Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Помните ли онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на жигулата, започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа и селски хляб.


Тичахме боси по поляните, къпехме се в реката, играехме на криеница в лозето на съседката, викахме Дама Пика на тавана, спирахме колелата си с контра, а не със спирачка, късахме гуменките си по горските пътеки, висяхме от клоните на черниците...


Оцветявахме черно-белите снимки от семейните албумите, а нашата единствена социална мрежа се казваше „навън"Късно вечерта, когато пекарките от селската фурна се захващаха да приготвят хляба за следващия ден, първите клиенти бяхме ние, децата от махалата. Не мигвали, улисани в игри, нетърпеливо чакахме на стълбите готовия хляб... онзи хляб, чийто вкус никога няма да забравим.


Няма да забравим и трепета, с който очаквахме да се роди теленцето. Баба и дядо дежуреха около яслите и нервно проверяваха кравата, а ние все подвиквахме: "Роди ли се? Родили ли се вече, бабо? Може ли да го видим?"


Все пускахме Шаро на свобода да потича заедно с нас, а после с невинен поглед казвахме: „Ами той пак се е отвързал сам. Знаеш ли, дядо, чак къде го намерихме?“


Да, някога животните в двора на нашата къща бяха най-верните ни приятели. Те пазеха тайните ни и никога не издаваха белите ни на баба и дядо. С изключение на големия лош петел, него не го обичахме...всеки наш връстник знае защо.Все още помним и историите на баба за някога, които със сълзи от носталгия ни разказваше до огъня. Онзи огън, чийто пламък тихичко се отразяваше от малката дупчица на печката в тавана, дървата пукаха и беше толкова топло в детските ни души.Вечер обожавахме да лежим върху нагорещените от слънцето керемиди и да си врачуваме по звездите. Обещавахме си разни неща, когато пораснем...Като се замислим, тези времена не бяха толкова отдавна. Има няма двадесетина години – твърде кратко, за да ги забравим, но и твърде дълго, за да ги живеем отново. Останаха спомените. И няколко оцветени с детска емоция черно-бели снимки на дядо и баба.Бабо, дядо, благодарим ви за грижите! Вие завинаги ще останете в нашите сърца! /webstage.bg/


 


Всички знаем какво представлява социалистическия стил на обзавеждане,много от нас са пораснали в такава обстановка. Огромни секции, които заемат цялата стена,фототапета в хола и детската, дебели килими, ковертюри и какво ли още не, което завинаги ще остане в спомените ни. 





Всички сме израснали в подобни домове и сме си играли с играчките от социализма. За да си припомним старото време, подготвихме галерия с 5 снимки на домовете преди 1989-та година.Надяваме се да сме ви доставили удоволствие и да сте усетили топлата вълна на носталгията по-отминалите времена.


 


Животът в България е труден за много хора, но най-вече за много възрастни българи, които оцеляват с мизерни пенсии. Не са малко тези сред тях, които си спомнят с носталгия за годините на „развития социализъм“ у нас. Те говорят за гарантирано право на труд, добри заплати, безплатно здравеопазване и образование, сигурност и защита от страната на държавата…


Така ли беше наистина?! Много хора си спомнят за острия дефицит на стоки, за забраната на лично мнение по много въпроси – най-вече да критикуваш управлението на БКП, забраната да напускаш България без „изходна виза“, забраната да „копираш упадъчното влияние на Запада“ и т.н.


Предлагаме ви спомените на една българка за годините на „развития социализъм в България“, цитирана от retro.bg „(публикуваме без редакторска намеса).


„Казвам се Елена Димитрова от Горна Оряховица, не мога да се издържам с пенсията, принудена съм да живея на стари години при сина и снахата в Асеновград. Комунистка не съм била, в Партията не съм членувала.Всеки получаваше карта за почивка и санаториум, пионерските организации възпитаваха децата да почитат старите хора


1.ОБРАЗОВАНИЕ. Не само децата на активните борци ходеха в престижни училища. В класовете на моите синове бяха деца на партизани, които днес са отлични хирурзи, инженери, икономисти. Синът на Милка Палаузова например беше обикновен работник в Депото. А от мои познати, които ми се оплакаха, знам, че когато отишли да помолят Първия секретар на Окръжния комитет на БКП Димитър Стоичков за препоръка за сина им за Университета, той им отказал с думите, че нищо не му е пречело да заляга над учебниците и да не посрамва родителите си, които са се борили за тази власт.МЕДИЦИНА. Помня как едно западно светило в медицината в тогавашния в. „Отечествен фронт“ беше написал, че медицината е на високо ниво и добре организирана, трябва само да се направи нещо за подобряване на заплащането на медицинските кадри. Мога да потвърдя това. На 75 години майка ми заболя от коварна болест. Девет месеца сутрин в 9 часа и след обяд в 16 часа идваше сестра с линейка да ѝ поставя болкоуспокояващи. Аз в чужда страна – в СССР, получих тромбофлебит, лекуваха ме 28 дни в болница и освен рубли за букет на лекуващата лекарка не съм заплатила стотинка. Не съм плащала за лечение в България, който казва, че е плащал – ЛЪЖЕ. Сега моя сватя почина в големи мъки и съпругът ѝ задлъжня, за да плаща по 5000 лева на седмица за лечението ѝ.


2.БЕЗРАБОТИЦА. В пряката си и обществена работа съм била в много колективи. Навсякъде се работеше пълноценно. Имало е и лентяи, но те биваха изключвани от колективите. Който е измислил фразата – „ние ги лъжехме, че работим, а те ни лъжеха, че ни плащат“, е един от най-големите лентяи.

Вижте още:Как се преследваха безделниците и кои бяха те по времето на социализма в НРБ

3.РАВЕНСТВО. Много се изкривява съдържанието на тази дума от хора като този гражданин. Равенството е за равен старт – и богаташът, и беднякът да имат равен старт и да върви напред този, който е по-добър.ПОЧИВКА. Работникът или служителят още в началото на годината дава заявка кога и къде иска да почива на отговорника на колектива, в който работи. Заявките се предават за изготвяне на план-програма от ръководството на предприятието и профпредседателя. Много предприятия имаха собствени почивни станции. Които нямаха, даваха пред профсъюзите заявки за карти по направление. Много работници получаваха карти за балнеолечение също на достъпни цени. Може ли днес някой да се похвали с това. Та те балнеосанаториумите и почивните домове не съществуват или са в ръцете на лица, до които не можеш да достигнеш, ако нямаш пари.


4.АРМИЯ. Там със суровия живот, със строгите изисквания и най-разглезеният мамин син се каляваше като мъж. А за издевателствата се наказваше строго. А защо граничарите да пускат да се бяга от родината? Който обича отечеството си, не бяга, а се бори за добруването му.УВЕРЕНОСТ В УТРЕШНИЯ ДЕН. Да, била съм уверена в утрешния ден, защото съм живяла достойно, спазвала съм нормите и законите на страната.


5.ВЪЗПИТАНИЕ. В училище възпитаваха децата, особено в пионерските организации, да почитат старите хора, да помагат на другарчетата си, да не хулиганстват, да усвояват знания, за да станат достойни граждани. А имаше една организация – „Отечествен фронт“, която ги учеше да опазват чист квартала, да помагат на възрастни хора, да събират вторични суровини и билки, като ги възнаграждаваше за старанието им.СТОКИТЕ В МАГАЗИНИТЕ. Да, имаше недостиг на вносни стоки. Но никой не казва как се възстановяваше родното производство, икономика след войната. Трудни години бяха. Тогава можехме да се задоволяваме с родното производство, което беше чисто и истинско – чисти и пълноценни храни, дрехи от естествени влакна, обувки от естествени кожи. В Добрич беше най-добрият завод за детски обувки на Балканите. Днес има многообразни стоки за сметка на качеството. Всеки ден се изнасят данни какви боклуци ни дава Европейския съюз.


6.СИГУРНОСТ. И Жоро Павето е истина, имаше и единици джебчии и апаши, но те отиваха там, където им е мястото, за разлика от днес.


А чувал ли е тогава господинът деца да убиват деца, както е днес? Чувал ли е да ти продават дома за начислени безобразни лихви? Чувал ли е обикновеният трудов българин да се тревожи, че ще го изхвърлят на улицата, като влезе в пенсионна възраст? Държавата се грижеше за гражданите си.


Почти всички си строяха жилища със заеми, защото бяха сигурни, че ще са на работа и ще могат да си плащат вноските. Аз лично съм си закупила апартамент за 7840 лева през 1966 година – без връзки, като държавата ми даде заем 4000 лева, които изплащах за двадесет години по 24 лева на месец.


Елена Димитрова, Асеновград

retro.bg



 Много често сме слушали да се говори, най-вече от ръководители на държавата, че децата са бъдещето на нацията и грижата за тях е първостепенна. А ликвидирането на Морски санаториум доказа, че това са само думи, които нямат покритие. Необяснимо е това, което се случи със здравното заведение, като се знае, че децата, преминали през него, през всичките тези години не са получавали астматични пристъпи, за разлика от местоживеенето си.


На 1 октомври 2020  ще се навършат 55 години от откриването на новия Морски санаториум” Д-р Параскев Стоянов” между Несебър и Свети Влас. Официално и тържествено е открит на 1 декември 1965 година от тогавашния министър на здравеопазването  д-р Кирил Игнатов.  Тази изключителна социална придобивка с национално значение, бе   дело, преди всичко на Санаторно Курортно управление към Министерството на здравеопазването, на Окръжния народен съвет Бургас и с определен принос на ръководството на град Несебър.


