички клубове са буквално напъхани да тренират в двете спортни зали – „Балканстрой“ и „Спартак“. Очаква се в необозримото бъдеще и Плевен да има своята „Арена Армеец“, но да видим.  Ако не се намерят необходимите пари, градът ще се сдобие с още един антипаметник на спорта – подобен на този до входа на Кайлъка.


ШЗО – едно от най-елитните поделения на армията


Все още, а и повече от век (107 години) за много мъже от страната първата асоциация с Плевен беше ШЗО. Това беше едно от най-елитните поделения на Българската армия за всички времена, твърдят военните. Създадена е с указ на Фердинанд през 1901 година, през 1998 беше преименувана на Център за учебна подготовка на младши командири и новобранци и през 2003-а стана Учебна база „Христо Ботев“. Закриха я през лятото на 2007 година след като отпадна задължителната военна служба. Същата година в Плевен бе дислоцирана от Казанлък Пета шипченска механизирана бригада, която правителството на Бойко Борисов ликвидира.

Сега в момента в Плевенския гарнизон са разположени един зенитно-ракетен дивизион, подчинен на Втора механизирана бригада в Стара Загора, един механизиран батальон, подчинен на 61 механизирана карловска бригада и един център за начална военна подготовка. Или ако трябва да говорим с числа, в града има не повече от 600 военни.


Културният афиш обедня


Кореняците плевенчани с носталгия си спомнят за времето, когато културният афиш на града е бил наситен с интересни събития (без да се дублират в един и същи ден и час) и културните институти не са излизали в отпуск през лятото. Така само 1988 г. е запечатала следните събития за месеците юни – август: премиера на „Аида“ на Плевенската опера с гостуващи солисти от СССР; концерти пред каскадата – на Духовия оркестър (единственото, запазило се до днес), но и на формации и фолклорни състави от Плевен и съседни общини; летни театрални вечери с гостуващи актьори от София, като отделно Клубът на дейците на културата организира срещи-разговори с театрални дейци от НТ „Иван Вазов“ и Театъра на Народната армия с последващи камерни спектакли.


За децата се организират празнични срещи с участници в асамблеи, с лауреати от международни конкурси, изложби на детско творчество. Младежкият дом напълно оправдава името си за времето, през което съществува. После изведнъж стана „нефункционален“, сградата с много мъки беше продадена, а от 7 години на нейно място зее огромен трап. Народна опера с филхармоничен оркестър „Христо Бръмбаров“ се закрива и се създава Плевенска филхармония с открита оперна сцена. С реформите на първия кабинет „Борисов“ без малко Плевен да остане и без филхармония.


Здравеопазването – бяла лястовица на фона на тоталния срив


Единственият сектор, който процъфтя в Плевен в годините на прехода, е здравеопазването. Ако през 1989-а областта, а и цяла Централна Северна България са обслужвани само от т. нар. Окръжна болница, днес в града има цели девет лечебни заведения. Плевен се открои като водещ в областта на гинекологията и онкогинекологията. Без съмнение тук огромен принос има проф. Григор Горчев, който пръв у нас заговори и направи операции с роботизирана хирургия, в неговата клиника проплака първото хайфу бебе у нас. Тук са и два от водещите центрове по репродуктивна медицина, които помагат на двойки с проблеми от цялата страна.

Това се случи в региона за 25 години. Остава ни надеждата, че равносметката ни, когато празнуваме 50 години преход, ще е по-оптимистична. Само да не стане като в популярната песен – а дано, ама надали…


Плевен преди 10 ноември 1989 г.

В годините на социализма Плевен е един от най-силно развитите промишлени градове в България. Като структуроопределящи за икономиката  са отраслите нефтопреработване, металообработване, машиностроене, лека и хранително-вкусова промишленост. Тук (завод "Илинден") се произвеждат машините за леене с противоналягане по патента на акад. Ангел Балевски, а консервният комбинат е  вторият по големина в страната. Други големи и важни стопански предприятия давали препитание на  хиляди са : Завода за турбини "Вапцаров", завода за винарски машини, Чугунолеярен и Стоманолеярен завод, Завод за електронни изделия, завода за алуминиеви отливки, циментовия завод и завода за стъкло.


Градът се славел още с хубавия си център изцяло обновен в края на 70-те, красивия парк “Кайлъка” и Скобелевия парк с  костница и Панорама „Плевенска епопея“, построена в чест на 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство. Плевен е бил посещаван от над половин милион туристи годишно, главно от бившия СССР.



Това са Човека от народа Тодор Живков, който се здрависва с партизаните от отряд „Чавдар“, и фабричният работник Александър Пипонков-Чапай, който вика „ура“ на Гара Белово.


 Eпичните кадри от възторженото посрещане на партизанския командир Чапай са едва минута и половина. Те са без звук и само по отворените уста на хората можем да си представяме колко възторжени са били виковете „ура“. А по пушека от пушките – колко силни гърмежите. На тези кадри Чапай сякаш се появява изневиделица и също така изведнъж изчезва.

Да, благодарение на кинохрониката има два епизода от 9 септември 1944 г., превърнати в символ на „всенародната антифашистка борба“ и „ден първи на социализма“: Тодор Живков се здрависва с партизаните от отряда „Чавдар“ пред Военното министерство и влизането на Чапай в Гара Белово .


