събота, 20 април 2019 г.

Повторното излъчване на телевизионния сериал от 70-те години "Жената зад щанда" предизвика бурна полемика в Чехия. Филмът върна назад във времето тъгуващите по социализма, но възмути интелектуалците, които възнегодуваха срещу представянето на този "продукт на социалистическата диктатура".

Какви сериали имаше едно време!

Какви герои! Деянов беше майор, Щирлиц – едновременно щандартенфюрер от СС и полковник от съветското разузнаване, Катани - комисар, Петко – капитан и воевода, Клос – капитан, Клавдий –император и т.н., а днес зрителите се дивят на Ахмед, Шевкет и Исмет.
Каква деградация на жанра.

Първи беше „Фюри” – за дружбата на едно момче с едно конче.
Бяхме още деца, а и телевизията беше в своята детска възраст.
В часа на сериала всички игри спираха и се насочвахме към няколкото телевизора в махалата. Не бяха повече от 3.
Скоро след това дойде „Вилхелм Тел”.
Цяла България знаеше песничката, с която започваше и завършваше филма. Побългарена тя почваше с думите”…..Вилхелм Тел кани Геслер на дуел”.

А омразният Геслер отговаря откровено:”Не искам, не искам, Вилхелм Тел, много съм дебел”.
Първият български сериал беше „Семейство Калинкови”. Но за българските заглавия – по-нататък.
Сега сигурно ще объркам хронологията, ако имате по-точни спомени, поправяйте ме.
Един от първите американски сериали всъщност беше немски, по-точно на ГДР. Беше екранизация на американски роман в няколко серии. Разказваше за катастрофа на едно летище, за това как лошите американски военни правят опити да прикрият истината, а един оправен журналист прави сума ти и пари от информацията, до която се добира единствен. И до ден днешен си спомням как героят подкупваше с последните си пари, даже с копчетата на ръкавелите, си някакъв офицер от летището, за да го оставят да предава единствен последна информация от командната зала. А от редакциите му предлагаха все по-високи хонорари за всяка новина.

Тогава за пръв път ми се прииска да стана американски журналист.

Първият исторически сериал беше „Форсайтови”. По това време бях студент, нямахме телевизор в квартирата и почти не гледах нищо. Освен това по това време смятах, че киното е всичко, а телевизията е дъвка за еснафите.
„Аз, Клавдий” обаче ме превзе. Още помня диалога на Месалина с императрицата на английски преди прочутото сексуално съревнование. Императрицата казва, че е „жена на императора”, а Месалина – „жена на всички”.
Миналата година купих сериала за излъчване на добра цена, но не можах да изгледам и една серия. Май ми се искаше споменът да си остана така.
Като гледам напоследък Ник Нолти – макар и поостарял, не мога да не се сетя за „Богат, беден”. И него изгледах от край до край.

Четяхме за „Далас”, за „Династия”, но минаха години, докато ги пуснат.
Едно лято си взех телевизорчето на морето и успях да хвана малко от „Далас”от някаква турска телевизия. Картината въртеше, звук изобщо нямаше, но след това се хвалех, че съм гледал „Далас”
Време беше съветското кино да се реваншира. В началото на 70-те то направи удар със „17 мига от пролетта”. Интересът към сериал бе огромен, но и малко преекспониран от пропагандата. С възпитателна цел Партията реши да устрои грандиозно посрещане на екипа начело с Вячеслав Тихонов.

Дойде ред легендарният Щирлиц – Исаев да посети и Пловдив. Току що бях назначен за журналист в Радио Пловдив и тутакси ми дадоха трудната и отговорна задача да интервюирам госта. Трябваше да го направя – жив или мъртъв.
Делегацията дойде тържествено – с коли-пилотки начело. Все едно, че беше дошъл генералният секретар Брежнев.
С идването беше оформена голяма трапеза в ресторанта на „Тримонциум”. Не знам кой се грижеше за протокола, но на мен ми се падна място през едно с Щирлиц. Между нас беше само прочутата говорителка Ани Цонева.
Два часа гледах с умоляващ поглед актьора с надеждата, че той ще се сети да каже:”Абе, младежо, искаш ли да ти дам едно интервю?”

Нито той се сети, нито аз се осмелих да го заговоря.
Три дни вървях по петите му, минути преди да замине с един колега успяхме да го сгащим на стълбите, почти насила го вкарахме в пустия през деня нощен бар и зададохме по два-три глупави въпроса.
Задачата беше изпълнена.
Героят на Тихонов роди стотици вицове за Щирлиц – май няма по-голямо признание за успех от вицовете.
Раздвижиха се и другите социалистически страни.
В Полша, а след това и у нас, се появиха „Четиримата танкисти и кучето” и „Залог по-голям от живота”.
Първият имаше миналата година своята нова премиера. Срещнах един танкист – вече пенсионер, който отново гледаше по два пъти старите серии.

„Заради този филм станах танкист, той промени живота ми” – призна човекът.
„Залог по-голям от живота” скоро също ще бъде показан отново. Когато след промените поляците го повтаряли, в началото изнасяли лекция за лъжите в сериала. При следващите повторения забравили за лекцията.
Това е все едно по БНТ при всяко повторение на „На всеки километър” някой да изброява кое може да е истина, и кое не.
Чехите пък направиха удар с „Жената зад щанда”. Това беше история за една обикновена продавачка в голям магазин. Тогава разбрахме, че и съдбите на обикновени хора могат да събират огромна аудитория пред синия екран.
Главната роля изпълняваше Иржина Шворцова, помня и Владимир Меншик. Шворцова май стана и член на ЦК на чешката компартия.
Другият голям чешки сериал беше „Болница на края на града”. Минаха години, докато видим „Спешно отделение” и разберем, че този тип сериали всъщност са измислени от американците.

Сръбският хит беше „Горещ вятър” с Любиша Самарджич в главната роля. Още в главата ми звучи песента – лайтмотив на филма. Казваше се „A SAD ADIO” и не е проблем да се открие в Интернет.
Интересът на зрителите обаче не стоеше на едно място и съвременните драми вече не ни задоволяваха. Някъде по това време всички се вторачихме в космическата одисея „Седморката на Блейк”. Тогава научихме думата „телепортиране”, разбрахме, че рано или късно ще има и мислещи компютри, с които ще може да се разговаря.
Следващия фантастичен сериал”Планетата на маймуните” нямаше този успех, но името на една от маймуните- Урко, стана прякор на сума ти и българи с маймунско поведение.

„От „Шогун” с Ричард Чембърлейн научихме какво е „сепуко”.
„Туийн Пийкс” също стана популярно име – в Пловдив още има ресторант с това име.
Едва ли една от последните акции на МВР щеше да се казва „Октоподите”, ако не беше прочутият сериал с Микеле Плачидо.
Десантът на латиноамериканските сапунки бе подготвен от култовия сериал „Робинята Изаура”. Ех, как обичахме Изаура и как мразехме Леонсио.

Имаше един руски виц – вървят две колхознички: едната мъкне наръч дърва, другата кош с тор, пъхтят и си говорят:”Снощи като видях как Леонсио прати Изаура на плантацията и кръв ми прокапа от сърцето…”
Ако не се лъжа, преди 1989 гледахме „Коломбо”, след това май беше „Алф”…
>
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👇

0 коментара:

Публикуване на коментар