Историята:


Създаден е, като санаториум за малокръвни деца, още през 1905 година край Варна под ръководството на д-р Параскев Стоянов. За първи  път той полага началото на лечение, чрез използване на  слънцето, въздуха и главно морето, основно против „жълтата гостенка” туберкулозата. Съобразно измененията на здравната обстановка в страната тогава, санаториума непрекъснато обогатява профила си, като обслужва и възрастни, но  усъвършенства първоначалният си профил.През 60 –те години на миналия век, вече материалната му база застарява, развитието на стопанския туризъм край Варна „ притиска” съществуването му и възниква идеята за преместване на друго место. Специалистите курортолози, преценяват, че най подходящо е местото между село Влас и Несебър, където щастливо се съчетава слънцето с планинския въздух, който като из някой улей се смесва с морския и обгрижва морето.


Строителството на новата площадка започва през 1963 година от СМК Район Курортно строителство Несебър.  Първият етап на детските заведения е готов през втората половина на 1965 година. И ето: На 1 октомври 1965 година 5 автобуса, тридесет линейки , 120 деца и многоброен персонал пристигат в новите сгради на готовите блокове на  ІІІ -то и ІV-то детски отделения. Посрещнати са от малък,  все още необучен, но ентусиазиран  персонал.


Продължава строителството и на останалите отделения. През февруари 1966 година тук се преместват и  отделенията за възрастни.  Новото заведение заработва С пълен капацитет. В този си капаците то разполага с 438 легла с 2  възрастни, 2 детски ортопедични и 2 детски белодробни отделения , санаториално основно училище до VІІІ клас ,3 жилищни блока в чертите на санаториума и 2 в гр.Несебър,кухненски блок и столови, ремонтна работилница, обширен и озеленен парк, извоювана прекрасна плажна ивица…С новото си местоположение, съвременни условия за работа, с отличните си резултати по лечение и обучение на децата Санаториума получи голяма популярност в страната като социална придобивка. Допринесе Несебър да натежи още повече като най- големия  национален курорт и почивно дело. Допринесе за подобряване здравното обслужване на населението от общината, много хора от Св.Влас и Несебър намериха приложение на своя труд. С него се обогати и разнообрази с различни специалисти и високо квалифицирани кадри  града. Колектива участва в обществения  и културен живот  , организирана бе разнообразна културно масова дейност сред колектива и пациентите.Постижения се дължат на високо квалифицираните кадри и тяхната съпричастността към хипократовата клетва. Тук на първо место трябва да подчертаем изключителната роля на ветерана на санаториома и създателят му тук у нас главен лекар, доктор Христо Сунгарски до  1972 г. Той прояви неимоверно делови  организаторски качества, изключителен творец- стопанин при създаване на пълноценни условия за функциониране на този специфично сложен рехабилитационен център.Признателност към следващите главни лекари Зорка Селиминска до 74 , Вячислав Куртаков до 81, Виолета Йовчева до 91, Асен Върбанов до закриването му. Признания към огромния лекарски, медицински, рехабилитаторски , санитарен и обслужващ персонал.


Училището към санаториума функционира при специфичните условия и   заболявания на децата   още с откриването му тук. Признателност към първия директор Неделчо Богданов и следващите Радка Пеева, Красимир Косев  и Тянка Маринова до закриването му, към близо четиридесетия учителски и възпитателски колектив.


Признателност към сектор административно стопанска част, който се грижи за функционирането на това голямо стопанство и материална част, нейното поддържане.Това са господата Куминков, Петрохански, Ламбов, главните счетоводители Желев, Петров, Ерменлиев, завеждащ културно масовата дейност Иван Дерменджиев и др.


Днес Морски санаториум не съществува. Години след промените бе приватизиран, дейността му занемарена затихваща и прекратена. На неговата територия бе изграден мощен хотелски комплекс, но лечебно рехабилитационна дейност няма. Жалко!


Да си спомним с добро и признателност към всички бивши кадри на Морски Санатариум „Доктор Параскев Стоянов”! .



Днес един градски от ИТ сектора почти ми се скара, че съм почел рождения ден на Тодор Живков. Нарече текста ми „позорен“, и ме попита – къде съм щял да бъда аз, ако не бил паднал „режима“ тогава.


Ами да отговоря, а вие допълвайте за вашите си населени места:


В Димитровград. В работещ и пълен с хора и живот Димитровград. С 32 работещи предприятия, без безработица, с гарантирано здравеопазване, образование, и работа. С гарантирани пенсии, социални пакети, санаториуми, почивни бази, и всичко останало.Ленински съботник в  парк „Пеньо Пенев“ през 80-те


Щях да съм в град без дрехи втора употреба, без затворени магазини, с 56,000, а не с 12-15,000 население (статистиката лъже, предполагам, че знаеш. да не вземеш да ми цитираш уикито).


Щях да съм в град без престъпност, без хора, търкащи билетчета с нездрав блясък в очите, без хазартни зали.

Град, в който хората не се притесняваха от криминална хроника, и оставяха ключове от апартамента си под изтривалката, и всички го знаеха.


Щях да съм в град, където децата да играят навсякъде из града, без да се тревожа, без джендър-пропаганда в детските градини, училищата, без содомо-гоморианство.

Град, където момчетата стават мъже, а момичетата – жени. Момчетата бяха гаджета с момичетата, женеха се, раждаха се деца и нямаше нищо по-хубаво от това.


Щях да съм в град с поне 7-8 дискотеки, плюс още толкова в близките села, където заведенията и дансингите са пълни, но дрога и оръжие нямаше.

Ленински съботник в  парк „Пеньо Пенев“ през 80-те

Щях да съм в град пълен с безплатен и лесно достъпен масов спорт.


Щях да съм в град, където учителите са уважавани хора, а не ровещи в кофите за боклук, или принудени да продават на неделния пазар, за да оцеляват.


Щях да съм в град, където при 56,000 има само една банка: ДСК, която даваше нисколихвени кредити и в предприятията работеше взаимно-спомагателна каса (без никакви лихви), и ЧСИ не изхвърляха хората на улиците за неизплатени кредити на банковите мошеници.

Щях да съм в град без бързи кредити.Щях да съм в град с прекрасно поддържан парк „Пеньо Пенев“, с младежки серенади с китари по нощите там, със запазен парк Вапцаров, с работещо лятно кино като античен амфитеатър там, с ресторант „Простор“ (Севастопол), с езера, пълни с вода, лилии, и водоплаващи птици.


Щях да съм в град с поне 5-6 кина, работещ театър с местна наша актьорска трупа, с пълна зала на всяко представление.


Щях да съм в град без бездомници, бедни, и зарязани от Бога и държавата хора.


Щях да съм в град, където милицията не се шегува, и след престъплението следваше залавяне, бой, съд, и наказание.


И не смятам, че щеше да ми е зле.

Кое не е така?


 


  • 1.Ако се сбиеш си е твой проблем.
  • 2.Ако се сбиеш и кажеш на вашите е липса на достойнство. 
  • 3.Ако се сбиеш и имаш липса на достойнство и кажеш на вашите, те със сигурност ще те набият и те.

  • 4.Биеш се (тек на тек) демек един на един. Дъното е да скочат двама на един!
  • 5. Номер 4тири не важи ако ти скочиш на двама и повече.
  • 6. В боя се създаваха най-силните приятелства. 

  • 7.Ножове,пепелници,камъни е дъното,да използваш това доказва липсата на топки.
  • 8.Падне ли на земята и ако се пази само го оставяш.Никога не риташ паднал човек!
  • 9.Ял си и си давал шамари зад училището .

  • 10. Малко кръв в носа винаги оправя егото.



В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. През 1962 г. на 17 г. завърших професионално образование. Постъпих на работа в КЗ “Г. Димитров” – гордостта на града, като корабен тръбар.


В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. Когато ястието беше с месо – около 0,60 лв.


По-късно храната за корабостроителите от основните цехове стана безплатна и се полагаше по кофичка кисело мляко на смяна.

Неусетно минаха две години и влязох в казармата (ако съм сега на 19 години, пак ще служа с желание), но мястото ми в цеха беше запазено. След уволнението се върнах пак в цеха при същата бригада. Строяхме танкери и малки пътнически кораби за СССР – “страна, която ни пороби”. В края на всяка година братушките подписваха, че корабите са готови, за да влезе валута в хазната, а довършителните работи продължаваха до края на февруари на следващата година. В завода се развиваше масово физкултурна дейност.


На 23 г. се разболях от остър гастрит. Цеховият лекар ми определи дата, когато да получа от него безплатна карта за Старозагорски минерални бани, но понеже не отидох да я взема, д-р Владимиров я донесе в цеха. Само дето не ми издърпа ушите заради моето лекомислие. Загриженост и отговорност имаше в цеховете. Лекари и стоматолози се грижеха за здравето на работниците с отговорност.


Записах се да уча механотехника. Работех по седем часа, а осмия го плащаше заводът. Всяка година ползвах 12 работни дни за ученическа отпуска. Когато подготвях дипломната работа и макет, ползвах 30 дни платен отпуск. Като се дипломирах, веднага ме назначиха технолог. Избраха ме за секретар на комсомола. Сключихме шефство с комсомолки – текстилки от ТК “1 май”. На забави и излети се опознавахме и създавахме семейства. С моята съпруга се запознахме на комсомолски семинар и вече 43 г. сме заедно.

С всяка измината година корабостроителите се квалифицираха, навлязоха новости в българското корабостроене. Започнаха да идват поръчки от западни страни. Корабостроенето се превърна в основно направление на машиностроенето. Построихме 100 000-тонен танкер. Работехме, творяхме, почивахме рационално. С жената и двете ни деца сме ходили 12 пъти на курорт.



 

През 1975 г. постъпих в органите на МВР. Всяка година попълвахме вещеви заявки. Тъй като дрехите и обувките бяха предостатъчни, на всяка втора година си пишехме от 80 до 100 лева, които получавахме на ръка. Не проявихме желание непременно да глобяваме.

