Учих се на очукана „Жигула”, изпитът пред КАТ бе като 9-те кръга на ада

Една от най-големите злини на съвремието ни е войната по пътищата. Вярно е, че автомобилите са десетократно и сигурно многократно увеличени от времето на соца. Но има и друг проблем – шофьорските курсове, начинът на обучение, изискванията за придобиване на шофьорска правоспособност.


В далечната 1986 г., когато се записах на курс за любител шофьор, първите два месеца бях на обучение в зала в един от центровете на тогавашната организация ДОСО. Чак след това се качих на автомобил с инструктор. Това беше един очукан „Москвич“, който оставяше след себе си димна завеса, но поне имах инструктор, който беше изключително спокоен и готов да обяснява винаги всичко.


Спомням си, че преди да се явя пред КАТ, минахме вътрешен изпит, който се състоеше от две части – теория и практика. Решавахме листовки, след това ме препитваха устно само върху закона и чак след това се качвахме за изпитно кормуване. Провал на едно от трите места означаваше допълнителни занятия и сбогуване въобще с възможността да се добереш до изпит пред КАТ. Ако всичко минеше нормално, ти насрочваха дата за изпит. Отново първият изпит беше с листовки. След това следваше полигон.

Днес това го няма и затова много често сме свидетели на почти сакати опити за паркиране или каквито и да е маневри, особено в натоварено време на претрупаните с автомобили улици.


Когато и това преминеше успешно, тръгваше градското кормуване с катаджията до тебе. Провал в един от трите етапа означаваше провал на целия изпит. Спомням си моите притеснения в деня на изпита, който реално продължи повече от 3-4 часа. На полигона имаше поне 7-8 фигури и задачи за изпълнение и катаджията ти посочваше произволно няколко от тях. След това – градско кормуване в произволно избран район. 

Вярно е, че часовете за кормуване не бяха малко, но все си мислех, че има нещо, което не знам, че някои улици просто не са ми познати. Моят изпитващ беше коректен човек, мълчеше, единствено ме насочваше по маршрута и като цяло излъчваше спокойствие. Спомням си и радостта, когато ми каза да паркирам и че съм взел изпита, пожела ми успех и безаварийно каране. Днес това са неща, които са сведени до пари под масата на тоя, на оня и после – защо ставали произшествия. Тогава ни учеха почтено, днес се чудят каква техника да наблъскат в колите и изпитите, за да спрат корупцията. А тя се вижда по крайпътните паметници.


Г. Николов

Източник:retro.bg



По време на моето детство снегът започваше да вали през ноември и си отиваше чак през март. И никой не се оплакваше от времето, защото това си беше нормална зима.


Тогава също имаше много села, които оставаха под снега, но хората си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.


На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, предоставяха подслон на закъсали пътници при големи снеговалежи.


Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.


На местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга - направени от дървени жп траверси забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.


 


Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.


Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха отчет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.


Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, които също осигуряваха ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.


Източник:Ретро


 


Веднъж ядох бой във влака. В електричката Бургас-Ямбол-Елхово. Ако трябва да сме точни, ядох го между Бургас и Ямбол, там има смяна и се качваш на друга електричка до Елхово. 

А ако трябва да сме съвсем точни, не беше точно бой, щото баба ме пуфна два пъти по трътката, за да демонстрира възпитателност пред отбраното общество в купето, ама после седна и ми мели на главата докато не стигнахме, с такава постоянност, че горко съжалих, че не ми е теглила един бой да и мине. Поводът?


Като бях на десет-дванайсет, дойдеше ли лятната ваканция, още последният учебен ден багажът ми беше стегнат и ме командироваха при баба. Кеф и наслада, три месеца не могат ми хванат спатиите от скиторене с лапетата, готвят ми каквото поискам, обичат ме до припадък, дават ми пари за лятното кино, ям сладолед на корем и други такива бабешко-дедовшки екстри. Този път обаче баба остана два-три дни в Бургас, преди да ме отнесе, за да облажи и тя от туй, че оженила дъщерята на морето – да походи на плаж.По онова време, като всяко лапе на възраст 10-12 отчаяно, люто, зловещо и настървено исках домашен любимец. Обаче у дома и дума не даваха да се издума, затова бях принудена да импровизирам. И ходенето на плаж ми предоставяше супер възможности. Осинових си медузка.


Влачех медузката в найлонова торбичка, после я прехвърлих в буркан от туршия, от който след ден-два започна да се носи нечовешка смрад и когато дойде време да заминаваме с баба за Елхово, майка ми с радост се съгласи да взема медузата с мен.


