сряда, 7 ноември 2018 г.

Най-старото кино в света, в което в края на XIX век своите филми са представяли братя Люмиер, отново ще бъде отворено в южното френско градче Ла Сиота, близо до Марсилия. Кино „Eden“ бе затворено през 1995 г. за ремонт. Напълно реновирана е залата, старите седалки са заменени с кадифени кресла, а килимите с дъбов паркет. Обектът е реконструиран и отвън, фасадата е украсена с мозайка.

Към края на XIX век киното е собственост на приятел на бащата на братята Люмиер, Раул Гайо, и в него пред 250 зрители на 21 март 1899 г. всъщност за първи път в историята е показан филма на пионерите на киното „Пристигане на влака гарата“. Филмът с продължителност 50 секунди, който братята Август и Луи заснели през 1895 г., е черно-бял, ням и показва влак на пара, който пристига на гарата и от него слизат пътници.

Легендата твърди, че при първото показване на филма зрителите били толкова ужасени от влака, който се движел към тях, че скочили от седалките и в голяма паника изтичали навън.

По-късно киното, наречено „Райската градина“ многократно става сцена, на която първите си изяви правят големи френски звезди като Ив Монтан и Фернандел. Но през 80-те години за киното настъпва лош период, неговият собственик е убит от крадци и посетителите започнали да го избягват. До пълното затваряне през 1995 г., киното отваря само веднъж годишно в продължение на седмица по време на местния кино фестивал.

Поддръжниците на възстановяването на антики и исторически забележителности никога не са се отказвали от желанието първото кино да бъде отново отворено, а шансът това да се случи се увеличи, когато Марсилия бе обявена за Европейска столица на културата за 2013 г. Местните власти най-накрая се съгласяват да обновят киното, за което се отпускат шест милиона евро. Киното ще работи като нормален киносалон с частен оператор.

Днес кино „Eden“ ще бъде посетено от актрисите Жулиет Бинош и Натали Баи , и от режисьора Роман Полански. Обновената кино зала с капацитет от 166 посетители няма да бъде само сцена, на която ще бъдат прожектирани филми , на посетителите ще бъде предложена постоянна изложба за историята на киното.

А ето как е изглеждало киното преди и как изглежда сега :





Източник:www.chr.bg


неделя, 10 юни 2018 г.

Личният ѝ стил е отличителен белег на една епоха и истинско вдъхновение за милиони жени. Модна и филмова икона, Одри е вечна със своите думи, които подтикват толкова много жени да покажат истинската си красота.

1. „Вярвам в розовото. Вярвам, че смехът е най-добрият начин за горене на калории. Вярвам в целувките, в многото целувки. Вярвам в това да бъдеш силен, когато нищо не е наред. Вярвам, че щастливите момичета са най-красивите момичета. Вярвам, че утре е нов ден и вярвам в чудеса.“

2. „За красиви очи търси доброто в другите; за красиви устни изричай само мили думи; а за хубава стойка, върви с мисълта, че никога не си сама.“

3. „Красотата на жената не е в лицето, истинската красота на жената е отразена в душата ѝ. Тя е грижата, която тя дава с любов, страстта, която тя показва. Красотата на жената расте с отминаващите години.“

4. „Сексапилът е повече от пропорции. Не се нуждая от спалня, за да докажа женствеността си. Мога да излъчвам толкова много сексапил, докато бера ябълки от дървото или докато просто стоя в дъжда.“

5. „Елегантността е единствената красота, която никога не избледнява.“

6. „Красотата на жената се вижда в очите ѝ, това е вратата към сърцето ѝ – там, където пребивава любовта.“

7. „С годините ще откриеш, че имаш две ръце – една, за да помагаш на себе си, и втора, за да помагаш на другите.“

8. „Има червен нюанс за всяка жена.“

9. „Най-важното нещо е да се наслаждаваш на живота си – да бъдеш щастлива – само това има значение.“

10. „Обичам хората, които ме карат да се смея. Мисля, че това е нещо, което харесвам най-много, да се смея. Смехът лекува много болести. Може би е най-важното нещо у човек.“

Одри Хепбърн: , Aнглийска филмова и театрална актриса, носителка на „Оскар“, балерина и общественичка.
От 1988 до смъртта си през 1993 г. служи като посланик на добра воля на УНИЦЕФ. Kласирана от Американския филмов институт като третa най-голямa женскa легенда в историята на американското кино и е билa поставенa в Международната Списък на славата на най-добре облечените жени. Cъщо така е считанa за най-естествено красивата жена на всички времена . 