Профилактиката беше основно направление в нашата работа. Служил съм на пристанище Варна-запад, фериботен комплекс, и съм свидетел на натоварените с агнета и телета кораби, предназначени за Сирия, Иран и т.н.


Ядяхме качествено месо с печат от “Родопа”, а не както сега – от Нова Зеландия

Като чуя, че днес колегите от МВР работят с износени дрехи и кубинки, ми става мъчно. А им намаляват годишния отпуск. Всеки, в повечето случаи, се снабдяваше с жилище и други неща с кредити, които се изплащаха без проблеми. Банките бяха народни, а сега са крадливи.


Дойде тъй очакваната демокрация – псевдодемокрация.

Иван Костов обяви корабостроителния завод в несъстоятелност. Разпродаде се БМФ. Замлъкнаха и други фабрики и предприятия. Срина се икономиката във Варна.


Искам да завърша с това, че новоизлюпените демократи са бивши членове на БКП – БСП. Когато са ги приемали в партията, са се клели в нейния устав да й бъдат верни и да не стават ренегати. И до днес си пазя комсомолската и партийната книжка. А на идиотите от Габрово ще кажа: Не осквернявайте паметника на Митко Палаузов – детето герой! Омразата у децата на Габрово и агресията я насаждате вие. Щом аз, дядо на 71 г., от време на време препрочитам моменти от книгата за Митко и я препоръчвам на децата си, няма опасност да станат агресивни. Погледнете филмите от различните канали на телевизията и ще видите откъде идват агресията, изнасилванията, кражбите, убийствата и т.н.


Петко АЛЕКСАНДРОВ, Варна





Най-близо до развитите западни държави сме били през 70-те, когато разликата в нашия и техния БВП на глава от населението е била най-малка. След това започваме да изоставаме. Сега още не сме стигнали това съотношение от 70-те, но сме задминали като показатели 88-89 година.


В съизмерими цени БВП-то ни е с около 50% повече от тогава. Което показва, че не сме отишли много далече. Наполовина сме от Полша и Унгария, с които исторически дълго сме били на едно ниво. А и разпределението не е много справедливо. Затова и половината население смята, че сме по-зле, другата, че сме по-добре.


От субективна гледна точки и едните и другите са прави за себе си. Едните живеят по-зле от преди, другите по-добре. Много голяма неяснота за бъдещето създават отрицателният ни прираст и все по-лошото образование и квалификация на работната ръка. Ако не стане чудо или не се събудим, не ни чака нищо добро.


Карло Луканов



Октомври 1982 г. Самолет Ту-134 изпълнява чартърен полет по маршрута Бургас-Варшава. 40 минути след излитането 27-годишният полски гражданин Збигнев Пургал хваща стюардеса и опира бръснач в гърлото й с искане машината да кацне в Западна Германия. Заради липса на гориво обаче се съгласява самолетът да се приземи в австрийската столица Виена.


По време на целия полет чужденецът държи острието опряно в гърлото на стюардесата, като дори й нанася няколко рани, за да демонстрира, че намеренията му са сериозни.


При кацането във Виена обаче той се предава на полицията, осъзнал, че няма как да се измъкне. С него пътува и съпругата му Мария Пургал, която иска да се върне във Варшава, но австрийските власти не я пускат.


Полиция пита всеки пътуващ в самолета полски гражданин дали иска да остане в Австрия. Всички 68 пътници обаче се връщат във Варшава.


Само два месеца по-рано – на 8 август 1982 година, самолет Ту-134 на „Балкан“ по линия София-Варна е похитен от 41-годишния Иван Кръстев Георгиев. Около 20 минути преди кацането бордният домакин предава на командира бележка, в която пише, че в задния багажник се е укрил мъж, който държи кутия и от нея се показват шнур и запалка. Той заплашва да взриви самолета, ако той не промени курса си към Виена. Настоява и никой да не го безпокои. Командирът отговоря на похитителя, че желанието му ще бъде изпълнено, но уведомява властите в София и Варна. Изпраща радиста да каже на Георгиев, че ще кацнат във Варна, където ще заредят, защото няма достатъчно гориво, и отново ще излетят. Той се доверява, но на земята бързо е обезвреден. У него са открити 1550 грама взривно вещество „амонит“ в насипно състояние, 3 детонатора и 3-метров шнур. Оказва се, че заедно с него са пътували още петима души, включително майка му и сестра му.

Няма много повече подробности за тези два случая, решени сравнително бързо безпроблемно и завършили благополучно. Един друг въздушен инцидент, станал по-малко от година след това и вдъхновен от историята с поляка, обаче завършва с жертва. Архивите пазят любопитни факти за него, както и за още няколко такива случая, станали преди промените през 1989 г. Във всеки от тях следа има желанието за бягство от комунистическия режим.

През 1983 г. за това мечтаят и четирима младежи София – 17-годишният Ивайло Владимиров, 19-годишният Лъчезар Иванов и 22-годишният Красен Гечев и Валентин Иванов, чиято точна възраст не останала в архивите. Всеки от тях има проблеми с властите – Гечев е бил в дисциплинарна рота в армията, Владимиров е на отчет в Детската педагогическа стая за измами, а Иванов, който е войник, е следствен за кражби.

В края на февруари Ивайло и Валентин играят боулинг с авиотехника Иван Цолов, който им разказва как по време на чартърен полет от Бургас за Варшава месеци по-рано поляк отвлича българския самолет. Валентин веднага е пленен от идеята и предлага на приятеля си да избягат по същия начин на Запад. Двамата убеждават Лъчезар и Красен да дойдат с тях и така на 6 март купуват четири билета за самолета до Варна за вечерта на следващия ден. По-ирония на съдбата на Красен му става лошо в самолет, затова вземат билети за полет с малка машина – Ан-24.

Остава им да се снабдят със западна валута. Вечерта обикалят заведенията и купуват на черно 290 долара и 100 марки. След това, доволни, те се черпя. „Утре вечер сме в австрийски бар!“, казва войникът, без да знае, че утрешният ден ще е последният в живота му, разказва години по-късно вече покойният вече журналист Крум Благов, изследвал подробно случая.

От самото начало организацията е сложна – за пътуване със самолет по онова време, дори в пределите на страната, трябва паспорт. Но Валентин, който е войник няма, Лъчезар е загубил своя. Така Ивайло, който е дал назаем на друг младеж 10 лева, взема неговия документ за самоличност, уж като залог. Използва го Лъчезар, който прилича малко на титуляра, а своя дава на Красен. Валентин също се снабдява някак с чужд паспорт.

На 7 март войникът е в ареста на поделението за провинение, но успява да избяга. Другите го чакат с такси наблизо и му дават цивилни дрехи. Обядват в ресторант „Шумако“ край София, където пийват добре. После отиват на летището и пият за кураж по още 100 грама водка. Носят джобни ножчета – единствените им оръжия. Хвърлят чоп кой ще хване стюардесата. Пада се на най-младия, но той се уплашва и прехвърля отговорността върху Валентин. Войникът приема.

За да не събудят съмнение се разделят на две двойки – в едната са той и Лъчезар, в другата – Красен и Ивайло. Минат през КПП в интервал от 15-20 минути. Единият се сеща да скрият ножчетата под катарамите на коланите си, за да не ги открие металотърсачът на охраната. Двама от тях обаче са без колани и ги слагат в джобовете си. За техен късмет обаче проверката не е много обстойна и ножчетата не са намерени.

За да са сигурни, че някой няма да ги изненада в гръб, сядат на последните четири седалки в самолета, който е пълен – пътниците са около 40 души.

Самолетът излита в 18 ч. След 15 минути, когато стюардесата раздава бонбони и кафе, войникът започва уж да повръща. Той e на вътрешната седалка и за да стигне тя да стигне до него, Лъчезар й отстъпва мястото си. Когато жената се навежда над Валентин, той я дръпва до себе си и притиска ножчето в гърлото й. В този момент Красен и Ивайло хващат пътниците пред себе си, като увиват коланите си около вратовете им. Лъчезар става на пътеката, размахва ножа и заплашва да убие всеки, който се опита да им попречи исканията им да бъдат изпълнени. Заявява, че са рецидивисти, излезли от затвора, и са готови на всичко – ако трябва, ще счупят някой илюминатор, за да се разхерметизира самолетът и всички да загинат.


Един от пътниците, който е полковник, започва преговори с похитителите.


„Бяхме някъде над Ловеч, когато един военен почука и каза, че четирима са нападнали стюардесата и искат да летим за Виена. Инструкциите в такива случаи са да им изпълниш желанията, ако можеш, за да не рискуваш живота на пътниците. Да стигнем до Виена беше невъзможно, защото всеки самолет зарежда с толкова гориво, колкото му е необходимо за полета и ние имахме гориво за един час плюс 30 минути за резерва. Предложих им по радиоуредбата да кацнем в Истанбул, но те бяха категорични: Виена“, разказва по-късно 29-годишният инструктор Иля Лалов, който е в пилотската кабина заедно с 26-годишния Пламен Сталев – обучаващ се за командир, а и бордният механик Ангел Узунов.

Първоначално бордният инженер, а след това и командирът опитват да убедят младежите, че искането им невъзможно. Те обаче плашат да отрежат пръста на стюардесата и дори порязват ръката й близо до китката. Освен това твърдят, че четири бутилки със запалителна течност и се заканват да взривят самолета. Екипажът обаче не знае, че блъфират.

Тогава екипажът решава да ги заблуди – уж се съгласяват да се насочат към Виена, а те продължават към Варна. Това става възможно от една страна, защото похитителите са толкова неопитни, че отказват някой от тях да отиде в кабината, от друга – защото се стъмва. След уговорка с летищните власти над 40 минути машината кръжи над Варненския залив, за да изразходва горивото и да даде време на земята да се подготвят.

