„На всеки километър“, „Мъжки времена“, „Топло“, „Мера според мера“ – емблематични за поколения българи са филмите, с които винаги свързваме името Григор Вачков. Роден през 1932 година в с.Трънчовица, бъдещият актьор завършва Лозаро-винарското училище в Плевен. През 1951 г. тръгва да кандидатства в Държавното театрално училище в София, стиснал в ръката си куфар, пълен с... хляб. На входа двама студенти от по-горен курс решават да се пошегуват с него и го „упътват“ към зоологическата градина, която се намирала по същата улица наблизо.  Като видял къде са го пратили, младежът се върнал и казал: За зоологическата градина сте вие двамата. Аз съм за тук! И ще стана артист!По време на подготвителния курс режисьорът Гриша Островски пита всеки от кандидатите за слава защо са тук и какво искат да играят. Тогава Григор Вачков казва, че иска да играе нечовешки роли. А в странно скосените му очи „се виждаха пламъци“ – разказва по-късно състудентката му Татяна Лолова. С този пламък в погледа, с енергията и магнетизма на играта си, той успява да се превърне в звезда с роли в 44 филма. Преди да си отиде от този свят през 1980-та едва на 47 години, актьорът оставя не само богата творческа биография, но и спечелената любов на зрителите - и от екрана, и от сцената.
Григор Вачков със съпругата си Силвия и дъщеря им Мартина Вачкова

Сред най-емблематичните му театрални превъплъщения са тези в пиесите на Йордан Радичков – „Суматоха“ и „Лазарица“. Запознава ги режисьорът Методи Андонов и така се слага началото на едно изключително приятелство помежду им. „Не знам какво ги сближи толкова: дали селският им произход, чистите им души или пък непосредствеността и скромността им, но те сякаш бяха родени един за друг“, си спомня съпругата Силвия Вачкова. В Златния фонд на БНР се пази интервю с актьора, в което той разказва за връзката си с прочутия наш писател и драматург :Моята връзка с творчеството на Йордан Радичков – един от най-големите ни съвременни писатели, освен че е отдавнашна, е вътрешна връзка. Тя не е толкова в единството на мисленето, колкото в единството на усещането. Баща ми е вложил в мене една селска сърцатост, издръжливост, проницателност. Цял живот човек се труди над себе си. Мъчи се да се изгради като човек, но все нещо го гложди отвътре, все гледа да се запази там - по-близко до корена си, до ветровития си характер. Истината в изкуството винаги лежи във възела на смешното и тъжното, на остро комедийното и остро драматичното. Това е мое дълбоко убеждение. В това открих и непрекъснато откривам родството си с Радичков. Вие ме питате дали богатата артистичност, превъплъщенията на Радичков са притегателната стръв за актьора? Лично аз никога не мога да постигна превъплъщение докрай, никога не мога да излъжа зрителя, че не съм аз. Мисля, че това е, което ме свързва с творчеството на Радичков – чувствам се много удобно в кожата на неговите герои.

Въпреки скромността му, че не може да постига пълно превъплъщение, ролята на Лазар е една от емблематичните, изиграни от Григор Вачков. Ето и откъс от пиесата „Лазарица“ на Радичков, която е написана специално за него и той я играе над 50 пъти:Ето, и кукувица ме закука, дълги години живот ми обеща. Чуваш ли, Шаро, колко много години ми изкука кукувицата. Напразно клечиш ти долу под крушата, напразно точиш зъби и ръмжиш. Лай, лай, не ми е за пръв път да ме лае куче. Абе що да слушам, та не си слеза, айде чиба. Туй куче наистина е побесняло, иначе защо тъй ожесточено ще се нахвърля срещу мене, като че не съм му никакъв стопанин, а чужденец. Малко изглежда съм го възпитавал, повече е трябвало да го възпитавам като го бия по главата. Човек отглежда куче, за да го брани, да му бъде страж, а не за да го лае. Държавата що е държава и тя отглежда кучета. Околовръст по границите има яки вълкодави. Те денонощно са на страж и в пек, и в зной, и в дъжд, и в снежни бури, както казват по радиото, а и телевизията в този смисъл се изказва. Но тия граничарски кучета ни за миг не си помислят, че могат да изменят и вместо страж да бъдат на държавата, да клекнат те да я облайват. Възможно ли е държавата да висне ей тъй в крушата като мене, а кучетата й да клекнат отдолу и да я лаят. Че държавата такива кучета ще ги хване за ушите, без окото й да мигне и ще ги прати в кариерите да чукат камъни.Дори след прекарания инфаркт, Григор Вачков до последно играе „Лазарица “ – моноспектакъл, който трае 2 часа и половина. С безбройните си роли, с ведрата си усмивка и нестихваща жизненост той остана завинаги в сърцата на зрителите.  Или, както критикът Никола Вандов пише: „Беше човек, който дава кураж на хората да продължават, да търсят „мъжките времена” в своите трудни делници, да виждат смисъл и красота в живота си. До последно не се предаде, до последно се раздаваше на хората.”
Източник:http://bnr.bg/
РЕКЛАМА:
Сподели👉

0 коментара:

Публикуване на коментар

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