петък, 6 април 2018 г.

"Черната пантера" е първият филм, който се излъчва в саудитските кина след 35 години забрана, която ще бъде отменена следващия месец, съобщава "Гардиън".

Премиерата му в Рияд се очаква на 18 април като част от сделка на американската верига AMC, която ще открие 40 кина в саудитски градове през следващите пет години.

Саудитска Арабия е имала няколко кина през 70-те години на миналия век, но духовници ги затварят във връзка с нарастващото ислямистко влияние в целия арабски регион по това време.През 2017 г. правителството заяви, че ще премахне забраната като част от амбициозните икономически и социални реформи, наложени от принц Мохамед бин Салман. Понастоящем той обикаля САЩ, търсейки инвестиции, за да разшири икономиката и да намали зависимостта от петрола.

Саудитските араби са запалените потребители на западни медии и култура. Въпреки забраната за кино, холивудските филми и последните телевизионни сериали са широко гледани и обсъждани.

Първото кино на AMC ще бъде разположено във финансовия район "Крал Абдула" в сграда, която първоначално е предназначена за симфонична концертна зала, коментира изпълнителният директор на AMC Адам Арон. Основната зала включва около 500 кожени седалки, оркестър и тераса, както и мраморни бани, допълва той. До средата на лятото ще бъдат добавени още три екрана. "Смятаме, че това ще бъде най-красивият киносалон в света", обяснява Арон.За население над 32 милиона души, повечето от които са на възраст под 30 години, Саудитска Арабия иска да създаде около 350 кина с над 2500 екрана до 2030 г.

"Възстановяването на кината ще помогне за засилване на местната икономика, като се увеличат разходите на домакинствата за развлечения и същевременно се подкрепят създаването на работни места", коментира министърът на културата Ауад Алауад.

Адам Арон допълва, че очаква същите версии на филми, показани в страни като Дубай или Кувейт, да са подходящи и за Саудитска Арабия. "Холивуд отдавна се е занимавал с чувствителността на Близкия изток и съответно е коригирал филмовия продукт", допълва той.

Източник:news.bg

Полицейски служители са се появили в киносалон в Москва, в който се е прожектирал сатиричен филм за съветския вожд Йосиф В. Сталин, което е станало в незачитане на официалната забрана на излъчването на филма от страна на руските власти, съобщава "Асошиейтед прес".

Московската полиция не е обявила целта на посещението си в кино "Пионер", но то последва предупреждението на руското културно министерство, че киното може да бъде санкционирано в съответствие със закона.

По-рано тази седмица Министерството на културата отмени разрешителното, позволяващо прожектирането в кината на филма на британския режисьор Армандо Янучи "Смъртта на Сталин", след като комунистите и други разкритикуваха филма като подигравка с руската история.

Кино "Пионер" пренебрегна решението на властите и прожектира филма от вчера насам. Излъчването на неразрешен от властите филм се наказва с глоба.

Сталин остава масово почитан в Русия, въпреки бруталните му чистки, при които са били избити милиони хора.

вторник, 17 октомври 2017 г.

Той идваше от „низините“ – оттам, откъдето, всъщност, идваме почти всички.

Може би и затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях, като коледна елха – и сам иронизираше тази си слабост.

Покрай задочната му разправия с Калоянчев, надълго разговарях със Стоянка Мутафова, и тя ми разказа, как го увещавала да спре да трупа мебели, понеже цялото му жилище било задръстено от тях.