Електричеството в целия град е спряно, за да не видят терористите морето. Стюардесата Марта Константинова и Стоян Милков от летището във Варна, които знаят перфектно немски език са облечени с някакви униформи, за да се представят за австрийци. Планът е, след като освободят заложниците, похитителите да бъдат обезвредени от група командоси, които владеят бойни изкуства.

Самолетът каца около 19.55 ч. Войникът завежда стюардесата в тоалетната и се заключва там с нея, докато траят преговорите. Отварят вратата на самолета и двамата „австрийци“ влизат. Младежите обаче не говорят немски и се налага стюардесата да превежда. Валентин обаче не я пуска да излезе, само отваря тоалетната. В същото време екипажът тайно пуска четирима барети през вратата на багажното отделение. През шпионка те виждат кои са терористите и къде се намират.

Конспирацията обаче е разкрита от Лъчезар, който се оказва най-подозрителен и наблюдателен. Още във въздуха той се усъмнява, че вижда морето, но останалите го убеждават, че това е Дунав. Сега обаче забелязва Милков и казва: „Не го ли виждате, че е с българско яке?“.

Валентин веднага затваря вратата на тоалетната и се заключва със стюардесата, викайки: „Ще те убия! Излъгахте ни!“.

В това време командоси атакуват и обезвреждат тримата му приятели. Други две спецченгета влизат през пасажерския люк на самолета и разбиват вратата на тоалетната в момента. Според официалната информация това се случва в мига, в който войникът посяга да пререже гърлото на стюардесата. Баретите стрелят почти едновременно и го убиват на място.

Така случаят приключва. Има само един пострадал пътник, и то защото не се съобразява със съветите на екипажа да не става и първоначално командосите го объркват със заложник, като единият от тях го нокаутира на земята. Доста време след това той се лекува, защото зрението му е увредено трайно.

Други двама заложници пък изпадат в нервна криза и скачат да се саморазправят с похитителите. Налага се служителите на МВР да ги пазят.

Стюардесата, която е ранена в шията и ръката, е откарана във варненската болница. „Ще умра ли?“, пита тя след преживения ужас. За неин  късмет обаче раната е на милиметри от сънната артерия.

Екипажът на самолета е награден с ордени, а още на другия ден за тримата оцелели пишман терористи е изпратен специален самолет с командоси, който ги връща в София.

Изправят ги пред съда. Любопитен факт е, че председател на съдебния състав Димитър Попов, който години по-късно става министър-председател на България, а адвокат на един от подсъдимите е бъдещият министър на правосъдието Петър Корнажев.

Лъчезар е осъден на 10 години затвор, Красен на 9, а Ивайло на 7, но по-късно Върховният съд намалява наказанието му като на 5 години, защото е непълнолетен.

Красен Гечев излиза от затвора предсрочно условно през 1989 г. и през 1992-а моли за копие от делото, което му е необходимо за американските емиграционни власти. Очевидно обаче не получава виза, защото десетина години по-късно е убит. Главата му е отрязана и заровена на 20 метра от тялото му на Витоша. Основната версия е, че мократа поръчка е на руската мафия.

Ивайло Владимиров, известен като Иво Кучето, пък лежи в затвор в чужбина.

А Лъчезар Иванов, познат като Лъчо Терориста, който става бизнесмен и дори свързват името му с братя Галеви и групировката ВИС, се самоубива в Бояна през 2015 г.

Кой е първият и какво следва?

Първият случай на отвличане на самолет в България се случва в далечната 1948 г. и той е единственият смятан за терористичен акт с жертви сред похитените. Случва се на 30 юни, ден след като Българската гражданска авиация навършва 1 година от създаването си и от пускането на първата редовна пътническа линия София-Бургас. В чест годишнината самолетната линия става София-Варна-Бургас-София. По нея лети пътнически самолет на Юнкерс 52. Екипажът е от двама пилоти, радист и борден инженер, но само един от тях е въоръжен, а по онова време още няма стюардеси. Похитителят е бившият царски офицер от военновъздушните сили Станимир Михалакев, отзован от поста му на военен аташе в Букурещ и пенсиониран на 39 г. Той се качва на самолета във Варна заедно с дъщеря си, а в Бургас още 2 семейства и трима мъже – негови съучастници.

Конспираторите стават 9 от общо 179 пътника, като носят със себе си 6 пистолета, скрити в чантата на една от жените. Отклоняват машината към Турция. Когато тя е над Ямболско застрелват радиста Недялко Недялков, прострелват тежко с два изстрела Борис Ганев – шеф на създадената само две години по-рано дирекция „Въздушни съобщения“, връзват командира на самолета и раняват бордния инженер. Останал без управление, самолетът стремително се носи към земята, слизайки от 900 на 150 м. Похитителите едва успяват да го овладеят. Насочват се към Истанбул, където за малко не се разбиват и кацат чак след третия заход. На летището Ешеликьой, ги чакат няколкостотин войници, преводачи, лекари и камионетка за ранените. Вместо да бъде откаран в болница обаче, Ганев е транспортиран в лазарета на психиатрия, където умира от раните си.

Междувременно Михалакиев и останалите се предават на турските власти и искат политическо убежище. Българското правителство изпраща нота, в която иска те да му бъдат предадени, но в Истанбул е организиран съдебен процес, който на 14 юли 1948 г. ги оправдава като политически бегълци, действали при самоотбрана. Това предизвиква дипломатически скандал. В България на похитителите са издадени задочни смъртни присъди.

Следващото отвличане на български самолет се случва доста години по-късно – 28 юни 1975 г. На летището в Пловдив се подготвя полет на самолет на БГА „Балкан“ Ан-24. При отвеждането на пътниците става спречкване пред стълбата. Младеж, облечен със сако, въпреки 30-гадусовия пек, настоява да се качи първи и грубо се прережда жена и по-възрастни пътници. Екипажът не обръща внимание. Само 7 минути след излитането към София обаче, той става рядко от втората седалка, на която седи, и нахлува в пилотската кабина с пистолет ръка, крещейки, че иска машината да се отправи към Гърция, разказва Димитър Василев в книгата „Самолети под прицел“.

Похитителят е видимо напрегнат, пръстът му трепери върху спусъка. Командирът решава да не рискува и веднага изпълнява искането му. Машината се приземява в Солун. Там е задържан от гръцките власти, на които се предава. Те установяват, че похитителят е 30-годишният Тончо Иванов Гагов. Българинът е със средно образование, психически нестабилен и е правил няколко опита за самоубийство. Последният е от есента на 1974 г.

В съответствие с Международната конвенция за борба с незаконното отвличане на самолети, Солунският съд решава да предаде въздушния пират на българските власти. Когато научава това, при едно от отварянията на килията му, се хвърля от втория етаж на затвора „Коридалос“. Малко по-късно умира.

Именно след този случай стават очевидни несъвършенствата на системата за сигурност при проверка на пътниците. Управляващите у нас ускоряват доставката на ръчни металдетектори от Дания, а в института на МВР изработват детекторни рамки „Лъч“, които са монтирани на някои от летищата. Скоро след това са доставени и първата рентгенова апаратура, унгарско производство.

Следват две години спокойствие във въздушното пространство на България. На 18 май 1977 г. обаче самолет Ан-24 на БГА „Балкан“, който летящ от Видин за София с 4-членен екипаж и 44 пътници на борда, е отвлечен и принудително каца в Белград.

Всичко започва от отпуската на военния старшина Цанко Димитров, който е в отпуск и оставя служебния си пистолет ТТ в ракла, за която имат ключ всички членове на семейството му. Неочаквано за всички 22-годишният му син Румен взема пистолета и изчезва.

По-късно баща му разбира, че той се е качил на самолет и само 7 минути след излитането му насочва неговото оръжие към слепоочието на стюардеса. Иска връзка с пилота и за да е по-убедителен стреля. Пробива обшивката на самолета, но за късмет пораженията не са фатални. Румен настоява машината да се приземи във Виена. Пилотът обаче успява да го убеди, че горивото няма да стигне и похитителят склонява машината да кацне в Белград. Там похитителят е обезвреден от югославските власти.

По-късно Румен Димитров е върнат в България, където е изправен пред съда. По време на делото става ясно, че той неженен, с основно образование, осъждан за кражба и регистриран като психопат. В досието му е записано, че през 1970 г. взривява капсул-детонатор, при което губи три от пръстите си. През 1974 пък става клиент на Държавна сигурност, след като взривява саморъчно направена бомба на пристанището в Лом. Смята се, че той е последовател на похитителя от 1948 г.

Следващият въздушен инцидент става на 16 януари 1981 г. 10 минути преди кацането на самолет Ту-134, който лети от София за Варна, мъж в германска униформа и отличителни белези на хитлерист с пистолет в ръка се отправя към пилотската кабина. Само минути по-късно обаче е обезвреден. Архивите не свидетелстват как точно.

Оказва се, че похитителят е непълнолетен – 17-годишният Емил Стойнев Крумов е психически болен, а пистолетът – саморъчно направен, негоден за стрелба.

Източник: m.dir.bgРедактор: Десислава Димитрова



Какво означава по-тежкото обвинение, което Софийската градска прокуратура повдигна миналата сряда на 22-годишния шофьор Кристиан Николов, и до какви юридически и правни последствия може да доведе обвинението за умишлено причиняване на смъртта (а не умишлено убийство, каквито са някои интерпретации в медиите) на телевизионния водещ Милен Цветков. Този въпрос е един от основните, свързани с казуса, по ред причини. Една от тях е, че подобно умишлено причиняване на смърт в катастрофа би могло да се докаже изключително трудно.


