В мрачна непрогледна нощ

по стръмнини и по пътеки,

метнал автомат и нож,

граничарят бди над всеки.


За него пек и буря няма,

в студ и сняг е закален.

Не е при него вече мама -

той мъж е във халат зелен.


Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни? Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април


1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.


През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.


По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев…

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар!



Днес сред децата и младежите (и не само) са много популярни военните и екшън компютърни и PlayStation игри. По времето на моето социалистическо детство бяха популярни едни малко по-други „екшън“ и „военни“ игри. Те не се водеха с мишка и джойстик във виртуалното пространство, а в реалната действителност - сред блокове, градинки, строежи, улици, коли и т.н. Някои от тях носеха дори съвсем реален риск за здравето. Но пък бяха заредени с толкова ENERGY & FUN, че просто не можехме да им устоим! Ще ви споделя моето ТОП3 на екшън игрите от СОЦ детството ми. 


На ПЪРВО МЯСТО, без никакво съмнение, поставям играта на фунийки, или „фишки“, на жаргон. Тя много прилича на днешния пейнтбол, с тая разлика, че я играехме абсолютно навсякъде в квартала, а не в контролирана, затворена среда и добре защитени със специална екипировка. Най-интересно ни беше да я играем по строежите. Макар това я правеше двойно по-опасна. Необходимите „оръжия“ и „амуниции“ за играта бяха железните, алуминиеви, медни тръби, с които се изстрелваха хартиените фунийки. „Хартиени фунийки“ звучи доста безобидно. Но това нещо, изстреляно от 70-100 сантиметрова дълга и тънка тръба, дори без да е със слепен с лепило връх, летеше като куршум и ако те удареше по голите баджаци, ръка, или не дай боже, в шията или лицето – доста болеше (някои садистчета дори слагаха карфици на върха, но не за игра помежду ни – имахме си джентълменски етикет, а за да тормозят врабци, гълъби, кучета, котки или мрежата на прозореца на кварталния гадняр, Бай Фильо). За съжаление, понякога се случваха и трагични инциденти с уцелени лошо очи. Тогава трудно се намираха защитни очила (някои ползваха слънчеви), но болшинството играехме без абсолютно никаква защита. Стрелбата от врата нагоре беше забранена, но не всички бяха знаменити стрелци.

Някои тръби бяха истинско произведение на изкуството. Много популярни бяха прикладите направени с форма на пушка – парче дърво изрязано или издялано в съответната форма със залепена отгоре, обикновено с изолирбанд, тръба. Имаше и двуцевки, че дори и трицевки. Дървото се украсяваше с дърворезба, с прогаряне, лепенки – имаше наистина много яки „пушки“.

Да си намериш готина тръба обаче въобще не беше лесна задача. Трябваше да имаш връзки за тая работа – човек, който работи в завод за производство на тръби, полилеи, лаборатории и др. подобни, където се правеха или използваха подобни тънки и прави тръби. Един приятел съсипа скъпия семеен полилей за да си направи тръба, за което отнесе сериозен бой от баща си, а после и от майка си. „Патрондашите“ си ги правехме от срещуположно залепени лентички лекопласт или от прецизно изрязани парчета картон с изолация – забивахме фунийки в улеите и дупките на изолацията. Зад ушите, а по-къдрокосите – в косата, също бяха много популярни места за държане на бързи куршуми. Самите фунийки бяха втората много-много важна част от играта. 

Тогава списанията с лъскави и гладки странички бяха липсващ деликатес. Повечето печатни издания бяха вестници с едни много тънки и грапави страници, или списания – с още по-дебели и грапави. Но имаше едно списание, което беше абсолютният връх на сладоледа и неговото име беше… и нейното име беше… „Жената днес“! Това списание предлагаше перфектния изстрел. Страничките му бяха като на западните списания и дори  в някои отношения, по-добри. Бяха гладки, тънки и много леки. В същото време фунийките ставаха здрави и летяха с огромна скорост и точност (разбира се, ако знаеш и как да ги правиш добре – за което също се изискваше доза умение). Затова беше много важно ако не майка ти, то поне някоя баба, леля или съседка да е абонирана за това култово по онова време списание. Така получаваш постоянен достъп до най-добрите амуниции. 