Обаче той винаги казвал едно и също: „В мазата има още място, нека си стоят там“.

Всъщност, искал е да каже, че на никой не му пречат – така че, да бъдат любезни да не му се бъркат в живота.

***

Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. „Ленин“, днешното „Цариградско шосе“, в апартамент под наем – понеже когато събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гарсониера.

На някои артистки със съмнително дарование – огромни апартаменти, а на народния любимец – гарсониера, понеже си е сам.

„Ура“ за справедливостта.

И по този начин пак са го унижавали – и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, и така, както смята за нужно.

***

В апартамента му на „Ленин“ цареше някаква особена атмосфера – „диаболична“, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми.

Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец.

Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена – и Стоянка разказваше, как на всеки 24 май, докато слушал „Върви, народе възродени“, очите му винаги се насълзявали.

Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на актьорското съсловие.

И всеки път все прескачаха Парцалев – някакви .урветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто Парцалев.

Народен любимец, обаче без звание.

Може би и затова Народът го обичаше – в ония години той все още имаше определена слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква степен, без значение дори, колко са талантливи.

***

Веднъж, според легендата, Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“

Знам отдавна тази фраза, и никога не бих посмял да питам за истинността й самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал.

Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.

***

По-интересното е друго – в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.

А сега – прас! – отиваш и дърпаш за езика Калоянчев да каже, какъв е бил Парцалев.

И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно.

Това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избранниците на Съдбата.

Едно напълно ненужно занимание.

Защото – сигурно вече сте го забелязали – някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.

***

Работа е ясна.

Сражението почти е приключило, останала е съвсем малко надежда – и съвсем близо сме до деня, в който на знамето ни трябва да бъде извезан един задник.

А в държава, в която проявяват интерес най-вече към задниците – какво пречи пък други задници да я управляват?

Нищо, разбира се.

***

Времето, все пак, понякога е и справедливо.

Поне по отношение на Парцалев.

Те се занимават със задника му – а той изглежда все по-достолепен.

Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви.

Те говорят за задници – а пък той едва удържа сълзите си, когато ни казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихон – там, край паметника му в Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от амплоата/затвора му на комик.

Голям комик наистина, обаче комик, нали – друго си е да размахваш меча на Цар Шишман, примерно, на сцената на Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в сънищата на българската История…

***

Какви задници, по дяволите, защо ги тикате в очите ни – какво общо имат те с нашия занаят?

Като искате толкова да се занимавате със задници – правете политически предавания, правете нещо като едновремешната „Панорама“, която беше специалист в каденето на тамян тъкмо на задниците.

Не разпалвайте и не търгувайте с най-ниските инстинкти на публиката – защото когато си все в септичната яма на живота, няма как да миришеш приятно…

Направете си новото знаме – онова със задника, но поне изчакайте още малко, докато ги няма неудобните свидетели – такива като Мутафова, например, която и на 95 години е по-жива и духовно по-витална от вас, новите знаменосци.

***

Не говорете за великите мъртъвците така, както го правят ония .айнарки от „Пуси Райъп“ – не влизайте в църквите на тези мъртъвци с кубинки, не разбутвайте с лакти почитателите им, и пр.

Не превръщайте живота и особено изкуството в някаква лудница, от която долитат само грухтене и някакви други неприятни звуци.

И после – кои пък сте вие, че да раздавате индулгенция за едни, понеже сте се цанили за техни кочияши, а пък да обругавате други – понеже дори не си представяте, какво са били, какво са изживели и какви следи са оставили във Времето.

***

След като поразказа някои неща за Парцалев, Стоянка Мутафова спомена и нещо, от което се беше най-притеснила.

Гледала в едно предаване, как някакъв участник сочно, натрапчиво-нахално и продължително се изсеквал срещу камерата.

Стоянка беше поразена от това, че са го оставили да го прави и дори сякаш му са се наслаждавали.

„О, скъпа – казах й аз, – та нали това е идеята на днешната телевизия. Изсекни се срещу публиката!“

***

Веднъж питах Парцалев, кога е разбрал, че хората го обичат.

