Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации

 


Един от феномените на соца бе софийското жителство, което роди куп опити за фалшификации и много нагласени бракове, само и само хора от провинцията да се доберат до столицата. Това си беше ограничение на елементарните права и свободи на човека.


Сега българинът може да пътува навсякъде. Навремето обаче трудно го пускаха да влезе в много страни. А допреди четвърт век не го пускаха да излезе. Така се родиха митовете за приказния и красив живот на Запад. Ако някой пък заминеше за чужбина и не се върнеше, се превръщаше в невъзвращенец и беглец. Роднините му не само че не можеха да заминат при него, но бяха тормозени и следени.Да, тогава всички можеха да си позволят да отидат на море с карта за почивка за 22 или 34 лева. Там прекарваха по 14 дни в компанията на колегите си и заедно с техните семейства. Много трябваше да се внимава какво се говори, тъй като често някой слухтеше, а политическите вицове бяха забранени. Иначе следваше донос и неприятности.


Страховит фактор от онова време бяха активните борци против фашизма и капитализма. Понятието се институционализира от ЦК на БКП като основание за обществена привилегия през 1959 г.Те се ползваха със специални предимства по различни линии. Децата им например получаваха при кандидатстване в университет фиксиран процент, който се добавяше към бала и се изписваше ясно на таблата с резултатите от изпитите. Т.нар. борци имаха и карти за 50 процента намаление при ползване на транспорт, както и безплатно ползване на баните в страната.


Соцът забраняваше да се слушат радиостанции, които пускаха „Бийтълс“ и говореха за демокрация. Иначе можеше да те докладват и да си имаш неприятности с хората от ДС. Такива бяха „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“.


Едно време, когато не всеки имаше телевизор в дома си, хората редовно ходеха на кино. Преди всеки филм се прожектираше задължителният кинопреглед. Тази досада траеше 15 минути и обикновено се говореше как всичко с реколтата върви добре. Това са само някои от абсурдите на времето, в което сме живели. И за разлика от мнозина, никак не си спомням за тях с носталгия.


В. Панчев, Русе


 


Въпреки че и днес можете да си закупите такива, вкусът едва ли ще ви се стори същия!

Дали защото сме се превърнали в разглезени чеда на капитализма, но „Лакта“-та не е същата, измама няма. Посещението при баба и дядо винаги беше увенчано с пълен с бонбонки джоб.


Шоколад „Кума Лиса“


Облизвахте си пръстите и муцунките, нали? Досущ като приказките за хитрата лисица, този шоколад не напускаше детския ум и честичко го глождеше. И има защо. Днес „Кума Лиса“ е възродена от известна компания. За съжаление, не мога да кажа дали е „като от онова време“, тъй като не съм го опитвала.



Петя е смятана за един от най-големите поетични таланти в българската литература. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова.

На 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета. Оставя предсмъртна бележка със следния текст:

Никой досега не е успял да разгадае истински посланието на Петя, закодирано в тези подредени една под друга думи. Както и никой не може да даде отговор на въпроса, защо това крехко, но красиво и много жизнерадостно момиче избра да отиде в небитието, вместо да изживее битието си на поетеса и жена на земята?

Въпреки краткия си живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийс”, “Смоуки”, “Пух”.

 Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в крайморския град Бургас. Майка й Мария е прогимназиална учителка по литература, баща й Стайко – началник-смяна в бургаския завод за радиатори. Момичето учи в „Г” паралелка на кварталното училище „Иван Вазов“ и продължава в елитната английска езикова гимназия. Малката Петя, започва да казва стихчета малко след като проговаря. Научава буквите на две години и половина, след още една вече чете. На пет сама си взема книги от читалището. В първи клас написва и първото си стихотворение от два куплета – „Буря в морето“.

За откривател на таланта на Петя се смята бургаският поет Христо Фотев. Когато тя е на 10-11 години, той води нещо като кръжок. С усета си на голям поет усеща особения начин, по който момичето гледа на света около себе си, на образите, които създава без никакво усилие. Мария Дубарова започва да изпраща някои от стиховете на Петя до вестника за деца „Септемврийче“. Там се появяват първите й творби. Макар че редакторите често се съмняват дали те наистина са писани от дете. Поради тази причина отказват да публикуват някои от тях. Изненадва ги не само образността и зрелостта им, но й продуктивността на авторката – майката праща по 20-30 наведнъж.


Имало е дни, в които тя е пишела по 15-20 стихотворения, без да чувства никаква умора или изтощение. През 1974г., когато тя е на 12 години, на организирана от училището среща  с писателя Георги Струмски, Петя го поздравява със собствено стихотворение – написано за една вечер. Възхитен, поетът й подарява снимки с автограф и надпис

“На Петя Дубарова, да стане голяма поетеса “.

 

По същото време, тя получава писмо от редакцията на „Септемврийче“, че повече не могат да я печатат, защото стиховете й са като за възрастни. Съветват я да праща в сп. „Родна реч“ и в. „Средношколско знаме“. Когато е на 14, Петя се среща с някои от редакторите на „Септемврийче“ и те й признават, че заради нейните стихове дълго се ровили в книгите на съвременни, а дори и на позабравени поети, за да видят дали тя не е „откраднала“ нещо от тях.

14-годишна Петя отива с майка си в редакцията на „Родна реч“. Среща се с главния редактор Георги Константинов и зам. главния Григор Ленков. Ленков – талантлив млад поет и преводач, оценява по достойнство стиховете на Петя и почва да ги публикува в списанието. Двамата с него четат донесените стихотворения и бързо разбират, че насреща си имат самороден скъпоценен камък, който внимателно трябва да бъде шлифован. Решават да дадат кураж на талантливото момиче и прибягват до малка лъжа. Петя е в 7-и клас и те я „състаряват“ с една година, тъй като списанието е за средношколци и в него могат да публикуват само от осмокласници нагоре.

Григор Ленков също отдавна не е между живите. Умира внезапно по време на Пушкиновите празници на 7 юни 1977 г. в Ленинград (днес Санкт Петербург). Има няколко версии за мистериозната му смърт: инфаркт, сгрешена лекарска диагноза, самоубийство и дори убийство.

Петя Дубарова му посвещава следния стих:

 

На другаря Ленков

Запомних Ви с усмивката – зорница.

С очите Ви – засмени и сърдечни,

и думите ви топли, като птица

в сърцето си – гнездо, ще пазя вечно.

 

През 1976 г. Петя Дубарова кандидатства и е приета в Английската гимназия на Бургас. Тя е на първо място в списъка с най-висок бал и оценка по литература 5,88. Петя е отлична ученичка. В английската тя разширява кръга на интересите си. Чете биографиите на велики художници и композитори, интересува се от изобразително изкуство, музика, кино, театър. Свири на китара, обича да пее, общителна и сърдечна, отзивчива и състрадателна. Освен това е и много добър преводач от български на английски. Участва в много конкурси и прегледи на художествената самодейност, от които получава много дипломи и награди.

 През 1978 г. режисьорът Георги Дюлгеров, също бургазлия, снима филма си “Трампа”. С епизодична роля в него участва и Петя Дубарова, всъщност тя играе себе си.

Според сюжета на филма в малък град идва писателят Добрин Илиев (актьорът Илия Добрев), за да журира средношколски фестивал на художествената самодейност. Някога като млад граничар той написва стихотворение, което го прави популярен и много ученички му пишат писма до заставата. Сред тях е и Катя, чиято дъщеря Мая сега участва в конкурса за поезия. Тя знае за младежката връзка на Добрин и майка си и се надява той да й помогне за първата награда. Мая наистина я печели, но с цената на подменени стихове.

Ето най-важния епизод от филма с Петя, той е повече от пророчески.

Малко след като Добрин Илиев връчва първата награда на Мая, от мястото си в залата става Петя и пита може ли да каже свое стихотворение, защото сутринта не била допусната до конкурса. Учителката Мадарлийска веднага я срязва: можело пък учениците в залата да не искат да слушат поезията й.

Петя моли всички в залата, които не искат да чуят стихотворението, да вдигнат ръка. Пълно мълчание. Тогава, казва Петя, моля всички, които искат да чуят стихотворението ми, да вдигнат ръка. Пак мълчание и апатия. И Петя съкрушена си сяда.

В крайна сметка получава разрешение от Добрин Илиев. Излиза на сцената и рецитира стихотворението си:


Една жестока ножица със крясък

отхапа моите коси,

разпръсна ги по пода като пясък,

гърба ми вече нищо не краси.

Червената ми рокля в гардероба

посърнала, измачкана лежи,

проскръцва закачалката със злоба,

че черната престилка й тежи.

Смирено лунапаркът си отива,

понесъл светлини и весел смях.

И Морската градина става сива,

по-сива и от вятърния прах.


Още докато Петя рецитира, победителката в конкурса Мая (актрисата Тоня Шахова) тихомълком се изнизва от сцената. „Това момиче тук прочете истински стихове – дръпва емоционално слово писателят Илиев. – То пише искрено! Пише открито за това, което му идва отвътре! Поезията не е средство за участие в мероприятия…“

 Сценарият на „Трампа“ е написан по книгите „Три срещи“ и „Объркани записки“ на Ивайло Петров. В готовия вариант няма участие на Петя Дубарова. Но Дюлгеров моли своя съученичка, учителка по литература в Бургас, да му прати момичета, които пишат стихове. Така се запознава с Петя и остава очарован от стихотворенията й.

Премиерата на филма „Трампа“ е на 11 декември 1978 г. На 3 декември следващата 1979 г., Петя прави своята фатална трампа – сменя живота си със смъртта.

 По време на снимите в Самоков, през зимата на 1978 г. тя се запознава с Пер – шведско момче, дошло на екскурзия в България. Това става в дискотека на Боровец, където Петя се забавлява с част от групата на продукцията. Той я кани на блус и я целува. Това е нейната първа целувка и първото й влюбване, но любовта й остава несподелена. След тази кратка първа среща, тя повече никога не го вижда и чува. На другия ден снимките продължават, а после тя ненадейно си тръгва за Бургас. После си разменят няколко писма, които тя чака с нетърпение, но изведнъж той спира да пише. Петя го преживява изключително тежко. Първата любов оставя следи завинаги, особено за чувствителни и емоционални момичета като нея. Последното писмо от Пер Петя получава в навечерието на новата 1979 г. 