И сега си представете бедежето, във купето, топъл юни, баш по обед, аз и баба с двеста чанти, триста шапки и буркан. А в буркана тъжно люшка месестата си капела моята медузка бяла. И сичко щеше да свърши с благополучно пристигане в Ямбол и вечна дружба между медуза и дете, ако купето не беше пълно, а някаква нахална жена още на гара Владимир Павлов започна да квичи, че от тая смрад и ставало лошо. Баба рече – Еле, медузата ти е умряла, трябва да я хвърлиш. КО?!? Абсурд. И ревнах. Жената дето и ставало лошо започна да изисква нещо от баба, а тя, милата, хем и е неудобно, щот то верно си смърди се не трае, хем аз съм любимата и внучка, как да ми разбие сърцето, като изтръгне буркана и го изхвърли. Мисля, че и до ден днешен тия хора така си представят ада. Смрад от умрели медузи и потни труженици във влак посред жежко лято, а за фон – гръмогласен детски рев, със всички екстри – сълзи, сополи, вой и шумно хълцане. Баба ме извлече в коридора и и взе да ме увещава да изхвърлим медузата, аз обаче не, та не. Накрая ме заряза там и каза – връщам се в купето, ако докат стигнем до Ямбол не си изхвърлила медузата, ще те върна в Бургас.Ужас. Моментално замлъкнах, не че не ми се ревеше още, ама да изтърва цяло лято в Елхово зарад една медуза? Ма тя верно поумряла, рекох си, сбогом мила медузке, много те обичам, ще те помня винаги… Обаче изхвърлянето на медузката ми звучеше супер брутално. Ще разпръсна праха и над полето, реших аз, а за целта отворения прозорец в коридора на вагона е чудесен. И бръкнах в буркана, зашепих медузко и протегнах ръка през джама.


 


Обаче, хора, ако изхвърляте медузи през прозореца на движещ влак, гледайте на съседните прозорци да няма хора. Аз това откъде да го знам към онзи момент, все пак на невръстната възраст 10+ няма достатъчно житейски опит, за да знам, че всяка летяща през джам на влак медуза се залепя сто процента на всяка подадена през джама карнобатска физиономия!

Не помня да са ни сваляли на Карнобат, значи по някаква причина ни се е разминало. Човекът беше доста бесен, най-малкото защото първоначално отказваше изобщо да проумее какви медузи ,какви пет лева, тва е влак бе алооо. И беше убеден, че е сопол. Ти- вика му баба – с акъла си ли си бе, как такова малко дете ще изкара такъв грамаден сопол, че и смрадлив! А той ме гледа едно такова подозрително и направо си му пишеше на лицето – те сегашните малки изродчета кой ги знае какви работи още правят, че един грамаден миризлив сопол ли нема ми улепи на челото! Накрая повярва, за доказателство баба му показа буркана, после ме смота в купето, опуха ми задника, човека слезе на Карнобат, до Ямбол тъжно слушах тирадата на баба, но като стигнахме в Елхово и видях, че на съседите котката се е окотила, мъката ми утихна.

Ех, медузко, къде ли си сега.


Автор на текста:Елка Стоянова,Бургас/Снимка Транспортал/



На първо място, ние сме оцелели и ние сме родени нормално, въпреки че нашите майки, когато са били с главоболие са пили аспирин, яли са консерви и са работили до последните дни на бременността и никога не са били тествани за диабет…


Като деца, ние се возехме в автомобили, без колани и въздушни възглавници, карахме колело и летни кънки без каска на главата…


Пиехме вода от маркуча за поливане на градината, а не от бутилки, закупени в големи търговски вериги.


Пиехме от една бутилка и никой не е умрял, заради това…


Хапвахме млечен сладолед, бял хляб с масло или свинска мас и чесън, пиехме безалкохолни напитки със захар, но не сме били с наднормено тегло, защото ние постоянно си играехме навън…


Излизахме на сутринта и играехме по цял ден, на криеница, граничари, крадци и ченгета, кралици, каубои и индианци и всичко останало, което въображение на едно дете е в състояние да роди.


Често родителите ни не можеха да ни намерят по цял ден, а шамарът бе част от образованието, а не насилие в семейството.


Никога не сме имали никакви проблеми. Прекарвахме целия ден в състезания с бордове от отпадъци от мазето, карайки колело по улицата,забравяйки, че нямаме даже спирачки.