Събличал си балтона във фоайето на един театър, неволно ударил с лакът едно детенце и то силно се разплакало.

А майка му се навела да го успокоява и рекла: „Мълчи, бе, мамо, Георги Парцалев те удари!“

„Тогава“ – отвърна той.

Източник:afera.bg

Времето не само лекува но и отчуждава, изпраща в забрава известни личности , природни явления и исторически събития. Срещу това се противопоставя човешката памет с най-различни средства в живота.


С тези редове ще се опитаме в най-обобщена форма да припомним името на една позабравена личност. Ако Кирил Господинов беше жив, щеше да отбележи по най-тържествен начин своя 75-ти рожден ден на 24 май, най-българският празник, обкръжен от най-близките си, колеги, приятели и негови почитатели.

Тази годишнина е подходящ повод да си спомним за известния кино и театрален актьор, любимец на поколенията от недалечното минало с нарицателното име „Баш майстора”.
Роден е на 24 май 1934г. в село Гроздево Провадийска община Варненска област с родители Елена и Иван. Баща му Иван е добруджанец и е подгонен от румънските власти в окупирана южна Добруджа за смелостта му да разпространява нелегално български буквари, за да се учат младите добруджанчета на българско четмо и писмо.

Съдбата отрежда на Киро да се роди на най-светлия български празник „Св. Св. Кирил и Методий” - създателите на славянската азбука и книжнина. Тогава, когато природата се събужда за нов живот, облича най-красивите си одежди, уханието на цветята, създават онази красота, която пленява човешкото въображение, повдига тяхното самочувствие, зарежда ги с такава енергия, която удвоява труда на хората и го прав красив като природата. С такова самочувствие и настроение баща му се отправя към общината да запише новия гражданин на България, да спази традицията да бъде дадени името на кръстника. Служителят в общината, който трябвало да извърши този акт, подсказал на бащата, че момчето е родено на велик ден - празника на българските апостоли Кирил и Методий, и че е добре новороденото момче да вземе името на някой от тях. Бащата се съгласява, отхвърля замисленото и избира името Кирил.

С това име Кирил Господинов влиза в историята на българския театър и кино като един от най-известните и талантливи актьори. Той получава не само името на големия апостол, но и неговия талант и призвание да радва хората, да създава такива образи, с които да ги възпитава, да се формират като добри граждани на своята родина. В този смисъл той израства като апостол приличащ на своя съименник. Детството му не е много радостно. Родителите му се грижат за него, но са принудени често да сменят местожителството си, да търсят подходящи условия за приложение на бъчварската професия на бащата.

След връщането на южна Добруджа към майка България, семейството се връща в родна Добруджа в село Търновци, близо до град Тутракан.
Кирил завършва основно образование в този град, а средно в Русе. В това училище на 16 годишна възраст играе в пиесата „Тревога” от Орлин Василев. По негово изказване тази краста да бъде актьор не го напуща до края на живота му.
В най-ранна възраст, в него се пробуждат артистични качества, които са наследство от майчиния род - най-големия вуйчо Слави и прабаба му Руса.

По природа е умен, ученолюбив , наблюдателен със силна жажда за наука. Друга работа не търси, работи в много театри и навсякъде създава силни образи. Почти всички театри в България му правят предложения, но винаги има предпочитания. През 1966г. завършва ВИТИЗ с големи материални трудности. Вечер работи по столове, а денем слуша лекции. Бил е отличен студент. Създава едни от най-силните образи в театъра и киното. Тогавашните поколения, а и по-предните и идните завинаги ще запомнят такива образи в театъра като: Гунчо от „Има смисъл да утепаме мечка”; Шабан от „Човекоядката”; Тикваря от „ Петлето”; Странджата от „Хъшове”, в киното: Алекси от „Понеделник сутрин”; Спас от „Шведски крале”; Спиро от „Тримата от запаса”; ролята в „Птици и хрътки”; Капитанът от „Не се обръщай назад”; Баш майстора от телевизионния сериал за „Баш майстора”, излъчен през периода 1974 - 1983г.