Вторият епизод винаги стоеше в сянката на Татовия. Живков бе „първият човек на партията и държавата“, а Чапай месец след триумфалното му посрещане загива в боевете край Крива Паланка.


Фабричният работник Александър Пипонков, станал партизанин под името Чапай, влиза в обектива на кинокамерата абсолютно случайно. В началото на септември 1944 г. в Белово пристига екип начело с режисьора Борис Борозанов, който снима игралния филм „Росица“ – сантиментална история за любовта. Този филм така и остава незавършен. Когато на 9 септември партизаните слизат в градчето, Борозанов пръв се усеща, че това събитие трябва да бъде запечатано за поколенията, и нарежда на оператора си Георги Парлапанов да включи камерата. Първоначално Чапай се стряска от нея, може би я мисли за някакво оръжие, разказва синът на Борис Борозанов – Борислав. После обаче с удоволствие се съгласява да повтори прегръдките и целувките със сестра си специално за снимките.


Основната заслуга за кадрите с Чапай е на Кирил Петров, един от първите български филмови продуценти. На 8 септември Петров научава от кмета на Белово, че партизаните слизат от планината. Професионалният хъс го кара да намери снимачния екип и да го доведе на гарата. Георги Парлапанов и помощникът му Александър Вълчев снимат с две малки камери, в които има по 15-20 м лента. Затова и кадрите оттам са само минута и половина.


Когато обаче сестрата на Чапай го прегръща и целува, тълпата избутва Парлапанов и той пропуска момента. „Бай Киро, не можах да го снимам това“, извиква операторът. Тогава Кирил Петров отива при Чапай и го моли да повтори прегръдката, за да я заснемат.

На Васил Холиолчев пък са прословутите кадри от срещата на Тодор Живков с партизаните сутринта на 9 септември. Холиолчев също съвсем случайно се озовава на това място. Тъй като никой тогава не знае кой е Тодор Живков, при озвучаването дикторът произнася фразата: „Човек от народа поздравява партизаните от бригада „Чавдар“.


Цяло чудо е, че по-късно някой раболепен редактор не е изтрил от лентата това изречение, което всъщност рязко снижава „ръководната роля на другаря Живков в организирането на бойните действия при превземането на София“.


Народът се шегуваше, че на тези кадри се вижда как Тодор Живков всъщност се запознава с партизаните от отряда. А изразът „Човек от народа“ стана заглавие на документалния филм, който Христо Ковачев засне за 70-годишния юбилей на Живков.

„На 9 септември 1944 г. Цола Драгойчева и Лулчо Червенков ми връчиха мандат да поема ръководството на филмовото дело у нас“, пише Холиолчев през 1972 г. Той е евакуиран в Княжево, но имал задача всеки ден да слиза до София и да снима разрушенията от англо-американските бомбардировки. Изборът на Холиолчев не е случаен. Като студент в Париж през 1930 г. той става член на Френската компартия, после участва и в гражданската война в Испания.


Една от първите задачи на новото ръководство е да изпрати оператори за посрещането на Съветската армия. Екипи заминават по Искърското дефиле, на Витиня и на Петроханския проход. „Червеноармейците обаче ни изненадаха, защото дойдоха оттам, откъдето най-малко ги очаквахме“, пише Холиолчев в спомените си.


Този факт обяснява наличието на малко кинокадри от посрещането на Съветската армия. Почти всичките са от София и в тях също имало много режисирани кадри, твърдят кинаджии.


Интересна е съдбата на Чапай. От партизански командир той стига до капитан в БНА и загива в заключителния етап на Втората световна война 1944-1945 г., пише военният историк доц. д-р Петър Ненков.


Александър Иванов Пипонков е роден на 8 август 1920 г. в село Дъбравите, Пазарджишко. Малкият Сандо, както го наричат близките, расте буйно, весело и ученолюбиво момче. Той е най-голямото от петте деца на Иван и Гроздена Пипонкови.

Завършил начално образование в родното си село, Александър продължава обучението си в Гара Белово . Скоро е принуден да напусне училище, за да помага в изхранването на семейството си. Започва да работи на 14 години през 1934 г. във фабриките „Сампа“ и „Родопи“ на Гара Белово , а по-късно и в предприятията в Кричим, Пещера и Девин.

През 1925 г. в Гара Белово  е приет за член на Рабитническия младежки съюз. Александър Пипонков става инициатор за създаване на ремсова организация и за основаване на читалище в родното си село. Чрез самодейните състави, в които взема активно участие, той успява да сплоти прогресивната младеж. Начело е и на организираната акция в селото против създаването на младежка организация „Бранник“.


По време на Соболевата акция се изявява като пламенен организатор и смел защитник на дружбата между българския и съветските народи.


В артилерийския дивизион в Станимака (Асеновград), където отбива военната си служба, създава нелегална ремсова организация и е избран за неин секретар.


След уволняването си от армията Александър Пипонков отново е в челните редици на класовата борба. Дейността му не остава незабелязана от полицията. Няколко пъти е арестуван от полицията.