 

След няколко падания, счупени пръсти и натъртвания, сме се научили как да решаваме проблемите си. Ние нямахме въображаеми приятели. Ние не добавяхме приятели в социалните мрежи, а в крайна сметка имахме истински приятели!


Ние нямахме проблеми с концентрацията в училище…


Не ни даваха хапчета за хиперактивност. Ние нямахме училищни психолози и педагози, но все пак завършвахме училище. Ние не продаваме лекарства пред училището. Ние нямахме PlayStation, Nintendo, 100 кабелни канала, ние не разполагахме с видео рекордери, съраунд звук, мобилни компютри, интернет, чат стаи…


Имахме приятели и те бяха реални, бяха всичко! Играехме с лък и стрела, правехме си крепост от сняг, хвърляхме фойерверки за Нова година, четяхме купчина комикси! Отивахме с велосипед или пеша до къщата на приятелите ни, за да бъдем заедно, без предварителна уговорка!


Когато се стигнеше до проблеми със закона, родителите не ни плащаха гаранцията, за да ни измъкнат. В действителност, те често бяха по строги от самия закон! Последните 50 години са били най продуктивните година в историята на света. Нашите поколения са направили най-добрите изобретатели и учени и до днес. Имахме свобода, правото на грешка, успех и отговорност. Научихме се да живеем с тях! Вие принадлежите към това поколение!


Честито! Може би е добре да споделите това с други хора, които са имали късмета да пораснат като истински деца, преди адвокати, държавни и правителствени ръководители да започнат да определят как да живеем!


Може би искате да изпратите това съобщение и на децата си, за да видят, как са израснали родителите им? Здравейте поколение! Всеки от нас е ангел с едно крило и можем да летим само прегърнати!


Източник:За жената



Тази година изненада всички ни – животът се променя, носенето на маски е задължително, както и социалната дистанция. Работата се премести вкъщи, а плановете за почивка се провалиха. Пътуването стана по-трудно, но много руснаци помнят, че някога изобщо е било невъзможно (или почти невъзможно) да пътуваш в чужбина.

Свободното пътуване в чужбина става възможно през 1991 г., когато на 20 май е приет законът „За процедурата за излизане от СССР и влизане в СССР за граждани на СССР“, който е символ на падането на „желязната завеса“. Не бива обаче да се мисли, че в СССР изобщо не е имало туризъм – той се появява в началото на 1930-те години след създаването на „Совтур“ („Советски турист“), който се занимава както с вътрешен, така и с външен туризъм.


До 1955 г. съветският туризъм се развива слабо, а след смъртта на Сталин и т. нар. „туристическа революция“ екскурзиите зад граница стават необходими – така СССР се опитва да се утвърди като световна сила. От този момент нататък съветските граждани започват да пътуват в чужбина.


Защо България не е чужбина?


Златни пясъци,1982 г.


Шегата „Кокошката не е птица, България (Полша/Литва/др.) не е зад граница“ (Курица – не птица, Болгария (Польша/Литва/т.п.) не заграница), наследена от социалистическите времена, е свързана точно с положението на начинаещия съветски турист – той трябва да дебютира в социалистическа държава. Ако всичко върви добре, може да разчита на повторение. Човек представлява цялата държава, затова партията е изключително отговорна за кандидат-туристите.


Страната трябва да е представена като място, където живеят най-добрите, най-образованите и най-талантливите – художници, дипломати, учени, спортисти. На тях им е разрешено да пътуват и в чужбина. А също и на всички, които се опитват да се присъединят към тях.


Един от тези късметлии, посетили България два пъти – през 1989 г. и 1990 г. – е Александър от Рязан. „Отидох в Ловеч в състава на отбор по борба, Ловеч е побратименият град на Рязан (за други побратимени градове ви разказваме тук). България е известна със силните си борци, затова решават да организират обмен на опит: българският национален отбор да посети съветска Русия, а руският съответно България“.


Също така всяка година в България се провеждат състезания, в които участват деца от целия социалистически блок. Те пътуват, придружени от родителите си, така че московчанката Зинаида Павловна има възможността всяка година от средата на 70-те да посещава България, а по-късно дори да си купи апартамент там.


Руссо туристо – облико морале!