Това са образи, които са получили всеобщо признание от специалисти, негови колеги, приятели, но с най-високите оценки го удостояват зрителите, като става техен любимец завинаги, изпращащи го с бурни овации при всяко негово изпълнение.
Създава десетки положителни образи в много театри и киното. Играл е в 41 филма, в телевизионни сериали и има десетки сценични изяви. Известен е не само в България, но и в много страни от всички континенти по света. Признанието не закъснява. Признателните му съселяни, с оглед увековечаване на името му, именуват читалището на негово име. В родното село Гроздево отворил за първи път очи и поел първата глътка въздух, която му дава сили и талант за да прослави селото си и в залеза на живота си Тервел. Член е на Съюза на Българските Филмови Дейци (СБФД), орден „Кирил и Методий” - първа степен. Следват наградите:
1. Трета награда за мъжка роля в пиесата „Поглед към вековете” на театралния преглед във Велико Търново 1986г.
2. Първа награда за мъжка роля на регионален преглед на българската драма и театър Варна  1969г.
3. Трета награда за мъжка роля (Шабан) от пиесата „Човекоядката”.
4. Награда за мъжка роля (Спиро) за филма „Тримата от запаса” - Варна 1971г.
Най-голямата му награда е любовта на безбройните зрители, които ще го носят в сърцето си и ще я предават на потомството, за да остане завинаги в паметта им, а това е най-величествения паметник за Кирил Господинов във вековете.
Както винаги и този път съдбата на заслужилите хора е жестока. Той си отиде твърде рано от този свят изпитал горчивината на съдбата си в края на живота си, но в последните си мигове той изживял сладостта, че добруджанската кръв го насочи към малкото градче Тервел, което той силно обичаше, където живее най-обичното му семейство - на сестра му Маргарита и нейния съпруг Румен, които го приютяват завинаги на Тервелска земя и той ще остане приятел на това градче, а славата му на голям актьор заслужено ще прерасне в слава на град Тервел, където е неговия вечен дом.
Почивай Киро на тая благодатна Тервелска земя, която те прие в своите обятия  като знак за благодарност за твоята всеотдайност в служба на хората. Това е твоето неоценимо богатство, което ти остави на този свят. Образите, които ти създаде за радост и гордост на всички българи не само в България, но и извън нейните граници, са безсмъртни.
Вечна му памет на Баш майстора!                                                     
Петър Жеков, краевед   

Библиографска справка:
Кирил Господинов - „Баш майстора” - автор Красимир Мишев
Източник:www.ndt1.com

Първи снимачен ден на филма "Борис I". В ролята на владетеля е Стефан Данаилов. "Ламбо, няма да се правиш на звезда, предстои ни много тежка и отговорна работа...", казва режисьорът Борислав Шаралиев. "Няма да се правя - отговаря актьорът - защото аз съм си звезда..."

И е абсолютно прав. Освен че прословутият сериал "На всеки километър" го прави изключително популярен, Ламбо вече е изиграл и запомнящи се роли във филмите: "С дъх на бадеми", "Князът", "Черните ангели", "Обич", "Нона", "24 часа дъжд", "Иван Кондарев", "Юлия Вревская", "Топло", "От нищо нещо", "Дами канят", "Търновската царица" и други.

Стефан Данаилов е роден на 9 декември 1942 г. в София. На 12 години е, когато екипът на филма "Следите остават" го открива в едно училище.

"По късно някой от този екип се среща със сестра ми Росица и пита дали има брат. Да, казала тя, и при това е много способен. А аз не знаех нито едно стихотворение", признава Данаилов.

Режисьорът Петър Василев обаче е впечатлен от фото геничността на слабичкото, но много жизнено момче и дори го пробва за главната роля на Пешо. В последна сметка Стефчо Данаилов (така е изписан във финалните кадри) получава не ролята на Веселин.