На 18 април 1943 г. преминава в нелегалност и става партизанин./Ретро.бг/



Системата предлага нови методи на обучение, както и  промяна в учебното съдържание по класове. В основата й е заложено да дава целодневно обучение на малчуганите и възможност за връзка между всички предмети. Повечето ученици по тази програма започват своето обучение на 6 годишна възраст. 


Записването по нея е напълно доброволно. От първи до четвърти, класовете се наричат отделения, а пети клас се води първи прогимназиален. Част от изучаваните предмети от масовата образователната система са обединени. Например предметът „Природа“ обединява изучаването на Биология, Химия, Физика и География, а „Чета, пиша, смятам“ — Математика, Български език и Литература. Други интересни занятия са били „Проектирам и конструирам”, както и „Чета книга”. Учебниците са големи, тип „Всичкология” и илюстрирани от Доньо Донев. Още от първи клас (първо отделение), по-много забавен начин започва обучението по чужд език. Само говоримо. До трети клас (трето отделение) се пише само с молив и печатни букви, понеже се смята, че така е по-лесно за детската ръчичка. От пети клас се учи програмиране, като за целта се използва популярния за образователни нужди език Лого.Обучението се провежда целодневно. Децата на обяд от 12.00 до 14.00 ч. имат почивка, като в училищата има помещения в които малките „сендовчета” след като се наобядват в стола, отиват да спят и после отново влизат в класните стаи. След обяд имат редовни занятия, но по-леки, като рисуване, трудово и т.н. 


Изключително много се държи на спорта. Физкултурните занимания се провеждат в следобедните часове и се набляга на спортове нужни за физическото развитие на децата.

Чантите се носят в понеделник и в петък се връщат у дома, т.е. вместо да учи в къщи, детето учи в училище. Това облекчава родителите и учи детето на системност и отговорност. До V клас учениците не са писмено оценявани, за да не се учи детето на бележкарство, а на любознателност.Макар и заченат далеч преди демократичните промени, една от основните цели на образователния експеримент е демократизацията на обучението и възпитанието. В методологията на новаторския образователен процес се залага обучението да преминава с лекота и забавление под формата на игра. Материалът следва да бъде преподаван така, че да възбуди интереса на малчуганите и да се заучава лесно. Цели се обучението да им дава изключителна обща култура и да бъде лесно приложим за децата на практика.

 Въпреки това обаче, още от самото си появяване новаторският образователен проект се приема нееднозначано и с много резерви, най-вече от страна на родителите. Освен това системата среща много противници и в интелектуалните среди. Макар и авторска тя е заклеймена като американска, а Съюзът на българските писатели излиза със специална подписка против. Заради разказчетата на Джани Родари включени в учебниците, писателите се възмущават, че е твърде западно ориентирана.


В началото на 90-те и последвалите безконечни реформи в образованието, ПГО е закрита и училищата престават да работят по т.нар. „Сендовска система“. Запитан защо тази система не оцеля след демократичните промени, въпреки че цели именно по-демократично обучение, неиният автор днес казва: Ами като много добри неща, започнали по-рано, отколкото им е било времето, я закриха.


Има ли сред вас „сендовчета” и какво си спомняте от този новаторски образователен експеримент ?


 


Ето какво споделя един бивш производител на хляб:

Технологията за направа на хляба не е много по различна от тази преди години, но суровините са се променили. Днес основният продукт брашното е почти изкуствен със сух глутен и химии за отпускане при замесване, пшеницата в у нас масово е фуражна, защото е евтина. 

Добавят се в брашното заместители и така ядем боклуците, а хубавата пшеница заминава за износ, защото е изгодна, сортовете пшеница също са генно модифицирани или подобрени. Оттам идат и болестите – алергии, диабет и кръвно, така че не се заблуждавайте на много малко места може да се намери истинския хляб който го помним всички.



България е единствената държава в света, която до 1980 година сама си построява със собствени сили, средства, и по свои проекти със собствен работен състав, всичките си язовири и ВЕЦ-ове


В България има около 3 000 язовира, които в различна степен регулират притока и които трябва да се инспектират всяка година. Това означава, че на ден ще трябва да се проверяват по 10 язовира.Общият им полезен обем е около 6,8 млрд.m3.


От тях 48 броя по-големи и значими язовири имат общ полезен обем 5628 млн.m3 или 82,8% от общия полезен обем на всички язовири.


Оценката, че водата в България е малко, води до стратегическото решение в периода 1950 – 1985 година в страната да бъдат построени 216 големи и над 2000 малки язовира. Тяхната вода се ползва за поливане, водоснабдяване и производство на електроенергия.


95 или 44% от всички големи язовири у нас са построени през 60-те години на миналия век.


В предходните 2 десетилетия са изградени 23, от 1970 г. до 1989 г. – 87.


След 1990 г. са довършени 11 големи язовира, сочи още статистиката. На 4 от всички стената е висока над 100 м.


Лидер по този показател е „Въча” със 145 м.


С най-голям обем е яз. „Искър” (673 млн. куб. м).ПАВЕЦ „Чаира“ и каскадата „Белмекен – Сестримо – Чаира“, за които в последните дни се говори във връзка с решаването на водната криза в Перник, нямат аналог в цяла днешна Европа, и почти в целият свят.

Това съоръжение е несравнимо с с днешната ни икономика и инженерно-строителен капацитет.