В СССР има само организиран туризъм. Понякога хората са изпращани в рамките на някаква международна программа – като Александър – тогава „профком“ (комитет на профсъюза) поема всички грижи по подготовка за заминаването. Индивидуалните ваучери за пътуване са разпределяни по организации и предприятия – с тях човек може да си купи място в група, в която всеки трябва да слуша ръководителя на групата. Освен че ваучерите са доста скъпи (около 1,5-2 средни месечни заплати), потенциалният турист трябва да получи характеристика от работодателя си и да премине през бюрократичен ад, за да събере всички документи и подписи.


След това трябва да се яви пред комисия и да издържи изпит, за да докаже, че няма да опозори честта на съвестките граждани. Трябва да знае произведенията на Ленин, когресите на КПСС, имената на генералните секретари на комунистическата партия на страната, избрана за пътуването. Не е лесно да се издържи този изпит…


„От Москва до София пътувахме с влак. В Ловеч живяхме в спортния интернат, разведоха групата ни из цяла България – показаха ни Велико Търново, Варна, Плевен, Габрово и т.н.“ – спомня си Александър.


Дори тези, които никога не са живели в Съветския съюз, знаят за организацията на съветските туристи благодарение на прочутата фраза на героя от филма на Леонид Гайдай „Диамантената ръка“: „Руссо туристо! Облико морале!“.


Дейността на всеки турист е строго контролирана, а туризмът не е приравен на истинска почивка: има и многобройни случаи, когато по време на почивка с туристически ваучери в България гостите от СССР са ангажирани за 1-2 дни да берат череши, праскови или грозде например. Всяка група има свой ръководител, който при прибирането трябва да представи доклад за пътуването: там той описва не само хотелите, екскурзиите и транспорта, но и поведението на туристите – кой колко е пил, вдигал ли е шум или не, напускал ли е хотела без разрешение или не. В края на краищата той дава обща оценка на пътуването и партията прави изводи – кой ще може да бъде допуснат да замине в чужбина и друг път, а кой е по-добре да си остане вкъщи.


Обаче част от тези, които пътуват до България „по причина“, могат да си починат съвсем свободно: „Можехме свободно да оставим децата с групата и да отидем да разглеждаме България сами – веднъж аз и съпругът ми прекарахме цял месец във Варна така“, споделя Зинаида Павловна.


България за съветски граждани

Пътуването до България е преживяване, богато на впечатления за всеки съветски гражданин: все пак животът в България не прилича на този в СССР. В България всичко би изглеждало познато: надписите са на руски, всички се разбират и се отнасят с нескрита симпатия. „В горите около Ловеч имаше паметници на руски войници, и местните се грижеха за тях – приятно ми беше да видя това“, разказва Александър. „Като цяло България остави топло впечатление: Ловеч, където живяхме, се оказа малък, подреден град със стари, но добре запазени къщи.“


„Българите са много приятелски настроени, особено по-старото поколение – казва Зинаида Павловна. – Струва ми се, че съвременната българска младеж е твърде негативно настроена, неприятно ми е с тях. Преди беше по-добре в България – всъщност затова решихме да имаме къща, за да живеем тук от време на време“.


По съветско време е невъзможно да се купи апартамент в България, но ако някой се окаже там, много иска да вземе със себе си поне нещо от страната. България изглежда за съветските граждани като рай за пазаруване. „Дрехите и обувките бяха с много, много добро качество, при нас такива нямаше. Можеше да донесеш от там редки винилови плочи (например „Балкантон“) и книги, които нямаше в СССР“, споделя Александър.


 

Всеки може да добави поне още 20 неща, които му напомнят за безметежното детство и щурите тийн години. Заедно с милите спомени няма как да не ни налегне и нотка носталгия. Тя е неизбежна...


1. Децата на 90-те се научихме да ползваме компютри преди нашите родители.


2. Децата на 90-те с умиление си спомняме как сме хранили своето Тамагочи.


3. Децата на 90-те все още знаем наизуст движенията на Макарена.


4. Децата на 90-те още се усмихваме, когато се сетим как сме ходили да си вземем видеокасетки под наем - нещо, което нашите деца няма да правят никога.


5. Децата на 90-те прекарвахме часове, залепили ухо до касетофона, за да можем да запишем на аудиокасетка любимата си песен от радиото.


6. Децата на 90-те никога няма да забравим игрите до късно вечерта пред блока или пред къщата на баба и дядо на село.


7. Децата на 90-те нямахме търпение да свърши "Телевизионен справочник", за да гледаме "Сънчо".