Ламбо помни своя дебют в киното и с хитрината, която сам измисля по време на снимките. Когато не може да си запомни репликата, той я изписва на пясъка до камерата. "Следите остават" носи № 16 в българското соцкино и е първият детски приключенски филм.


"На всеки километър" - среща с главния противник и враг
Богдан Велински (Георги Черкелов)

След премиерата на 3 септември 1956 г. най-големите му почитатели, естествено, са децата, които започват да изграждат подобни тимуровски команди и да следят дали в квартала им няма съмнителни типове. Филмът дори е включен в училищните програми и е изучаван като пример за подражание от подрастващото поколение.

След казармата Стефан Данаилов решава да следва право. Но един ден големият актьор Иван Кондов, тогава женен за сестра му Росица Данаилова, казва: "Мани го това право бе, Стефане. От тебе ще стане чудесен артист!". Подготвя го за изпитите във ВИТИЗ и той влиза в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов.

Още като студент се снима във филма на Рангел Вълчанов "Инспекторът и нощта". Той е хулиганът Томи, който сваля красивата Жана (Невена Коканова), но с нахалството си предизвиква гнева на инспектора (Георги Калоянчев). Томи иска да го набие, той му прилага раменно хвърляне. При един от дублите хватката е най-добра, но и най-болезнена за Стефан.

Красавец сваляч макар и работник на строеж е Ламбо и в следващия си филм "Понеделник сутрин", който е забранен за излъчване. Но това не оказва никакво влияние върху бляскавата кариера на Данаилов.

През 1967 г. завършва ВИТИЗ и е изпратен по разпределение в Пловдив, където вече се събира знаменитата трупа с Катя Паскалева, Тодор Колев, Стефан Мавродиев, Цветана Манева и др. Има участие в 7 филма - освен в споменатите вече три и в "Мълчаливите пътеки", "Морето", "С дъх на бадеми" - всичките излезли на екран през 1967 г., и "Първият куриер" (1968), в който Ламбо играе първата си главна роля - на Иван Загубански - куриера на Лениновия вестник "Искра" за България.

В Пловдивския театър Стефан Данаилов репетира в две пиеси - "Уестсайдска история" на Крикор Азарян и "Дон Жуан" на Николай Поляков, които се превръщат в култови спектакли. Докато ги подготвят Ламбо получава сценария на 13-те епизода от бъдещия телевизионен сериал "На всеки километър".

Вторият режисьор на поредицата - Атанас Киряков, твърди, че не е имало кастинг за нито един от основните персонажи. Той преравя всички албуми в Киноцентъра и във ВИТИЗ, за да търсят подходящи лица. За главния герой Никола Деянов се търси млад, красив и обаятелен актьор, който да се хареса на публиката и същевременно да издържи убедително двубоя с умния и коварен полицай Богдан Велински.


Борис І

Изборът е почти сакрален, защото чрез неговия образ авторите искат да покажат израстването на комуниста революционер от гражданската война в Испания, през антифашистката съпротива във Франция, нелегалното движение и партизанската борба у нас до победата на 9.9.1944 г.

Стефан Данаилов изглежда като най-подходящ за този образ. Избира го Любомир Шарланджиев - единият от двамата режисьори на сериала. Той вече го е снимал в "С дъх на бадеми" и познава актьорските му възможности.

Ролята на Никола Деянов в "На всеки километър" поставя първата сериозна професионална дилема пред Стефан Данаилов. Когато му казват, че е одобрен за сериала, той вече има покана от Тодор Динов да играе Рафе Клинче в "Иконостасът", който те с Христо Христов ще правят по романа "Железният светилник" на Димитър Талев.

Младият актьор е поставен пред сакрален избор: ролята на възрожденския зограф Рафе Клинче или на комуниста революционер Никола Деянов. Решава да се допита до съпругата си Мария. Тя му дава много разумен съвет: решението трябва да е само лично негово, защото иначе винаги ще търси вината в някой друг. "Заложих на интуицията си, както съм правил доста често в живота си след това. И избрах Никола Деянов, главно заради предизвикателството, че ще снимам в първия голям телевизионен сериал", призна пред мене Стефан Данаилов.