От централата през трикилометрова безнапорна деривация водата достига до дневния изравнител на ВЕЦ Момина клисура, и след централата, преминавайки по 70-километров тунел, достигат до язовир „Пясъчник“, чрез които се подпомага напояването на горнотракийското поле.“

70 километра тунел през планината, построен през 1974 година на надморска височина от 1900 метра само от български проектанти, строители и инженери!

Само с български инженерен и строителен състав и сила са построени 3 язовира, 2 дневни изравнителя, 4 електроцентрали, обвързани помежду си чрез сложна мрежа от напорни тунели и тръбопроводи, каптажи и канали. За едва 8 години време, при тогавашната техника и средства за строителство във високо-планински условия!


До 1966 година са завършени или са в строеж 35 язовира с общ обем 5.147 милиарда кубични метра (или 5.147 кубични километра)

До 1963 година в България са били построени около 2000 микроязовира, а напояваната от тях площ достига един милион декара.


Изградените общо 216 язовира се класифицират споредизискванията на МКГЯ като големи язовири, и над 2000 малки язовири.


 Най-големият от тях по обем е „Искър“. Водохранилището на столицата София събира около 675 млн. куб. м вода. Разположен е между София и Самоков, на река Искър.


Дълъг е 20 км, а в най-широката си част е 5 км. Строителните работи по него започват през 1949 г. и са завършени през далечната 1954 година!

Невероятно, но факт: в края на 60-те на ХХ век България е на трето място в света след САЩ и Япония по броя на изградените язовирни стени.


Всички изградени тогава язовирни стени функционират и до днес, въпреки нулевата подръжка на същите.

България е единствената държава в света, която до 1980 година сама си построява със собствени сили, средства, и по свои проекти със собствен работен състав, всичките си язовири и ВЕЦ-ове, като от всичките известни конструкции тогава в света на стени за язовири, сме построили 95 % от тях сами.

Няма такава държава в света и до днес с такова постижение.

Може само да се гордеем с нашите бащи и деди строители, и проектанти на язовири и каскади.


Около 2400-2600 са малките, като общата им вместимост е малко под 1 млрд. куб. м. При тях най-големият проблем е занемаряването на съоръженията за отвеждане на излишните обеми, което увеличава рисковете от преливане, смятат експерти. 68 от тях в предаварийно състояние.



Една от най-красивите актриси в българското кино, Елжана Попова, днес си мечтае да играе ролята на…баба. Бившата звезда от Народния театър, която всички нашенци помнят от филма на Никола Рударов “Вик за помощ”, вече е на 55 години. Въпреки че от 1988 година живее в Италия, не пропуска лято, за да се прибере у нас и да си почине в родния град Бургас.
Ваканцията й в България трае почти два месеца, а любимото й място за разходки е Морската градина, пише в новия си брой, който вече е на пазара в. Над 55

Макар и доста понатежала, с къса и права коса, която няма нищо общо с буйните къдрици от едно време, много бургазлии я разпознават и даже я спират за автограф. Тя е категорична, че никога не е била суетна жена и не обича хората да я заглеждат. Не обича да остава и в София, понеже не се чувства столичанка.


Пуританката никога не се е снимала гола, за разлика от колежката й Аня Пенчева например, защото го намира за вулгарно.

Полугола се появява единствено във “Вик за помощ” на Никола Рударов, който я открива за киното. Твърди, че той не й липсва, защото е непрекъснато свързана с него като преподавател в академията за кино и театър в Рим, където води курсове по актьорско майсторство. Това е престижно висше учебно заведение, създадено още през 30-те години на миналия век.

Учителството е в кръвта й, понеже майка й Зорка Попова е преподавателка. Покана да чете лекции дошла лично от известния актьор Джанкарло Джанини.Не изпитва носталгия по младостта си,


когато всички я познаваха по улиците, защото е здраво стъпила на земята и твърдо вярва, че тъгата по отминалите времена е безсмислена. Тя е завършила музикалното училище в Бургас. Не може да забрави как плакала, докато махала на родителите си на гарата в родния си град, заминавайки в София за приемните изпити във ВИТИЗ. На тях отишла без самочувствие: “Бях изключително срамежлива. Стеснителна. Не съм участвала в някакви школи, кръжоци. Много дължа на бургаската актриса Димитрина Тенева и на покойния Валентин Колев. Подготвиха ме. И аз не вярвах, че ще ме приемат. Пък и като видях софийските момичета, едни такива намахани, нахакани, при мен изби комплексът на провинциалистката. Казах си – абсурд, няма да стане. Но влязох от раз. Първата година ми беше много тежко. Не можех да се отпусна”, връща се в спомените тя.Нещата рязко се променят след лентата на Рударов и тя за една нощ се превръща в звезда. Не се възприема за такава обаче никога, защото смята, че за звезди по онова време в България не може да се говори. Младата брюнетка живее в една стая под наем, вози се с градския транспорт и не мисли за пари. Щастлива е от това, което прави, и дори отказва на Тодор Живков, който сам й предлага да я уреди с апартамент. “На мен ми стигаше моята квартира”, твърди и до днес Елжана.



От студентка е работохоличка: “Ние влизахме във ВИТИЗ сутринта и излизахме понякога и в полунощ. Кога обядваш, кога не – преуморен, изтощен. Ами в театъра – сутрин на репетиция, вечер на представление, през нощта в телевизията или на дублаж”.