Защото по РЕП-овете или бързо свършваха или въобще ги нямаше. Другият вариант бяха западните списания, които още по-трудно се намираха, а и родителите си ги пазеха и слагаха под масички и по специални поставки за да се фукат с тях на гостите си. Т.е. пазеха ги като зениците на очите си и ако гепиш някое – е, спомнете си за приятеля ми, оня с полилея… Самата игра си беше нещо средно между чист екшън с много тичане, скачане, стрелба и тактика. Разделяхме се на 2 отбора, избирахме района на игра и започвахме. Както казах вече, района можеше да бъде навсякъде, но най-ценни за игра бяха междублоковите пространства със самите блокове, входове, мазетата, градинки и паркинги с коли отпред и пр. препятствия, и скривалища. Но строежите, които около нас по това време изобилстваха – строяха се непрекъснато нови панелки, бяха „супер терена“ за игра на фишки! Беше си бая опасно, защото не бяха обезопасени за подобни мероприятия, но може би именно тая тръпка ни привличаше толкова към тях. Спомням си как един приятел за една бройка да полети от шестия етаж, защото залитна на един чакъл и само намесата на друг приятел, който го хвана буквално на ръба, го спаси  от падане върху панели и бетонни блокове. Но пък, мамка му, толкова забавно беше! Самата подготовка за играта, нарязването на страничките от „Жената днес“ на тънки лентички, правенето на фунийките, зареждането на пушките и тръбите, съставянето на тактика за боя… абсолютната №1 екшън игра от соц детството!



По времето на социализма отдихът бе неизменна и задължителна част от трудовото ни всекидневие. Хората здраво работеха, но държавата им бе гарантирала заслужена почивка.

Според Кодекса на труда всеки работещ имаше право на 14 работни дни годишен отпуск. Някой категории ползваха по 20, а униформените – цял календарен месец.

Почти всички категории работници и служещи си имаха почивни станции на най-хубавите места в страната – задължително по морето, балнеосанаториуми във Велинград, Поморие, Павел баня, Вършец и къде ли не из богатата ни на минерали извори родина. През зимата се пукаха по шевовете станциите в Рила, Пирин, Родопите,Стара планина…


Мнозина си позволяваха лукса всяка година да почиват и на море, и на планина. Някои работяги, свикнали със селския труд, пренебрегваха отдиха и се хващаха на работа в кооперативите или в личните си стопанства, но това си беше техен избор.

За младежите и децата бе създадена широка мрежа от лагери и почивни станции, където всяко лято бъдещето на нацията почиваше, спортуваше, занимаваше се с увлекателни дейности и игри.


Неслучайно населението на България наближаваше 9 милиона.

И така до „избухването” на т. нар. демокрация. Сега някои от по-възрастните не си спомнят кога за последен път са виждали море. В скъпоплатените СПА центрове се глезят олигарси, мутреси, богаташи с неизвестен произход на парите си и, разбира се, новите ни политици и „народни” избраници. Простолюдието работи на няколко места, за да свърже двата края и въобще не му идва на ума да почива – така, докато се пресели в т. нар. по-добър свят.



Незабравими спомени, буйна младост, много смях и вяра, че ако защитаваш правдата и приятелите си, сигурно си в правилната посока. Връщам се назад в далечната 1978 година, когато за последен път бях на лятна ученическа бригада в АПК Стара Загора. В съседство с нашия лагер е разположен този на „колегите“ в консервния комбинат „Петко Енев“.


Винаги сме им завиждали, че работят във фабрика, на закрито, а нашето училище години подред го разпределяха по кърищата, а там определено си беше по-тежко. Но да карам подред… Влизаше се през парадния вход, под голямата табела „АПК СТАРА ЗАГОРА“ и вдясно по алеята се озоваваш в лагера за бригадири – няколко бараки за по 20 човека, тревясал плац със забито национално знаме в средата и външна тоалетна със „Стая за девойката“, в която уж имаше един бойлер, за съжаление невинаги работещ. И туй то. Останалата атракция – на полето. За четири години бяхме станали тесни специалисти по обезметляване на царевица в опитните ниви край старозагорското село Маджерито. Който не е вършил тази дейност, няма как да ме разбере.