Друга причина е фактът, че съдебната практика в България по такива казуси е твърде оскъдна и едни от последните присъди за умишлено причиняване на смърт в катастрофа или друго подобно престъпление са от началото на 80-те години на миналия век.


Адвокат Теодор Георгиев припомня, че съдебната практика познава само четири случая, в които Върховният съд е постановил решения по обвинения за умишлено причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие. И четирите решения са от 80-те години на миналия век.

За единия случай споменава на стената си във Фейсбук бившият апелативен прокурор на София Иван Петров. Това е т.нар. „Хасковски случай“. Тогава съдът приема, че по хулигански подбуди хасковлията Цветан Братанов в пътно-транспортно произшествие  е причинил смъртта на жертвите. Към онзи момент законодателят предвижда като санкция и смъртното наказание, което в последствие е отменено и заменено с доживотен затвор.


През 1982 г. Върховният съд е потвърдил смъртна присъда, която е изпълнена, за произшествие на автобусна спирка, при което загиват 6 души. Обвинението обаче е било директно за умишлено убийство – по чл. 116 от НК. Тогава този казус предизвиква полемика между практикуващите юристи, защото някои от тях твърдят, че деянието не е било умишлено, а с форма на вина „престъпна самонадеяност“, тоест непредпазливо. Прокурорът добавя, че по-късно пред студентите по право това съдебно решение е давано за пример за съдебна грешка.


Убийството на автобусната спирка в Хасково


На 10 октомври 1981 г. 33-годишният Цветан Братанов в пияно състояние помита с ладата на брат си Емил четири деца, слизащи от автобуса на спирката до Руската гимназия. Жертви на нелепата катастрофа са 9-годишните Марияна, Йорданка, Петя и Антония. Пострадали са и две възрастни жени – Йорданка и Минка. Със средни телесни телесни се отървават Димитрия и Недялко.

Трагичният инцидент шокира Хасково. Трагедията на автобусната спирка е сред най-коментираните теми в кафенетата, вкъщи, на работа. Създава се обществено мнение, което настоява за смъртна присъда. Появяват се подписки от трудови колективи, работници, учители, шофьори. Дори юристите са раздвоени по спорния казус.

Заместник окръжен прокурор по това време е Савка Стоянова. Тя изготвя и обвинителния акт срещу Цветан. Предявява му обвинение в умишлено убийство по хулигански подбуди, при доказването му се предвижда смъртна присъда. За убийство по непредпазливост наказателният закон предвижда наказание до 15 г. затвор.

Шумният процес започва на 24 ноември 1981 г. (Забележете – само месец и половина след трагедията!!!) Състав на хасковския окръжен съд прекратява обвинението в предумишлено убийство и го подвежда под отговорност по чл. 123 от НК /за убийство по непредпазливост/. Типичен случай на непредпазливо деяние, пишат магистратите в мотивите си.

Тяхното решение е отменено от Върховния съд на 28 декември 1981 г. Те дават указания обвинението срещу Цветан да бъде за предумишлено убийство.

Въпреки протеста на адвокатите делото да не се гледа в Хасково заради създаденото обществено настроение, процесът се насрочва тук за 27 януари следващата година. Съдиите Златка Пехливанова и Димитър Манолов си дават отвод. Напрежението расте.

Публичният процес се провежда на 2 февруари 1982 г. от съдебен състав с председател Делчо Костадинов и членове Каньо Тенишев и Георги Абосов.

Процесът продължава три дни. На 5 февруари 1982 г. хасковският окръжен съд признава Цветан Братанов за виновен в предумишлено убийство по хулигански подбуди и го осъжда на смърт. Председателят на състава Делчо Костадинов /който също си е дал отвод, но не е е бил приет/, подписва с особено мнение. Той пише: „Не съм съгласен с квалификацията. Намираме се пред типичен случай на непредпазливо деяние.“

Председателят на съдебният състав е юрист, а съдебните заседатели – граждани. В случая тяхното становище натежава, не без натиска на общественото мнение. Но не само обществената позиция решава присъдата. Тя е обжалвана пред върховния съд. Върховните магистрати оставят без уважение жалбата и потвърждават присъдата на окръжния съд на 29 юни 1982 г.

Присъдата е изпълнена на 8 ноември същата година.


(Данните са от Държавен архив Хасково, където все още се съхранява папката с делото).

Процесът, и особено смъртната присъда, провокират спорове между юристите и до днес.

„Безспорно, натискът на настроенията сред хасковлии се отразиха до някаква степен на съдебните заседатели”, бе мнението на Златка Пехливанова, един от съдиите, дал си отвод. По-късно тя става председател на Окръжния съд в Хасково и е един от достойните негови ръководители.

„Точно това дело стана причина да бъде променен наказателния закон. След процеса бе създаден специален член за наказателната отговорност на шофьорите. Ако трябва да преценим от разстоянието на изминалите години (разговорът със Златка Пехливанова е от 2004 година), смъртната присъда на Цветан се дължеше и на обществените нагласи, и на несъвършенствата в наказателния закон”, бе мнението на Златка Пехливанова.


Останалите три случая са по член 342, ал. 3 – за умишлено причиняване на телесна повреда или смърт, каквото е обвинението на Кристиан Николов, като тази разпоредба не се занимава с въпроса дали е употребен алкохол или наркотици. И при трите случая съдът през 80-те години е приел наличие на евентуален (косвен) умисъл, не на пряк, обясни адвокат Георгиев. Това означава, че водачът напълно е осъзнавал какви могат да бъдат последствията, но не е направил нищо, за да ги предотврати



"С деца на море" е български игрален филм от 1972 г. на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви. Филмът се състои от две новели - "Делфинът" и "Фотолюбител".


HighViewArt.com подбра любимите си цитати от вечната българска комедия, в която участва великият Георги Парцалев.


1. "- А какво е командировка?



- Когато ти плащат, е командировка, а когато ти си плащаш, е курорт."


2. "Няма да е делфин това. Любов ще е."


3. "Имам да спя още 10 минути и идвам."


4. "Къде е Кирчо? Техните го търсят да го бият."


5. "И много, много няма да ги разпитвате. Че възрастните като ги питаш много и почват да лъжат."


6. "- Колко коня е лодката?


- 30 коня и 6 магарета."


7. "Ще почака, ще почака, пък ще си отиде. То си има едно време, дето човек трябва да си го изчака."


8. "- Чак като се разплака разбрах, че е французойче.


- Че как разбра бе? Да не плачеше на френски?"


9. "Ха-ха, чичо Манчо, снех те!"


10. "Като му дръпна едно увеличение, ще се видят и мустаците на капитана."


11. "Щом ми е приятел... А що ми вика свиня."


12. "Майка ти… баща ти, къде са?"


13.  "Той е още чавдарче, но може да му се има доверие."


14. "- Абе, на тебе нещо да не ти е повреден броячът?


- Бъди спокоен, чичо Манчо. Всичко е наред."


15. "Айде тогава изщракай го набързо и ще ви водя на ресторант."


 


В периода 1944-1989 г. най-обитаваните градските жилища в НР България можем да разделим условно на два вида – буржоазни кооперации, построени преди 1949 г. и панелни - най-масововото жилищно строителство преди 1990 г., имащо за цел да задоволява жилищните нужди на бързо нарастващото население на индустриализиращите се градове. Увеличаването на градското население става за сметка на миграционните процеси от селото към града, масовизирали се от началото на 60-те и продължили до края на социалистическия период в страната. „Буржоазният“ апартамент по условие се намира в кооперация на централна улица с масивна входна врата и широко стълбище. 


С мозайка на пода е изписана годината на построяване на кооперацията – например „1936“.След като си се качил до някъде с асансьора „Шиндлер“ се озоваваш пред дъбова входна врата с месингова табелка. Антрето (наричано още „вестибюл“) е най-често полутъмно, бихме казали, дори мрачно – често благодарение на почти задължителната ламперия, която е била прелакирана множество пъти. Най-характерната вещ тук е порт-мантото – обикновено претрупано, понякога има и специална ваза за чадъри. Холът в „буржоазния“ апартамент всъщност е бивш салон, подът е най-често от дъбов паркет, върху който има „персийски“ килим. Мебелировката – виенски бюфет. Във витрината се виждат сервизи за кафе и чай и порцеланови фигурки. В хола има още и столова маса с тапицирани столове. 


По стените на „буржоазния“ апартамент все се срещат и картини от т.нар. български класици – художници от началото и средата на 20-ти век – И. Мърквичка и Я.Вешин, Н.Танев, Б. Обрешков, В. Стоилов и др., както и фамилни портрети – най-често много големи маслени картини в позлатени, почти „барокови“ рамки – на баби в плюшени рокли и на дядовци, седнали в кресла, придържащи в ръка верижката на джобен часовник например. Мебел, която задължително се среща в „буржоазния“ апартамент, е библиотеката. 

В зависимост от това колко е голям, тя може да се намира в кабинета, където всъщност й е мястото, но също така и в хола, в спалните или във вестибюла. В „буржоазния“ апартамент, разбира се, има и пиано – например Блютнер, или едно от най-престижните – Петрофф. Кухнята в „буржоазния“ апартамент- хладни помещения с под на черни и бели мозаечни плочи, по стените има масивни дървени шкафове, най-често боядисани с блажна боя, а в дъното – килер, в който на рафтове стоят тенджери, тави и съдини от дебело жълтеникаво йенско стъкло. По стените над мивката – фаянсови плочки, най-често едноцветни, а ако имат фигурки е истински лукс. Най-характерно, разбира се, за „буржоазния“ апартамент, е че в него предметите по условие са старинни и често с антикварна стойност. „Панелният“ апартамент има едно единствено разпределение – от входната врата се озоваваш в коридор, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, направо – малък коридор с две спални в двата края и баня по средата. Всички врати в „панелния“ апартамент са от талашит, антрето е постлано с балатум, по стените има тапети, а в края на 80-те години е много модерно в коридорите да се правят сводове „в арабски стил“.