В края на 80-те години тя получава шанса да отиде на специализация в Италия със стипендия на италианското Външно министерство. Колеги предупреждават Елжана, че е луда да заминава, когато е на върха на славата си, но тя е категорична в решението си. Преди да получи шанса за Италия, изпуска специализация в Париж, защото шефът на Народния театър Дико Фучеджиев не я пуска.


Малко преди да отлети за Рим, среща Марио Скуиланте, собственик на агенция за киноактьори, който от 26 години е неин съпруг.


Италианецът я вижда за първи път на сцената и се влюбва от пръв поглед


Бил по работа в София и бил поканен от български театрали да гледа “Престъпления на сърцето” в Народния театър.

Запознава ги отишлият си без време Кирил Варийски, но тогава едва си продумват. Когато Елжана каца на летището в Рим, там я чака Марио, а тя е доста изненадана. Италианецът не бърза и в началото двамата са само приятели. След две години обаче техният роман започва. Според българката първите й години на Ботуша не били леки, актьорството й липсвало, но тя избрала да бъде съпруга и майка на три дъщери – Николета, Стефания  и Виктория. Това за нея е най-голямата роля в живота, но не се чувства като героиня.


При една от визитите си в България Елжана решила да влезе в Народния театър, качила се на сцената и била разпозната от осветител. Той запалил прожекторите, които осветили сълзите на младата майка, която не можела да забрави актьорството.

Вярата й в Бог, доброто и любовта я спасявали в такива тежки моменти. Елжана, която направи запомняща се роля в един от най-известните родни сериали – “Дом за нашите деца”, с удоволствие би снимала и в съвременен, при това в ролята на баба. Много иска и истински внучета, но се заканва да не бъде обсебваща като някои български баби. Със сигурност ще научи внучетата на български, както постъпила с щерките Николета, Стефания  и Виктория. Четирите жени си говорят само на езика на майката, затова Марио също вече говори, без да бърка.

Кристина Кирилова, в. „НАД 55“



Зa шoфьopитe нa вcичĸи видoвe aвтoмoбили нeзaвиcимo oт вeдoмcтвoтo, в ĸoeтo cлyжaт, c изĸлючeниe нa тeзи ĸъм Mиниcтepcтвoтo нa нapoднaтa oтбpaнa и Mиниcтepcтвoтo нa вътpeшнитe paбoти, e билa ycтaнoвeнa eдиннa cиcтeмa зa зaплaщaнe нa тpyдa им. Taзи cиcтeмa вĸлючвa двa ocнoвни нaчинa зa oпpeдeлянe възнaгpaждeниeтo нa шoфьopa —  зaплaщaнe зa пoвpeмeннa paбoтa (тapифнa зaплaтa) и зaплaщaнe зa paбoтa нa нopми (paзчeтнa зaплaтa).


Paзмepитe нa тapифнитe и paзчeтнитe зaплaти ca били oпpeдe­лeни c Mиниcтepcĸo пocтaнoвлeниe пooтдeлнo зa тoвapнитe, лe­ĸитe aвтoмoбили, влeĸaчитe и aвтoбycитe c oглeд нa тяxнaтa тoвapocпocoбнocт или вмecтимocт и ĸaтeгopиятa нa пpeдпpия­тиeтo (вeдoмcтвoтo), нa ĸoeтo ce чиcлят.


Paзмepът нa мeceчнaтa зaплaтa зa вceĸи oтдeлeн cлyчaй нe­зaвиcимo oт нaчинa нa зaплaщaнeтo й ce oпpeдeля в зaвиcи­мocт oт видa нa oбcлyжвaния aвтoмoбил, oт пoлeзния тoвap (зa тoвapнитe aвтoмoбили) или oт вмecтимocттa (зa лeĸитe aвтoмoбили и aвтoбycи), ĸaĸтo и oт тoвa, ĸъм ĸoя гpyпa cпaдa пpeдпpиятиeтo — coбcтвeниĸ нa aвтoмoбилa.


Paзпpeдeлeниeтo нa пpeдпpиятиятa нa гpyпи ce извъpшвa в зaвиcимocт oт гoлeминaтa им, cтoпaнcĸoтo знaчeниe нa пpeвo­зитe и тepeннитe и битoви ycлoвия зa paбoтa.


Paзчeтнитe зaплaти ca пo-гoлeми oт тapифнитe, тъй ĸaтo пpи тяx нaпpeжeниeтo в paбoтaтa нa шoфьopитe, ĸoитo paбoтят пo нopми и ycтaнoвeни гpaфици, e пo-гoлямo.


Зaплaщaнe тpyдa нa шoфьopa пo тapифни­тe зaплaти ce paзpeшaвa зa cлyчaитe, в ĸoитo нopмиpaнeтo и oтчитaнeтo нa извъpшeнaтa paбoтa e ĸpaйнo зaтpyднeнo или ĸoгaтo oбeмът й нe зaвиcи oт шoфьopa (пpи вътpeшнoзaвoдcĸи пpeвoзи, пpи oбcлyжвaнe нa aвтoбycи зa cлyжeбнo пoлзвaнe и дp.).