Не се плашехме от работа, бяхме отговорни и трудолюбиви деца, но условията са си изключително тежки.Закарваха ни към 6 сутринта на блока и ни пускаха между два реда в избуялата над 2 м царевица. Трябваше да се върви и с двете ръце да се прекършват на върха „метличките“ на растенията. Добре, но съществуваше една малка ранна подробност – когато пристигахме на полето, студена кладенчова вода вече напояваше обилно междуредията. Бяха ни раздали по едни галоши и обути в тях влизахме „в кален бой“, защото трябваше да се работи бързо, имаше норма. На места затъваш до средата на прасеца, дърпаш крака, галошът остава всмукан като в блато, улавяш се за стъблата, за да излезеш и накрая се тръшнеш я по корем, я на дупе в калта. А редовете дълги, дълги, краят им не се вижда.


Краката ни замръзваха, въпреки че беше юли месец. По някое време спираха водата и тръгвахме по-устремно, но пък излизаше друг проблем. Листата на царевицата идваха на височината на гърдите, врата и лицето, а както знаете острите им ръбове са доста „резливи“. Обръщахме работните куртки с копчетата назад, за да защитим с гърба и яката поне донякъде откритите части. Целите бяхме нарязани, а от потта щипеше още по-здравословно.Продължаваме, часовете се нижат, слънцето се изкачва и започва силно да прежуря, влагата под краката ни се изпарява, прахът от метлиците, които чупим, се сипе върху нас, залепва по потната кожа, влиза в очите и носа. На места редовете наистина бяха дълги по 500 м и ако си по-бавен, изоставаш от групата, оказваш се сам в този ад и ти призлява.


 


А командирите стоят на високия синор и ай някъде си пропуснал някоя метла, тя стърчи издайнически, видима отдалеч, шефовете крещят:“Връщай сеее! Отначало, провери си реда!“ И така ден след ден – един месец, с някои прекъсвания, за да помогнем на друга нива или ТКЗС, като оберем доматите, чушките, лука… Най-яркият ми спомен обаче е свързан с едно произшествие. Отидохме както винаги една сутрин на кукуруза, но няколко дни подред усилено напояваха и много момичета бяха започнали да се оплакват от болки в корема – просто измръзвахме в тая ледена вода. Бях с помпозното звание тогава „командир на отряд“. Още в 8 часа събрах всички извън редовете и казах, че се прибираме в лагера.


Транспорт по това време съответно нямаше и тръгнахме пеша през нивите със закачки и смях, типично безгрижно и по младежки.Росни-пресни пристигнахме към 9,30. Всяка бригада си имаше по един ЗКПЧ – зам.-командир по политическата част. Той ни посрещна свъсен и ни попита защо се прибираме по никое време. Изтипосах се отпред и войнствено казах, че аз съм ги организирала, защото има много от нас с оплаквания. Продължих да вадя вода от 9 кладенеца, все силни доводи, че сме жени и ще раждаме деца и ако сега в ледената вода се повредим, кой ще е виновен…


В това време идва и Главния – командира на бригадата. Ние стоим в средата на плаца, мен ме заклеймиха, че правя ПОЛИТИЧЕСКА ДЕМОНСТРАЦИЯ и ЩЕ МЕ ИЗКЛЮЧАТ ОТ КОМСОМОЛА за постъпката ми. В този момент ледената вода в редовете с царевица ми се видя топла. Разпуснаха по бараките останалите, а на мен ми връчиха една опърпана метличка, с която да мета плаца. За наказание и публично порицание. Нали се сещате как се мете трева с метла и то такова огромно пространство. Изключването сякаш го преживях, но обидата от унижението ме накара да заподсмърчам. В този момент виждам, че до бариерата стои майка ми, грейнала като Месия за страдащите. По какъв случай е дошла, нямам спомен, не сме имали свиждания. И добре, че дойде. Така де – „майчица, златна сенчица“. Командирът беше известен със залитането си по женската част, а мама си беше хубавелка. Той се завъртя край нея, заусуква се, тя го попитала защо мета сама по обед и той обяснил, че имало малко недоразумение. След 5 минути ме освободи „от повинност“. Не случайно са го казали хората:“Красотата ще спаси света“, в случая тя спаси провинилия се ПОЛИТИЧЕСКИ…

