събота, 22 октомври 2016 г.

„Крадецът на праскови” (1964) на Въло Радев е „Великата илюзия” на българското кино. Заедно с останалите два филма от трилогията на любовта и дълга – „Цар и генерал” (1966) и „Най-дългата нощ” (1967), режисьорът насочва киното ни по невървян дотогава път. Показва му, че значимите идеи задължително трябва да са облечени в покоряващи публиката спектакли. Учениците на Въло Радев от всички поколения добре помнят думите му: „Бизкият план – това е мигът на истината в киното. Човешкото лице казва повече от всякакъв диалог.” Затова най-истинската сцена, на която се случват филмите на Въло Радев, са лицата на актьорите му, изразителните им планове. И ако трябва да съберем киното му в един единствен кадър, това ще е лицето на жена, по което минава внезапната сянка на копнеж и печал. С много вятър в косите и няколко точни акорда на китара…


„Лачените обувки на незнайния воин” (1979) на Рангел Вълчанов е история на живота през детското възприятие за света. Кои сме? Откъде сме? И кое ни е карало да вървим напред? Това са въпросите, които си задава години преди да направи филма режисьорът, стоейки една сутрин пред Бъкингамския дворец и наблюдавайки смяната на караула. Тогава той си спомня за своето родно село и се замисля колко различни са неговите съселяни. Пита се какви са били техните дни и нощи, делници и празници, радости и скърби. Тръгвайки по пътя на спомените, назад към детството, Рангел Вълчанов създава този носталгично-присмехулен филм. Главният герой Симеон отново става седемгодишното момченце Моне и така започва разказът за историята на един живот, пресъздаден от натурщици от родното село на режисьора. 85-минутната драма има приз за режисура от Фестивала на българския игрален филм във Варна (1980); „Златен паун” от Международния филмов фестивал в Делхи (1981), отличена е за сценография от Съюза на българските филмови дейци (1979) и за дизайн на костюми от Съюза на българските художници – Варна (1980).
„Понеделник сутрин” (1966) на режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков е кинодебютът на Пепа Николова. Един от добрите български филми, минал в нелегалност за повече от 20 години, разказ за историята на млада жена, чието свободомислие е наказано от обществото, което отказва да приеме различността и правото на втори шанс…
„Привързаният балон” (1967) на Бинка Желязкова е сатирична притча за националния характер, за неуспешния, но продължаващ „опит за летене” на българите. Критиката го определя като най-вдъхновената и талантлива екранизация на Радичков в киното. Макар да е забранен за показване веднага след премиерата си, този истински шедьовър остава незасегнат от времето.


„Козият рог” (1972) на Методи Андонов, по сценарий на Николай Хайтов, е едно от върховите постижения на българското кино. Антон Горчев, Катя Паскалева и Милен Пенев са в главните роли във филма, отличен с Първа награда и Наградата на публиката на Фестивала на българското кино във Варна, специалната награда на журито в Карлови Вари, „Сребърен Хюго” в Чикаго, наградата за женска роля на Катя Паскалева в Панама, наградата „Фемина” за най-добра актриса в Брюксел, Голямата сребърна купа в Сантарен (Португалия). „Този филм е Божи пръст в съдбата ми”, казва Катя Паскалева за „Козият рог”, посочен за най-добрия български филм за всички времена в анкета на в. „Култура” от 1993 г.
„Преброяване на дивите зайци” (1973) на Едуард Захариев е сатирична комедия, насочена срещу бюрократичните, псевдопатриотични прояви на хората в съвременния живот. Ръководени от чиновника Асенов в разгара на земеделската работа, от село Югла тръгват да броят дивите зайци в землището. Макар че всичко се върши със старание, броят на зайците остава неизвестен.


„Авантаж” (1977) на Георги Дюлгеров е българският филм с най-високо отличие от международен кинофестивал – „Сребърна мечка” (1978) в Берлин. Освен че е съсценарист, в него Руси Чанев прави една от най-добрите си роли. „В много отношения „Авантаж“ е полемичен – къде свършва вината на един престъпник и къде започва вината на обществото, – споделя Георги Дюлгеров. – Разказът следи лутанията на един човек, способен и деен, който обаче се реализира като… джебчия. Стремежите и намеренията ни са били да избегнем евтината екзотика, която в повечето случаи съпътства подобен род филми, за сметка на трагизма на ситуациите, на въпроса за вината. Искахме да постигнем истинско присъствие на героите, лишено от любуване. В такъв смисъл може да се говори за документалност. Но същевременно сме се стремили към експресивност на изображението.”
„Всичко е любов” (1979) на Борислав Шаралиев, по сценарий на Боян Папазов, създава първата истинска българска кинозвезда. Това е филмът, който превръща актьора Иван Иванов в секссимвол на българското кино. Свързващо звено между „Вълчицата” (1965), „Вчера” (1988) и „Маргарит и Маргарита” (1989), той дръзко и открито поставя пръст в раната на крамолната тогава тема „ТВУ” и заедно с това съзнателно или интуитивно ражда българския бунтар срещу лицемерието и фалша в обществото – аутсайдера нонконформист Радослав, проникновено претворен от Иван Иванов, духовният родственик на бунтовниците на Джеймс Дийн, Марлон Брандо и Збигнев Цибулски. Филмът е отрупан с награди: от СБФД и критиката – за дебют на Иван Иванов; от 16-ия Фестивал на българския игрален филм Варна 1980 – за женска роля на Янина Кашева и Специалната награда за Борислав Шаралиев, Боян Папазов и Иван Иванов.


В „Да обичаш на инат” (1986) на Николай Волев баща и син водят битка, в която победата не е по-малко опасна от загубата. Сблъсъкът между поколенията представя двете страни на един и същи проблем – за фалшивите ценности… Драмата, създадена по романа на Чавдар Шинов, е отличена със Специалната награда, Наградата за операторска работа, Наградата на кинокритиката и Наградата на публиката във Варна през 1986 г.; Наградата за режисура и наградата за мъжка роля на СБФД; Специална награда на журито и Награда „Дон Кихот” на Международната федерация на киноклубовете в Карлови Вари, 1986.
Игралният дебют на Иван Черкелов „Парчета любов” (1989) предизвиква оживление сред кинематографичните среди. Критиката го определя като „програмния филм на поколението от 1989-а”, интимно изследване на духовната криза на младите в тоталитарното общество. Кинотворбата е разказ за отчуждението, пасивността, безсмислието, филм за нулите и минусите…
>
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