Πo oпpeдeлeнитe тapифни зaплaти ce изчиcлявaт и извъp­швaт и cлeднитe зaплaщaния нa шoфьopитe: зa пoвpeмeннa pa­бoтa, т. e. зa paбoтa бeз нopми, зa paбoтa c пpoбнo oдoбpeни вътpeшнoзaвoдcĸи нopми, зa oпpeдeлeн пpecтoй, зa извънpeдeн или нoщeн тpyд, зa peдoвнa paбoтa, зa cлyжeбни ĸoмaндиpoвĸи, зa нyлeвo вpeмe, зa пpeдизвecтия, ĸaĸтo и зa дoпълнитeлни възнaгpaждeния и пpeмии, зa ĸoитo e yĸaзaнo, чe ce зaплaщaт в пpoцeнти oт тapифнaтa зaплaтa.


Шoфьopитe нa aвтoмoбили зa бъpзa мeдицинcĸa пoмoщ и нa пoгpeбaлни aвтoмoбили ce пpиpaвнявaт ĸъм шoфьopитe, pa­бoтeщи нa лeĸи aвтoмoбили c вмecтимocт нaд 5 мecтa.


Шoфьopитe нa дpyгитe cпeциaлни aвтoмoбили ce пpиpaвня­вaт ĸъм шoфьopитe нa няĸoя oт ĸaтeгopиитe тoвapни aвтoмoби­ли в зaвиcимocт oт тoвapocпocoбнocттa нa шacитo, нa ĸoeтo ca мoнтиpaни.


Зaплaщaнeтo зa paбoтa нa нopми e ocнoвният нaчин зa зaплaщaнe тpyдa нa шoфьopитe.


Paзчeтнитe зaплaти ce изпoлзyвaт caмo зa изчиcлявaнe нa paзцeнĸитe пpи paбoтa пo eдиннитe нopми зa изpaбoтĸa или пocтoяннo oдoбpeнитe вътpeшнo-вeдoмcтвeни нopми, a тaĸa cъщo и пpи paбoтa нa aвтoбycитe пo aвтoлинии c oдoбpeни paз­пиcaния.


Paбoтнoтo вpeмe нa шoфьopитe, пoдлeжaщo зa зaплaщaнe пo нopми, ce cъcтoи oт вpeмe зa пoдгoтoвĸa и пpибиpaнe нa aвтo­мoбилa, cъoтвeтнo пpeди зaпoчвaнe и cлeд cвъpшвaнe нa paбoт­нaтa cмянa, вpeмe зa движeниe и вpeмe зa пpecтoи нa aвтoмo­билa пpи тoвapo-paзтoвapнитe oпepaции.


Cдeлнитe paзцeнĸи зa шoфьopитe нa тoвapни aвтoмoбили ce ycтaнoвявaт зa ĸилoмeтъp-пpoбeг, зa тoн-пpeвoз тoвap, a пpи извъpшвaнe нa пpeвoзи пpи пocтoянни eĸcплoaтaциoнни пoĸa­зaтeли мoгaт дa ce въвeждaт и paзцeнĸи зa тoн-ĸилoмeтpи.


Bъвeдeни ca и paзцeнĸи зa зaплaщaнe влoжeния тpyд oт шoфьopa зa пoдгoтoвĸa и пpибиpaнe нa aвтoмoбилa и зa тo­вapeнeтo и paзтoвapвaнeтo мy, ĸoгaтo ĸъм нeгo e пpиĸpeпeнa тoвapo-paзтoвapнa бpигaдa, ĸoятo paбoти cъщo пo нopми.


Cдeлнитe paзцeнĸи зa шoфьopитe нa тaĸcимeтpoвитe aвтo­мoбили ce ycтaнoвявaт зa плaтeн ĸилoмeтъp-пpoбeг и зa пoд­гoтoвĸa нa aвтoмoбилa зa paбoтa и зa пpибиpaнeтo мy.


Πpи oпpeдeлянe нa paзцeнĸитe ocвeн oт paзмepa нa cъoтвeт­нaтa paзчeтнa зaплaтa ce изxoждa и oт ycтaнoвeнитe нopми зa изpaбoтĸa.


B cлyчaитe, ĸoгaтo шoфьopитe yчacтвaт в peмoнтa нa пo­вepeнитe им aвтoмoбили, им ce зaплaщa ĸaтo нa aвтo­peмoнтни paбoтници. Зa цeлтa нa вceĸи шoфьop cлeд пoлaгaнe нa изпит пpeд ĸoмиcия ce oпpeдeля cъoтвeтeн нa пoдгoтoвĸaтa мy paзpeд.


 

Б. Дoпълнитeлни и пpeмийни възнaгpaждeния.


Зa дa ce пooщpят шoфьopитe дa пoдoбpявaт пocтoяннo тpyдoвaтa диcциплинa, ĸaчecтвoтo нa влoжeния тpyд, ĸвaли­фиĸaциятa cи, a тaĸa cъщo дa пocтигнaт иĸoнoмия нa ГCM и гyми, ĸaĸтo и дa пaзят пoвepeнитe им aвтoмoбили, ocвeн peдoв­нoтo мeceчнo възнaгpaждeниe тe пoлyчaвaт и дoпълнитeлни и пpeмийни възнaгpaждeния.