Младият актьор написва трогателно писмо до режисьорите до Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев, в което моли за разрешение да играе и двете си театрални роли. Двамата нямат нищо против, но тогавашният директор на Пловдивския театър Слави Генев не иска да рискува и освобождава Ламбо временно от трупата.

Макар и едва на 26-27 години, Данаилов се справя с предизвикателствата на ролята. Само веднъж се налага преснимане на вече готов материал - когато в 11-а серия "Възкръсналият мъртвец" за първи път героят се среща лице в лице с Велински. Мощното актьорско присъствие на Георги Черкелов и драматургично слабият текст за Деянов водят до победа за Велински в словесния двубой. И се пишат нови реплики.

Два пъти в 26-те серии Стефан Данаилов подлага на риск живота си. В епизода "Циганката" той играе мечкар с гъдулка. Мечката е вързана с халка за бърната, другият край на синджира е около кръста на актьора. Той свири и пее: "Видях те, видях, Миткоо войводааа", което е нишан към тикнатия зад решетките кап. Бомбов (Григор Вачков). С придърпването на синджира кара животното да се изправя на задните си лапи или да се търкаля.

Мястото е наклонено, Ламбо е в ниското, мечката е отгоре. При третия дубъл в желанието си всичко да е много истинско, той дръпа синджира по-силно. И тя, вместо да направи кълбо, се изправя с цялата си мощ срещу актьора. "Първата ми мисъл бе да бягам, но синджирът е здрав, разстоянието помежду ни по-малко от метър. Ако тогава мечката беше замахнала, щеше да ми откине главата", каза ми Стефан.

После се шегувал, че мечката спряла, защото била женска
Когато снимат серията "Хищникът", Ламбо едва не загива с мотоциклет. Трябва да мине с 500-кубикова машина с кош по стар стръмен път край язовир "Искър". Лявата му ръка е сериозно контузена и бинтована и той не може да държи здраво кормилото.


В ролята на Костадин Джупунов в "Иван Кондарев". Катя
Паскалева играе съпругата му Христина

Заради бабуна моторът подскача и тръгва към пропастта. Едва в последния момент актьорът успява да измъкне крака си от пространството между машината и коша и да скочи, а тя се преобръща и полита надолу. Всичко това става зад едни храсти, екипът зад камерата вижда само падащия мотор и всички изтръпват от ужас.

Стефан Данаилов получава статуса на филмова звезда още при излъчването на първите епизоди от първата част на сериала. Бързо става всенароден любимец. (Виж карето вдясно.) Въпреки че влиза от филм във филм, дълги години зрителите го свързват с ролята му на Деянов-Сергей. Наред с Ламбо, започват да му викат и бате Серги.

Това тежи на всеки актьор и спасението на Ламбо сякаш идва с ролята му на мошеник в "Топло" (1978) на Володя Янчев. Нещо повече, той е в отбор измамници, а другите двама са Тодор Колев - вече доказан комик, и Григор Вачков - главният му партньор от "Километрите..." И от народни любимци - изведнъж мошеници и пандизчии! Ламбо, и Гришата Вачков приемат с кеф поканата за нестандартните роли и се хвърлят с хъс в тях, за да избягат от наложената им героична щампа.

Подобна слука го спохожда и във филма "От нищо нещо". Първоначалната идея на режисьора Никола Рударов е Асен Ангелов да играе ролята на ревнивия Панчо, а Стефан Данаилов - на известния телевизионен журналист. После режисьорът сменя местата им и се получава неочаквано добър резултат.

Стефан Данаилов се вихри на воля в комедийния костюм на героя си Панчо.

Красив и простак, ревнив и красив
Див селянин, но с донжуанско излъчване. Негова е култовата реплика: "Една биволица вземе ли да яде ризи, режи й главата!"