 През пролетната ваканция на 1979 година, Петя е на тридневен семинар организиран от сп. „Родна реч”, който се провежда в столичния младежки хотел „Орбита”. Там тя се запознава с младия писател и почти нейн връстник Деян Енев. Остава силно впечатлена от таланта на тийнейджъра и отношението му към нея. През лятото на същата 1979 г. той гостува в дома на Петя, който се намира на бургаската улица „Ернст Телман”. Разхождат се из Бургас, из центъра, из Морската градина, прекарват часове в ледения салон на сладкарница „Космос“. Петя е  много горда със своя град и истински го обича. През есента той отива в казармата, където около 60 дни по-късно научава, че тя е отишла на небето. По свой избор.

 Цялото лято на 1979 г. за Петя е един щур купон. Безкраен празник. Но и с доста горчиви капки в чашата на живота. Щастливите мигове се редуват с разочарования. Веселието – с тъга. Приятелството – със завист. Кой да предполага, че това лято ще е последното в живота й?

По време на средношколската ученическа бригада тя и още една нейна съученичка са „назначени” от командира на общинския бригадирски щаб за дописнички. Ще отразяват „трудовите успехи“ и проблеми на средношколците в комсомолския вестник. Всичко това те приемат като една голяма забава и безкраен купон, но не така мисли бригадирското началство. За „фриволното” си поведение са „разжалвани“ като дописнички и изпратени на работа в завода за безалкохолни напитки.


Бригадирското лято завършва с преглед на самодейността. Бригадата на Петя подготвя поетичен рецитал. Стиховете вече са раздадени, но решават да включат и нея. От Петя се иска да наизусти стиховете и да ги рецитира с патос. Младият талант отказва да рецитира по този начин. Заради това тя е изгонена от групата. Наказват я с мъмрене. Макар и да не го изразява, тя страда много от това, че винаги остава неправилно разбрана за околните. Петя е все изгонена… от свят, разкроен за послушните и търпеливите. Популярността й след филма „Трампа“ дразни завистливците. Повечето я възприемат като високомерна и претенциозна. Одумват я, коментират постъпките й с хаплива нотка – „голямата поетеса“. Петя си дава вид, че не забелязва. Но сетивата й, свръхчувствителни като локатори, улавят всичко. Тя още повече се затваря в себе си и се дистанцира от околния свят. 


Подкрепа намира в прегръдките на своя съученик и приятел Владимир. С него са почти неразделни – до такава степен, че с демонстративното си поведение, вече дразнели както съучениците си, така и учителите. Когато Петя слага край на живота си през декември 1979-а, потресена от бездушната система и лицемерието на околните, тийнейджърът е смазан от мъка.

На 15 септември 1979 г. Петя започва десети клас. В книгата си за нея Веселин Андреев пише: „До последната година – съвсем момичешка фигура: остри колене и рамене, тънко вратле. И само за едно лято израства в зряла девойка – истинска жена, обаятелна, чаровна…“ От многобройните разговори на поета с нейни съученици вътрешният портрет на Петя изглежда така:„Съчетава известна ексцентричност на характера, с голяма дълбочина и широта на душевния мир. Има силно самочувствие, но не само на основата на таланта, а като цялостна личност. Надсмива се, дори с презрение гледа на дребнавостите. Самоуверена. Чувствителна, много чувствителна в отделни моменти. Беше и странна. Винаги защитаваше своето мнение, спореше с всеки. Самобитна, своеобразно затворена. Имаше си и свой свят. Пряма и откровена, често казва: „Аз не умея да лъжа…“ Казва всичко в очите – без да се страхува от това дали срещу нея стои учител или съученик, приятел или непознат. Не наранява, не компрометира. Не се държеше надменно. Няма склонност към усамотяване, но когато има работа, гледа да бъде сама…

C наближаването на първия учебен ден записките на Петя в дневника й стават все по-мрачни, тъжни и песимистични.

 На 7 септември 1979 г. тя пише:

Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!

“Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета?! Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо! Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…

Това са едни от последните записки на Петя Дубарова.

 До випуска на Петя учениците от елитната бургаска гимназия изучават втори западен език. Някой „умен“ чиновник от тогавашното образователно министерство или по-нагоре обаче решава, че „англичаните“ трябва да имат и професионална ориентация, и е въведена дисциплината „Практика в биреното производство“. Мястото е фабриката, която произвежда популярното някога „Бургаско пиво“.

И тук, на производствената практика, става белята с клечката  кибрит и разваления брояч, която ще има фатални последици. 

Какво точно се е случило на онази злополучна за Петя производствена практика? В публичното пространство се тиражират основно две версии:


Според едната, през нощта, когато Петя е дежурна във фабриката, спира токът. Тя драснала клечка кибрит, за да види какво се случва с брояча, който брои бутилките. Покритието на пластмасовия брояч обаче се деформира от огънчето. Отговорникът, който бил на смяна, счупил брояча умишлено и й казал да е спокойна, защото и без това отчитал погрешно бутилките и, че не бива да се притеснява, защото за по-сигурно броели бутилките и на ръка. Според втората версия, Петя заедно с приятеля си Владимир изпълнявали производствената си практика на машината за бутилиране на бира. Тя, без да иска бутнала пластмасовата частица на бутилковия брояч и той се повредил. Владимир се опитал да я закрепи с кибритена клечка, но не успял и бутилките започнали да влизат неотчетени в склада. Независимо от това какво точно се е случило, произшествието има страшни последици за ранимата и чувствителна млада поетеса. 

Стига се до огромен скандал в предприятието. Не без помощта на учителката по практика Рибова, от фабриката докладват в гимназията за случилото се. Фабричното ръководство обвинява Петя Дубарова в саботаж и пише нарочно писмо до директора на гимназията. Идват служители от МВР и започват да разследват случая.


Учителите, част от които недолюбват Петя, констатират, че тя умишлено е счупила брояча, за да се отърве от досадното занимание. За училищното ръководство това е удобен повод да смаже крехката й душа, и го прави. Преподавателката, която е и отговорничка за производствената практика пише докладна до директора с предложение да намалят поведението на Петя заради „престъплението“, което е извършила. А и това не и е първото „провинение” като комсомолка в престижната гимназия. Големите „провинения” на Петя от изминалата година били, че понякога ходи с разпусната коса, а под престилката й се виждала червена блузка. Днешните тийнейджъри, които ходят с коли на училище, дори не могат да си представят онези времена, когато ученическата униформа включва единствено траурни тъмни цветове, а косата се стриже късо или задължително се сплита на плитки. Административно наказание грози всяка непокорна девойка, която по някакъв начин иска да демонстрира напъпилата си женственост. Освен това в осми и девети клас си е позволявала фриволно поведение, а на лятната бригада е „разжалвана” от ръководството поради същата причина. В десети клас обаче решава да бъде изрядна и да се съсредоточи върху училищните задължения. От писателските среди са я готвили да учи литература в Москва, след като завърши гимназия. Пътят към това обаче ще бъде прекъснат, ако няма нужното поведение. Именно тогава я сполетява фаталното наказание – намаляване на поведението й от примерно на добро, с една единица.


Повече от месец е предупредена, че ще  намалят поведението й, викат я непрекъснато в дирекцията и искат от нея да твърди, че е виновна, че тя е счупила там някаква незначителна част от брояча във фабриката. Натискът за чувствителното момиче е огромен. У нея вече няма никакво съмнение, че ще бъде наказана с тази крайна мярка. Това пречупва крилете й, тя е свръхчувствителна, емоционална, лутаща се. Подобно наказание за нея е истински удар върху психиката й.

Преди да я накажат, майка й разговаря с директорката Соня Бахчеванова и заместник-директорката Ирина Берберова. Обяснява им какво е в момента душевното състояние на Петя. Те обаче не й говорят за Петя, а за провиненията в класа и лошата дисциплина на цялата гимназия по време на практиката в бирената фабрика. Според тях е трябвало да накажат, дори да изключат няколко души, за да укрепят авторитета на гимназията.


На следващия ден се свиква учителски съвет, който взема решение да намали поведението на Петя, заради „унищожаване на социалистическата собственост“! Интересен факт е, че за да я накажат, те нарушават две точки от закона за образованието, като не спазват процедурата – за първоначална забележка и мъмрене. Освен това, запознатите в детайли със случая  учители, най-откровено лъжат, за да предизвикат такъв тип гласуване. Крайната мярка е взета само с един глас повече сред преподавателите. Този глас решава съдбата й. Дори нейните учители, които и преподават тогава, не я защитават. Единственият човек, който го прави е класната  й. Но такава е била типичната учителска психика от онова време. Да смазва хората със свободен дух и несъгласните с наложените тоталитарни порядки в тогавашното училище, и в обществото изобщо. Този акт следва да бъде  предупреждение към всички недисциплинирани ученици, а и да послужи за назидание на Петя, която от доста време прекалява със самочувствието си. 

 

След като е взето решението, се провежда час на класния ръководител. Това става само два дни преди смъртта й. Денят е събота, по това време съботата е учебен ден за учениците. Тя още не знае, че поведението й е смъкнато с една единица. Класната ръководителка просто не и го казва, защото самата тя е безкрайно разстроена.  Този последен час става много необичаен, защото тогава идва на проверка заместник–директорът на Английската гимназия, Берберова, всъщност една от основните виновници за този натиск върху Петя. Тогава Петя влиза в този час без да знае, че поведението й вече е намалено, очаква се, че още ще я викат и още ще я притискат и тя знае колко жестоко. Обявената тема за дискусия е за взаимоотношенията учител-ученик. Явно заместник-директорът Берберова е имала желание да види има ли бунт, има ли несъгласие, как ще се държи Петя след това наказание, защото тя е очаквала, че Петя вече знае. Петя не знае, но тя въпреки че никой не я посочва иска думата и прави едно изказване, което шокира буквално съучениците й защото е много дръзко и много смело. Всички знаят, че другарката Берберова няма да се съгласи със свободния й характер и с нрава й на свободен човек. Петя се изправя и казва пред всички, че има учители, които са истински хора, но за съжаление има и такива, които посрамват името на учителя, сред нейните учители. В ония години да кажеш това най-категорично означава полет над страха. И всъщност това са последните й жестове, с които я запомнят нейните съученици. 