Дoпълнитeлни възнaгpaждeния ce зaплa­щaт, ĸaĸтo cлeдвa:


Зa paбoтa cъc cпeциaлни aвтoмoбили и aвтoмoбили c pe­мapĸeтa. Paзмepът нa възнaгpaждeниeтo ce oпpeдeля в пpoцeн­ти ĸъм зapaбoтeнaтa cyмa пo paзцeнĸи (пpи paбoтa пo нopми) или ĸъм зapaбoтeнa cyмa пo вpeмe (пpи paбoтa пo вpeмe). Гo­лeминaтa нa пpoцeнтa зaвиcи oт видa и пpeднaзнaчeниeтo нa aвтoмoбилa.

Зa peдoвнa paбoтa. Bъзнaгpaждeниe в paзмep нa 3 % oт тapифнaтa зaплaтa зa вceĸи 5 пpocлyжeни гoдини peдoвнa paбoтa бeз пpeĸъcвaнe в eднo и cъщo миниcтepcтвo или няĸoe oт пoдeлeниятa мy. Maĸcимaлният paзмep нa възнaгpaждe­ниeтo e 15 %.

Зa ĸлac-ĸвaлифиĸaция (caмo нa oнeзи шoфьopи, ĸoитo пpитeжaвaт cвидeтeлcтвo зa пpaвoyпpaвлeниe І или ІІ ĸлac, нe­зaвиcимo oт видa нa aвтoмoбилa, c ĸoйтo paбoтят).

Paзмepът нa възнaгpaждeниeтo зa шoфьopитe І и ІІ ĸлac e cъoтвeтнo 15 % и 10 % oт oбщaтa cyмa нa тpимeceчнaтa им тapифнa зaплaтa. Изплaшa ce вcяĸo ĸaлeндapнo тpимeceчиe, aĸo пpeз нeгo шoфьopът e cпaзил oпpeдeлeни ycлoвия.


Зa paбoтa пpи нeнopмиpaн paбoтeн дeн (нa шoфьopитe нa лeĸи aвтoмoбили и aвтoбycи, ĸoитo ca c нeнopмиpaн paбoтeн дeн, и тpyдът им ce зaплaщa пo тapифнитe зaплaти:)

a) ĸoгaтo paбoтят c aвтoмoбил, ĸoйтo e c дoĸyмeнт (HM) зa пpaвoдвижeниe в eдин или няĸoлĸo oĸpъгa, paзмepът нa тoвa yвeличeниe e 10 — 20 % oт ocнoвнaтa тapифнa зaплaтa нa шoфьopa;


б) ĸoгaтo дoĸyмeнтът зa пpaвoдвижeниe (HM) нa aвтoмoби­лa e зa цялaтa cтpaнa, paзмepът нa yвeличeниeтo e oт 10 дo 40 %.


Πpeмийни възнaгpaждeния ce зaплaщaт, ĸaĸтo cлeдвa:


Ha шoфьopитe нa вcичĸи видoвe aвтoмoбили и тpoлeй­бycи зa oтличнa и бeзaвapийнa paбoтa — пpeмия в paзмep нa 120 лeвa нa ĸaлeндapнo тpимeceчиe.

Oтличнa и бeзaвapийнa ce e cмятaлa paбoтaтa нa шoфьopa, ĸo­гaтo пpeз oтчeтнoтo ĸaлeндapнo тpимeceчиe e пoлoжил тaĸивa гpижи зa пoвepeния мy aвтoмoбил, ĸoитo ca ocигypили изпpaв­нocттa нa чacтитe, бeзoтĸaзнoтo дeйcтвиe нa aгpeгaтитe и мexa­низмитe, липcaтa нa cчyпвaния, пoдбивaния и изĸpивявaния, a тaĸa cъщo ĸoгaтo нямa нapyшeния нa тpyдoвaтa диcциплинa и нa пpaвилaтa зa eĸcплoaтaция нa aвтoмoбилa.

Hapeд cъc cпaзвaнeтo нa гopнитe ycлoвия шoфьopът тpябвa дa e paбoтил пpeз 65 % oт ĸaлeндapнитe paбoтни дни нa oтчeт­нoтo тpимeceчиe.


Зa peaлизиpaнa иĸoнoмия oт нaднopмeн мeждypeмoнтeн пpoбeг нa aвтoмoбилa нa шoфьopитe ce зaплaщa пpeмия в paз­мep oт 20 дo 23 % oт oбщaтa cyмa нa peaлизиpaнитe иĸoнoмии oт вcичĸи видoвe тexничecĸи oбcлyжвaния и peмoнт нa aвтo­мoбилa. пpи пoлoжeниe чe ca изпълнeни oпpeдeлeнитe зa cлy­чaя изиcĸвaния.

Зa peaлизиpaни иĸoнoмии oт тeчни гopивa нa шoфьopитe ce зaплaшa eжeмeceчнo дpeмия в paзмep нa 50 % oт cтoйнocттa нa peaлизиpaнaтa иĸoнoмия, пpи ycлoвиe чe ca cпaзeни oпpe­дeлeни дpaвилa зa ocигypявaнe нaй-тoчнa и peдoвнa oтчeт­нocт зa paбзтaтa и paзxoдa нa гopивo oт aвтoмoбилитe им.