Тодор Колев веднъж ми каза, че Ламбо има стопроцентов комедиен потенциал, за съжаление, подминат от режисьорите. Стефан вече загатна за тази струна от актьорския си инструментариум в "Топло", след това свири от сърце на нея в "Дами канят", "Маневри на петия етаж", "Карнавалът", "Испанска муха". Малко, наистина малко за таланта му.

Ако приложим холивудската мярка - колко красиви и знойни звезди е "държал в своите обятия еди-кой си знаменит актьор, Стефан Данаилов отново е без конкуренция у нас. Можем да кажем - (почти) всички български плюс доста чуждестранни красавици и няма да сгрешим. Само в "Дами канят" те са 9 (девет)! Коя от коя по-хубава.

И всяка от тях неотразимият и неуморим Яки, така се казваше героят на Ламбо, уважи по възможно най-кавалерския начин. А те всичките му се отблагодариха с любов и нежност.
Данаилов наистина е върховен в тази комедийна роля. Сигурно сте забелязали колко е различен в играта си към всяка от прелестните партньорки.

Колко органичен и рефлективен е и с каква лекота издържа на масираната конкуренция на актрисите. Само сваляческият му лаф се повтаряше, но пък винаги с ефект:

"Ти знаеш ли, че имаш страшно красиви очи?"

Веднъж попитах Иван Андонов, режисьор на "Дами канят", как се е чувствал Ламбо в компанията на толкова красиви жени и звездни актриси. "Както си беше звезда и цяла България го знаеше - отговори Иван, - Ламбо работи толкова съвестно и добре и така колегиално, че изведнъж всичките тези звезди, на които той подаде ръка във всяка една от сцените - и като инструктор, и като кавалер, и като мъж - се почувстваха страшно ухажвани и като че ли всичките до една се влюбиха в него. Той сякаш ги носеше на ръце..."


Първа роля като студент - хулиганът Томи в "Инспекторът и нощта". Партнира си с Невена
Коканова и Георги Калоянчев

Анжел Вагенщайн е сценарист на филма "Борис I" (1985). Още докато го пише, той си представя Стефан Данаилов в ролята на българския владетел. На същото мнение е и режисьорът Шаралиев. Той е актьорът, който ще пресъздаде на екрана този велик държавник така, че да бъде харесан от всички и да се превърне в символ на епохата, донесла на България покръстването и писмеността.

Художественият съвет обаче иска да има и алтернатива за княз Борис I. Малко проформа, но все пак екипът прави проби и на Коста Цонев, на Илия Добрев и на още няколко актьори. Накрая все пак е утвърден Ламбо.

Какво се случва на първия снимачен ден, ви разказах в началото. А на втория Ламбо не само закъснява, но и застава пред камерата с лице, на което са изписани следи от бурна веселяшка нощ. Бесен, Шаралиев прекъсва снимките и споделя пред екипа, че при втори подобен случай просто ще потърси друг актьор. Слава богу, че не му се налага. Според преобладаващото мнение на кинаджийското съсловие това е може би най-силната роля на актьора в цялата му кариера.

"Шаралиев нямаше грешка при избора на актьорите, не сбърка и със Стефан. Ламбо се справи блестящо както с широкия възрастов диапазон на героя си, така и с израстването му от плах и нерешителен хан до силен и мъдър владетел", каза ми операторът Венец Димитров.

В последните години Ламбо пак превзе телевизионния екран. Всъщност той никога не го е напускал за дълго време. След "На всеки километър" се снима и в сериалите "На живот и смърт" (1974), "Петимата от РМС" (1977), "Голямата игра" (1983), "Дом за нашите деца" (1987) и продълженията му "Време за път", "Не изчезващите" и "Бащи и синове", (1989), италианския "Октопод 7" и др.

Беше звездата в сериала "Стъклен дом", сега е главният герой и във "Фамилията". Силен, достолепен, убедителен изпълващ екрана. Понякога ми се струва, че по-младите актьори подлайват около него като току-що проходили палета. Нищо, нека гледат, нека се учат.
Не случайно студентите му го боготворят и го наричат Мастера...

Източник:24часа

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