 

На 3.12.1979 г., в понеделник, класната й казва за намаленото поведение. Това е страховит шок за чувствителното и емоционално момиче. Тя – отличничката, поетесата, умницата, комсомолската активистка – с намалено поведение?! Какъв срам! Как ще погледне майка си и баща си в очите? За нея е ужасяващо не толкова, че са намалили поведението й, а че не са й повярвали!


Петя натъжена и отчаяна се връща вкъщи на обед след часовете. Разказва на родителите си. Те приемат училищното наказание и я утешават. Баща й дори я съветва да не й пука. После  изпраща родителите си, които са втора смяна на работа и отива до аптеката и си купува диазепам и амитриптилин. На пишещата машина си написва предсмъртното стихотворение. Грабва шепата със смъртоносната доза приспивателни и ги изгълтва, без да остави дори прощално писмо до родителите си. Действията й категорично и ясно показват при интелигентността на Петя, че тя е желаела не просто да инсценира отчаяние, а наистина да свърши със живота. Явно не е измислила друг начин, за да защити честта си. Решава се на отчаяния акт, без да сподели нищо от болката с родителите си и най-близките хора до себе си.

Когато майка й се връща от вечерното училище, я намира просната на леглото в предсмъртна агония, с пяна на уста. Обезумял писък разцепва квартала около бургаската улица „Ернст Телман“. Пристига Бърза помощ, но е твърде късно – момичето е вече в кома. 

 През нощта на 3 срещу 4 декември дежурният екип в бургаската болница се бори за живота на Петя. Цяла нощ лекарите правят промивки. Те обаче се оказват напразни. Сутринта на 4 декември 1979 г. Петя умира. След години майката Мария ще каже, че цяла нощ слушала как лекарите си разказват ловни истории. А когато пита дежурния доктор Бинев има ли нужда да повика за консултация и други лекари, той отговаря: „Имам нужда да ми се махнете от вратата!“ На сутринта, когато дошла в съзнание, отворила очи и е трябвало да й се даде кислород. Сестрата викаше по коридора: „Къде е ключът, къде е ключът за кислородния апарат?“Не намериха ключа навреме. В този момент д-р Душепеев, шеф на реанимацията, ни извика в кабинета да ни занимава с милицията. Беше не само трагично, но и грозно.“ Най-човешкото в цялата история е била реакцията на санитарката. Излязла да успокои родителите: „Момиченцето отвори очи, събуди се…“ След това се понесе слух, че с вертолет е пристигнал лекарски екип от София да спасява Петя. „Нищо подобно!“-казва огорчената майка. Дали лекарите са можели да спасят Петя? Родителите, като всяко без време зачернено семейство, предполагат, че може би някакъв шанс все пак е бил пропуснат. „Петя имаше на ушите си малки златни обички. Когато я донесоха вкъщи, тях ги нямаше. Не ми е за обиците, но ги нямаше и може би не е имало хора край нея.” 

С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица наши известни поети – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев, Христо Бенковски. Погребват Петя с отворени очи, с бяла рокля и венче на косите. Целият град настръхва при вестта за самоубийството на това младо и даровито момиче, ненавършило още своята зрялост. Вълна от опити за самоубийства залива България след трагичния край на момичето от Бургас. А самоубийствата в тоталитарното общество са тема табу за властта, защото новия социалистически човек, изпълнен с оптимизъм за светлото бъдеще, няма право на такива мисли.

След смъртта на Петя гневът на учениците от английската гимназия е насочен към ръководството й и най-вече към зам.-директорката. Почти цял месец в знак на протест, всички ходят с бели ленти на реверите си, изразяващи скръбта по младата Петя и обвинение срещу учителите, които са косвените й убийци. Пишели по стените на училището, по чинове и катедри „убийци“. Този протест е впечатляващ за времето си, но никой не посмял да накаже учениците.

 След като тя заспива завинаги популярността й расте с всеки изминал ден, а нейният образ се изпълва с десидентски смисъл. На гроба й започват тайно да отиват млади хора, да и пишат писъмца като на светица. Да й правят посвещения. Всеки има своите ритуали там. Тези ритуали са мълчаливи. Властта пощръклява буквално от този невероятен интерес, който събира все повече хора и обединява все повече хора. Никак не е доволна официалната власт от тези ритуали. Започват да се раждат и спонтанни посещения в дома на семейство Дубарови, което изобщо не е музей, той е просто техният дом. Майка и? споделя, „Отначало хората идваха поотделно — млади и възрастни, с различни професии. Цели класове се организираха, идваха и работнически колективи. Искаха да надникнат, да видят къде е израснала Петя. А ние живеехме там. Излизала съм и по нощница.”

Но властта се бои да се наложи грубо. Не може да сложи край на практика на всичко това, защото процесът е много мощен и масов. Бургас е един култов център и пръст от гроба и? се пренася по всички краища на България.

След смъртта на Петя Дубарова, Георги Константинов (гл. редактор на сп. „Родна реч”) решава да събере в книжка най-добрите и? стихотворения. Моли родителите за още нейни творби и така стъкмява „Аз и морето“. В издателство „Народна младеж“ отхвърлят идеята на Константинов с аргумента…, че не бива да се поощряват самоубийците. Категорично отказват и в „Български писател“ – поетесата е много млада, неизвестна и не е член на СБП. Тогава Георги дава ръкописа на Панко Анчев от Варна и през 1980 г. местното издателство „Георги Бакалов“ отпечатва книгата. В родния й Бургас по това време няма издателство.

И всъщност от тази малка книжка „Аз и морето“ тръгва истинският път на Петя към  нейните читатели. Тогава много хора се запознават с творчеството на момичето. Смъртта създава допълнителен ореол на неговата поезия, около името му расте особена митологичност. Петя става много популярна особено сред връстниците си. През 1980 г. посмъртно й е връчена наградата „Южна пролет“.  В следващата 1981 г. стихосбирката й „Аз и морето“ е преиздадена. 

 През 1984 година стартира национален литературен конкурс на името на Петя Дубарова, който добива изключителна популярност сред младите поети. През същата година  Ваня Костова, Стефан Диомов, Стефан Маринов, Пейо Пантелеев и други приятели организират спектакъл за Петя в Дома на армията (ДНА) в Бургас. Има стълпотворение от хора и се налага спектакъла да бъде повторен. 

 След смъртта и?, Веселин Андреев я прави част от живота си, а после сам отива при нея, като също се самоубива. През 1985 излиза книгата му „Соната за Петя Дубарова“, в която той анализира творчеството и?, а три години по-късно и? посвещава още една творба, наречена „Най-синьото вълшебство”. Там е събрано цялото и? творчество, писма и личният и? дневник. Книгата продължава да бъде изключително популярна и търсена и до днес от нейните почитатели.

 „Средношколско знаме”, който е издание за младежи в гимназиалната възраст и публикува млади творци, поддържа след смъртта на Петя години наред една рубрика „Писма до Петя Дубарова”. Интересът към нея е невероятен. В тази рубрика младите хора се жалват до редакцията, че не могат да намерят нейни книги и много искат редакцията да им съдейства.

 По текстове  на Петя Дубарова, в средата на 80-те композитори започват да пишат песни, изпълнявани от популярни български естрадни изпълнители. Най-много песни по стиховете на Петя написва композиторът Тончо Русев. Стефан Диомов също прави чудесни песни по нейни стихове.

С решение на Министерски съвет и със съгласието на родителите къщата, в която е живяла поетесата, днешната ул. „Гладстон” 68, е освободена и новоизградена като дом-музей „Петя Дубарова“. Музеят е открит на 7 август 1995 г. Автентично е пресъздадена и личната стая на Петя Дубарова. В края на 2010 год. в морската градина на родния и град е открит паметник на бургаската поетеса, загинала трагично в разцвета на своята младост .

В публикацията са използвани откъси от книгата на Пенчо Ковачев “Защо се самоубиват поетите?”


 


1. Или всички с шинели, или никой без шинел;


2. Ставането е сутрин, точно в пет, независимо колко е часът!;


3. Не ме правете на луд, аз да не падам за първи път от Марс!;


4. Военното възпитание съществува и в други държави, в това число и чуждестранните;


5. Всички по окопите, а останалите след мен…;


6. Ще дойде турското БНА и ще ви нагласи, докато спите Г-н Редник!;


(Майор Х от N-тото поделение)


7. Глей го ония! Стърчи като прасе в рядка кал!;


(Майор от под. 32990)


8. Построили сте се под формата на буквата… на буквата… Абе нема такава буква, бе!;


(Военен)


9. И запомнете, командирът на батальона не ходи пеш, той взима със себе си ГАЗ – 66 или заместинк командира;


(Военен)


10. По време на поход на войниците се полагат по 20 грама масло: 15 грама сутрин и 15 – вечер…..;


(Военен)


11. Вие тук си спите, а там Родината я засипва снегът;


(Военен)


12. Алфа, бета и гама лъченията при ядрен взрив не могат да проникнат през вашата униформа. Най-много да минат през шубата и да стигнат до потника, не повече! Така че, при ядрен взрив изобщо не се притеснявайте за радиацията;


(Военен капитан, поделение Божурище)


13. Какво?! Къде си бил? В тоалетната? Абе вие още малко и на театър ще почнете да ходите…;


14. Прострелката на автомат Калашников се извършва по мишени, представляващи картонен квадрат от черна хартия с размери 20 на 30 сантиметра…;


15. Отивам да пусна една вода и да пия една такава;


(Военен)


16. Сирените вият, звънци, тревога, а той какво: в тоалетната – събул ми гащите, извадил ми го и пикае ли, пикае;


(Военен)


17. Не се движите по квадрат с четири страни така, че да се образува кръг!;


(Военен)


18. Искам сега да си легнете културно и грамотно;


(Военен)


19. Моята фамилия е майор Иван ов.;


20. Ей, какво правите в телевизионната зала?