Зa peaлизиpaни иĸoнoмии oт нaднopмeн пpoбeг нa aвтo­мoбилнитe гyми вcяĸo ĸaлeндapнo тpимeceчиe нa шoфьopитe ce зaплaщa пpeмия в paзмep нa 30 % oт cтoйнocттa нa peaлизи­paнaтa иĸoнoмия, пpи ycлoвиe, чe e дocтигнaт нopмeният пpo­бeг нa цeлия ĸoмплeĸт aвтoмoбилни гyми.

Koгaтo aвтoмoбилът нe e c мoнтиpaл ĸoмплeĸт гyми, cлeд­вa дa ce дocтигнe нopмeният пpoбeг oт вcяĸa гyмa пooтдeлнo.


Зa пpeизпълнeниe нa мeceчния плaн пo пpиxoдитe нa шoфьopитe нa aвтoбycи и тpoлeйбycи ce зaдлaщa пpeмил в paзмep нa 2% oт мeceчнaтa им тapифнa зaплaтa зa вceĸи пpo­цeнт пpeизпълнeниe нa плaнa.

Зa шoфьopитe нa тaĸcимeтpoвитe aвтoмoбили paзмepът нa пpeмиятa e 1 %.


Зa пpeизпълнeниe нa мeceчния плaн пo пpeвoзитe в тoн­ĸилoмeтpи зa шoфьopитe, ĸoитo paбoтят нa ocoбeнo вaжни cтo­пaнcĸи oбeĸти, e мoжeлo дa ce въвeдe и пpeмия в paзмep 4 лeвa зa вceĸи 100 тoнĸилoмeтпa cвpъx мeceчния плaн. Oбaчe зa дa ce зaплaщa гopнaтa пpeмия, нeoбxoдимo e вceĸи шoфьop дa имa мeceчeн пpeвoзeн длaн в тoн-ĸилoмeтpи.

Зa изпoлзвaнe пpaзнитe пpoбeзи нa aвтoмoбилитe нa шoфьopитe, пpeвoзили пoпътни тoвapи, ce зaплaщa пpe­мия зa вceĸи извъpшeн пoпътeн тoнĸилoмeтъp пo 0,08 лв. зa вътpeшнoгpaдcĸи пoпътeн пpeвoз в гpaдoвeтe Coфия, Πлoвдив, Bapнa, Бypгac и Pyce.

Зa вътpeшнoгpaдcĸи пpeвoз в ocтaнaлитe гpaдoвe — пo 0,07 лв. и зa извънгpaдcĸи пoпътeн пpeвoз пo 0,04 лв. зa вceĸи извъpшeн пoпътeн тoн-ĸилoмeтъp.


sandacite.bg



Рождената му майка умира твърде рано и той расте под грижите на втората си майка – Ана Каблешкова, и на леля си Пена – жена на легендарния копривщенски хайдутин Дончо Ватах. Възпитан в патриотизъм и любов към своя народ, Тодор получава високо за времето си образование.


След копривщенското и пловдивското класно училище учи във Френския лицей в Цариград. Будният и интелигентен копривщенец придобива широки познания и богата култура. Владее свободно три езика и това му дава възможност  едва 23-годишен да получи завидна за времето си служба – началник на железопътната гара Белово (НА СНИМКАТА).


Запознат с идеите на Левски още през 1871 г., Каблешков се превръща в пламенен последовател на Апостола на свободата. През 1876 г. Тодор Каблешков е избран за председател на копривщенския революционен комитет. На него се пада историческия жребий да даде ход на кървавите Априлски събития. След обявяването на въстанието в Копривщица на 20 април Тодор Каблешков написва историческото  Кърваво писмо – знаменитата въстаническа прокламация, разнесла пламъка на бунта.

След погрома на въстанието съдбата на Каблешков е трагична. Оттегля се с четата си в Балкана, но е предаден от българин и е заловен от турските власти. 


Следват жестоки изтезания в Троянския, Ловешкия и Търновския затвор. Самоубива се в габровския конак през юни 1876 г. В името на българската свобода той жертва всичко – своя живот, младост, богатство, лично щастие и обещаващо бъдеще. За него Константин Величков казва: „Не зная някой да е любил по-страстно България. И той искаше да умре за тая любов…”



Преди сякаш хиляди години нямаше мобилни телефони и, за да се обадиш на някой трябваше да използваме само уличните телефони.

Тя бяха навсякъде и работеха почти без грешка. Е, понякога не те свързваха, с когото се надяваш, но в това им беше чарът.

Знаете ли, че по онова време монетите от 2 стотинки и 2 копейки бяха с еднаква тежест, предназначени за уличните телефони както в България, така и в СССР.



Почти всички от нас по онова време са били в такива клубове както в училище/основно, гимназия, техникум/ така и извън него. Да в началото компютрите бяха Правец-8Д, Правец-8М, Правец-8С...По-късно видяхме и Правец-16.


Ръководех такъв клуб в моето училище през далечната 1986 година, въпреки че бях в десети клас тогава. Имахме 16 компютъра, обикновено на занятията нямаше празни места. Започнахме с Правец 8, година-две по-късно ни докараха и Правец-16, но тогава вече бях в УПК и нямах време да движа и тази дейност.

Димитър Николов


Популярни публикации