В коридора на „панелния“ апартамент порт-мантото е заменено от закачалка. Характерна особеност са строените в коридора обувки на обитателите, понеже да се оставят пред вратата се счита за „селски маниер“ от новите граждани. Коридорът е покрит с балатум – така, готов почти, ти дава апартамента държавата. През 80-те настилката бива заменена от обитателите с модерния за тогава мрамор, а по-късно и с теракот. Холът на „панелния“ апартамент е толкова еднотипен, че човек може да се обърка дали е в собствения си апартамент или в друг блок и комплекс.Стените са облепени с тапети – отново подарък от държавата. От едната страна в хола е разположена холна гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които са основно предназначени човек да си вдигне краката върху тях, но в социалистическия бит те са вид неудобно място за сядане, защото няма къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш. Гореописаната гарнитура е покрита с изкуствен губер – най-често червен или зелен. В средата на гарнитурата има ниска лакирана масичка, която в делник е покрита с плетена на една кука покривчица –или с каре с „българска бродерия“. 

Редно е върху нея да има ваза с изкуствени цветя. Когато дойдат гости, изкуствените цветя се махат и се поставят донесените от гостите карамфили (любимо цвете при ходене на гости по време а социализма). „Официалното“ сервиране и хранене се случва върху тази маса, делничното – в кухнята. Срещу „меката мебел“ са поставени огромни секции, купувани от мебелните магазини в големите окръжни градове.Върху тях има огромни бутилки с уиски върху накланяща се поставка, закупени от Корекома, а също и модерните по онова време човеци-роботи, направени от цигарени кутии. 

В секциите има подредени сервизи от кристални чаши допълвани от от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, произведен в Съветския съюз в заводите „Ломоносов“ и донесен от собственика на апартамента, който е работил в Коми например. В секциите има и книги – това, което е някак характерно: книгите не са „единични бройки“, а обикновено са цели рафтове с поредици от томове – най-често български класици. Между стъклата на витрините има затиснати малки снимчици на близки хора, а тук-там се срещат и стереокартички с намигаща японка. Кухнята в „панелния“ апартамент е с еднотипни талашитени кухненски шкафове – отново дар от държавата. В тях се подреждат фаянсови сервизи от завод „Китка“ в Нови Пазар. Типична баня в панелното жилище е с размери 1.50 на 2.50м. Облицована е с бели фаянсови плочки и мозайка, като към края на 70-те, характерното обзавеждане за баня е с фаянсовите и теракотни плочки произведени в заводи „Хан Аспарух” – Исперих. По времето на социалистическия бит всичко се покрива и „облича“. 

Покриват се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковат в найлон; шият се специални покривала за колите. Тази модна тенденция има символна функция– от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с много труд и чакане вещи, а от друга – те биват „издигнати в ранг“, прибавя им се „добавената стойност“ на нещо свръхценно. В опозиция на вещта в „буржоазния“ апартамент, чиято основна характеристика, но и основно качество е това да бъде стара, употребявана, патинирана, то в „панелния“ апартамент стремежът е новата вещ да си остане минимално употребена и похабена, да си остане „новичка“ или поне „като нова“.Обзавеждането на „панелния“ апартамент се дели на купено по обикновения начин и на купено по „втория начин“, „с връзки“, „под масата“, „вносно“, „корекомско“. С огромна благодарност към един от нашите почитатели за предоставените снимки от сп. “Наш дом”,1980-те


 


Помните ли какво правехме в студените зимни сутрини едно време?

Просто се разхождахме по долни гащи и потник из целия апартамент, колкото си искахме. Защото беше топло навсякъде – и в кухнята, и в банята, че даже и в общите коридори.

Парното работеше толкова силно, че даже студеният въздух, който нахлуваше през аралъците на кривата дограма, не можеше да се пребори с жегата, която излъчваха радиаторите.

Накрая на месеца плащах 17 лева – давах ги на „Топлофикация” от все сърце.

В интерес на истината парното дойде доста късно.

До Априлския пленум всичко беше на твърдо гориво – въглища и дърва.

За осигуряване на отоплението човек трябваше да се запише още лятото в „Топливо”. Някъде записването ставаше и в профорганизацията.

Лошото беше, че някой път каруцата с кюмюра идваше в най-неподходящото време. Човек трябваше да си вземе един ден неплатен отпуск, за да пренесе топливото да избата. Някой път идваха комшиите да помагат, друг път се наемаха цигани.

Първите си 25 стотинки /днешни 2 стотинки и половина/ в живота си спечелих от едно пренасяне на въглища.

За 15 стотинки си купих чаша лимонада, 10 ми останаха.

Малко по-сложно беше с дървата – първо трябваше да се нарежат.

Имаше моторни резачки – техният звук е възпят от Валери Петров, имаше и резачи с ръчни триони.

Когато на леля Надка идваха дървата, тя пращаше телеграма на Шерифа – майстор на рязането от циганската махала, който естествено нямаше телефон.

Шерифа идваше след няколко часа и започваше. Беше стар и толкова слаб, че панталоните му се смъкваха при всяко движение на триона.

На една телеграма просто не се отзова…

Когато зарязахме къщите и започнахме да се местим в блокове, положението започна да се усложнява. Избите бяха миниатюрни, някои от тях нямаха прозорчета към улицата и кофите с въглища трябваше да се носят през дълги и тъмни коридори. След това да се качват по стълбите до апартаментите.

Имаше готварски печки, имаше и високи „пернишки”, и тричарки, и „циганско чудо”.

Някои от тях се върнаха в живота ни в годините на Прехода – когато останахме без парно.

Всяка сутрин преди работа печките се пълнеха, запалваха се с борина, после се духаше и т.н.

Електрически печки още нямаше.

При особени случаи някои пускаха котлони – те бяха с гол реотан.

Първите електрически печки бяха сиви или зеленикави, от здрава ламарина и имаха по два реотана един под друг.

Малко по-късно пуснаха електрическата печка „Лъч”. Тя беше върхът на дизайна – небрежно клекнала, с асиметрични крачета.

Реотаните често горяха и печката трябваше да се разглобява.

Имаше някаква партида и гедерейски печки с огледален  рефлектор – бяха красиви, но много слаби.

В началото на 70-те години пуснаха първите съветски вентилаторни печки. Малки, зеленикави – с цвят на танк Т 34, но струята топъл въздух се усещаше даже на два метра разстояние. Свалихме шапка на съветския технически гений.


 


Да се отопляваш на ток обаче излизаше много скъпо – някой път сметките минаваха 20 лева. Тогава някой измисли акумулиращите печки. Те се произвеждаха на две места, доколкото си спомням, едното беше пловдивския завод „Изгрев”. Същият завод по-късно пусна и т.н.платкови радиатори, които по дизайн биеха печките „Лъч”.

Акумулиращите печки работеха нощно време, акумулираха в тухлените си кожуси топлината и я излъчваха през деня.

Проблемът им беше, че тежаха сигурно един тон и беше почти невъзможно да се преместят – ако се смениш квартирата.

Забравихме нафтовите печки. Те се появиха през 60-те години. Бяха доста леки, но искаха кюнци. Бързо станаха модни и трябваха връзки, за да се намерят. Както и акумулиращите печки, разбира се.

Вечер по улиците щъкаха хора с 20 литрови туби в ръце. Тогава единици имаха собствени коли и тубите се пренасяха с автобуси и трамвай до най-близкия нафтопункт.

Тубите бяха мазни от нафтата и трябваше да се държат далеч от крачолите на панталоните.

По-бедните хора, които не можеха да отделят 2 лева за голяма туба, използваха по-малки.

В една студентска квартира пък зареждахме печката с чайник, който събираше нафта за 20 стотинки. Печката работеше два –три часа и отново трябваше да се търсят стотинки.

Колко щастливи бяхме обаче, когато резервоарът беше пълен догоре – първо пускахме малко нафта, след това с една дълга пръчка подпалвахме – отначало на едно, после на две…докато стигахме до 6.

„Печката на 6” беше върхът на щастието. Тогава ставаше толкова топло и приятно, че мадамите започваха сами да се събличат.

Хубавото на нафтовите печки беше, че работеха даже когато токът спираше.

По време на Режима – една зима през 80 и не знам коя година ток имахме два часа, после два часа го изключваха и т.н, спираха естествено всички електрически уреди, спираше даже парното, но нафтовата печка продължаваше да топли. И да хвърля дискретна светлина. Тъй като нямаше и телевизия, единственото нещо, което можеше да направи човек, е да се завие с едно родопско одеало и да чака. В повечето случаи се унасяхме и така можеше да прескочим и вечерята.

Оставаше обаче проблемът с къпането на бебетата. Нафтовата печка не можеше да се пренесе навсякъде. Дъщеря ми я къпехме в банята, като предварително в една купичка запалвахме спирт. Някой път замествахме спирта с ракия –анасонлийка. Бебето се омирисваше на кръчма, но това беше най-малкият кахър.

Лошото беше, че по време на Режима спираха и асансьорите. Тези, които живееха на високо, планираха до минути дневния си режим – изчисляваха кога да се приберат, кога да сготвят и да се изкъпят, кога да си легнат.

Иначе парното беше хубаво нещо. Мечтата за този плод на цивилизацията е възпята в прочутия български филм „Топло”.

Новите апартаменти ги даваха с готово парно, но с платкови радиатори. Които имаха живот не повече от 5 години. Дотогава трябваше да се сменят с чугунени.

Чугунените струваха по 500 лева на апартамент, не всички имаха толкова пари на куп, но държавата даваше заем. И аз взех заем и за няма и пет години го изплатих.