– Гледаме видео


– А, защо работи телевизора?;


(Старшина)


21. Гората се счита за непроходима за танкове, ако дебелината на дърветата е три пъти по-голяма от теглото на танка… ;


(Военен)


22. Майорът никога не бяга, защото в мирно време бягащият майор предизвиква смях, а във военно – паника…;


(Военен)


23. Автоматът работи така: едно, две, три и… вас ви няма..;


24. Курсант, не правете умни физиономии, не забравяйте, че сте бъдещ офицер…


25. Летят n самолета. Нееее, n е много. Летят k самолета… (из задача във военно училище)


26. Не ме принуждавайте да лишавам вашите бъдещи деца от баща


(Военен)


27. г-н старшина, скъсан ми е чаршафа


– Ами обърни го от другата страна!


 


(Военен)


28. Бързо ринете снега, докато не се е разстопил;


(Военен)


29. Вчера погледнах под вашите кревати. Въобще не ми е ясно как живеете там…;


(Военен)


30. Този отровен газ предизвиква главоболие в ставите и костите…;


31. Кой беше школника, дето го запомних сутринта?;


32. Не е необходимо да се мият коридорите ежедневно. Достатъчно е всяка сутрин;


33. Окоп – открита яма за спане в условия, близки до бойните;


(Военен)


34. Мините биват танкови и противотанкови;


(Военен)


35. г-н Старшина, имам дупка в ботуша и влиза вода!


– Аз, колко пъти да те уча, бе. Пробий още една и да излиза;


(Военен)


36. И така колеги, не се притеснявайте да работите с източници на радиация. Това е напълно безопасно. Ето например някои офицери от флота седят по 3-4 години на атомните подводници, а в това време жените им раждат съвършено здрави деца;


(Военен)


37. Hе палете машините преди да сте се качили в тях!


(Военен)


38. Някой ми е откраднал единия ботуш и ако видя утре някой с три ботуша да му мисли!;


(Военен)


39. Ботушите се чистят вечер и се надяват сутрин на свежа глава;


(Военен)


40. Всеки да затвори всичките прозорци!;


41. Храст – съвкупност от клони и листа, растящи от една точка;


(Военен)


42. Повтарям един милион се пише с шест нули, а половин, с три нули!;


(Военен)


43. Да се изгасят всички културно-информационни приемници от светлинен и друг тип!;


(Военен)


44. Ти може да не блестиш с ум, но обувките ти задължително трябва да блестят..;


45. Каква е тая работа бе, другари курсанти – днес едни, утре други, всеки ден едни и същи?!;


(Старшина към пакостливи курсанти)


46. Куршумът лети, докато го бутат газовете от цевта. След като спрат, той пада на земята;


(Военен, 1995 г.)


47. Когато покрай вас мине куршум, внимателно разгледайте устрйството му;


(Военен)


48. Бомбите падат не само на сушата, но и по островите!;


(Военен)


49. Забранявам употребата на алкохол по време на отпуската. Ако някой реши да наруши заповедта ми, да пие като за последно;


(Военен)


50. На стената трябва да пробиете дупка колкото монета от 2-3 стотинки;


(Военен)


51. Защо си такъв брадат, бе? Като малък не са ли те учили да се бръснеш?;


52. Пътуването с войскови камион става само по един начин: В камиона не се пуши, не се накланя през каросерията, не се подсвирква на минаващи девойки – само се седи и се пътува с камион;


53. Имате на разположение 5 минути… Остават ви още 4 мин. и 99 сек.;


54. Може да нема ред, ама требе да се спазва;


55. Представете си, че сте насред полето и изведнъж зад ъгъла излиза танк. Какво ще направите…;


56. Като няма вода, ще си пълните манерките и ще ги държите в шкафчетата. Една манерка мие едно лице и два крака. Който довечера няма вода в манерката, ще му я излея на главата! Ясно ли е?;


57. От половин час те гледам как ходиш по плаца с ръце в джобовете – в едната баничка, в другата цигара!;


58. На тази стена ще закачите петимата от РМС. Те са десетина души, ще се хванат…;


59. Никой да не се качва в камионите преди да са дошли…;


60. Не използвайте клещите като чук и ….. обратно!;


61. Сега отивам за риба… Ако нищо не хвана, тежко ви и горко!;


62. Който е прост и не помни, да си записва като мен! Аз имам две тефтерчета!;


63. От пет минути те гледам, как половин час се размотаваш!;


64. г-н Старшина изгубих си иглата….. Абе аз колко пъти да ви казвам личните вещи да си ги надписвате;


65. Бегом марш от мен до другото дърво…;


66. Преди да ми кажете нещо си погледнете пагоните, после погледнете моите и направете разликата;


(Старшина)


67. Няма да кажа кой говори, само ще го погледна!;


(Старшина)


68. Който е тъп и не може да запомни текста на песните нека си ги записва, като мен!;


(Старшина)


69. Варосайте бордюра в черно!;


70. Проверете дали има дежурен по караула! Ако няма – изпратете още един!;


71. Обърнете покривката, за да не се виждат дупките!;


72. Влез в строя за да не те вали дъжда!;


73. Да се съберат всички хартийки, листа, стъкла и камъни, да се поставят в кашон от кутия за обувки, да се запалят и изгорят;


74. Мое да си вишис, мое да си даже и среднис, мое дипломата да ти е колко портало, тука командва старшината;


(Старшина от самоковско поделение към новобранец)


75. Навън е три метра сняг до колене;


76. Хем ме виждаш, че идвам, хем продължаваш да спиш!;


77. Войнишката трапеза не е вкусна, тя е калорична. Тя не се яде, тя се усвоява от организма!;


78. Заключи вратата и ми донеси катинара!;


79-Ааа, и аз много разбирам от компютри. Нали сега е на мода лазерният компютър?;


(Старшина от поделение 34340 – Горна баня)


80….Ами ако бях минал аз или някоя друга кола от там… Аз никого не наказвам безнаказано!;


81. Не ме гледайте така! Както съм добър, така ще обърна нещата на 360 градуса. Кат говориш с мен ще мълчиш;


82. Преподавателят:


– Летят 100 изтребителя и 200 бомбардировача. Всичко 400 самолета


– Не се получава, др. полковник!


– Аз така, приблизително…


(из задача във военно училище)


84. Противогазът се поставя на лицевите части на лицето;


85. Тази ръжда да светне;


86. Сега е тъмно, и може би няма да ме чуете;


87. Ще копаете от мен до другото дърво!;


88. Старшината: На бегом, и който тръгне последен е педераст. Аз съм след вас. Hищо не знаете вие. Знаете ли какъв менингит върлуваше през войната? Знаете ли какво е менингит? От него или се умира или се полудява. Аз съм го карал два пъти…



Купищата лъскави лакомства, с които сега изобилства всеки магазин, едно време можеха да се намерят само в „Кореком“. При социализма се задоволявахме с малък асортимент десерти, за чийто вкус обаче сега си спомняме с носталгия,припомня ретро.бг


Сладолед „Ескимо“


Соцсладоледът докарваше до екстаз стотици хиляди малки и големи другари, другарки и другарчета, които го консумираха с килограми. Леденото удоволствие струваше няколко жълти стотинки. То бе във  фунийка или така обичаният „Ескимо“ на клечка.


Бонбони „Лакта“


Вкусът на карамеления бонбон „Лакта“ не се забравя никога, а кефът, с който изстъргваш залепналата кафява субстанция от зъбите си, е несравним. В наше време се появиха множество вариации на този бонбон, но все несравними с вкуса от времето на соца.


Шоколад „Кума Лиса“


Шоколадовата класика с изобразена на опаковката лисица бе мечтата на всяко дете. И беше от истински млечен шоколад.


Пастите


Социалистическите пасти бяха гордостта на народните сладкарници. Бяха винаги с дебел блат, често пандишпанов, с маслен крем и колкото по-сладки, толкова по добре. Гравирани със захарни зайчета и розички в различни цветове. Бяха тежки, но ги имаше в изобилие и за без пари. Вървяха отлично в комбинация с боза или лимонада.



Лимонови резенки


Не може да не ги помните и да не сте ги яли. Наредени бяха в два реда в продълговата кутия: един ред лимони и един ред портокали.

Това захарно соцчудо си остава най-доброто постижение на желираната индустрия. Поръсени бяха със захар и обилно подправени с лимонтузу. И днес можете да ги намерите, но вече не със същия вълшебен вкус.


 


Учих се на очукана „Жигула”, изпитът пред КАТ бе като 9-те кръга на ада

Една от най-големите злини на съвремието ни е войната по пътищата. Вярно е, че автомобилите са десетократно и сигурно многократно увеличени от времето на соца. Но има и друг проблем – шофьорските курсове, начинът на обучение, изискванията за придобиване на шофьорска правоспособност.


В далечната 1986 г., когато се записах на курс за любител шофьор, първите два месеца бях на обучение в зала в един от центровете на тогавашната организация ДОСО. Чак след това се качих на автомобил с инструктор. Това беше един очукан „Москвич“, който оставяше след себе си димна завеса, но поне имах инструктор, който беше изключително спокоен и готов да обяснява винаги всичко.


Спомням си, че преди да се явя пред КАТ, минахме вътрешен изпит, който се състоеше от две части – теория и практика. Решавахме листовки, след това ме препитваха устно само върху закона и чак след това се качвахме за изпитно кормуване. Провал на едно от трите места означаваше допълнителни занятия и сбогуване въобще с възможността да се добереш до изпит пред КАТ. Ако всичко минеше нормално, ти насрочваха дата за изпит. Отново първият изпит беше с листовки. След това следваше полигон.