8. Децата на 90-те играехме на Дама, Не се сърди човече, Криеница, Народна топка, Истината или риска, Ръбче, Стражари и апаши, Кральо портальо, Шмайзер, Топчета, Челик, Ема еса са, Капитане, какво ти е морето, Царю, какво обичаш, Замръзванка...


9. Децата на 90-те колекционирахме играчки от шоколадови яйца и картинки от дъвки Турбо.


10. Децата на 90-те ставахме рано в събота и неделя, за да гледаме анимациите по Pro 7 или Sat 1.


11. Децата на 90-те попълвахме лексикони и пишехме в споменици на съучениците си.


12. Децата на 90-те карахме колело с контра вместо спирачка.



 

13. Децата на 90-те колекционирахме "Мики Маус", "Фют" и "Тийнейджър LOVE".


14. Децата на 90-те обсъждахме с приятели поредния епизод на сериалите "Гръм в рая", "Чип и Дейл – Спасителен отряд", "Алф", "Семейство Флинстоун".


15. Децата на 90-те прекарвахме с часове, играейки на Sega Mega Drive конзоли, като знаехме всички Fatality-та и тайни кодове на Mortal Kombat.


16. Децата на 90-те чакахме с нетърпение предаването "Милион и едно желания".


17. Децата на 90-те се пръскахме с шишета от веро пред блока.


18. Децата на 90-те рисувахме с цветни тебешири по асфалт или с керемида и всякакви камъчета, които оставят следи.


19. Децата на 90-те използвахме пароли само за някоя игра, а не за да ги въвеждаме в интернет сайт.


20. Децата на 90-те слагахме снимките от рождения си ден в найлоново албумче, а не във Facebook.


 


Утрото на 28 юли 1972 година не предвещава нищо лошо. Курортистите във ведомствената станция на НИПКИДА (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по двигатели и автомобили) в Ахтопол стягат багажа си и се приготвят да отпътуват към домовете си в София. Същевременно две млади и здрави момчета току-що уволнили се от казармата, се стягат за вечерна забава край брега на ММЦ-Приморско, а 65 годишен рибар се готви за поредния си улов в Китенската река. 

Летният сезон е в разгара си, а по алеите на ММЦ-то и към Китен щъкат красиви полякини и чехкини. Вечерта обаче се превръща в нечовешки кошмар за всички.Привечер автобус „Чавдар“, натоварен с 48 пътници прибиращи се от почивка, вече е напуснал почивната станция в Ахтопол и към 19,20 часа стига до моста на пълноводната Караагач, (известна още като Караач, Орляшка река, а от 1980 г. официалното й название е Китенска река – б.а.). И тук се случва страшното. Мостът имал малка гърбица образувала се от сгорещеният асфалт и шофьорът вероятно решава да я избегне. Рейсът отскача леко встрани и за миг водачът губи контрол. Предната и задната лява гума на возилото затъват в пешеходната зона на съоръжението над реката. Плочата, която е отдолу, се счупва и пропада, а на моста нямало парапети и мантинела. Автобусът се сгромолясва от 5 метра височина във водата, приземява се по таван и се превръща в ковчег, покрит изцяло от калните талази на Караагач. Пътниците били предимно майки с деца.

 Свидетел на трагедията първи става живеещият на близо рибар Васил Димитров, който по това време е излизал да слага рибарските мрежи. Той чува тътена от падането на автобуса, но първоначално не осъзнава какво е станало. След минута-две на повърхността забелязва човешки ръце и веднага поема с най-голямата лодка към давещите се пътници. Бай Васил не можел да плува, но проявява изключителна смелост, героизъм и самообладание като превъзмогва страха в тези трудни минути. След като достига с лодката до давещите се, той вижда как пострадалите започват да губят съзнание и не знаят какво да правят. 

Възрастният рибар с нечовешки усилия започва да прехвърля хора зад борда. В същото време районът се изпълва с хора, между които и много чужденци. Всички крещели стъписани от ужас, но никой не посмява да скочи в мътните води на реката. И в изневиделица се появяват двамата смелчаци Евтим Милев и Иван Янев. Те вървели по пътя към Китен официално облечени за вечерното джамбуре в ММЦ „Георги Димитров”.След като виждат в бездната лодка с възрастен човек на борда, а в нея и няколко човешки тела, без да му мислят много хвърлят дрехите си и отиват да помагат на лодкаря. Младежите се мятат в мътните води на реката и през изпочупените стъкла на рейса започват да изваждат пътуващите. От общо 48 пътници шансът да оживеят обаче имат само малцина. Жертвите са 37. Те са на възраст от 3 до 75 години, а 14 от тях са деца.  От спасените 12 една жена умира, но тя е била със свръхтегло и сърцето й спира, когато е вече на борда. Един успява да доплува сам до брега. 