Всъщност топлото не идваше от ТЕЦ-а, а от СССР. ТЕЦ-ът беше само част от дружбата.

Великият Съветски Съюз не само ни беше освободил два пъти, но и ни пращаше евтина нафта. Част от нея препродавахме, с друга се движеше транспортът ни, с трета се топлихме евтино.

Дойде Горбачов и всичко започна да върви назад. А като дойдоха и нашите демократи на власт и си развалиха отношенията с нашия по-голям брат, започнахме да мръзнем.

В интерес на истината в началото се радвах на демокрацията, но като получих първата сметка от 480 лева и разбрах, че не вървим по правилния път.

Първо намалих радиаторите, после спрях да плащам, те спряха и да ме топлят.

Чугунените радиатори още си стоят – тежки и студени.

Гледам ги и си мисля, че съм готов на всичко – само и само да се върне онова време, когато сутрин се разхождах по гащи и по потник. Па ако ще пак да ни спират тока на 2 часа, ако ще пак да ни правят идиоти…

Защото от топлото по-хубаво няма. Описал го е още Христо Ботев в „Политическа зима”.Вижте още: » Как живее Българинът,по-добре или по-зле отколкото през 80-те

Блогът на Евгений Тодоров -zaprehoda.blog.bg



Някога, преди не чак толкова много години, детството беше усмихнато, щуро и ухаещо на приключения. Тогава огласяхме летата с детските си викове и смехове и от ранни зори до късни нощи прашният път пред къщата на село и потайните места зад блока не можеха да си починат от нашите игри.


Някога, преди не чак толкова много години, да си стоиш вкъщи си беше наказание, а основното притеснение на нашите баби беше как да ни догонят с филията с лютеница, за да хапнем поне нещичко. Тогава за ядене се сещахме само в моментите, когато казанът с домашната лютеница или маджун вече бе запечатан в буркани и на цялата тайфа оставаше задачата да оближе остатъка.


Някога, преди не чак толкова много години, нямахме смартфони, таблети, нито дори лаптопи и затова ни се налагаше по цял ден да караме колело и да играем на гоненица, стражари и апаши, ластик, народна топка, ръбчета… Абе, все първобитни игри. В най-цивилизования случай прибягвахме до четенето на книги.


Някога, преди не чак толкова много години, имаше само един продавач на сладолед. Идваше в селото веднъж на седмица, носеше 2 големи кофи с различен вкус, но сладоледът пак не стигаше за всички хлапета. Затова през останалото време изстудявахме дини и пъпеши в реката и се катерехме по дърветата, за да берем плодове.Дааа… Някога, преди не чак толкова много години, детството беше истинско..

Източник:inspireme-magazine.com



Всъщност тогава то си беше направо синоним за мотоциклет, може би защото присъстваше в много български къщи и беше мечтата на почти всяко подрастващот момче през 70-те и 80-те.Всеки собственик на легендарното моторче си има история с него, която помни до днес.


Дали такава, свързана с със спукана гума посред пътя или да правиш центровка някъде сред нищото,дали да чистиш зацапана свещ за да може да даде искра при запалването, или просто смешна, като това да паднеш и цялото съдържание на инструментите под седалката да се изсипе на земята точно пред погледа на възхитените ти приятели.


Ако и вие имате незабравими спомени с това моторче легенда,моля споделете ги


 


Виждат се уникални кадри пред автогарата и веселието на центъра на градът


ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА ЗА МЕЖДУНАРОДНАТА ДЕТСКА АСАМБЛЕЯ „ЗНАМЕ НА МИРА”


На 21.12.1976 година по случай 20 годишнината от приемането на декларация на ООН за правата на детето, общото събрание на организацията обявява 1979 година за Международна година на детето.  България подкрепя това решение и по предложение  на Людмила Живкова - Министър на културата започва организирането на първата Международна детска асамблея „Знаме на мира”.


Патрон на първата Асамблея е Амаду Мхтар-М’ Боу - Генерален директор на  ЮНЕСКО.


През ноември 1978 година на 20-та сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО той оценява Асамблеята като една от най-крупните инициативи, свързани с Международната година на детето и подчертава, че „идеята за провеждането й предлага на много деца, закърмени с различна култура, възможност да разберат, че независимо от различията съществува един общ език на братство и солидарност, който е залог и надежда в бъдещето.”


Ръководството на Асамблеята е реализирано от Международен инициативен и организационен комитет, оглавени от Людмила Живкова. В тях  участват и допринасят за високото интелектуално и естетическо ниво на Асамблеята много видни български и чуждестранни дейци на културата, политици и творци. Извършената от тях подготвителна и организационна работа създава солидни предпоставки за високия международен престиж на Първата международна детска асамблея „Знаме на мира”. Тя събра на среща в България 2 500 деца от 77 страни.


В Народното събрание се провежда и Първият световен детски парламент, на който е прието „Писмо-обръщение” на децата участници в Международната детска асамблея „Знаме на мира” до децата от целия свят.


На 34-та сесия на Общото събрание на ООН „Писмото-обръщение” е разпространено  като официален документ.


Оценка на Асамблеята, на нейните цели и значение дава и Генералния секретар на ООН – Курт Валдхайм. Той подчертава, че „цялостното и ефективно реализиране на правата на децата и стимулирането на техните художествени заложби, на които Международната детска асамблея „Знаме на мира” отдели специално внимание, ще спомогне за обогатяването на всяко общество и всяка нация”.


По време на Първата асамблея е открит Монумент „Знаме на мира”. На него са изложени камбани, подарени от децата от различните държави – участнички.


Също така 61 държави участнички, подаряват растения за международния детски парк при монумент „Знаме на мира”.


Големият успех на Асамблеята и интересът, който тя предизвиква в целия свят и желанието на Световния детски парламент, обуславят решението тя  да се провежда на всеки 3 години и България да бъде неин домакин.


През септември 1980 година в София по повод годишнината от Първата асамблея се провежда среща на 214 млади творци от 89 страни.


Честването на годишнината е отбелязано в над 60 страни по света с концерти, изложби и конкурси за детско творчество.


През 1982 г. в София е изграден център „Знаме на мира”. В много страни като Полша, Франция, Португалия, Белгия, Холандия, Австрия, Бразилия, Мексико, Япония, Индия са създадени национални центрове, обединяващи привърженици на „Знаме на мира”.


През 1982, 1985 и 1988 година в София се провеждат още три Международни детски асамблеи и четири срещи на децата от цял свят. В тях общо взимат  участие над 1800 деца от 138 държави.


Девиз на международното движение „Знаме на мира” е: „Единство, Творчество, Красота”.


Движението има общопризнат хуманен характер и няма политическа насоченост. Прието е като нова форма на дипломация и сътрудничество в името на мира.


Освен от ООН и ЮНЕСКО, „Знаме на мира” е подкрепено и от УНИЦИФ, ИНСЕА и други международни организации.


Основни документи в това отношение са:


            - II-та Световна конференция на ЮНЕСКО - 1982 г.


            - XX, XXI, XXII, XXIII сесии на Генералните конференции на


              ЮНЕСКО.


            - XXIV сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО – Париж -1987 г.


            - XXV  конгрес на ИНСЕА - 1984 г., които приемат резолюции за подкрепа и сътрудничество със "Знаме на мира", и препоръчват на всички страни-членки на тези организации да подкрепят „Знаме на мира”.


ООН разпространява като официален документ Писмото-обръщение, прието от децата на Световен детски парламент в София - 1979 година.


Лидери на ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други като Курт Валдхайм, Хавиер Перес де Куеляр, Амаду Махтар М'Боу, Фр.Майор Сарагоса, Джеймс Гранднд, както и Роналд Рейгън, М.С.Горбачов, Папа Йоан Павел II и много други изпращат приветствия до софийските Асамблеи и подкрепят идеята - децата да творят в мир за мира.


През 1987 г. ООН удостоява "Знаме на мира" със званието "Вестител на мира".


"Знаме на мира" е асоцииран към департамента за обществена информация на ООН в Женева и е член на Националния комитет за УНИЦЕФ. Програмата му е включена в международната програма на Десетилетието на световното културно развитие до 2000 година.


През 1990 г. сложните политически и икономически процеси, възникнали през последвалите години, отмениха по-нататъшното провеждане на Асамблеите и център „Знаме на мира” е закрит.


През 1999 година по повод 20 – годишнината от първата международна детска асамблея „Знаме на мира” се създава Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира”, която е неправителствена организация, регистрирана в обществена полза и е продължител на идеите на „Знаме на мира”.


Фондацията е правоприемник на идеите на Людмила Живкова за „Единство, Творчество и Красота”, думи съдържащи висока хуманна същност: грижи за детското развитие и възпитание, разкриване на детските способности и поощтряване на творческото им израстване. Основен принцип на фондацията е, че всеки може да бъде творец в Асамблеята на мира.


През годините Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира” е провела десет детски Асамблеи, в които деца от всички краища на България изявяват своя талант чрез песни, танци и рисунки. Във всяко едно събитие са взели участие около четири хиляди деца от български и международни  училища, придружавани от родители и учители.


Асамблеите са провеждани под патронажа на Президента на Република България г-н Георги Първанов, Председателя на 39-то НС г-н Огнян Герджиков, Министър Председателя г-н Сергей Станишев, г-жа Зорка Първанова и съпругата на Посланика на САЩ  г-жа Кати Пардю.


Днес на монумент „Знаме на мира” има над 107 камбани, дарени днес от цял свят.


Най-новите камбани, са дарени от Папа Йоан Павел ІІ, при посещението му в България през 2002 година, камбаната дарена от първата жена космонавт – Валентина Терешкова, камбана на НАТО, камбана от първия и втория български космонавти – Георги Иванов и Александър Александров и техните европейски колеги, камбана на фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира”, камбана от Индонезия, камбана от „Лайънс клуб” Италия, камбана от Армения и камбана от футболен клуб „Базел 1893” - Швейцария.