Днес това го няма и затова много често сме свидетели на почти сакати опити за паркиране или каквито и да е маневри, особено в натоварено време на претрупаните с автомобили улици.


Когато и това преминеше успешно, тръгваше градското кормуване с катаджията до тебе. Провал в един от трите етапа означаваше провал на целия изпит. Спомням си моите притеснения в деня на изпита, който реално продължи повече от 3-4 часа. На полигона имаше поне 7-8 фигури и задачи за изпълнение и катаджията ти посочваше произволно няколко от тях. След това – градско кормуване в произволно избран район. 

Вярно е, че часовете за кормуване не бяха малко, но все си мислех, че има нещо, което не знам, че някои улици просто не са ми познати. Моят изпитващ беше коректен човек, мълчеше, единствено ме насочваше по маршрута и като цяло излъчваше спокойствие. Спомням си и радостта, когато ми каза да паркирам и че съм взел изпита, пожела ми успех и безаварийно каране. Днес това са неща, които са сведени до пари под масата на тоя, на оня и после – защо ставали произшествия. Тогава ни учеха почтено, днес се чудят каква техника да наблъскат в колите и изпитите, за да спрат корупцията. А тя се вижда по крайпътните паметници.


Г. Николов

Източник:retro.bg



По време на моето детство снегът започваше да вали през ноември и си отиваше чак през март. И никой не се оплакваше от времето, защото това си беше нормална зима.


Тогава също имаше много села, които оставаха под снега, но хората си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.


На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, предоставяха подслон на закъсали пътници при големи снеговалежи.


Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.


На местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга - направени от дървени жп траверси забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.


 


Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.


Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха отчет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.


Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, които също осигуряваха ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.


Източник:Ретро


 


Веднъж ядох бой във влака. В електричката Бургас-Ямбол-Елхово. Ако трябва да сме точни, ядох го между Бургас и Ямбол, там има смяна и се качваш на друга електричка до Елхово. 

А ако трябва да сме съвсем точни, не беше точно бой, щото баба ме пуфна два пъти по трътката, за да демонстрира възпитателност пред отбраното общество в купето, ама после седна и ми мели на главата докато не стигнахме, с такава постоянност, че горко съжалих, че не ми е теглила един бой да и мине. Поводът?


Като бях на десет-дванайсет, дойдеше ли лятната ваканция, още последният учебен ден багажът ми беше стегнат и ме командироваха при баба. Кеф и наслада, три месеца не могат ми хванат спатиите от скиторене с лапетата, готвят ми каквото поискам, обичат ме до припадък, дават ми пари за лятното кино, ям сладолед на корем и други такива бабешко-дедовшки екстри. Този път обаче баба остана два-три дни в Бургас, преди да ме отнесе, за да облажи и тя от туй, че оженила дъщерята на морето – да походи на плаж.По онова време, като всяко лапе на възраст 10-12 отчаяно, люто, зловещо и настървено исках домашен любимец. Обаче у дома и дума не даваха да се издума, затова бях принудена да импровизирам. И ходенето на плаж ми предоставяше супер възможности. Осинових си медузка.


Влачех медузката в найлонова торбичка, после я прехвърлих в буркан от туршия, от който след ден-два започна да се носи нечовешка смрад и когато дойде време да заминаваме с баба за Елхово, майка ми с радост се съгласи да взема медузата с мен.


И сега си представете бедежето, във купето, топъл юни, баш по обед, аз и баба с двеста чанти, триста шапки и буркан. А в буркана тъжно люшка месестата си капела моята медузка бяла. И сичко щеше да свърши с благополучно пристигане в Ямбол и вечна дружба между медуза и дете, ако купето не беше пълно, а някаква нахална жена още на гара Владимир Павлов започна да квичи, че от тая смрад и ставало лошо. Баба рече – Еле, медузата ти е умряла, трябва да я хвърлиш. КО?!? Абсурд. И ревнах. Жената дето и ставало лошо започна да изисква нещо от баба, а тя, милата, хем и е неудобно, щот то верно си смърди се не трае, хем аз съм любимата и внучка, как да ми разбие сърцето, като изтръгне буркана и го изхвърли. Мисля, че и до ден днешен тия хора така си представят ада. Смрад от умрели медузи и потни труженици във влак посред жежко лято, а за фон – гръмогласен детски рев, със всички екстри – сълзи, сополи, вой и шумно хълцане. Баба ме извлече в коридора и и взе да ме увещава да изхвърлим медузата, аз обаче не, та не. Накрая ме заряза там и каза – връщам се в купето, ако докат стигнем до Ямбол не си изхвърлила медузата, ще те върна в Бургас.Ужас. Моментално замлъкнах, не че не ми се ревеше още, ама да изтърва цяло лято в Елхово зарад една медуза? Ма тя верно поумряла, рекох си, сбогом мила медузке, много те обичам, ще те помня винаги… Обаче изхвърлянето на медузката ми звучеше супер брутално. Ще разпръсна праха и над полето, реших аз, а за целта отворения прозорец в коридора на вагона е чудесен. И бръкнах в буркана, зашепих медузко и протегнах ръка през джама.


 


Обаче, хора, ако изхвърляте медузи през прозореца на движещ влак, гледайте на съседните прозорци да няма хора. Аз това откъде да го знам към онзи момент, все пак на невръстната възраст 10+ няма достатъчно житейски опит, за да знам, че всяка летяща през джам на влак медуза се залепя сто процента на всяка подадена през джама карнобатска физиономия!

Не помня да са ни сваляли на Карнобат, значи по някаква причина ни се е разминало. Човекът беше доста бесен, най-малкото защото първоначално отказваше изобщо да проумее какви медузи ,какви пет лева, тва е влак бе алооо. И беше убеден, че е сопол. Ти- вика му баба – с акъла си ли си бе, как такова малко дете ще изкара такъв грамаден сопол, че и смрадлив! А той ме гледа едно такова подозрително и направо си му пишеше на лицето – те сегашните малки изродчета кой ги знае какви работи още правят, че един грамаден миризлив сопол ли нема ми улепи на челото! Накрая повярва, за доказателство баба му показа буркана, после ме смота в купето, опуха ми задника, човека слезе на Карнобат, до Ямбол тъжно слушах тирадата на баба, но като стигнахме в Елхово и видях, че на съседите котката се е окотила, мъката ми утихна.

Ех, медузко, къде ли си сега.


Автор на текста:Елка Стоянова,Бургас/Снимка Транспортал/



На първо място, ние сме оцелели и ние сме родени нормално, въпреки че нашите майки, когато са били с главоболие са пили аспирин, яли са консерви и са работили до последните дни на бременността и никога не са били тествани за диабет…


Като деца, ние се возехме в автомобили, без колани и въздушни възглавници, карахме колело и летни кънки без каска на главата…


Пиехме вода от маркуча за поливане на градината, а не от бутилки, закупени в големи търговски вериги.


Пиехме от една бутилка и никой не е умрял, заради това…


Хапвахме млечен сладолед, бял хляб с масло или свинска мас и чесън, пиехме безалкохолни напитки със захар, но не сме били с наднормено тегло, защото ние постоянно си играехме навън…


Излизахме на сутринта и играехме по цял ден, на криеница, граничари, крадци и ченгета, кралици, каубои и индианци и всичко останало, което въображение на едно дете е в състояние да роди.


Често родителите ни не можеха да ни намерят по цял ден, а шамарът бе част от образованието, а не насилие в семейството.


Никога не сме имали никакви проблеми. Прекарвахме целия ден в състезания с бордове от отпадъци от мазето, карайки колело по улицата,забравяйки, че нямаме даже спирачки.



 

След няколко падания, счупени пръсти и натъртвания, сме се научили как да решаваме проблемите си. Ние нямахме въображаеми приятели. Ние не добавяхме приятели в социалните мрежи, а в крайна сметка имахме истински приятели!


Ние нямахме проблеми с концентрацията в училище…


Не ни даваха хапчета за хиперактивност. Ние нямахме училищни психолози и педагози, но все пак завършвахме училище. Ние не продаваме лекарства пред училището. Ние нямахме PlayStation, Nintendo, 100 кабелни канала, ние не разполагахме с видео рекордери, съраунд звук, мобилни компютри, интернет, чат стаи…


Имахме приятели и те бяха реални, бяха всичко! Играехме с лък и стрела, правехме си крепост от сняг, хвърляхме фойерверки за Нова година, четяхме купчина комикси! Отивахме с велосипед или пеша до къщата на приятелите ни, за да бъдем заедно, без предварителна уговорка!


Когато се стигнеше до проблеми със закона, родителите не ни плащаха гаранцията, за да ни измъкнат. В действителност, те често бяха по строги от самия закон! Последните 50 години са били най продуктивните година в историята на света. Нашите поколения са направили най-добрите изобретатели и учени и до днес. Имахме свобода, правото на грешка, успех и отговорност. Научихме се да живеем с тях! Вие принадлежите към това поколение!


Честито! Може би е добре да споделите това с други хора, които са имали късмета да пораснат като истински деца, преди адвокати, държавни и правителствени ръководители да започнат да определят как да живеем!


Може би искате да изпратите това съобщение и на децата си, за да видят, как са израснали родителите им? Здравейте поколение! Всеки от нас е ангел с едно крило и можем да летим само прегърнати!


Източник:За жената



Тази година изненада всички ни – животът се променя, носенето на маски е задължително, както и социалната дистанция. Работата се премести вкъщи, а плановете за почивка се провалиха. Пътуването стана по-трудно, но много руснаци помнят, че някога изобщо е било невъзможно (или почти невъзможно) да пътуваш в чужбина.