Автор: Красимира Янкова /www.zarata.org/


 


До 1970г  БРП получава 6 бр. СПК “Метеор” с капацитет от 70 места, пътуващи по линията: Русе -Свищов- Никопол- Козлодуй-Лом -Видин. „Корабите на подводни криле „Метеор” и „Възход” спират на Арчар (древната Рациария), Долни Цибър, Остров, Вадин, Байкал, Загражден, Кривина, Ряхово, Малък Преславец и Попина”. Някога – да, но не сега! Пише „Морски вестник”през 2015г. 


Возил съм се много пъти.Пътувала съм от Видин-Оряхово и обратно.Беше приказно! Гледаш как пори водата,че чак ти става страшно.Бърз,удобен и евтин транспорт.А вие спомняте ли си?



"Пуснете хората, които не са готови да ви обичат! Това е най-трудното нещо, което ще трябва да направите в живота си, а също така ще бъде и най-важното: спрете да давате любовта си на онези, които не са готови да ви обичат.

Спрете да провеждате трудни разговори с хора, които не искат да се променят.

Спрете да се появявате за хора, които са безразлични към вашето присъствие.

Спрете да обичате хората, които не са готови да ви обичат.

Знам, че вашият инстинкт е да направите всичко, за да спечелите добрите грации на всички около вас, но това е и импулсът, който ще ви лиши от вашето време, енергия и психическо, физическо и духовно здраве...

Ако сте изключени, едва доловимо обидени, забравени или лесно игнорирани от хората, на които предлагате времето си, вие не правите услуга, като продължавате да им предлагате своята енергия и живот.

Истината е, че не сте всички... И че не всеки е за Вас...

Именно това прави този свят толкова специален, когато откриете малкото хора, с които имате истинско приятелство, любов или връзка...

Ще разберете колко е ценно...

Защото сте преживели това, което не е...

Може би, ако спрете да се появявате, ще бъдете по-малко търсени...

Може би, ако спрете да опитвате, връзката ще приключи...

Може би, ако спрете да изпращате съобщения, телефонът ви ще остане тъмен в продължение на дни и седмици...

Може би, ако спрете да обичате някого, любовта между вас ще се разтвори...

Най-ценното и важно нещо, което имате в живота си, е вашата енергия.

Не е само вашето време, тъй като е ограничено...

Това е вашата енергия!

Това, което даваш всеки ден, е това, което ще се създава все повече и повече в живота ти.

Тези, на които ще дадете времето и енергията си, ще определят вашето съществуване.

Когато осъзнаете това, започвате да разбирате защо сте толкова нетърпеливи, когато прекарвате времето си с хора, които не ви подхождат, и в дейности, места, ситуации, които не ви подхождат.

Ще започнете да осъзнавате, че най-важното нещо, което можете да направите за живота си, за себе си и за всички, които познавате, е да защитите енергията си по-яростно от всичко друго.

Направете живота си безопасно убежище, в което се допускат само „съвместими“ с вас хора.

Вие не носите отговорност за спасяването на хора.

Вие не носите отговорност да ги убедите, че трябва да бъдат спасени.

Не е ваша работа да съществувате за хората и да им давате живота си, малко по малко, момент след момент!

Защото, ако се чувствате зле, ако се чувствате длъжни, ако се чувствате задължени, вие сте коренът на всичко това чрез вашето настояване...

От вас зависи да осъзнаете, че сте любими на вашата съдба, и да приемете любовта, която смятате, че заслужавате.

Решете, че заслужавате истинско приятелство, истинска ангажираност и пълна любов с хора, които са здрави и проспериращи.

След това изчакайте... само за момент...

И вижте как всичко започва да се променя... "

Сър Антъни Хопкинс


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