По-късно на мястото на трагедията пристигат леководолазите и военните. Но те се натъкват само на трупове. Равносметката е жестока: сред мъчително удавилите се летовници имало и цели семейства. Като легенда сред местните хора започва да се разказва, за отгледано от своите спасители извадено дете, чийто родители са загинали. Оказа се обаче, че оцелели деца няма. Двама от участниците в организираната след това акция по изваждането на хората и автобуса са леководолазът Георги Дърмонаров и служителят на КАТ Атанас Николов. Инструкторът от морския клуб към тогавашното ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) по време на службата си се е натъквал на много ужасяващи случаи, когато е трябвало да вади удавници, но смята, че по-зловеща гледка от тази край Китен никога не е виждал. „По това време аз обучавах леководолази в Поморие. 

На мен и на още няколко инструктори, които също бяха мои възпитаници, ни разпоредиха да тръгнем към река Караагач. Дойдоха колеги от Мичурин, сега Царево, както и военни от Атия. Никога няма да забравя жестоката картина, която се разкри пред нас, докато вадехме автобуса от реката: изтървахме го няколко пъти и от него изпаднаха 12 трупа. Беше ужас!”, разказа Дърмонаров. „По време на трагедията бях в Приморско, около 20,30 часа дежурният ни съобщи, че има произшествие. След 10 минутки отидохме на моста, автобусът в действителност не се виждаше, водата го закриваше. Три денонощия вадихме трупове. Спомням си, още виждам като насън, че повечето хора бяха обърнати по гръб и вероятно са починали от удара, а не толкова от удавяне. Само десетина души успяха да излязат. Те са седели на различни места в автобуса, така че не може да се каже, че някои са били в по-изгодна позиция. Целият рейс беше в тиня и кал. Водата в реката е много мътна и търсенето на телата беше изключително трудно. Две от телата се наложи да ги търсим повече време. 

Никога няма да забравя майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател. Тя плачеше непрекъснато три дни поред.“, спомня си Николов. В тогавашните медии съобщенията за подобни събития в повечето случаи са тема табу за комунистическата власт. В случая пресата поднася информация за жестоката трагедия, макар и пестеливо. Три дни след случилото се най-подробно злополуката е отразена на последните страници на бургаския ежедневник „Черноморски фронт”и профсъюзния „Труд”, въпреки че никъде не се споменава за броя и имена на жертви, както и факти около събитието. Единствено е съобщено, че има жертви и са спасени 10 човека. В „Народна младеж” също се появява невзрачна дописка за трагичния инцидент със заглавие „Автомобилна катастрофа, има загинали”. Вестник „Отечествен фронт” почти дублира „Народна младеж” със скромно каре с информация „Автомобилна катастрофа, има жертви”, а официозът „Работническо дело” е най-пестелив – нито дума, нито запетая.

На 07.08.1972 г в бр. 32 на седмичника „Поглед”, журналистът Любомир Янков публикува очерка си за лодкаря-спасител „Другото име на героизма”. За проявения героизъм на бай Васил, държавата му дава 500 лв. награда и медал. След преживеният шок рибарят се поболява и малко след това почива от рак. Очеркът завършва с „Молим двете момчета, взели участие в спасяването на пострадалите, да съобщят имената и адресите си в редакцията.”  Явно от вестника са искали да ги намерят, за да им направят очерци, но така и не ги откриват.След инцидента е назначена правителствена комисия за разследване причините за катастрофата и оказване помощ на пострадалите. От  направените експертизи се оказва, че моста е лошо проектиран и построен, до самия завой, с неравна повърхност и декоративен парапет.Съоръжението е било твърде слабо.  При ваденето на автобуса дори е имало съмнения, че мостът ще удържи крана. След драматичния инцидент единствената реакция от страна на тогавашната власт е била да постави ограничение за 20-тонни камиони през моста. Тировете, преминаващи до този момент оттам на път за Турция, са били изведени през Звездец. После случаят бързо се забравя от институциите, но не и от хората. Те и до ден днешен помнят покъртителната картина след зверската катастрофа край Китен, в онзи горещ юлски ден на 1972 година.


 

Източници: www.plovdiv-online.com; www.blitz.bg; www.flagman.bg


ВИЖТЕ ОЩЕ:

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