Свободното пътуване в чужбина става възможно през 1991 г., когато на 20 май е приет законът „За процедурата за излизане от СССР и влизане в СССР за граждани на СССР“, който е символ на падането на „желязната завеса“. Не бива обаче да се мисли, че в СССР изобщо не е имало туризъм – той се появява в началото на 1930-те години след създаването на „Совтур“ („Советски турист“), който се занимава както с вътрешен, така и с външен туризъм.


До 1955 г. съветският туризъм се развива слабо, а след смъртта на Сталин и т. нар. „туристическа революция“ екскурзиите зад граница стават необходими – така СССР се опитва да се утвърди като световна сила. От този момент нататък съветските граждани започват да пътуват в чужбина.


Защо България не е чужбина?


Златни пясъци,1982 г.


Шегата „Кокошката не е птица, България (Полша/Литва/др.) не е зад граница“ (Курица – не птица, Болгария (Польша/Литва/т.п.) не заграница), наследена от социалистическите времена, е свързана точно с положението на начинаещия съветски турист – той трябва да дебютира в социалистическа държава. Ако всичко върви добре, може да разчита на повторение. Човек представлява цялата държава, затова партията е изключително отговорна за кандидат-туристите.


Страната трябва да е представена като място, където живеят най-добрите, най-образованите и най-талантливите – художници, дипломати, учени, спортисти. На тях им е разрешено да пътуват и в чужбина. А също и на всички, които се опитват да се присъединят към тях.


Един от тези късметлии, посетили България два пъти – през 1989 г. и 1990 г. – е Александър от Рязан. „Отидох в Ловеч в състава на отбор по борба, Ловеч е побратименият град на Рязан (за други побратимени градове ви разказваме тук). България е известна със силните си борци, затова решават да организират обмен на опит: българският национален отбор да посети съветска Русия, а руският съответно България“.


Също така всяка година в България се провеждат състезания, в които участват деца от целия социалистически блок. Те пътуват, придружени от родителите си, така че московчанката Зинаида Павловна има възможността всяка година от средата на 70-те да посещава България, а по-късно дори да си купи апартамент там.


Руссо туристо – облико морале!



В СССР има само организиран туризъм. Понякога хората са изпращани в рамките на някаква международна программа – като Александър – тогава „профком“ (комитет на профсъюза) поема всички грижи по подготовка за заминаването. Индивидуалните ваучери за пътуване са разпределяни по организации и предприятия – с тях човек може да си купи място в група, в която всеки трябва да слуша ръководителя на групата. Освен че ваучерите са доста скъпи (около 1,5-2 средни месечни заплати), потенциалният турист трябва да получи характеристика от работодателя си и да премине през бюрократичен ад, за да събере всички документи и подписи.


След това трябва да се яви пред комисия и да издържи изпит, за да докаже, че няма да опозори честта на съвестките граждани. Трябва да знае произведенията на Ленин, когресите на КПСС, имената на генералните секретари на комунистическата партия на страната, избрана за пътуването. Не е лесно да се издържи този изпит…


„От Москва до София пътувахме с влак. В Ловеч живяхме в спортния интернат, разведоха групата ни из цяла България – показаха ни Велико Търново, Варна, Плевен, Габрово и т.н.“ – спомня си Александър.


Дори тези, които никога не са живели в Съветския съюз, знаят за организацията на съветските туристи благодарение на прочутата фраза на героя от филма на Леонид Гайдай „Диамантената ръка“: „Руссо туристо! Облико морале!“.


Дейността на всеки турист е строго контролирана, а туризмът не е приравен на истинска почивка: има и многобройни случаи, когато по време на почивка с туристически ваучери в България гостите от СССР са ангажирани за 1-2 дни да берат череши, праскови или грозде например. Всяка група има свой ръководител, който при прибирането трябва да представи доклад за пътуването: там той описва не само хотелите, екскурзиите и транспорта, но и поведението на туристите – кой колко е пил, вдигал ли е шум или не, напускал ли е хотела без разрешение или не. В края на краищата той дава обща оценка на пътуването и партията прави изводи – кой ще може да бъде допуснат да замине в чужбина и друг път, а кой е по-добре да си остане вкъщи.


Обаче част от тези, които пътуват до България „по причина“, могат да си починат съвсем свободно: „Можехме свободно да оставим децата с групата и да отидем да разглеждаме България сами – веднъж аз и съпругът ми прекарахме цял месец във Варна така“, споделя Зинаида Павловна.


България за съветски граждани

Пътуването до България е преживяване, богато на впечатления за всеки съветски гражданин: все пак животът в България не прилича на този в СССР. В България всичко би изглеждало познато: надписите са на руски, всички се разбират и се отнасят с нескрита симпатия. „В горите около Ловеч имаше паметници на руски войници, и местните се грижеха за тях – приятно ми беше да видя това“, разказва Александър. „Като цяло България остави топло впечатление: Ловеч, където живяхме, се оказа малък, подреден град със стари, но добре запазени къщи.“


„Българите са много приятелски настроени, особено по-старото поколение – казва Зинаида Павловна. – Струва ми се, че съвременната българска младеж е твърде негативно настроена, неприятно ми е с тях. Преди беше по-добре в България – всъщност затова решихме да имаме къща, за да живеем тук от време на време“.


По съветско време е невъзможно да се купи апартамент в България, но ако някой се окаже там, много иска да вземе със себе си поне нещо от страната. България изглежда за съветските граждани като рай за пазаруване. „Дрехите и обувките бяха с много, много добро качество, при нас такива нямаше. Можеше да донесеш от там редки винилови плочи (например „Балкантон“) и книги, които нямаше в СССР“, споделя Александър.


 

Всеки може да добави поне още 20 неща, които му напомнят за безметежното детство и щурите тийн години. Заедно с милите спомени няма как да не ни налегне и нотка носталгия. Тя е неизбежна...


1. Децата на 90-те се научихме да ползваме компютри преди нашите родители.


2. Децата на 90-те с умиление си спомняме как сме хранили своето Тамагочи.


3. Децата на 90-те все още знаем наизуст движенията на Макарена.


4. Децата на 90-те още се усмихваме, когато се сетим как сме ходили да си вземем видеокасетки под наем - нещо, което нашите деца няма да правят никога.


5. Децата на 90-те прекарвахме часове, залепили ухо до касетофона, за да можем да запишем на аудиокасетка любимата си песен от радиото.


6. Децата на 90-те никога няма да забравим игрите до късно вечерта пред блока или пред къщата на баба и дядо на село.


7. Децата на 90-те нямахме търпение да свърши "Телевизионен справочник", за да гледаме "Сънчо".


8. Децата на 90-те играехме на Дама, Не се сърди човече, Криеница, Народна топка, Истината или риска, Ръбче, Стражари и апаши, Кральо портальо, Шмайзер, Топчета, Челик, Ема еса са, Капитане, какво ти е морето, Царю, какво обичаш, Замръзванка...


9. Децата на 90-те колекционирахме играчки от шоколадови яйца и картинки от дъвки Турбо.


10. Децата на 90-те ставахме рано в събота и неделя, за да гледаме анимациите по Pro 7 или Sat 1.


11. Децата на 90-те попълвахме лексикони и пишехме в споменици на съучениците си.


12. Децата на 90-те карахме колело с контра вместо спирачка.



 

13. Децата на 90-те колекционирахме "Мики Маус", "Фют" и "Тийнейджър LOVE".


14. Децата на 90-те обсъждахме с приятели поредния епизод на сериалите "Гръм в рая", "Чип и Дейл – Спасителен отряд", "Алф", "Семейство Флинстоун".


15. Децата на 90-те прекарвахме с часове, играейки на Sega Mega Drive конзоли, като знаехме всички Fatality-та и тайни кодове на Mortal Kombat.


16. Децата на 90-те чакахме с нетърпение предаването "Милион и едно желания".


17. Децата на 90-те се пръскахме с шишета от веро пред блока.


18. Децата на 90-те рисувахме с цветни тебешири по асфалт или с керемида и всякакви камъчета, които оставят следи.


19. Децата на 90-те използвахме пароли само за някоя игра, а не за да ги въвеждаме в интернет сайт.


20. Децата на 90-те слагахме снимките от рождения си ден в найлоново албумче, а не във Facebook.


 


Утрото на 28 юли 1972 година не предвещава нищо лошо. Курортистите във ведомствената станция на НИПКИДА (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по двигатели и автомобили) в Ахтопол стягат багажа си и се приготвят да отпътуват към домовете си в София. Същевременно две млади и здрави момчета току-що уволнили се от казармата, се стягат за вечерна забава край брега на ММЦ-Приморско, а 65 годишен рибар се готви за поредния си улов в Китенската река. 

Летният сезон е в разгара си, а по алеите на ММЦ-то и към Китен щъкат красиви полякини и чехкини. Вечерта обаче се превръща в нечовешки кошмар за всички.Привечер автобус „Чавдар“, натоварен с 48 пътници прибиращи се от почивка, вече е напуснал почивната станция в Ахтопол и към 19,20 часа стига до моста на пълноводната Караагач, (известна още като Караач, Орляшка река, а от 1980 г. официалното й название е Китенска река – б.а.). И тук се случва страшното. Мостът имал малка гърбица образувала се от сгорещеният асфалт и шофьорът вероятно решава да я избегне. Рейсът отскача леко встрани и за миг водачът губи контрол. Предната и задната лява гума на возилото затъват в пешеходната зона на съоръжението над реката. Плочата, която е отдолу, се счупва и пропада, а на моста нямало парапети и мантинела. Автобусът се сгромолясва от 5 метра височина във водата, приземява се по таван и се превръща в ковчег, покрит изцяло от калните талази на Караагач. Пътниците били предимно майки с деца.

 Свидетел на трагедията първи става живеещият на близо рибар Васил Димитров, който по това време е излизал да слага рибарските мрежи. Той чува тътена от падането на автобуса, но първоначално не осъзнава какво е станало. След минута-две на повърхността забелязва човешки ръце и веднага поема с най-голямата лодка към давещите се пътници. Бай Васил не можел да плува, но проявява изключителна смелост, героизъм и самообладание като превъзмогва страха в тези трудни минути. След като достига с лодката до давещите се, той вижда как пострадалите започват да губят съзнание и не знаят какво да правят. 