През изминалите години фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира”, е организирала редица инициативи свързани с подкрепата и развитието на детското творчество.


В тази връзка под патронажа на Президента на България – Георги Първанов през 2002 година е реализирана инициативата „Академия Бъдещето на България” и е създадена стена на която се поставят имената на млади българи, които са получили международни отличия в сферата на изкуството, науката и спорта. Поставени са имената на: гимнастичката Симона Пейчева, пианистът Ивайло Милушев, балерината Вихра Маджарова, Петя Неделчева – двукратна носителка на купа „Европа” по бадминтон и математиците Калоян Славов и Добромир Рахнев, Албена Денкова и Максим Стависки –световни и европейски шампиони по фигурно пързаляне, Ивет Лалова – шампионка по лека атлетика, Ивайло Рисков – постижения в математика и информационните технологии, Станимир Рачев – за високи постижения в областта на физиката, цигуларката Мариана Димитрова, Кирил Стоянов – музикант ударни инструменти, световните шампиони по шахмат Антоанета Стефанова и Веселин Топалов, сумистът Калоян Махлянов - Котоошу, тенисистката Цветана Пиронкова Радко Котев – математик и Александра Жекова  - световна и европейска шампионка по сноуборд. Също така е направено пано и с българската азбука.


През юни 2004 година на монумент „Знаме на мира” е поставен и паметник в памет на децата жертви на тероризъм от българските деца. Паметникът е изработен от скулптора Крум Дамянов и е открит от председателя на 39-то Народно събрание - проф. Огнян Герджиков.


 


Песничката “Оранжево небето” олицетворява щастливото детство в родната България, в която живяха децата на 70-те и 80-те години, родени и израснали в Народната република. Със сигурност всички сте я чували тази песничка. С още по-голяма сигурност на всички ви харесва.

Наистина, практически всички, които са израснали в тези години си спомнят с топлота и нежност това време. Не само евтиният сладолед, почти безплатните билети за кино, игрите в двора на къщата, между блоковете или по спортните площадки, но си спомнят и пионерските и детски лагери, събирането на хартия и старо желязо, лагерните огньове, викторините и конкурсите… Славно време!


Една от причините за тази потресаваща носталгия, която социологическите агенции прикриват, е притиснала почти зловещо всеки българин днес, роден в Народна република България. Да, носталгията е свързана с добрите спомени за безгрижните детски години, които по време на социализма преживяха, смея да твърдя, всички. Дори и сираците тогава бяха щастливи! Оттогава минаха доста години.


Народът ни днес е диво разслоен – едни от децата днес тънат в разкош, а другите в пълна нищета или зловеща бедност. Не знам дали се свиква с бедността. Но при всички положения мизерията се усеща. Травмиращо. Тя е безжалостна. Народът ни боледува, както от болести, непознати за времето на социализма, но и от болест, която няма как да не е заразна, когато виждаш, че държавата и управляващите НЕ се вълнуват от съдбата на малките българчета. А съдбата на малките българчета зависи днес от пазарния морал. При него всичко се купува и продава, включително и децата.


Да си спомним щастливото детство по времето на Народната република. Всички деца бяха обхванати в ясли и детски градини. Практически всяко българче в Народната република, за разлика от българчетата в капиталистическата днес държава, посещаваха, ако родителите им желаеха, ясли и детска градина.


Няма никакви съмнения, според педагогическата наука, че посещаването на ясли и детска градина, е с огромно положително значение за изграждането на малките човечета. Науката педагогика НЕ поставя това под никакво съмнение! Равенството на половете по време на Народната република бе гарантирано, така че майките по време на социализма спокойно оставяха децата си на грижите на педагозите, за да работят.


Равенството на половете по време на социализма бе гарантирано за първи път в социалистическата Конституция! Грижата на социалистическата държава малчуганите ВИНАГИ да бъдат здрави, нахранени, облечени, под медицински грижи, обучени, възпитани и прочие също бе неоспорима. И недостижима от днешна гледна точка. Да, някои от вас вероятно не харесваха млякото в детската градина или кожата от пилето в супата (както аз например), но със сигурност всеки един от вас в детската градина е бил предоволно нахранен. Порционите за децата бяха значително по-големи от сегашните. В криминалната хроника по времето на социализма липсваха престъпления срещу деца. Не защото имаше цензура, а защото НЯМАШЕ престъпления срещу деца. Днес има.


Контролът в яслите, детските градини и училищата бе безупречен – педагогически, медицински, административен, родителски, обществен, партиен… При толкова видове контрол всеки мерзавец, ако случайно се появеше такъв, получаваше заслуженото почти на секундата. Изключения не се правеха. Наказанието бе сурово, ако някой си позволеше да злоупотреби с дете. Е, при капитализма по едно време имаше педофил дори в Народното събрание… Практически всички деца имаха РАВНИ възможности за получаване на качествено образование. Това горното също е неоспоримо.


За някаква степен на неравенство можеше да се говори само по отношение на големите градове спрямо малките и селата. В големите градове имаше повече безплатни школи, спортни клубове…Но що се отнася до квалифицираните преподаватели – те бяха такива и в най-сгушеното българско село. Българските учители по времето на социализма работеха в името на Родината и децата всеотдайно, от цялото си сърце… И резултатите бяха видими. В страната практически НЯМАШЕ неграмотност. Сега има. Дори във “висококвалифицираните” капиталистически градове… Високо ниво на детския и юношески спорт и физкултура. Трудно е днес да си представим, че някога, само преди малко повече от 20 години, нямаше разни и разнообразни магазини за какво ли не на всеки ъгъл, но имаше детско-юношески спортни школи, хорове, музикални школи, оркестри, танцови ансамбли, езикови школи, театрални школи, групи за рецитали, шахматни школи… Имаше дори технически школи.


Освен в училищата, там се създаваха бъдещите спортни майстори и медалисти. А който не продължаваше активните си занимания със спорт, получаваше сериозна закалка – физическа и духовна, възпитание в колективен дух, възпитание за хъс за борба и победа, за издръжливост, дисциплина, преодоляване на трудностите… Точно в тези безплатни школи се откриваха и самородните таланти – спортни, музикални и какви ли не още, които държавата грижовно отделяше, за да ги превърне с още по-големи инвестиции в бъдещите си медалисти. Те прославиха НРБ по всички краища на планетата. Превъзходството на социализма по отношение на детско-юношеския спорт и физкултура също е неоспорим факт.


Стадионите бяха общодостъпни за всеки, който искаше да тренира. Плувните басейни също. А за ползата от ежегодното летуване на планина и море, при това чисти, от здравна гледна точка въобще дори няма да говорим. Достъпните цени на детските стоки. Всяко дете в Народната република бе облечено подходящо, с евтини дрехи. Те бяха по джоба на всяко семейство. Всички учебници също бяха безплатни. След завършване на учебната година те се връщаха в училището, а в началото на следващата учебна година учениците получаваха учебници за новия учебен материал. Днес дрехите, учебниците и учебните пособия за учениците костват на семействата хиляди.


Легендарната фраза “Всичко в името на детето” фактически се претворяваше в живота без всякакво съмнение. Капитализмът е лишен от емоции. И от любов. При него има само и единствено печалба. Летните ваканции.


Детските лагери в Народната република станаха факт след създаването на организация “Чавдарче” и Димитровската пионерска организация “Септемврийче”. За летните лагери по времето на социализма се мислеше толкова сериозно, колко сериозна бе и мисълта на държавното ръководство по отношение на националната сигурност. Отчасти тези две неща са свързани помежду си – благополучието и отбранителната способност на страната бяха обусловени в немалка степен от качественото и високо образование и здравния статус на подрастващото поколение. В Народната република от генералния секретар на ЦК на БКП до най-дребния партиен секретар и ръководител на ТКЗС – всички имаха отговорност да гарантират на подрастващото поколение дълги ваканции, за да не стоят децата в градовете и да бездействат по улиците, да се закаляват, да плуват, да дишат чист въздух, да се стабилизира още повече патриотичното възпитание и колективния дух, да опознаят родината, да обикнат природата, за да се грижат за нея…


Морето бе достъпно за всички. Планината бе разтворила обятията си за всички. Без изключение. Пионерските лагери позволяваха на родителите да вземат малко въздух от ежедневните грижи за децата, а след пионерския лагер цялото семейство заминаваше заедно на море или планина. Стойността на 15-дневен детски лагер бе символична – около 15-16 лева. Останалото го поемаше държавата. Нямаше семейство, което да не може да си позволи да изпрати детето си на морски или планински лагер – с осигурено спане, храна — сутрин, обед, вечер и две междинни закуски, спасител, лекар… А знаете ли колко деца днес не са виждали никога море на живо? Знаете.


А колко деца не са поглеждали почни нищо друго, освен компютъра? И това го знаете. Всяко предприятие имаше свой детски лагер и почивна база за трудещите се. Детският свят на НРБ. Плюсовете на социализма бяха много – сигурността за утрешния ден и липсата на социално разслоение, липсата на резки противоречия в обществото, спокойните и щастливи дни за всяко дете, това бяха едни от главните му достойнства. Всичко това днес го няма. То е част от “наследството на тоталитаризма”.


Който иска, нека презира и заклеймява това “тоталитарно наследство”. Сигурна съм, че повечето от вас са благодарни за това, че социалистическа България сътвори от всички нас здрави, обучени, дисциплинирани, отговорни, морални и обичащи до безкрайност Родината и справедливостта българи. Постарах се да напиша всичко това сухо. За да не ви натъжавам, че то вече е минало.


ТОП-ПУБЛИКАЦИИ