Възрастният рибар с нечовешки усилия започва да прехвърля хора зад борда. В същото време районът се изпълва с хора, между които и много чужденци. Всички крещели стъписани от ужас, но никой не посмява да скочи в мътните води на реката. И в изневиделица се появяват двамата смелчаци Евтим Милев и Иван Янев. Те вървели по пътя към Китен официално облечени за вечерното джамбуре в ММЦ „Георги Димитров”.След като виждат в бездната лодка с възрастен човек на борда, а в нея и няколко човешки тела, без да му мислят много хвърлят дрехите си и отиват да помагат на лодкаря. Младежите се мятат в мътните води на реката и през изпочупените стъкла на рейса започват да изваждат пътуващите. От общо 48 пътници шансът да оживеят обаче имат само малцина. Жертвите са 37. Те са на възраст от 3 до 75 години, а 14 от тях са деца.  От спасените 12 една жена умира, но тя е била със свръхтегло и сърцето й спира, когато е вече на борда. Един успява да доплува сам до брега. 

По-късно на мястото на трагедията пристигат леководолазите и военните. Но те се натъкват само на трупове. Равносметката е жестока: сред мъчително удавилите се летовници имало и цели семейства. Като легенда сред местните хора започва да се разказва, за отгледано от своите спасители извадено дете, чийто родители са загинали. Оказа се обаче, че оцелели деца няма. Двама от участниците в организираната след това акция по изваждането на хората и автобуса са леководолазът Георги Дърмонаров и служителят на КАТ Атанас Николов. Инструкторът от морския клуб към тогавашното ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) по време на службата си се е натъквал на много ужасяващи случаи, когато е трябвало да вади удавници, но смята, че по-зловеща гледка от тази край Китен никога не е виждал. „По това време аз обучавах леководолази в Поморие. 

На мен и на още няколко инструктори, които също бяха мои възпитаници, ни разпоредиха да тръгнем към река Караагач. Дойдоха колеги от Мичурин, сега Царево, както и военни от Атия. Никога няма да забравя жестоката картина, която се разкри пред нас, докато вадехме автобуса от реката: изтървахме го няколко пъти и от него изпаднаха 12 трупа. Беше ужас!”, разказа Дърмонаров. „По време на трагедията бях в Приморско, около 20,30 часа дежурният ни съобщи, че има произшествие. След 10 минутки отидохме на моста, автобусът в действителност не се виждаше, водата го закриваше. Три денонощия вадихме трупове. Спомням си, още виждам като насън, че повечето хора бяха обърнати по гръб и вероятно са починали от удара, а не толкова от удавяне. Само десетина души успяха да излязат. Те са седели на различни места в автобуса, така че не може да се каже, че някои са били в по-изгодна позиция. Целият рейс беше в тиня и кал. Водата в реката е много мътна и търсенето на телата беше изключително трудно. Две от телата се наложи да ги търсим повече време. 

Никога няма да забравя майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател. Тя плачеше непрекъснато три дни поред.“, спомня си Николов. В тогавашните медии съобщенията за подобни събития в повечето случаи са тема табу за комунистическата власт. В случая пресата поднася информация за жестоката трагедия, макар и пестеливо. Три дни след случилото се най-подробно злополуката е отразена на последните страници на бургаския ежедневник „Черноморски фронт”и профсъюзния „Труд”, въпреки че никъде не се споменава за броя и имена на жертви, както и факти около събитието. Единствено е съобщено, че има жертви и са спасени 10 човека. В „Народна младеж” също се появява невзрачна дописка за трагичния инцидент със заглавие „Автомобилна катастрофа, има загинали”. Вестник „Отечествен фронт” почти дублира „Народна младеж” със скромно каре с информация „Автомобилна катастрофа, има жертви”, а официозът „Работническо дело” е най-пестелив – нито дума, нито запетая.

На 07.08.1972 г в бр. 32 на седмичника „Поглед”, журналистът Любомир Янков публикува очерка си за лодкаря-спасител „Другото име на героизма”. За проявения героизъм на бай Васил, държавата му дава 500 лв. награда и медал. След преживеният шок рибарят се поболява и малко след това почива от рак. Очеркът завършва с „Молим двете момчета, взели участие в спасяването на пострадалите, да съобщят имената и адресите си в редакцията.”  Явно от вестника са искали да ги намерят, за да им направят очерци, но така и не ги откриват.След инцидента е назначена правителствена комисия за разследване причините за катастрофата и оказване помощ на пострадалите. От  направените експертизи се оказва, че моста е лошо проектиран и построен, до самия завой, с неравна повърхност и декоративен парапет.Съоръжението е било твърде слабо.  При ваденето на автобуса дори е имало съмнения, че мостът ще удържи крана. След драматичния инцидент единствената реакция от страна на тогавашната власт е била да постави ограничение за 20-тонни камиони през моста. Тировете, преминаващи до този момент оттам на път за Турция, са били изведени през Звездец. После случаят бързо се забравя от институциите, но не и от хората. Те и до ден днешен помнят покъртителната картина след зверската катастрофа край Китен, в онзи горещ юлски ден на 1972 година.


 

Източници: www.plovdiv-online.com; www.blitz.bg; www.flagman.bg



По време на учителството ми приемахме децата за чавдарчета, пионери и в осми клас – за комсомолци. С тези организации се целеше да се създаде разнообразие в живота им и да се помогне за по-добра успеваемост. Важен момент за третокласниците беше приемането им в пионерската организация. Ще разкажа за такава церемония на двата трети класа в ОУ „Проф. Пенчо Николов Райков“ в Трявна. Решението на ръководството на училището, подкрепено от дружинния съвет, бе то да стане на историческия връх Шипка.


В ранната сутрин на 23 септември 1977 г. всички третокласници заедно с шефстващите отряди при седмите класове се настаниха в чакащите ги автобуси. Потеглихме с пионерска песен. Стигнахме стълбите на върха. Повечето от учениците за пръв път идваха на това свято място. Децата се строиха в района на паметника. След традиционните рапорти на шефстващите отряди третокласниците произнесоха предварително заученото тържествено пионерско обещание. Следваше най-тържественият момент – седмокласниците им завързваха червените връзки. От този момент те бяха вече пионери.


Следващия ден новите пионерски отряди проведоха първите си сборове, на които си избраха патрони и отрядни съвети и заживяха със задачите на пионерската организация.

 

Пенчо Пенчев, Трявна



Poбинятa Изaypa зa днeшнитe тийнeйджъpи мoжe дa e пoчти нищo, нo зa пoĸoлeниeтo нa мaйĸитe и бaбитe им бeшe ĸyлтoв oбpaз. Cимпaтичнaтa гepoиня пoĸopи нe caмo poднaтa cи Бpaзилия, нo пpeминa oтвъд Жeлязнaтa зaвeca. Coциaлиcтичecĸитe дaми, cъпpyзитe и дeцaтa им cтoяxa пpeд eĸpaнитe и yлицитe oпycтявaxa. Дo eдин ce интepecyвaxa дaли любимĸaтa им щe избягa зaвинaги oт Лeoнcиo и щe имaли щacтлив ĸpaй иcтopиятa й. Bcичĸo тoвa oбaчe бeшe пpeди повече от 35  гoдини…


Днec звeздитe oт cepиaлa ca дocтoлeпни гocпoдa и дaми – вeтepaни в ĸинoиндycтpиятa в poдинaтa, пише kliuki.ws. Hяĸoи oт тяx вeчe нe ca cpeд живитe, нo cпoмeнът зa тяx oщe пpeдизвиĸвa нocтaлгични ycмивĸи.



Лyceлия Caнтoc пoлyчи cвeтoвнa cлaвa ĸaтo poбинятa Изaypa eдвa нa 21 гoдини. Tя бeшe любимĸa нa зpитeлитe oт нaд 80 cтpaни. Cнимa aĸтивнo в cepиaли, нo ce пpoчyвa и ĸaтo aвтop нa дoĸyмeнтaлиcтиĸa. Ocвeн в ĸyлтoвa poля, cвeтът щe я зaпoмни ĸaтo eднa oт нaй-пpoдaвaнитe ĸopици нa „Πлeйбoй” и мaйĸa нa cин, ĸoйтo cъщo e aĸтьop.



Eдyин Лyизи – Aлвapo – втopият любим и cъпpyг нa poбинятa Изaypa, ĸoйтo я cпacявa oт дecпoтcтвoтo нa Лeoнcиo. Днec e нa 68 гoдини. Имa мaлĸo poли в ĸинoтo, нo пoчти вcяĸa гoдинa имa yчacтия в тeлeвизиoнни cepиaли.



 Десетки хиляди хора се събират на площада в София, за да го изпратят.

Тодор Христов Живков е виден политик от Българската комунистическа партия (БКП), който в Народна република България (НРБ) между 1954 и 1989 година заема най-високите ръководни постове – първи секретар (1954 – 1981) и генерален секретар (1981 – 1989) на ЦК на БКП, председател на Министерския съвет на НРБ (1962 – 1971) и председател на Държавния съвет на НРБ (1971 – 1989). Кмет на София (27 май – 1 ноември 1949).

Като участник в партизанското движение, ползва псевдонима Янко. По време на управлението си и след това, е известен с прозвищата Бай Тошо, Тато, Първия и Бившият Първи (тъй като е бил генерален (първи) секретар на ЦК на БКП)


Роден е на 7 септември 1911 г. в село Правец, Орханийско в средно заможно семейство. Той е най-голямото дете на Христо и Маруца Живкови – след него се раждат брат му Георги и сестра му Цветана.


Дядо му Тодор по бащина линия е пъдар в Правец, а баба му Вуна е много набожна и има роднини във Влашко. Баща му Христо Живков, макар да притежава земеделска собственост, опитва да се занимава и с други дейности – работи като кожухар, прекарвайки зимите в работилници в Габрово, продава дървен материал в полските села на Северна България, опитва се да започне производство на овче сирене. Участва в Балканските и Първата световна война и получава подофицерско звание.

Майка му Маруца Живкова е от сравнително заможното семейство Гергови, преселило се в Правец от Сомовит и отворило хан и кръчма на шосето от София за Варна. След женитбата им семейството се премества в близкия град Орхание. За разлика от съпруга си, който получава начално образование, тя не е ходила на училище, но говори добре български и влашки.

Живков започва образованието си в родното си село, като повтаря 1-во отделение (сега 1-ви клас). В годината, когато завършва началното си образование, в селото е открита прогимназия, където продължава да учи. За кратко прекъсва обучението си по финансови причини поради заболяване на баща му, като се опитва да работи във фабрика за керемиди в Горни Богров, но скоро се връща в Правец и през 1926 година завършва прогимназия. След това учи в гимназията в Орхание, където живее през седмицата, а в събота след училище и в неделя е в Правец. В гимназията се включва в местна група на Въздържателното движение. Там участва в организирането на ученическа стачка, за което има неприятности с полицията и, въпреки успеха на стачката, през 1929 година е принуден да напусне училището и заминава за София.


Сталин притежавал особено чувство за хумор – специфично и остроумно. Понякога той озвучавал своите решения и умозаключения с такива шеги, че на онези, с които се шегувал, никак не им било до смях, пише www.tribali.info.


1. При разработването на легендарния автомобил „Победа“ имало вариант да го назоват „Родина“. Разбрал за идеята, Сталин попитал иронично: „И колко ще струва родината?“ Името на колата веднага било променено.


2. Веднъж докладвали на Сталин, че маршал Рокосовски се обзавел с любовница – известната красавица и актриса Валентина Серова. И, значи, сега какво ще правим с него? Сталин извадил лулата от устата, помислил малко и казал:

– Какво ще правим… ще завиждаме!


3. Разхождали се Сталин и първият секретар на грузинския Централен комитет А. И. Мгеладзе по алеите на кунцевската вила на Сталин и домакинът черпел с лимони, които сам отгледал:

– Опитайте, тук до Москва са израсли.

И така няколко пъти между разговорите по други теми:

– Опитайте, де, много хубави лимони!

Най-накрая гостът загрял:

– Другарю Сталин, обещавам ви, че след 7 г. Грузия ще осигури лимони за цялата страна и няма да ги внасяме от чужбина.

– Слава богу, досетихте се! – въздъхнал Сталин с облекчение.


4. Артилерийският конструктор В. Г. Грабин разказвал как в навечерието на 1942 г. бил поканен при Сталин:

– Вашето оръдие спаси Русия. Какво искате – орден „Герой на социалистическия труд“ или Сталинска премия?

– За мен няма значение, другарю Сталин.

Дали му и едното, и другото.


5. През войната войските, командвани от ген. Баграмян, стигнали до Балтика. За да представи това събитие по-тържествено, арменският генерал лично напълнил една бутилка вода от Балтийско море и заповядал на своя адютант да отлети с шишето в Москва при Сталин. Докато летял обаче немците контраатакували и отблъснали армията на Баграмян от балтийското крайбрежие. В Моска вече знаели това, но адютантът нямал радио в самолета и не знаел лошата новина. И така, гордият пратеник влиза в кабинета на Сталин и провъзгласява с патос:

– Другарю Сталин, генерал Баграмян ви изпраща вода от Балтика!

Сталин взема бутилката, върти я няколко секунди в ръце, връща я на адютанта и казва:

– Дай я на Баграмян и му кажи да я излее там, откъдето я е налял.


6. През 1939 г. в Кремъл гледали филма „Влакът отива на изток“. Филмът бил посредствен: върви влак, спира, върви, спира…

– Коя е тази гара? – попитал Сталин.

– Дамяновка.

– Тук слизам и аз, – казал Сталин и излязъл от киносалона.


7. В политбюро обсъждали кандидатури за министър на въгледобива. Предложили директора на една от мините – някой си Засядко. Един обаче възразил:

– Той злоупотребява с алкохола!

– Поканете го при мен, – наредил Сталин. Дошъл Засядко. Сталин повел беседа с него и предложил да пийнат.

– С удоволствие – казал Засядко и напълнил чаша водка. – За ваше здраве, другарю Сталин! – пил на екс и продължили разговора.

Сталин сръбнал малка глътка и предложил да повторят. Засядко глътнал и втората чаша на един дъх. Сталин предложил трети път, но събеседникът му отместил своята чаша встрани и казал:

– Засядко си знае мярката.

На заседание на политбюро пак станало дума за кандидатурата на Засядко и някой пак споменал за злоуопотребата с алкохола. Сталин, разхождайки се с лулата, казал:

– Засядко си знае мярката!

И много години след това Засядко оглавявал руската въгледобивна промишленост.


8. Eдин генерал-полковник бил на доклад при Сталин. Върховният главнокомандващ изглеждал доволен от доклада, два пъти кимнал одобрително. Като приключил с рапорта, генерал-полковникът се засуетил.

– Май искате още нещо да ми кажете? – досетил се Сталин.

– Да, имам лична молба. В Германия си подбрах някои интересни за мен вещи, но в контролния пункт ги задържаха. Моля, ако е възможно, да ми ги върнат.

– Може. Напишете рапорт и аз ще го подпиша.

Генерал-полковникът бързо извадил от джоба си предварително подготвен рапорт и го дал на Сталин, той написал резолюция на листа и молителят горещо благодарил.

– Няма нужда да ми благодарите – вметнал Сталин.


 

Чак тогава генерал-полковникът прочел резолюцията на главнокомандващия: „Върнете вещите на полковника. Й. Сталин.“

– Има грешка, др. Сталин, аз не съм полковник, а генерал-полковник.

– Всичко е правилно, другарю полковник – отсякъл Сталин.


9. През 1938 г. адмирал И. Исаков бил заместник-началник на Военноморския флот. Веднъж през 1946 г. му позвънил Сталин и казал, че има идея да го назначи за началник на Главния морски щаб.

– Другарю Сталин, длъжен съм да ви информирам, че имам сериозен недостатък. Единият ми крак е ампутиран – казал Исаков.

– Това ли е единственият недостатък, за който смятате, че трабва да доложите? – последвал въпрос.

– Да – потвърдил адмиралът.

– По-рано имахме началник на щаба без глава и нищо, работеше си. Вие само крак нямате, това не е страшно – заключил Сталин.


10. След войната Сталин научил, че професор К. си построил голяма вила в Подмосковието. Извикал го при себе си и го попитал: „Истина ли е, че сте си построил вила за еди колко си хиляди!?“ Професорът потвърдил. „Тогава приемете огромните благодарности от името на детския дом, на който сте дарили тази вила“, казал Сталин и пратил професора да преподава в Новосибирск.


11. През есента на 1936 г. на Запад тръгнал слух, че Йосиф Сталин е починал от тежка болест. Чарлз Нитер, кореспондент на Асошиейтед прес решил да вземе информация от извора и отишъл в Кремъл. Там предал за Сталин писмо, в което го молел да потвърди или да опровергае този слух. Сталин отговорил на журналиста незабавно: „Драги господине! Доколкото ми е известно от съобщенията в чуждестранната преса, аз вече отдавна съм напуснал този грешен свят. Тъй като не бива да се отнасяме с недоверие към съобщенията в западната преса, ако вие не искате да бъдете зачеркнат от списъка на порядъчните хора, моля да вярвате на тези съобщения и да не нарушавате моя вечен покой в отвъдното. 26 октомври 1936 г. С уважение Й. Сталин.“


12. Веднъж чуждестранни кореспонденти питали Сталин:

– Защо на арменския герб е изобразена планината Арарат, при положение, че тя не се намира на територията на Армения?

Сталин отговорил:

– На турския герб е изобразен полумесец, а той също не се намира на територията на Турция.


13. Извикали народния комисар по селското стопанство на Украйна на заседание на политбюро и той попитал:

– Как трябва да докладвам – кратко или подробно?

– Както искате. Може кратко, може подробно, но регламентът е три минути – отвърнал Сталин.


14. В Болшой театър репетирали нова постановка на операта „Иван Сусанин“ от Глинка. Членовете на комисията с председател Болшаков изслушали репетицията и решили да свалят финала „Славься, ты Русь моя“, защото бил твърде църковен, твърде патриархален…

Докладвали, разбира се, на Сталин. „А ние ще постъпим другояче – рекъл Сталин. – Финала ще оставим, а Болшаков ще свалим.“


15. Когато след войната великите сили решавали какво да се прави с морския флот на победената Германия, Сталин предложил да си го поделят. Чърчил внесъл свое предложение: „Да го потопим!“ „Ами вие си потопете вашата половина“, отсякъл Сталин.


16. Отишъл Сталин на спектакъл в Художествения театър. Посрещнал го самият Станиславски и подал ръка:

– Алексеев – представил се той с истинската си фамилия.

– Джугашвили – отвърнал Сталин, стискайки ръката и отминал към своето място. (Рожденото име на Сталин е Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили.)


17. По време на Потсдамската конференция посланик Хариман попитал Сталин:

– След като немците през 1941 г. бяха на 18 км от Москва, сега сигурно ви е приятно да делите победения Берлин?

– А цар Александър беше стигнал до Париж – отговорил Сталин.


18. Попитал Сталин метеоролозите какъв е процентът на точност на прогнозите им.

– 40 процента, другарю Сталин.

– А вие казвайте обратното и тогава ще имате 60 процента – посъветвал ги Сталин.


19. По време на войната Сталин възложил на народния комисар по нефтената промишленост Байбаков да търсят и намерят нови нефтени находища. Байбаков възразил, че това не е възможно. Сталин отговорил:

– Има нефт, има Байбаков, няма нефт, няма Байбаков!

Съвсем скоро били открити нефтени находища в Татария и Башкирия.


Източник:udsport.net


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